Ричард Уебър
Индиго (43)

35.

Джини Дулитъл поведе Уенди към ъгъла на улицата, където се намираше апартаментът й.

— Имам толкова неща да ти казвам. Но вече си в безопасност, мъничката ми, сред приятели.

Уенди погледна към топлите й очи и кимна.

— Приятели, Джини?

Блестящ ролс-ройс отби до тротоара и спря.

Джини не забеляза, но Уенди дръпна овехтялата й пола и посочи към лимузината.

— Е, поврага, ето ги и приятелите ни — рече Джини.

Облеченият в добре изгладена униформа шофьор спокойно слезе от дългия автомобил, отвори задната врата и им направи знак да влязат.

Двете се качиха. Шофьорът затвори вратата, върна се на мястото си зад волана и колата плавно потегли. Уенди се почувства ужасно мъничка в меките гънки. Когато размърда дупе, за да се намести по-удобно, кожената седалка изскърца. Тя се изкиска. Възрастната двойка, настанена срещу нея, се разсмя. Уенди ги огледа. И двамата бяха със снежнобели коси и ясни сини очи, облечени в старомодни дрехи. Уенди си помисли, че е като в приказка. Сякаш бяха слезли от страниците на някоя книга или стара фотография и се бяха озовали в модерния свят. Ръцете на стареца почиваха върху дръжката на блестящия черен бастун между коленете му, а тези на жената лежаха спокойно в скута й.

— Бонжер, мосю — опита се да поздрави на френски Уенди.

Очите на възрастния мъж проблеснаха и дългите му пръсти погалиха козята му брадичка.

— Ето че се срещаме отново, Mademoiselle.

Макар че сега бе елегантно облечен, Уенди разпозна в него стареца с пазарските торби, на когото бе помогнала да влезе в жилищната кооперация. Сведе поглед, след което го погледна стеснително.

— Съжалявам. Не исках да ви лъжа, че мама ме вика и тъй нататък. Казвам се…

Той нагласи баретата си.

— Не е нужно да се извиняваш, мило дете. И няма нужда да се представяш. Знаем много добре коя си. Моето име е Никола, а това е любимата ми съпруга Пернел.

Уенди се поклони. Той й намигна.

— Всъщност държим те под око от доста време.

Объркана, Уенди се обърна към Джини.

— Никола ли е моят ангел пазител?

— Ами нещо такова. Това са приятелите, за които ти казах, мила моя. Ти си много специално момиче и вече си част от тари, дете.

— Та-ри? — повтори Уенди.

— Да — рече Пернел. — Не можеш да имаш много приятели… в днешно време.

Старецът се наведе напред.

— Тари са много стара група мъдри и добри хора. Появили са се преди векове от друга древна група — друидите. Друидите знаели тайните на природата, загадките на вселената. И предали това познание на тари. А те, от своя страна, познават тайните на елементите.

Уенди наклони глава настрани.

— Елементите?

— Металите и силата на онова, което е вътре в нас. Доколкото разбирам, ти също имаш специални дарби, нали?

Уенди сви рамене.

— Понякога виждам неща. А понякога, когато съм наистина уплашена, мога да летя.

Пернел се наведе, свали обувката си с високо токче и започна да разтрива крака си.

— Както ми се подуват краката, бих предпочела да летя, вместо да ходя.

Старецът се пресегна и потупа коляното на жена си.

— Какво изящно краче има само. Малката ми балерина.

Уенди харесваше тези хора. Бяха като Джини — малко смахнати, но забавни и мили. Старата дама се намръщи и изгледа Уенди от глава до пети.

— Никола, за бога, детето не може да тича насам-натам босо и по нощница.

Никола се обърна към шофьора.

— Морис, ще бъдете ли така добър да дадете на младата дама онази кутия, моля?

В скута на Уенди се появи голяма кутия за дрехи.

— Хайде, дете — подкани я Никола. Обзалагам се, че дрехите ще ти станат като ръкавица. Пернел има добро око за такива неща.

Уенди вдигна капака и го остави да падне на пода на лимузината. Махна опаковъчната хартия и под нея видя прекрасна бяла рокля с бели сатенени пантофи.

— Като на принцеса е — рече тя, вдигайки роклята.

Старецът се обърна към Уенди. Тонът му си оставаше мил, но тя долови сериозна нотка в гласа му.

— Дай да ти видя ръката, моля.

Тя остави роклята и го погледна в очите. Старецът нежно взе ръката й и прокара дългите си изтъняващи пръсти по нея.

— Това би трябвало да е достатъчно — рече той. — Онези зверове са поставили проследяващо устройство в ръката ти, но аз го обезвредих.

Объркана, Уенди впери поглед в подлакътницата си.

— Ти си добро момиче — с топла усмивка рече старецът. — С добро сърце и обичлива. Ти и Изгубените момчета в Едем сте индиго деца, надарени с магически дарби. И докато растете, ще се научите да ги овладявате. Никога не забравяй, че с дарбите върви и огромна отговорност.

Уенди седеше притихнала и попиваше всяка дума.

— Има обаче една възможна опасност. Виждал съм как някои като вас се надуват. — Никола забеляза намръщената физиономия на Уенди. — Какво има, мила?

Прекрасните й очи излъчваха искреност.

— Да не искате да кажете, че стават като пъпеши?

Никола се разсмя меко.

— Надути означава суетни. Никога не бива да си мислиш, че си по-добра от останалите, че с нещо си над тях. Защото в мига, когато отвориш тази врата, тъмните сили, дебнещи във вселената на Създателя, ще те грабнат.

Момичето сбърчи носле.

— Значи да не се надувам и винаги да си заключвам вратата, така ли?

Той поклати глава и се усмихна.

— Имах предвид вратата на твоите чувства, която отваря сърцето ти, душата ти.

Тя се изкиска.

— Пак сгафих.

— Браво на теб, скъпи. Объркваш горкото дете — намръщи се Пернел на съпруга си и се обърна към Уенди. — Нали разбираш, сладката ми, в този свят има стари лоши подлеци, които биха откраднали дарбите ти. Гадни хора, стремящи се само към власт и богатство.

— Мисля, че зная кого имате предвид — рече Уенди. — Хора като капитан Хук или мис Бейлок в училището.

— Да, прескъпата ми — отвърна Пернел. — Душите им са били като на всички нас, когато са се родили — съвършени блестящи диаманти. Но са тръгнали по пътя на злото и това е направило душите им черни като въглища.

Продължиха да разговарят. Никола й обясни, че индиго децата са наречени така заради синия цвят на аурата, която излъчват — а тя можела да се види само от чувствителните души, разполагащи с ясновидска дарба. Каза й, че обикновено тези деца показват невероятни способности като телекинеза и телепатия.

Старецът се извърна, когато Уенди облече новата си рокля. Отвори кутия еклери с термос чай за възрастните и бутилка мляко за Уенди, изстудена в изящна сребърна кофа за вино. Малко от пълнежа на сладкиша падна върху седалката.

— Ох, ужасно съжалявам — рече Уенди на възрастната жена.

— Няма значение, Морис ще го почисти за нула време. Не безпокой хубавата си главица.

Старата дама с мъка надяна обувката си и погледна през прозореца. Лимузината спря.

— Господи, Морис — обърна се тя към шофьора. — Нима вече пристигнахме?

— Да, госпожо — отвърна той.

Уенди се надигна на колене и надникна навън.

— Къде… — Думите заседнаха в гърлото й. В далечината, над групичка дъбове, се виждаше имението Рейвънскар с черното грозно море зад него.

Уенди усети как кръвта се оттича от бузите й и сърцето й затупка бясно в гърдите.

— Не се бой, дете — меко рече старата дама. — Блеър и Изгубените момчета се нуждаят от помощта ти. В края на краищата ти обеща, че ще се върнеш за тях, нали?

Уенди бе усетила присъствието на Блеър, преди да избяга от Едем. Но бе сметнала, че е плод на въображението й. А ето че сега усещането бе много по-силно. И страхът й започна да се топи, отстъпвайки пред самоувереността на малко момиче, чийто ум далеч изпреварва годините му. Малко момиче, което знае ролята си в този живот. Уенди застана до Джини, хванала здраво ръката й, и махна на отдалечаващата се лимузина.

— Семейство Фламел са чудесни, нали? — рече Джини.

Уенди сбърчи носле.

— Наистина са стари, нали? Много по-стари, отколкото изглеждат.

Джини изсумтя насмешливо.

— Да, мъничката ми. Стари са като пръст.

Подобно на стара хрътка, доловила миризмата на енот, Джини проточи врат на студения бриз и завъртя глава към имението.

— Да тръгваме, скъпа.

Следвана от малката принцеса, старицата закрета към дърветата с цялата скорост, на която бяха способни кекавите й крака.