Ричард Уебър
Индиго (47)

39.

Екипите на Специалните части на ВВС бяха атакували имението и завързаха престрелка с охраната на Гант. Нюли и Скаут бяха приковани зад една пристройка и се намираха под усилен обстрел.

Елиминираха доста от хората на Гант, чиито тела лежаха безразборно около тях. Снайперистите по покрива на имението принудиха повечето от нападателите да потърсят прикритие около двора. Нюли надникна зад ъгъла. Куршумите се забиха в стената, покривайки главата му с частици хоросан и разбити тухли.

— Мамка му! — извика той и побърза да се скрие. — По дяволите, иска ми се да можехме да изчакаме нощта. Копелетата са по-добре въоръжени и имат по-добри позиции.

Друго отделение лежеше зад дългата каменна стена вдясно от тях.

— Хеликоптерът да свали чекиджиите от покрива! — излая Нюли в радиостанцията. — Направо ни прошиват задниците тук!

— Разбрано — отвърна гласът на капитана.

Скаут чу равномерното тракане на роторите и хеликоптерът мина над тях. С тракащи 20-калиброви картечници машината полетя към имението като разгневен стършел. Хората на Нюли нададоха радостни викове, когато куршумите се забиха в сградата, разбивайки стъкло и тухли. След това картечните откоси пробягаха по покрива. През ръба полетяха тела и изпопадаха по цветните лехи долу. Войниците прехвърлиха каменната стена, докато колегите им ги прикриваха с масиран огън. От покрива излетя ракета.

— Ох, Господи! Имат Стингер! — извика Скаут.

Секунда по-късно ракетата намери целта си. Хеликоптерът получи пряко попадение и експлодира в огнена топка. В двора се посипаха шрапнели и отломки. За момент стрелбата прекъсна.

Скаут чу рев на дизелов двигател и се обърна към звука. В далечината видя как вратите на сглобяемата военна барака се отварят. Рифелуваната стомана се огъна под силата на подобната на танк машина. Чудовището бе ниско, с клинообразна предница, с по три огромни гуми от двете страни. Понесе се към каменната стена и я проби с лекота, сякаш беше картонен макет на снимачна площадка. След като излезе от облака прах, машината направи рязък завой наляво и веднага зави надясно, сякаш бе замаяна от сблъсъка. Накрая продължи направо по външния периметър на двора. На пътя й се оказа голям черен седан, който бе премазан като консервена кутия. Но след това машината се блъсна в друга кола, даде прекалено бързо заден и удари задницата си в един камион. Дизеловият двигател нададе вой. Подобно на разгневен звяр, машината се замята напред и назад, докато не се освободи.

— Това нещо е полудяло! — изкрещя Нюли на войниците зад другата стена, която блокираше пътя на танка. — Разкарайте си задниците оттам!

Няколко войници откриха прикриващ огън срещу покрива, докато застрашеното звено се изтегли. Танкът се блъсна в стената точно когато последният щурмовак успя да се изнесе. Разнесе се оглушителен тътен. Танкът стреля с грамадното си оръдие. Оръдейната кула се завъртя и машината отново откри огън. От дулото се вдигна дим.

— Не знам кой кара това чудо, но явно е на наша страна — изкрещя Скаут.

Все още клекнал под прикритието си, Нюли тръсна глава.

— Какво? Нищо не чувам, по дяволите.

Предната врата се отвори и хората на Гант се изсипаха навън, като хвърляха оръжията си и вдигаха ръце. Екипите се втурнаха към тях с насочени автомати, като им крещяха да паднат на колене. Нюли се изправи и разкърши рамене. Оправи вратовръзката си и тръгна към танка, следван от Скаут. Боец от Специалните части стоеше отгоре му с объркано изражение. Капитанът изтича до Нюли.

— Какъв е проблемът? — извика той на войника.

Човекът поклати глава и махна с ръка към машината.

— Това чудо няма входни люкове.

— Хей, момчета — извика капитанът на друга група бойци. — Проверете за странични врати. И внимавайте.

— Не мисля, че е необходимо — намеси се Скаут. — Това е Тор, АСМ.

— Какво? — не разбра Нюли.

— Автоматизирана самоходна машина — обясни Скаут. — Отначало не бях сигурен, но когато видях колко непостоянни са движенията й, ми се стори логично. Моделът се различава от нашите и…

Капитанът се завъртя към Скаут.

— Чакай малко, синко. Би ли ми обяснил… кой, по дяволите, управлява този звяр?

При тях дотича командир на отделение.

— Прощавайте, сър, но…

— Сега пък какво, сержант Питърс? — изръмжа капитанът. — Районът обезопасен ли е, или не, мамка му.

Питърс се обърна и посочи група момчета, водени от двама войници със сурови лица. Когато децата застанаха пред тях, челюстта на Нюли увисна.

Едно от децата с очила с рогови рамки го гледаше, ухилено до уши. В ръката си държеше голямо дистанционно с множество копчета. Момчето козирува отсечено на капитана.

— Джонбой се явява по служба, адмирале.

— Те са от ВВС, нещастнико — поправи го едно по-високо момче.

— Ох, по дяволите, Питър. Надявах се да имат и военни кораби.

Скаут се пресегна и взе дистанционното.

— С това ли управлява танка? — невярващо попита той, като оглеждаше устройството.

Момчето го погледна стеснително и сви рамене.

— Май малко се поувлякох. Надявам се, че не е бил ваш, господине? — с надежда попита то.

Скаут се разсмя и го потупа по гърба.

— Справи се великолепно, хлапе.

Момчето грейна.

— Фасулска работа. Но в сравнение с това „Хало“ ряпа да яде.

— Какви ги плещи, по дяволите? — попита Нюли.

— „Хало“ е една от последните компютърни игри — обясни с усмивка Скаут.

Едно по-високо смугло момче пристъпи напред.

— Сър, името ми е Раджи. Избягахме от училището Едем и сме тук да спасим Уенди. Не мога да ви обясня откъде знам това, но тя и приятелите ви са в смъртна опасност. Трябва да бързаме.

Лицата на Изгубените момчета внезапно станаха сериозни. Обърнаха се едновременно и тръгнаха към входа на имението.

— Стойте тук, момчета — извика им Нюли. — Там е твърде опасно. Оставете това на…

— На професионалистите — довърши капитанът.

Малкият Гейбриъл спря и се обърна. Впери поглед в Нюли. Инспекторът се опита да каже нещо, но се запъна сякаш е изгубил мисълта си. Клепачите му затрепериха, след което се отвориха широко, сякаш внезапно му беше хрумнало нещо великолепно. Прочисти гърло и се стегна.

— Капитане, вижте какво. Момчетата могат да ни отведат право при майор Девлин и Гант.

Погледът на капитана се премести от инспектора към Гейбриъл, чиито немигащи очи вече се взираха напрегнато в него. Офицерът погледна отнесено и нефокусирано. Преглътна и кимна вдървено.

— Чудесна идея, инспекторе — рече той и махна на войниците си. — Да вървим!

 

 

Уенди и Джини се бяха настанили на клоните на огромен дъб и се взираха към покрива на имението. Решиха да изчакат тук края на фойерверките. Джини потръпна и се загърна в шала си.

— Ама че е студено тук. — Пресегна се предпазливо и вдигна чорапите си. — За нищо не стават вече. Скъсаха се при кацането.

Уенди се взираше напрегнато надолу. Клонът на Джини скърцаше и стенеше от тежестта й. Тя се хвана по-здраво и погледна надолу.

— Май трябва да намаля ореховките.

Клонът се наведе и разлюля Джини, която отчаяно се опитваше да запази равновесие. Старицата разсеяно потупа главата си.

— Мътните го взели, изгубила съм си и шапката.

Уенди я хвана за ръката.

— Време е да вървим.

Джини кимна.

— Твоите Изгубени момчета вече са тук.

— Аха. Ти също ги усещаш.

Джини се усмихна топло.

— Можем да усещаме разни неща, нали, мила?

Уенди сви рамене.

— Май са дошли да ме спасят.

 

 

Чюи и Конърс бяха заобиколили имението, след като изоставиха джипа. Минаха пеша през залесената част и сега клечаха зад каменната стена отзад. Стрелбата в предната част на имението вече бе спряла напълно. Чюи проучи района с орловия си поглед.

— Прекалено тихо е.

— И никакви шибани стражи — съгласи се Конърс и намръщено засука мустак. — Май скапаняците са си плюли на петите.

Чюи изсумтя и поклати глава.

— Почва се, хубавецо — рече Конърс, скочи на крака и се затича на зигзаг към неохраняваната врата.

Чюи го прикриваше, застанал нащрек.

Вътре двамата се озоваха в слабо осветен и пуст коридор, притихнал като гробница. Стъпките им бяха единственият звук, който се чуваше, докато се промъкваха предпазливо напред. Чюи беше приклекнал, а Конърс изправен, и двамата с готови за стрелба автомати.

— Чу ли това? — прошепна със затаен дъх Конърс. Лицето му бе обляно в пот.

Звукът на сервомотор заглъхна в далечината, после се засили. Сякаш нещо сновеше насам-натам, бе доловило присъствието им и сега се движеше право към тях. Бръмченето се засилваше с всяка секунда и устройството сякаш набираше скорост. Внезапно вратата зад тях се затвори с пневматично съскане. Конърс се озърна и изруга.

— Капан! И се натресохме право в него.

Чу се звук като от течаща вода. Някаква мазна течност бликна от дюзите по перваза и плъзна по пода. До носа му достигна острата миризма на тлееща гума. Погледна надолу и видя, че подметките на кубинките му димят сякаш проядени от киселина.

Погледът му се стрелна към Чюи, който безуспешно се мъчеше да вдигне крак. Когато все пак успя, от подметката му се разтегли лепкава гума като разтопено сирене на пица, която го приковаваше към пода и го обездвижваше. Индианецът направи кисела физиономия.

— Някакъв суперкаустик, може би С-плюс. Разтопява ни подметките. Трябва да се отървем от тях!

Така и направиха. Дюзите се задействаха отново и изплюха нещо като сапунена пяна.

— А сега какво? — недоволно възкликна Конърс. — Да не са решили да ни изкъпят до смърт?

— Задържаща пяна — горчиво се изсмя Чюи.

Глухо тупване привлече вниманието им. Двамата вдигнаха очи. Нещо като робот се стрелна от ъгъла, блъсна се в стената и отчупи парче мазилка. Завъртя се и тръгна право към тях. Двигателят му бръмчеше усилено, задвижвайки подобната на танкови гъсеници ходова част. Чюи забеляза, че пяната е покрила само площта около тях и не пречи на робота. „Умен кучи син е този Гант.“ Беше на петнайсетина метра… и приближаваше бързо. От монтираните високо лещи се появиха зелени лазерни лъчи, опипващи коридора.

— Какво, по дяволите… — промълви Конърс.

— Робот — прехващач — дрезгаво обясни Чюи и се прицели в приближаващата дивотия.

Седем метра. Потната лапа на Чюи стисна дръжката на автомата и той примигна, за да махне потта от очите си.

— Добре. Да върнем този беглец в склада за отпадъци! — рече Конърс.

Четири метра… Внезапно роботът спря. За миг се възцари пълна тишина. Без да се колебаят, двамата натиснаха спусъците. Трясъкът в тесния коридор бе оглушителен. Куршумите им обаче отскочиха от металната коруба на чудото, без да му сторят нищо. То стоеше мълчаливо и загадъчно, сякаш им се подиграваше. Двамата вдигнаха димящите дула на автоматите.

— Заляхме го с цял порой олово, без дори да го одраскаме! — изпухтя със зачервени бузи Конърс.

Сякаш в отговор от робота се чу тъп звук като изстреляна от тръба топка за тенис. Снарядът се изтъркаля и спря в краката им. Преди да реагират, в стоманената топка се отвориха вентили и засъска газ. Бяха забравили да си вземат предпазни маски. Роботът рязко се обърна и се отдалечи с бръмчене, търсейки други цели. Чюи пое дълбоко дъх, когато зеленикавата мъгла се плъзна към него. Беше бивш тюлен и участник в олимпийския отбор по плуване. Имаше рекорд по бруст и неофициален рекорд за задържане на дъх под вода. Конърс пък беше заклет пушач и единствените му претенции в областта на спорта бяха да се бори с гризли с едната ръка, докато се налива с „Гинес“ с другата. Чюи виждаше, че газът вече започва да му действа. По симптомите беше ясно, че в газа има психо-физическа съставка. Лицето на Конърс стана тебеширенобяло. Залитна с треперещи клепачи, преви се, повърна и започна да върви бавно в кръг. Чюи го гледаше с присвити очи, затаил дъх. Лицето на шотландеца остана безизразно, погледът му — празен. Подобно на умопобъркан пациент в тапицирана килия, той се облегна апатично на стената и се свлече в ступор на пода.

Чюи реши, че това е някакво успокоително, най-вероятно смес от торазин и бензодиазепини, предназначено да отблъсне натрапника, безпомощен и безопасен като кутре. Рекордът му за задържане на въздух под вода беше седем и половина минути. Но тогава бе стоял неподвижно на дъното на басейн. Докато премяташе Конърс през рамо, Чюи си помисли, че заслужава златен медал, ако успее да отнесе припадналия шотландец на безопасно място, преди изгарящата болка в дробовете му да го накара да отвори уста.