Ричард Уебър
Индиго (26)

18.

Гъстата лондонска мъгла вече се виеше около фасадата на музея, когато таксито приближи. Блеър поръча на шофьора да я остави при служебния вход. Докато вадеше завързания с връв на шията й пропуск, тя се поколеба и се обърна. Служебният паркинг беше почти празен. Уличните лампи бяха обгърнати в ореол от мъглата и нездравата им светлина придаваше на всичко противен жълтеникав тон. Скрита в сенките и мъглата, някаква фигура бавно приближаваше към входа. Блеър усети ледени тръпки. Прекара картата през четеца и ключалката изщрака. Посрещна я уютната топлина на сградата. Инстинктивно се обърна да провери дали вратата се е затворила плътно зад нея. Тръгна към асансьора и стъпките й отекнаха зловещо. В този час коридорите бяха съвсем пусти. Когато приближи ъгъла, чу тътрене на крака и хрипливо дишане. Закова на място. После поклати глава.

— Вземи се в ръце, глупачке! — наруга се под нос.

Зави и едва не се сблъска с човека. Сбръчканият пазач ахна и отскочи назад с ръка на сърцето. Облещи се към нея. Очите му изглеждаха още по-големи зад дебелите стъкла на очилата.

— Да му се не види, доктор Кели, изкарахте ми акъла.

Блеър рязко пое дъх.

— Май и двамата сме малко изнервени, мистър Спайви.

— Трябва да се обаждате по интеркома, когато идвате след работно време — рече строго той.

— Явно съм забравила. Но къде са останалите? Едва седем е.

— Довечера ще пръскат за гризачи. Затваряме всичко. Не получихте ли съобщението?

Тя сви рамене.

— Не се бавете, докторе.

— Няма.

— Е, тогава да вървя. — Той докосна фуражката си и се отдалечи, влачейки крака.

Блеър излезе от скърцащия стар асансьор и тръгна по слабо осветения коридор към кабинета си. Пощата бе натрупана на купчина пред вратата й. Затърси ключовете си, а когато най-сетне ги откри, вратата се оказа отключена. „Та нали винаги заключвам? Е, явно само така си мисля.“

Пльосна се в стола си, зае се с пощата и едва тогава забеляза нещо, което стегна гърлото й. Заряза писмата, които бяха предимно рекламни боклуци, и придърпа пакета към себе си. Върху големия печат за въздушна поща се мъдреше надписът „Истанбул, Турция“. Видът на пратката не само спря дъха й, но и внезапно я изпълни с радостно вълнение, примесено с ужас. Погледът й се стрелна към вратата. Стана и надникна навън, след което заключи и се върна при бюрото. Взе ножчето за хартия във формата на ятаган и сряза печатите. Поколеба се за миг и извади съдържанието на пакета. Вътре имаше две книги. Доста оръфан и избледнял червен дневник и роман с твърди корици. Ококори се, не вярвайки на очите си. Доминик го беше намерил — пред нея бе магическият дневник на Карл Густав Юнг. Явно бе решил да го прати по пощата, вместо да рискува да го носи лично — знаел е, че тя моментално ще го разпознае и ще го задържи. Блеър се разсмя на иронията. „Сякаш дневникът ще е в по-голяма безопасност у мен. Ама че майтап!“

Алхимическата легенда, погълнала живота на баща й, а сега и на брат й, сякаш я гледаше предизвикателно. Ето че вече беше хвърлила мистериозната си мрежа и върху нея. Погледът й се отмести към романа. Прочете заглавието. „Кукувиците от Мидуич“ от Джон Уиндъм. Нищо не й говореше. Обърна книгата да погледне рекламния текст, но такъв нямаше. Облегна се назад в стола, свали обувките си и разтърка подутите си крака. Заигра се разсеяно с кичур коса, потънала в мисли. Посегна към дневника, но забеляза мръсния си ръкав и премисли. Извади чисти дрехи от малкия гардероб в ъгъла и отиде до умивалника да се освежи. Свали дрехите си, сгъна ги прилежно и ги преметна през облегалката на кожения диван. Често работеше до късно и предпочиташе да нощува тук, вместо да се връща до мъничкия си пуст апартамент. Оставайки близо до работата си, се чувстваше някак по-малко самотна.

Усети тежестта на пистолета, извади го от джоба и го постави на масата до умивалника. Не можеше да спре да мисли за онзи костелив американски ирландец, който й бе дал оръжието. За широките му рамене, пронизващите сиви очи и гъстата тъмна коса. Не можеше да се противи на влечението към този… твърдоглав тъпак. Прогони го от съзнанието си.

Останала само по гащета и сутиен, Блеър завъртя крановете на чешмата докрай. Насапуниса кесията и изтърка енергично лицето си. Наведе се, напълни шепи и се изплакна. Изправи се и загледа отражението си в огледалото. Пръстите й докоснаха устните й, докато си представяше целувката му. Миризмата на одеколона му… светлината внезапно угасна. Кабинетът потъна в пълен мрак. Остана вцепенена, полугола, уязвима и зъзнеща като уплашено дете.