Ричард Уебър
Индиго (38)

30.

Джини Дулитъл владееше езика на котките. Всъщност беше полиглот. Всяка неделя следобед минаваше бавно по „Крос роуд“ и поздравяваше съседите с леко повдигане на широкополата си филцова шапка, докато буташе количката си, пълна с бутилки и консерви.

Джини Дулитъл никога не спираше да побъбри, освен ако не я спреше дърдореща катеричка или чуруликащо врабче. Понякога някой минувач можеше да остане засегнат, че не му обръща никакво внимание, но когато беше увлечена в размяна на клюки с някоя животинка, тя просто не забелязваше нищо около себе си. В края на краищата нейните мъхнати и пернати приятели не можеха просто да се отбият в кръчмата на ъгъла да поприказват с другарите си на една-две пинти битер.

Съседите я смятаха за малко смахната. Естествено нейното мнение за тях също не бе особено високо. Ако я видите случайно, сигурно бихте си помислили, че старата дама, увита в разгара на лятото в прояден от молци мъхнат шал, наистина не е съвсем наред. Точно този следобед един френски пудел направи същото погрешно заключение. Мисис Дулитъл правеше всичко по силите си да успокои една гълъбица, чийто отнесен от склерозата партньор се беше изгубил някъде.

— Знам, че не си на себе си от тревога, миличка — меко рече мисис Дулитъл. — Но мъжете са такива негодници, винаги са готови да избягат с някоя млада птичка. Видят ли, че върховете на перата ти посивяват, изчезват.

Гълъбицата я погледна неразбиращо. Мисис Дулитъл размаха укорително пръст.

— Недей да отричаш, миличка. Понякога на момичета като нас се налага просто да погледнем нещата в очите.

Френският пудел, верен на репутацията на сънародниците си, се втурна от ъгъла и се шмугна между кекавите крака на Джини, събаряйки я на паважа. Дори не се обърна да види каква каша е забъркал.

— Гаден жабар, къде са ти маниерите! — викна след него мисис Дулитъл.

Внезапно, сякаш по магически начин, оръфаният й шал оживя. С широко отворени очи пъстрият котарак изсъска, скочи от шията й и се стрелна по улицата след бягащия французин.

— Освалд, връщай се веднага! — викна му мисис Дулитъл, като нагласяше шапката на главата си и се мъчеше да се изправи на крака.

Нито тя, нито Освалд видяха завиващия на ъгъла камион. Оглушителният клаксон и писъкът на спирачки предизвестиха съдбата на Освалд. С неподозирана сила и бързина мисис Дулитъл се затича към ъгъла.

От гърлото й се изтръгна тих сподавен стон и тя замръзна на място, втренчена в размазаното тяло на Освалд. Мъничкото звънче, откъснато от врата му от силата на удара, бавно се изтъркаля и спря в краката й. Заслепена от сълзи и замаяна, мисис Дулитъл се наведе да го вдигне. Шофьорът на камиона, огромен мъж, изникна до нея. Твърдото му лице мигом омекна.

— Жена ми има същото коте… — замълча, извади мръсен парцал от задния си джоб и избърса очите си. — Кълна се, госпожо, дребосъчето просто…

Погледът на Джини срещна неговия. Очите й излъчваха безкрайна топлина. Шофьорът кимна тежко и се отдалечи. Започна да се събира малка тълпа. Джини коленичи пред останките на Освалд.

— Глупаво момче — рече тя по-скоро на себе си, отколкото на някого от околните. — Предупредих те, Освалд, нали? Вече не си млад и пъргав както едно време. И колко пъти съм ти казвала, че не е нужно вече да защитаваш честта ми, мой храбър, доблестен сър Освалд — завърши тя.

Нежно се пресегна и го вдигна. Безжизненото му телце увисна в ръцете й. Някъде отзад се чу детско гласче.

— Мога да го поправя. Бива ме в оправяне на развалени неща.

Джини се обърна и видя малко момиче с пронизващи очи, сини като юнско небе, и чиста като летен въздух кожа. Беше босо, облечено в памучна нощница. Лицето му бе ангелско, косата — като тънка паяжина. Дори и да не носеше нощница насред улицата, пак щеше да изглежда не на мястото си. Около детето витаеше успокояващ ореол. Протегна ръце да вземе котарака. Мисис Дулитъл отначало се поколеба, след което, без самата тя да знае защо, положи Освалд в изящните ръце на момичето. Усмихна се слабо.

— Боя се, че милият Освалд е в Божиите ръце…

Макар че детето бе прекрасно и че повечето малки момичета излъчват невинност, Джини остана поразена от необичайното лице. От него струяха чистота и мир, характерни само за великите произведения на изкуството.

— Не се безпокой, Джини. Знам как да го поправя, ще бъде като нов — меко, но абсолютно уверено рече момичето.

Джини кимна неволно.

— Вярвам ти, дете. Имаш ли си име? Явно знаеш моето.

— Уенди… наричай ме просто Уенди.

Виещата сирена на приближаващата полицейска кола заглуши думите й. Уенди трепна. Изглеждаше видимо уплашена. Очите й се стрелнаха крадешком към улицата.

— Трябва да… — бързо и нервно започна тя.

Щом видя реакцията й, Джини я хвана за ръката и я поведе през събралите се хора към алеята.

— Насам, миличка — каза тя и се мушнаха в една странична уличка. — Дискретността е по-добрата страна на доблестта.

Отдалечиха се на безопасно разстояние и спряха. Джини седна на една щайга и сложи ръка на гърдите.

— Старото цъкало не може да издържа цялото това вълнение, мила — задъхано рече тя и потупа свободното място до себе си.

Уенди седна, вдигна крака и ги сви до гърдите си. Остави нежно Освалд пред себе си. Изпод щайгата се чу шумолене. От ъгъла надникнаха мънистените очички на плъх.

— Здравей младежо — рече Джини и се усмихна. — Надявам се, нямаш нищо против, че се натресохме без покана, но трябва да оправим нещо.

Плъхът размърда мустаци.

— О, много мило от твоя страна, че питаш.

Плъхът скочи в скута й и се настани удобно.

— Не ми се вярва, че можем да се свържем с родителите ти, нали, Уенди?

Уенди прехапа устна и поклати глава, без да я поглежда в очите.

— Не… мама е в болница — излъга тя.

Джини я потупа по ръката. Уенди отвърна, като нежно пое треперещата й, разкривена от артрита длан. Погледът на Джини се насочи към Освалд.

— Боя се, че вече никоя болница не би могла да му помогне.

Лицето на Уенди стана сериозно. Загледа се напрегнато в котарака, като галеше леко окървавеното му кожухче. Когато дръпна ръка да извади кърпичка от чантата си, Джини усети странно топло гъделичкане в дланта си. Извади ръката от чантата си, вдигна я пред лицето си и я заразглежда. Бавно изправи един изкривен пръст, после втори. Не след дълго свиваше и разгъваше всичките. Тъпата болка беше изчезнала. Зяпна невярващо първо ръката си, после към Уенди.

Отначало се чу мъркане, после сънено „мяу“ наруши тишината. Стресната, Джини погледна надолу. Освалд бавно надигна глава, протегна се и се изправи на крака. Тръсна глава, скочи в обятията на Джини и близна бузата й. Далеч не очарован от свръхестественото съживяване на котарака, плъхът скочи от скута й и се скри на сигурно място под щайгата. Горещи сълзи от радост напълниха очите на мисис Дулитъл.

— Ти си специално дете — рече тя и стана. Хвана Уенди за ръката. — Хайде да те отървем от тази нощница и да ти намерим нещо по-представително, мое кльощаво малко laeken. Ще празнуваме.

— Laeken? — въпросително повтори Уенди.

— Това е стара келтска дума, означава „момиче“. Но вече го знаеше в сърцето си, нали?

Уенди кимна и обърканата й физиономия се смени с широка разбираща усмивка.

Докато старицата и детето вървяха ръка за ръка по уличката, отгоре се чу плясък на криле. Гълъбите се носеха и въртяха във въздушния си балет, след което се подредиха, сякаш ги командваха. Един чисто бял гълъб кацна на рамото на Уенди и загука тихо. Зад ъгъла Джини видя още гълъби, накацали по покривите от двете страни на улицата. Погледна нагоре и им махна с филцовата си шапка.

— Бягайте оттук, милички. Ще ни издадете.