Ричард Уебър
Индиго (41)

33.

Черното бентли отби от магистрала А39 по някакъв второстепенен път. Броди Девлин седеше на задната седалка и се взираше през прозореца. Хората на сър Нейджъл не споделиха почти нищо с него — само го увериха, че вече са извършили нахлуването в имението на Гант и Девлин няма за какво повече да се безпокои.

Утрото беше студено, с мрачни, увиснали зловещо над хоризонта облаци. Нито тъмносивото небе, нито бледите и сериозни лица на хората от разузнаването не му предлагаха особена утеха. А заплашителното обаждане на Гант изобщо не се връзваше с версията им за нахлуването. За момента Девлин реши, че просто ще трябва да играе на сляпо.

Пътят зави наляво, внезапно стана по-широк и отпред се появи стара църква, сива каменна постройка с висока камбанария, кацнала на хълм в центъра на малко селце. Докато пътуваха, запълни времето си с четене на „Кукувиците от Мидуич“ — книгата, която мистър Поуп му бе дал миналата вечер. Вдигна очи от романа и погледна пейзажа навън. Минаваха покрай изолирано и спокойно градче, близко до представата му за Мидуич. Отново се зае с книгата и обърна на вътрешната страна на корицата, където беше надраскано на ръка:

Скъпа сестричке,

Кукувиците снасят яйцата си за мътене в гнездата на други птици. Старая се да се грижа за птичето ти.

Твой Доминик

Прелисти книгата, като четеше по диагонал. Изглеждаше странно, че го прави в момент като този, но това донякъде му помагаше да не се чувства толкова безпомощен, вкопчен в отчаяната надежда, че някъде между страниците може би се намира някакъв ключ, някакъв вълшебен дар, благодарение на който да спаси Блеър от безизходната ситуация.

Основната тема беше за мутантите и инстинктивния смъртен страх на хората от всеки, който е твърде различен от тях. Един ден всички жители на Мидуич потънали в дълбок сън. Всеки, попаднал в градчето, го сполетявала същата участ — хората губели съзнание и се свличали направо на земята. „Бездението“, както се наричаше в книгата, продължило само двадесет и четири часа. Девет месеца по-късно обаче всички жени в градчето родили. Омъжени, неомъжени, вдовици — нямало значение. Но мъничките „кукувици“, които измътили, в никакъв случай не били обикновени. Коефициентът им на интелигентност бил изключително висок и показвали телепатични способности от най-ранна възраст. Можели да местят предмети с ума си. Дори още по-лошо — можели да внушават на онези, които не им харесвали, да се самоубият — един сложил край на живота си с пушка, друг се забил с пълна скорост в каменна стена.

Тези странни, сякаш извънземни деца били напълно егоцентрични. Не развили никаква съвест, никакво чувство за добро и зло, за разкаяние и съжаление. „Кукувиците“ имали кошерен ум. Каквото научавало едно дете, то в същото време ставало достояние и на останалите. Единствената им мотивация било оцеляването.

Обезсърчен, Девлин метна книгата на седалката. Само да беше прекарал повече време с Блеър. Само да беше споделила повече подробности за момиченцето, за извратения мироглед на Гант. Нима отец Кели намекваше, че децата в лапите на Ал Даджал са в известен смисъл „кукувици“?

Отново погледна навън. Автомобилът забавяше ход. Гротескно изкривено дърво се извисяваше до ниска каменна стена; един чепат клон сякаш сочеше с оръфан нокът към величественото имение, извисяващо се отпред. Огромният английски извънградски дом, заобиколен от открити поля и гъсто залесени райони, бе живописен като излязъл от филм. Но навъсеното сиво море зад къщата създаваше мрачен фон като в трилър на Хичкок; бе тъй зловещ и заплашителен, че по гърба на Броди полазиха ледени тръпки.

„Лош знак“, помисли си той, докато колата намали ход, за да мине през огромната желязна порта, която чакаше широко отворена, без наоколо да се вижда никакъв човек. Докато влизаха, Девлин забеляза изоставената кабина на пазачите и кучкарник. Зад телената ограда мълчаливо обикаляха стройни мускулести кучета вълча порода, които не откъсваха ледените си погледи от него. Девлин трепна. „Отново бойни кучета! Явно неонацистите като Гант обичат да се заобикалят с глутници кръвожадни немски овчарки.“ Не мразеше кучетата; по-скоро имаше фобия към тях. Като момче най-добрият му приятел бе разкъсан до смърт от голяма немска овчарка.

Бентлито спря пред входа. Поуп изскочи навън и поведе Девлин към вратата. Един отворен капак на прозорец на горния етаж скърцаше ръждиво от вятъра. Когато понечи да направи крачка напред, голяма черна котка се стрелна пред него, измяука зловещо като малко дете и се втурна нанякъде.

Посрещна ги среброкос слуга с избледнели от възрастта черти. Единственият намек за пола му бяха панталоните под черната престилка. Цялата обстановка бе сюрреалистична; липсваше само фалшив акорд на орган, изсвирен от някой побъркан призрак.

Докато стоеше в огромното фоайе, на Броди му идеше да подвие опашка и да се втурне обратно към Лондон за подкрепления, а защо не и за торба разпятия и колове със сребърен връх. Но тогава какво щеше да се случи с Блеър и момичето? Видя сър Нейджъл да слиза по широкото двойно стълбище с максималната скорост, която позволяваха дебелите му крачка. Беше вдигнал ръка за поздрав. На свинската му муцуна играеше тлъста усмивка.

— Радвам се да те видя, старо момче — задъхано рече сър Нейджъл Къмингс. — Ужасно се безпокоях, че съм те обидил снощи. Моля, приеми извиненията ми.

Девлин се огледа и сви рамене.

— Не съм се обидил. Тук е ужасно тихо, сър Нейджъл — рече той.

В гласа му се долавяше нотка на подозрение. Сър Нейджъл се усмихна и розовите му бузи цъфнаха.

— Всичко е под контрол, майоре. В крайна сметка се нареди идеално.

Девлин го погледна и се намръщи замислено.

— Така ли? Къде са момчетата ви и Блеър?

Сър Нейджъл му намигна съзаклятнически.

— Прекрасна е, старче. Докторът казва, че нищо й няма.

— Значи сте разбрали какво е целял Гант с нахлуването в музея и всичко останало?

Сър Нейджъл отново намигна.

— О, да… но всяко нещо с времето си, майоре. Сега елате с мен. Дайте да ви заведа при доктор Кели, искате ли?

След като махна на Поуп, че е свободен, дебелакът хвана подръка Девлин и учтиво го поведе към голямата двойна дъбова врата в другия край на фоайето. Почука, пресегна се и хвана месинговата дръжка. Отвори и кимна на Девлин да влезе.

Броди се закова на прага и впери поглед в мъничките подигравателни очи на Хайнрих Гант. Беше твърде уморен от играта на криеница, за да се преструва на изненадан.

— Мистър Девлин, колко мило, че се виждаме отново. Направо нямам думи.

Гант стоеше пред огромна запалена камина. На фона на бушуващите пламъци тялото му беше очертано като червеникав силует. Девлин го погледна насмешливо.

— Определено се съмнявам, Гант.

Огледа се. В помещението имаше едно познато лице и неколцина непознати. Всички гледаха към него и го изучаваха внимателно. Почувства се неудобно. Разпозна Марго Гант, седнала на разкошно черно канапе, което рязко контрастираше с белия кожен костюм, който полепваше по тялото й като ръкавица. Беше заела позата на модел, поставила крак върху крак, и разсеяно люлееше глезен. При всяко движение светлорусата й коса заблестяваше с червеникаво оранжеви светлинки, отразяващи трептящите пламъци в камината. Висок мъж в елегантен тъмносив костюм, който не съответстваше на високите му ботуши за езда, тръгна към него с протегната ръка.

— Не мисля, че съм имал удоволствието.

— Няма и да го имаш — отвърна с каменна физиономия Броди и скръсти ръце на гърдите си.

— Ама че маниери, мистър Девлин — укори го Гант.

Позволете ми да ви представя човека, когото, доколкото ми е известно, бяхте пратен да убиете. Азраел ал Даджал.

Ал Даджал кимна, ненадейно бръкна под сакото на Броди и измъкна беретата от кобура под мишницата му. Девлин реагира инстинктивно. Ръката му се стрелна и хвана като менгеме китката на мъжа.

— Пусни го, старо момче — разнесе се познат глас зад него, последван от характерния звук на вдигнат ударник.

Девлин замръзна, пусна китката на Ал Даджал и се завъртя към гласа. Посрещна го дулото на Уебли, калибър 44. Девлин се усмихна и после се разсмя с глас. Кимна към стария револвер в треперещата сивкава ръка на сър Нейджъл.

— Внимавай накъде насочваш тази антика, старче. Сигурно в нея има повече акъл, отколкото в теб.

Дебелакът се беше облегнал небрежно на двойната врата. Свободната му ръка бе зад широкия му гръб и държеше дръжката сякаш туловището му щеше да послужи като барикада от плът, ако Девлин реши да избяга. Сър Нейджъл се изсмя грубо и нервно и сякаш изпита облекчение, когато Броди извърна очи от него. Откъм Марго се чу гневен лай. Девлин се завъртя. Две здрави лъскави немски овчарки се носеха към него с оголени зъби, като ръмжаха застрашително. „О, не, по дяволите! Стига с тези кучета!“, помисли си Девлин и замръзна от страх. Ал Даджал рязко свирна.

— Вотан, Зигфрид, на място! — викна той на немски. Кучетата моментално спряха до него. Ал Даджал кимна одобрително. — Пази!

Кучетата седнаха с приведени глави, задъхани и с течащи лиги. Гледаха Девлин сякаш беше вкусно месо с кокал. Без да им обръща никакво внимание, Ал Даджал разглеждаше с любопитство беретата. Провери дали има патрон в цевта и насочи пистолета към корема на Девлин. Той се ухили подигравателно.

— Знам постановката… никакви резки движения, нали?

Овчарките изръмжаха. Погледът на Девлин се премести върху кучетата, докато се мъчеше да преглътне на сухо. Обутият в ботуши тип пусна крива усмивка.

— Моля без героични изцепки, майоре. Имам доста сигурна ръка.

Без да се обръща към сър Нейджъл, Девлин погледна покрай Ал Даджал.

— Виждам, че дебелогъзият англичанин играе на ваша страна, мистър Гант.

Гант се ухили със злобно задоволство.

— Точно така, майоре. Сър Нейджъл ни бе изключително полезен. Докато забавлявахме вас и момчетата, той осигури дневника на Юнг от кабинета на доктор Кели в музея. Но не бъдете толкова скромен, майоре. Вашите усилия също бяха от голяма полза.

Девлин се вцепени.

— За вас? По дяволите, Гант. Дори да горяхте, нямаше да си направя труда да се изпикая върху вас. Къде е Блеър?

— Търпение, майоре. Преди денят да свърши, вие и колегите ви ще ни помогнете много, можете да сте сигурен.

По високия таван на стаята танцуваха сенки, хвърляни от пламъците в камината, и образуваха сложни менящи се плетеници. Дребен дундест мъж се надигна с мъка от стола си. Близко разположените му воднисти очи проблеснаха.

— Доктор Кравен — посочи Гант към дребосъка, чието лице блестеше от пот. — Той проведе най-забележителните експерименти в областта на генетиката, майор Девлин. Постиженията му превъзхождат всички останали.

— Значи селяните зомбита в Сирия са ваше дело? — подигравателно се обърна Броди към доктора. — Ама че постижение за човечеството и науката.

Лицето на Кравен се изкриви от гняв и устните му се нацупиха.

— Генетичната мутация даде непредвиден страничен ефект. Ускори неимоверно метаболизма на опитните екземпляри. Инстинктът, желанието за оцеляване, непрекъснатият им глад ги превърна в диви месоядни зверове.

Марго Гант бавно се изправи, мина покрай Кравен и се промъкна до Гант. Загледа се към Девлин с поглед, който в един момент бе нежен и приканващ, в следващия — убийствен.

— Достатъчно с този фарс, господа — каза тя с дрезгав, изпълнен с предизвикателен сексапил глас. — Нека нашият любовник види своята малка ирландска жрица.

— Много добре — съгласи се Гант и кимна на сър Нейджъл. — Нека влюбените получат своя момент. Моля изпратете мистър Девлин до стаята на доктор Кели.

Марго вдигна ръка и се плъзна през стаята към Девлин с развеселен поглед, който нито за миг не се отместваше от него.

— Не. Аз лично ще се погрижа за него.

Докато приближаваше, Девлин призна, че наистина е зашеметяваща. Тънките токчета на ботушите й чаткаха съблазнително по полирания паркет, а бедрата й се люлееха, докато крачеше като дългокрак манекен. Начинът, по който коженият й костюм бе разкопчан точно под цепката между гърдите, довършваше образа на агресивна сексуалност.

Когато Марго и Девлин излязоха, Гант се приведе над огъня, за да стопли ръцете си.

— Ама че твърдоглав младеж. — Разкърши врат със затворени очи. — Кравен, влезте в ролята на воайор и дръжте под око мистър Девлин и малката ирландска курва, става ли?

Кравен кимна отсечено и излезе. Хайнрих Гант погледна към дебелака и Ал Даджал, се усмихна тънко и плесна с ръце.

— Но ние забравихме другите си гости. Колко невъзпитано — да ги оставим на онзи брутален дегенерат Ернст. — Въздъхна. — Ако мистър Соренсън е все още сред живите, имам наум един малък експеримент за оценка на храбростта и издръжливостта му на болка.