Ричард Уебър
Индиго (52)

44.

Блеър и Гант влязоха в пещерата и се озоваха пред правоъгълна постройка.

— Дорийски колони — рече Блеър. — Предполагам, че е гръцка или македонска гробница.

От двете страни на входа имаше по едно светещо кълбо върху пиедестал. Блеър приближи и задържа ръка на няколко сантиметра от едното.

— Не излъчва никаква топлина.

Пресегна се и взе светещата сфера. Разклати я внимателно в ръце и забеляза, че светлината вътре заплиска като течност.

Една каменна фигура пред нея сякаш се раздвижи рязко, когато сиянието на кълбото я освети. Статуята изобразяваше мъж в естествен размер с дълга брада. Робата му бе украсена с алхимични символи — слънце, луна и звезди, сяра, сол и живак. Дясната му ръка бе вдигната предупредително, а лявата ги подканваше да влязат.

— Изумително — рече Гант. — Трижди великият Хермес.

Блеър призна пред себе си, че Гант е прав. Косъмчетата на врата й настръхнаха. Погледът й се плъзна по гръцкия надпис над входа. Зачете го бавно.

— Портата на съзнанието. Пътуването започва със знание, но завършва с вяра. V-I-T-R-O-L. — Замълча за момент. — Това последното говори ли ти нещо, Гант?

— Vista Interiora, Terraie, Rectificando, Inveniens Occultum Lapidem — тихо прошепна той. — Влез в недрата на земята и чрез пречистване ще откриеш скрития камък.

Влязоха и се озоваха в дванадесетостенна зала без изход. Стените бяха украсени с релефи, представящи алхимичните процеси, пещи, амбелици, колби и дестилатори. Блеър погледна надолу. Подът бе покрит с мозайка от шестостенни камъни, върху които бе изобразен по един от знаците на зодиака. Камъните, подобно на стените на залата, сякаш бяха кристални, но не прозрачни, а замъглени с млечнобели нишки — сякаш паяк бе попаднал в плен на леда, докато е плел мрежата си.

Блеър направи крачка напред. Изведнъж камъкът под крака й се раздвижи, после се откъсна и пропадна под нея. Гант я хвана за ръката и я дръпна назад, но тя изпусна кълбото.

Пропадналият камък отвори шахта с размерите на човек. Блеър надникна през ръба. Светещото кълбо ставаше все по-малко и по-малко, падайки в тъмната бездна, докато накрая изчезна.

— Това е лудост! — възкликна тя.

— Искаш ли да намерим портала, или не?

Блеър пое дълбоко дъх и се замисли за момент.

— Явно ключът е в астрологията. Възможно ли е символите да означават нещо друго, освен месеците на годината? Знаци, които да използваме като карта?

— Да — рече Гант. — Алхимичната поредица. Всеки символ означава определен процес.

Блеър се обърна и го изгледа.

— Добре тогава. Да караме в този ред.

— Най-напред е обезводняване — каза Гант. — Или Овен.

Двамата стъпиха заедно на камъка с изображението на овен. Целият под се разтресе и потъна, оставяйки камъка, на който стояха, да стърчи.

Блеър се огледа с тревога.

— А след това?

— Сгъстяване. Телец.

Стъпиха върху знака на бика. Камъните избоботиха и потънаха още надолу, оставяйки Телеца между нивото на пода и на Овена.

— Образуват стълба надолу — развълнувано рече Блеър.

Продължиха нататък — Близнаци за втвърдяване, после Рак за разтваряне. Следваха Лъв, Дева и Везни — изваряване, дестилиране и сублимиране, и Скорпион за разделяне. Подът вече бе на осем стъпала под първоначалното ниво. Над него се показа горната част на проход.

Когато минаха през всички зодиакални символи, проходът се разкри напълно. Блеър се озърна назад. Дванадесетте млечнобели камъка оставаха на различни височини, образувайки стълба назад към залата.

— Невероятно — рече Гант. — Прословутата стълба към небето.

— Или… към ада — обади се тя и се огледа нервно. — И онзи надпис над вратата не ми харесва — Изпитанието на хаоса.

Махнаха гъстите паяжини на входа и когато влязоха, към тях запълзя огромен паяк. Блеър се сниши и се втурна напред по дългия тесен коридор. Стените и тук бяха кристални, с огнени оранжево-червени оттенъци. Коридорът зави, спусна се и отново зави. Продължиха да слизат сякаш цяла вечност надолу.

— Прилича ми на коридорите на Голямата пирамида — каза Блеър.

— Това е обърната пирамида, мила. Стои на върха си. Онова, което е горе… е същото като онова, което е долу.

Блеър забеляза нещо необичайно в аленото сияние на стените.

— В стените има дълбоки нарези. Интересно, не мислиш ли?

— Може би са знаци на каменоделците? — предположи той.

Блеър докосна един от жлебовете.

— Сравнително късни са, но сякаш постепенно са били издълбавани по-надълбоко. Като че ли някой отново и отново е копал на това място.

След поредния завой коридорът внезапно свърши в сляпа стена. Блеър прокара длани по нея, мъчейки се да открие процеп. Почука.

— Монолитна е. — Вгледа се по-внимателно. — Какво е това бялото върху стената?

Гант освети с фенерчето. Когато насочи лъча надолу, материята заблестя в зелено. Освети пода, после закри лещата с ръка.

— Има и на пода.

Отпусна се на коляно, загреба от веществото и го остави да изтече между пръстите. Опита го на вкус.

— Калций. Фосфор. Затова свети.

Блеър почувства как всяко косъмче по тялото й настръхва. По гърба й пробяга студ и се вкопчи в тила й.

— Стрити на прах кости. — Побутна с крак купчината на пода и тя се смали, изтичайки през подобна на фуния дупка като пясък в пясъчен часовник.

— Тихо — прошепна Гант и наклони глава.

Зад тях се чу силен тътен. Подът се разлюля. Обърнаха се. Нещо невидимо, но всяващо ужас се спускаше надолу по коридора. Камък се триеше в камък. Стояха като заковани на място, втренчени в ъгъла. От вибрациите от ниския таван се посипа прах. Предпазливо отидоха до завоя и надникнаха. Огромен кръгъл камък, изпълнил коридора, напредваше сантиметър по сантиметър.

— Проклет да си, Гант — кратко изруга Блеър и отстъпи назад.

Гант трескаво оглеждаше стените.

— Това не беше предвидено. Трябва да има някакъв скрит лост. Не разбираш ли? Намираме се между гигантски хаван и чукало, телата ни ще бъдат стрити на прах и ще изтекат през онази дупка в пода!

Приближаващият камък вече бумтеше като гръмотевица.

 

 

Хеликоптерът се издигна над покрива и с наведен нос увисна над имението. Небето бе намусено. Започваше да се смрачава.

— Натам! — посочи Броди Девлин на пилота.

Нюли и Броди гледаха как Чюи излиза през един прозорец и тича по покрива на по-ниската част на имението, осветен от лъчите на прожекторите. Обърна се, погледна нагоре и замаха като обезумял.

— Вземи го — нареди Броди.

Вертолетът се обърна и се спусна надолу. Когато увисна достатъчно ниско, Чюи скочи и хвана плъзгача.

— Готово — каза Броди. — Издигай се.

С Чюи, вкопчен в плъзгача, хеликоптерът набра височина, завъртя се над имението и се насочи към пролива и бушуващото море. Докато прелитаха над дъбовете и брястовете, вятърът развяваше плитката на огромния индианец като бич. Броди оглеждаше за някаква следа от катера и Ал Даджал. Изведнъж катерът излетя иззад вълнолома. Броди бе карал подобно нещо във Виетнам в делтата на Меконг, но никога не бе виждал такова чудо. Два големи понтона с гумени плъзгачи бяха прикрепени от двете страни на клиновидна кабина. Под нея имаше огромен вентилатор, който всмукваше въздух, сгъстяваше го и го изхвърляше под машината. Тя се плъзгаше над водата на въздушната възглавница, задвижвана от две големи перки отзад. Доколкото можеше да прецени, вдигаше скорост над 70 възела^[1].

— Вече уведомих флота — каза капитанът, който седеше до Нюли. — Изпращат екип от морските спецчасти с втори хеликоптер.

— Ето ги! — извика Нюли в микрофона си.

Вторият хеликоптер летеше срещу тях. Зави рязко и се спусна към катера. Понесе се съвсем ниско над вълните, малко зад него.

Надолу излетяха две надуваеми лодки, следвани от британските тюлени. Само за няколко мига заеха местата си в скутерите и се втурнаха след катера.

— Смъкни ни надолу — извика Броди на пилота.

Точно когато скутерите наближиха катера, от кърмата му катапултираха две лодки във формата на клинове, които се понесоха към приближаващите екипи.

— Господи! — възкликна Броди, взирайки се през бинокъла. — Това са протектори!

— По дяволите — изруга капитанът и предупреди по радиото вертолета на тюлените.

— Какво каза? — попита Нюли.

— Роботизирани патрулни лодки с картечници — обясни Броди. — Оптичните им системи откриват целта с помощта на лазери. Бързи и смъртоносни.

— Израелска разработка, инспекторе — добави капитанът. — Едва започваме да ги въвеждаме. Противни машини. Момчетата ни ще станат на парцали.

Подобно на гладни акули, протекторите направиха кръг и зацепиха вълните към лодките на тюлените, приближавайки с висока скорост от двете им страни. Дулата на картечниците проблеснаха, чу се трясък.

— Ох, Господи! — измъчено извика капитанът.

— Веднага ни свали долу — нареди Броди на пилота. — Това е единствената ни възможност. Остави ни точно на мостика на катера, докато онези зверове са заети със скутерите.

 

 

Уенди падна като неопитна птичка от другата страна на огледалото и натърти рамото си. Изправи се на крака и се изтупа. Шестото й чувство прослуша въздуха за Блеър. Обърна се и изтича до ръба на дълбоката пропаст. Пое дъх и набра смелост. Изпъна ръце и се хвърли през ръба, улови въздушен поток и се зарея през дълбокия пролом към кулата. Без да спира, профуча през каменната постройка и се издигна над стръмните стъпала, водещи към входа на зикурата. Подобно на летящ към дома гълъб, тя се водеше единствено от инстинкта си, докато профуча по тъмния коридор все по-надолу и по-надолу.

 

 

Блеър го усети, преди да го чуе — нечие присъствие в тесния коридор, непосредствено до рамото си. Рязко се завъртя и видя някаква смътна фигура. Постепенно тя прие форма и около нея запулсира синьо-бял ореол. Беше дребна старица.

Нежният й глас, който беше чувала и преди, я призова: Блеър, скъпа. Мъдрецът приветства смъртта, само глупакът се страхува от нея. Блестящото привидение изчезна.

— Ако ти се живее, следвай ме — извика Блеър на Гант.

Завиха на ъгъла, гигантското чукало беше само на около три метра от тях и продължаваше напред. От дясната им страна бе коридорът, по който току-що бяха дошли. Блеър направи няколко стъпки назад и огледа черната стена при острия завой. Прокара длани по нея.

— Няма жлебове. Това е единственото място, където камъкът не е издраскал стените. — Огледа пода. — Няма и стрити кости.

Вцепени се.

— Няма да мърдаме. Ще посрещнем смъртта открито.

— Мисля, че е по-добре да се върнем при стената в дъното — възрази Гант.

— Бих те оставила да правиш каквото си искаш, но ми трябваш, за да стигна до портала. Така че стой на място, дърт гущер.

Гигантското чукало беше минало ъгъла. Три стъпки. Две. Гант пристъпваше нервно. Една стъпка… камъкът докосна дрехите им и Гант се опита да се измъкне, но Блеър го сграбчи за ръката и го задържа. Камъкът докосна гърдите им и съвсем лекият отначало натиск скоро стана непоносим. Блеър обърна лице и грапавата повърхност на камъка целуна бузата й сякаш с устни от шкурка. Придвижи се още напред, изкарвайки живота от дробовете им.

— Май идеята не беше добра — успя да изрече тя.

Чу се глух звук и стената се плъзна зад тях, намалявайки мъчителния натиск. Посоката на движение на камъка се промени и вместо напред, той се разтресе и се плъзна наляво, към сляпата стена. Блеър усети хладен полъх в тила си и се обърна. На мястото на стената се бе отворил нисък коридор, който леко се спускаше надолу. Някъде от дълбините му се чуваше ромон на вода. Минаха по коридора и се озоваха в просторно помещение. На отсрещната стена се извисяваше фасада, подобна на гръцки храм. Пред нея в центъра на сияещо езерце бликаше перлен фонтан, оформен като дърво. Чистите му сини води преливаха през ръбовете на мидените черупки покрай тръбата. Гант изтича до езерцето и падна на колене. Загреба вода в ръцете си и пи. После потопи цялото си лице в искрящата вода и го вдигна. Когато се обърна и погледна към Блеър, тя ахна. Безжизнената тъкан, грозните вени и тлъстите тумори бяха изчезнали като по магия. Блеър виждаше как младежката жизненост на Гант се появява зад съсипаната уродлива маска. Към нея гледаше лице на мъж под трийсетте, хубав, с тъмна вълниста коса и ярки, бистри сини очи.

Изправи се и се приближи. От прегърбената стойка нямаше и следа.

— Фонтанът на младостта. Изначалните води на сътворението. Виждаш ли, оказах се прав!

— Явно — неохотно промълви Блеър. — Обаче дали си заслужава? Цялата болка и страдание, които причини, кръвта по ръцете ти?

Гант се усмихна презрително и цъкна с език.

— Мила моя, целта винаги оправдава средствата. Смирените няма да получат нищо, освен удар с камшик. Така е било и така ще бъде.

— Значи твоите богове са все още славолюбието, двуличието и злото?

Той се изсмя противно.

— Да. Не съжалявам за нищо.

С крайчеца на окото си Блеър забеляза Уенди от другата страна на езерцето.

Гант се обърна да проследи погледа й и се намръщи.

— Предупредих те да стоиш далеч от мен, нагло дете.

Блеър забеляза как бузата му леко затрепери и кожата сякаш започна да губи младежката си лъскавина. Уенди се зарея над езерцето, без да сваля поглед от Гант. Лицето й бе тъй спокойно, очите — тъй блестящи и изпълнени с живот, че приличаше на херувим. Когато стигна до Блеър, тя скочи в обятията й. Блеър почувства майчина любов и покой. По бузите й потекоха горещи сълзи. Избърса ги с опакото на дланта си.

— Не трябваше да идваш, миличка — рече тя на Уенди. — Не знам дали ще успеем да се върнем.

Уенди прокара пръст по лицето й, наведе се напред, потърка чипото си носле в нейния нос и намигна. Блеър свали момичето на земята и го хвана за ръката.

Гант се бе обърнал и газеше във водата. Макар езерцето да изглеждаше плитко, колкото по-навътре влизаше, толкова повече потъваше. Самата вода започна да се променя. Престана да искри и от чисто синя започна да зеленясва, след което почерня и заприлича на катран. Когато Гант стигна средата, черната течност обгръщаше гърдите му. Блеър гледаше напрегнато. Едва сега забеляза латинската дума IMMCISTINATUR върху каменната плоча в отсрещния край на езерцето. А до нея беше съкращението VITROL. Вгледа се по-внимателно и видя, че под плочата има широка тръба. От нея в езерцето се изливаше лепкава изумрудена на цвят течност. Имаше няколко подобни тръби, всяка със свой надпис: NATRON, LIQUOR HEPATIS, PULVIS SOLARIS… Погледът й скочи към Гант, който с мъка се придвижваше напред, сякаш водата бе станала гъста като смола. Вдигна ръце и започна да се върти и мята. По краищата на езерцето пламнаха малки сини пламъчета. Станаха по-големи и по-високи и плъзнаха по повърхността. Отначало до Блеър достигна миризмата на катран, след което чу съскане. От езерцето се вдигаше пара, която се превърна в жълтеникав газ. Замириса на развалени яйца. Надписът върху плочата се мерна в съзнанието й. IMMCISTINATUR… Това бе разчетена фраза от ръкописа на Войнич, която си спомняше, че е предала, докато беше в транс. Беше написана с непонятните знаци под рисунките на голи жени, къпещи се в езерце, захранвано от множество тръби. На английски означаваше „смесват се“! Побиха я тръпки. А следващата дума бе…

VITROL… сярна киселина. Осъзна, че лековитите води на езерцето се получават в процеса на съчетаване на серия смъртоносни вещества. Грабна Уенди в обятията си.

— Трябва да се махаме оттук. Знаеш ли къде е порталът?

Момичето сбърчи носле.

— Уф, как мирише. Да не си смачкала някаква миризливка или нещо такова?

— Миличка, как стигна дотук?

— А, лесна работа. Просто минаваш през стената там. — Уенди посочи към отсрещната страна на горящото езерце.

Пламъците вече танцуваха над цялата повърхност и над течността бе надвиснал жълт облак.

— Добре, да вървим — рече Блеър и се закашля.

Притисна малкото момиче до себе си и двете полетяха със стиснати очи нагоре и през огнения ад. Вместо убийствена жега Блеър усети хладен полъх, докато минаваха през пламъците. И отново й се стори, че чува милия глас на старата дама. Имай вяра. Детето ще те води. Уенди протегна ръка с обърната назад длан и с пълна сила се вряза в долната част от стената. На това място имаше носещи греди и горната половина се завъртя навътре и надолу от натиска. Прелетяха през отвора. От другата страна имаше черно огледало. Блеър приближи и погледна повърхността му. Вместо отражението си различи смътно лабораторията на Гант. Вгледа се по-внимателно и различи сновящи в нея военни. Погледна към Уенди, която все още беше в обятията й.

— Готова ли си?

— Аха.

Зад тях се разнесе пронизителен писък. Обърна се и видя овъгленото тяло на Гант да се олюлява към тях. Вонята на изгоряла плът преобърна стомаха й. От прилепналите за голото месо остатъци от дрехи се издигаше пушек. Лицето му бе покрито с мехури и червено като варен рак; вълнистата му черна коса бе опърлена и падаше на сплъстени кичури от главата му, а протегнатите му ръце бяха подути и черни като въглен, месото капеше от пръстите като разтопен восък, докато се мъчеше да се докопа до нея. Блеър се завъртя и скочи в огледалото. По гладката повърхност пробягаха вълни. С последни сили Гант изруга и се хвърли напред. Силен тътен разтърси помещението и около огледалото затанцуваха мълнии. Точно когато Гант бе преминал наполовина, раздвижената черна повърхност внезапно се втвърди около него. Долната половина на тялото му се отдели сякаш прерязана от гладното острие на гилотина. Плъзна се с мляскащ звук по гладката повърхност на огледалото и падна на земята. От другата страна остана горната част на тялото. Загърчи се като подаващ се от ябълка червей и се опита да се отблъсне с овъглените си ръце от твърдата повърхност. Когато разбра, че не може да се освободи, го обхвана ужас. Изпълнените му с паника очи се замятаха трескаво. Заобикаляше го единствено непрогледен мрак. Осъзна, че е уловен за вечни времена между двата свята. Докато се взираше в безкрайната пустота, умът му се изпълни с подлудяващ ужас. Замаха с ръце и запищя, но виковете му бяха погълнати от бездната.

 

 

Блеър и Уенди излетяха от двойното огледало и се претърколиха по пода, събаряйки един стреснат войник. Блеър стана, подаде му ръка и му помогна да се изправи. Уенди се усмихна, показвайки трапчинките си.

— Молим за извинение. Трябваше да внимаваме къде стъпваме. — Постави длан на устата си и се изкиска.

После видя мъжа и жената в носилките, които медиците носеха към стълбището. Погледна тъжно и въпросително към Блеър. Тя кимна сериозно. Уенди се втурна към ранената двойка. Отгоре се чу хор от гласове. Детето вдигна очи и видя Изгубените момчета, които стояха на мостчето и гледаха над перилата, подпрели брадички на ръцете си.

— Здрасти, момчета. Липсвах ли ви? — извика им тя.

Малкият Гейбриъл, който надничаше между краката на Питър, се усмихна и замаха енергично.

Сладкото му гласче прозвуча направо в главата й. Здрасти, Уенди. Мистър Скаут ни каза, че Бил — мъжът — е наранен много лошо. Моля те, помогни му. А дамата, мис Медисън, е погълнала много вода.

Силният стон отново насочи вниманието й към ранения мъж. Пое ръката на Соренсън. Той отвори очи за миг и погледна умоляващо малкия ангел. Дишането му бе неравно и плитко, неестествено шумно от кислородната маска върху носа и устата му. Медикът понечи да я отпрати.

— Дръпни се, госпожичке. Този човек е в много лошо състояние.

Скаут беше успял да слезе по стълбите и застана между медика и Уенди.

— Хай, Мак — решително рече той. — Остави момичето на мира. Ранените са наши хора. Знам какво правя.

После се обърна към Уенди и й се усмихна топло.

— Казвам се Скаут. Приятелят ми Бил страшно се нуждае от помощта ти. Момчетата мислят, че можеш да го оправиш.

Погледна я изпитателно. Примигна, защото за миг му се стори, че вижда сияещ ореол около главата й.

— Може би ще успееш да оправиш и Медисън? — Кимна към мис Деър, която се изкашля.

Уенди погледна тъжните му очи и кимна.

— Лекувала съм птички, но не и човек. — Погледът й се насочи към момчетата. — Хей, имам нужда от помощта ви. По-силни сме заедно.

— Разбрано, Уенди — извика Раджи.

Изгубените момчета се хванаха за ръце, затвориха очи и сведоха глави.

 

 

Уенди забеляза, че Блеър е застанала до нея. Младата жена постави окуражително ръка върху рамото й и това й даде още сила. Наведе глава и стисна здраво ръката на Соренсън в мъничките си длани. После се обърна към Медисън и сложи ръце върху гърдите й. Медисън прочисти гърлото си. Пое дълбок пречистващ дъх и се усмихна.

— Дробовете вече не ме болят — каза тя. — Мога да дишам.

— По-добре ли се чувствате, господине? — попита Уенди Бил Соренсън.

Очите му внезапно се отвориха. Той се надигна на лакти и се огледа с изненадана физиономия. Седна, протегна ръце и изпъна гръб. Разтърка рамото си.

— Не чувствам никаква болка — промълви объркано.

Двамата медици бяха толкова втрещени от пълното му и моментално възстановяване, че едва не изпуснаха носилката. Зад себе си Уенди чу рязко ахване. Обърна се точно когато Блеър изгуби съзнание, коленете й се подгънаха и се свлече на пода. С насълзени очи Уенди тръгна към нея. Пресегна се и докосна челото й.

„Изгаря. Трябва да я излекувам.“ Спомни си предупреждението на Джини. „Макар Блеър да е добра жена със силна воля и да знае пътя на тари, тя също ще загине.“ Впери поглед в очите на Блеър. Вече не бяха ярки и зелени като морето, а матови и пусти. Погледна гърдите й. Блеър с мъка си поемаше дъх, като хриптеше. Дори руменината на устните й изчезна. Беше бледа като сол, устните й бяха станали пурпурни. Задушена от гняв, Уенди усети как лицето й се зачервява, от очите й бликват сълзи и се стичат по бузите.

— Да не си посмяла да умираш пред мен, Блеър Кели!

Затвори отново очи и си я представи здрава и изпълнена с живот. Погледна я крадешком. За свой ужас откри, че Блеър лежеше все така безпомощна. Намръщи се съсредоточено и й заповяда да се излекува. Представяше си весели неща — слънчев ден, поляни, обсипани с разлюлени от нежния ветрец цветя, кученца и бебе, завито в одеяло в ярки пастелни цветове, приспивано от нежната песен на майка си. Ръката на Блеър трепна. Тя се размърда. Уенди си представи пулсираща червена светлина, която тръгва от основата на гръбнака й, запълзява и преминава в яркооранжева, жълта и синя, когато стига сърцето й. Продължи нагоре и когато стигна точката между веждите й, заглъхна и след това избухна в чисто бяло сияние, което се появи от главата и се спусна надолу по раменете и ръцете, които бавно се движеха по тялото на Блеър.

Отвори очи. През сълзи загледа жената, която лежеше неподвижно и безжизнено. От гърлото й се изтръгна тихо цвъртене като на новоизлюпено птиче, плачещо за майка си. Постави длан на бузата на Блеър. Температурата бе поспаднала. Цветът на кожата й се завърна. Гърдите й започнаха да се издигат и спускат ритмично. Когато клепачите на Блеър се повдигнаха несигурно и тя пое дълбоко дъх, Уенди я прегърна с цялата си сила. Притисна се в жената, която бе станала причина да продължи да живее, която се бе превърнала в нейна втора майка.