Ричард Уебър
Индиго (28)

20.

След като погълна огромна чиния горещи палачинки с мед, масло и кленов сироп, последвани от две купи овесена каша и препечени филийки с масло, Нур тръгна към площадката за игра. Беше видяла няколко момчета да излизат от столовата точно когато тя влезе. Бяха безинтересни, безцветни и еднакви, облечени като типични английски ученици — сиво сако с емблемата на училището и сиви къси панталони, сиви три четвърти чорапи, сива риза, вратовръзка на бели и сиви ивици и сиво-бяла фуражка. Едно от тях, с пясъчноруса коса, сресана на път, спря на вратата и се обърна. Дълбоките му индигови очи я разглеждаха с буден интерес. Когато наклони глава и започна да я върти като папагал, Нур забеляза бакенбардите му, които стигаха до заострените като на елф уши. А когато погледите ми се срещнаха, той се изчерви и канелените лунички на бузите му изчезнаха. Момчето сви рамене и излезе навън. На площадката коленичи в центъра на малка групичка други момчета, които си играеха с нещо. Отново вдигна поглед и този път й се ухили, показвайки липсващ зъб, след което отново погледна съсредоточено надолу. Друго момче с по-тъмна кожа, като на Нур, скочи на крака.

— Пропусна с цяла миля, Питър. Раджи е победителят и шампионът!

Момчето на име Питър се намръщи и лицето му се сбърчи от гняв. Сграбчи фуражката си и я удари в земята. Другото по-малко момче, което стоеше до него, я вдигна и му я върна, като го потупа окуражително по гърба.

Когато Нур приближи, момчетата се смълчаха. Тя погледна над главите им. Това бе най-странната и прекрасна гледка, която бе виждала. Многоцветни стъклени топки висяха във въздуха на около две стъпки над площадката и образуваха кръг, приличен на миниатюрна слънчева система, чиито мънички планети проблясваха под лъчите на слънцето. Внезапно кълбата паднаха на земята, сякаш мистериозната енергия, която ги държеше във въздуха, беше изключена.

Питър се изправи на крака, изтупа прахта и сухата трева от коленете си и погледна право към нея. По-малкото момче застана до него, хванало го здраво за ръката, и я загледа боязливо с блеснали очи. Останалите проследиха погледа му и се вторачиха в нея.

„Почва се“, помисли си Нур. Преглътна и се усмихна, показвайки трапчинките си.

— Наричат ме Уенди. На какво си играете, момчета?

Бандата захихика. Нур се сви.

Питър се намръщи и ги укори. Кимна й да приближи. Тя отиде до него с малки стъпки. Момчето избърса нос с луничавото опако на дланта си.

— Аз съм Питър — представи се той и кимна към по-малкия си двойник. — А това е Гейбриъл.

Малкият се усмихна стеснително.

— Здрасти, Уенди.

Устните му не се движеха, но въпреки това тя чу ясно гласа му, само дето звучеше вътре в главата й.

— Ти нашата майка ли си? — прошепна гласчето.

„Сигурно си въобразявам“, помисли си тя. Но той я гледаше толкова искрено, че сърцето на Нур трепна. След това Питър представи останалите момчета. Майкъл бе кльощав, с голяма адамова ябълка, която изпъкваше на тънкия му като молив врат, но беше хубав, лицето му бе като на ангел, а русата му коса сякаш светеше на слънцето. Раджи бе по-тъмен, с гъста, вълниста черна коса и грейнала усмивка. Джонбой бе малко кръгличък, с дебели очила в рогови рамки и имаше шантавия навик да поема въздух на гигантски глътки и да издиша, пърпорейки с устни като мотор. Питър каза, че диша така, когато е нервен или уплашен. Правеше го и в момента и бузите му се издуваха и изпускаха като духала.

Нур прецени, че Питър, Майкъл и Раджи са на около дванадесет. Джонбой сигурно бе на осем, а Гейбриъл бе най-малкият, може би на пет или шест, не можеше да определи със сигурност. Забеляза, че всички имат нещо общо помежду си — очите с цвят на индиго, същите като нейните.

Питър й обясни, че играят на топчета. Докато ги събираха и ги прибираха в кожени кесии, Питър спря и вдигна едно голямо топче към слънцето. Слънчевите лъчи се пречупиха и заиграха в цветовете на дъгата, сякаш минаваха през диамант.

— Това е щастливият ми бияч — гордо рече той.

— Мога ли да го подържа? — попита тя.

Той се усмихна и внимателно го постави в ръката й. Когато пръстите им се докоснаха, Нур усети леко трепване в гърдите. Беше странно, но добро, топло чувство, като първия път, когато държа в ръцете си новородено агънце.

— Много е хубаво — рече тя и му протегна топчето.

Питър присви очи и се загледа в ръката й. Отначало топчето се затопли, после заигра в дланта й. Започна бавно да се издига, понесе се плавно във въздуха и накрая падна със звън в пълната кесия на Питър.

Известно време момичето се шегуваше и смееше с бандата. Реши, че я харесват. Накрая момчетата тръгнаха към люлките, а Нур и Питър започнаха да се разхождат в кръг и да си говорят. Докато вървяха, й хрумна, че никога досега не си бе приказвала така с момче. Не беше сигурна как да се държи. „Просто бъди себе си“, прошепна тъничко гласче в главата й. Забавляваше се, но знаеше, че нещо не е наред. Когато се опитваше да подпита Питър за това място и как е накарал топчето да лети, той все се умълчаваше и повтаряше: „Едем е специално място. Хубаво място“.

Научи, че това място е училище и се казвало Едем. Питър и малкият му брат дошли преди около четири години. Той й разказа, че родителите им загинали при самолетна катастрофа. Останалите момчета пристигнали от цял свят, също били сирачета. Когато Нур попита за болничната миризма, която бе усетила в коридора към стаята си, Питър пребледня. Озърна се нервно и я погледна право в очите.

— Ако кажеш, отиваш в Тъмната стая и понякога… никога не излизаш от нея — прошепна той.

Уенди не знаеше защо го каза — просто й изскочи от устата.

— Приличате ми на Изгубените момчета, онези от книгата, дето ми даде отец Дом. Може да изглежда хубаво тук и докторът и учителите да се усмихват весело, но това е измислена Небивала земя. А онази зла руса дама ме плаши най-много.

— Крюела де Вил ли имаш предвид? — насмешливо попита Питър.

Тя въздъхна тихичко. Не можеше да разбере тези англичани. Все се смееха на странни неща. Имаше толкова неща да научава за този странен нов свят. Зачуди се дали изобщо ще успее някога да стане като тях. Всъщност дали искаше да стане като тях? После си помисли за Блеър и сърцето й се присви.

— Трябва да се махнем оттук, Питър — твърдо рече тя.

Той прехапа долната си устна и кимна.

— Права си, Уенди. Но как?

Двамата заговориха шепнешком, обсъждайки плана си. Раджи дойде при тях да си побъбрят малко.

— Старата вещица ще ни извика… — погледна китката си и затвори очи, сякаш си представяше, че на нея има часовник — ей сега.

Отвори очи и погледна загрижено към Уенди.

— Ще те извади от редицата. Опитай се да бъдеш храбра, Уенди.

— Откъде разбра?… — запита обърканата Нур, но в същото време се разнесе шумно дрънчене.

Слаба жена с орлово лице се появи на входа на училището, удряйки с пръчка голям метален триъгълник.

— Това е мис Бейлок — обясни Питър. — Гледай да не я ядосваш, че ще ти даде да разбереш. Зла дърта вещица.

Нур се изплю на земята.

— Не съм някоя пъзла!

Но докато минаваха покрай мис Бейлок, Нур си припомни предупреждението на Раджи. Опита се да не се набива в очите й, а само я погледна крадешком. От тънките жестоки устни на мис Бейлок висеше цигара и димът се виеше нагоре. Малките й очички зад дебели очила в рамки от черупка на костенурка гледаха свирепо.

— Ти там — извика тя.

Нур извърна очи и продължи да върви, молейки се наум старата вещица да няма предвид нея. Внезапно сянката на мис Бейлок падна отгоре й като сянка на хищна птица. Пръсти като на скелет се забиха в рамото на Нур и я обърнаха.

— Нова си тук, затова този път ще ти се размине. Но когато те извикам, най-добре да идваш веднага, госпожичке.

Нур кимна смирено, без да смее да вдигне очи.

— Хайде идвай. Herr Doktor Кравен иска да те види веднага.

С крайчеца на окото си Нур забеляза как Питър й намига и се усмихва пресилено. Напомняше й за майка й, когато лъжеше с очи и се преструваше, че нещо лошо е всъщност хубаво, за да не се страхува Нур.

Вратата изскърца и мис Бейлок бутна Нур в стаята. Детето присви очи и се огледа. Помещението бе тъмно като гроб и зловещо. Сенките го изпълваха като съсирена кръв. Нужно й бе малко време, докато очите й привикнат. Примигна, когато внезапно отгоре блесна рязка светлина и сякаш я прониза. Доктор Хъмпти Дъмпти седеше зад бюро в центъра на яркия конус. На бледото му като тесто лице играеше слаба усмивка.

— Малка мис Уенди, влизай.

Стомахът й се сви от страх. Пристъпи напред с разтуптяно сърце, обхваната от ужас. Внезапно се сети. „Това е Тъмната стая!“

Посочи й малък тапициран стол и Нур се отпусна в него. Обгърна ръце около раменете си и се сви.

— Ще поиграем на една игра. Обичаш игрите, нали, мис Уенди?

Тя кимна неохотно, изпълнена с лошо предчувствие. Внезапно лицето й се стегна и тя се наведе напред, стиснала дръжките толкова здраво, че кокалчетата й побеляха.

— Не! — рече тя с треперещ глас.

Доктор Кравен стана и заобиколи бюрото, като щракна с някаква кутийка в ръка. Приличаше на дистанционното за телевизора, което Нур бе видяла в хотела. Внезапно метални ленти обхванаха тънките й китки и ги приковаха към дръжките на стола. Тя се вцепени от ужас, когато докторът извади спринцовка от джоба на престилката си. Тънкият остър връх на иглата проблесна и той направи крачка към нея. Нур се обля в ледена пот, когато докторът запретна ръкава й; от докосването на студените му влажни ръце кожата й настръхна. Натърка ръката й с леденостуден спирт.

— Ще усетиш малко боцване — обясни той. — Готово, не беше толкова лошо, ja?

Докторът дръпна лостче отстрани на стола. Облегалката рязко се дръпна назад, а в същото време краката й се вдигнаха на нивото на тялото й. Нур лежеше закопчана в креслото за мъчения. Клепачите й затрептяха и главата й клюмна на една страна. Светът се оцвети в ярко розово, стомахът й се сви на топка и се преобърна. Силно бръмчене изпълни ушите й. Обгърна я мрак.

Докато се носеше по черните вълни, някакъв далечен глас я повика по име.

— Уенди… Уенди. Не се бой, ние сме с теб, мила. Не се страхувай, дете.

В мъглявия си сън Нур си мисли, че гласът е майчински и мил, също като мекия и малко отслабнал глас на баба. Представя си кръгло набръчкано лице… влажни любящи очи.

— Тук сме, дете. Тари те очакват.

Силно бръмчене заглушава думите на жената. След това се чува друг глас, далечен и неясен. Постепенно се засилва и Нур го разпознава. Гласът на Питър.

— Уенди, дръж се. Няма да продължи дълго. Както каза, всички ние имаме специални сили.

Уенди се сеща за прошепнатите му думи на площадката.

— Аз мога да местя предмети с ума си, малкият Гейбриъл чете мислите на хората, Раджи вижда бъдещето и знае какво ще се случи през следващите няколко минути…

Питър се засмива весело.

— А Джонбой е най-добрият от всички ни, Уенди. Истински доктор Дулитъл. Получил е дарбата от баба си. Разговаря с птиците, с насекомите и катеричките…

Бръмченето се превръща в рев и гласът на Питър става далечен.

— Малка мис Уенди — разнася се нечий друг глас от тъмното. — Ехо… отвори очички.

Започна да идва на себе си, да осъзнава, че вече не сънува. Присви очи на ярката светлина. Бледото като личинка лице на доктора се фокусира пред нея. По нежните й бузи се стичаха горещи сълзи. От тях образът му отново се замъгли и сякаш се отмести назад.

— Стига, стига. Доктор Хъмпти Дъмпти не ти стори нищо.

Тя се обърна към гласа му. Ръцете му бяха облечени в старомодни хирургически ръкавици от дебела гума; с два пръста държеше епруветка. Наведе се ниско и втренчи в Нур воднистите си очи. Върхът на пръста му докосна една сълза на бузата й. Доктор Кравен сви устни и го близна с върха на езика си, сякаш го бе топнал в най-фин шоколад. Затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Изключително. Чистият нектар на девическа невинност — тихо рече той.

Когато най-сетне отвори напълно очи, докторът й заприлича на зла свиня. Сега гледаше сърдито към нея.

— Да видим дали можем да напълним тази епруветка. Какво ще кажеш, мила?

Лицето му се изкриви в противна приканваща усмивка.

— Мисли си за… тъжни неща.

Объркана, Нур сбърчи носле. Устните му се нацупиха във фалшива гримаса.

— Може би сладката мис Уенди има нужда от малко мотивация, ja?

Кравен вдигна другата си ръка и размаха розовия й мечок. На лицето на Нур цъфна усмивка.

— Мистър Мъфинс! — извика тя и се опита отчаяно да го достигне, но все още беше прикована към стола.

Докторът се обърна, постави епруветката върху масичката на колелца и взе скалпел. Обърна се отново към нея. Острието от неръждаема стомана проблесна зловещо. Лицето на Нур стана пепеляво и тя се затресе от ужас. С нарочно бавно движение той започна да приближава блестящия скалпел все повече и повече към муцуната на мечето. Изведнъж заби върха му в окото на мистър Мъфинс, завъртя го жестоко и избоде блестящото копче от тъканта. Гласът й се задави от страх. От устните й се изтръгна тих писък като на ранено врабче и сълзите рукнаха. Кравен се усмихна противно.

— Добро момиче — с тиха злоба рече той, захвърли презрително плюшеното мече на пода и взе епруветката.

Леденият му смях кънтеше в стаята, докато държеше епруветката до окото й и я пълнеше със сълзи.