Ричард Уебър
Индиго (22)

14.

Нур едва не се изкиска, когато човекът излезе от сенките на светло. Вече не беше толкова страшен. Дребен тантурест мъж с нещо като плъша козина на главата. Имаше червени като ябълка бузи, лице като луна и беше облечен в дълга бяла лекарска престилка. Опита се да извърне поглед, но не можеше да откъсне очи от смешната му шапка.

— Мисля, че е малко невъзпитано от страна на млада дама да зяпа така, не мислиш ли? Или може би никога не си виждала перука? — попита дребният мъж. Свали перуката от главата си, разкривайки блестящото си голо теме. — Сега приличам в главата на яйце, ja?

Мъничките му очички проблеснаха весело.

— Не исках да бъда груба, сър…

— Моля те, малка мис Нур — рече той и наложи отново перуката си, — наричай ме… хм, какво ще кажеш за доктор Хъмпти Дъмпти?

— Не ми викай Нур! Името ми е Уенди — заекна тя.

Струваше й се, че мъжът се шегува, но не можеше да схване шегата му. А явно доктор Хъмпти добре се веселеше, ако можеше да се съди по начина, по който плесна възторжено с ръце и поначало розовото му лице почервеня.

— Да видим, като стана дума за яйца, обзалагам се, че малката мис… Уенди, щом така предпочиташ, би искала да закуси, ja?

Коремчето на Нур изкъркори при мисълта за храна. Умираше от глад.

— Може ли горещ шоколад и яйца, и хляб, и овесена каша, и масло, и сладолед и…

— Разбира се, но първо ще се обърна с гръб към теб, докато облечеш тези дрехи. Не подобава на една дама да се храни по пижама. — Подаде й блуза, панталони и обувки, след което показа малкия умивалник в ъгъла. — Можеш също така да се освежиш.

Нур го зяпна неразбиращо и помириса подмишниците си.

— Не съм ли чиста?

Хъмпти Дъмпти се плесна по бедрото.

— Ох, скъпа мис Уенди, имам предвид да си наплискаш добре лицето и да не забравиш да се измиеш зад ушите, а после да изтъркаш тези перлички в устата си и да срешеш копринената си коса, ja?

— Добре, но се обърни и не надничай, доктор Хъмпти.

— Виж какво ще направим. Ще изчакам отвън и като свършиш ме извикай, ja?

Нур кимна и след като докторът затвори, изхлузи пижамата си и отиде до умивалника. Погледна сапуна, помириса го и веднага го хвърли. Миришеше на гранясало сирене. Завъртя кранчето и се изми зад ушите. После взе пастата за зъби. Замъчи се с капачката и когато най-сетне успя да я свали, стисна тубата толкова силно, че пастата излетя и опръска огледалото. Нур сви рамене, топна пръст в лепкавата каша и изтърка с него „перличките“. След като приключи, погледна отражението си. Разгледа със завладяващите си тъмносини очи тялото си. Постави ръце на хълбоците и се обърна наляво и надясно. Запита се ще й пораснат ли такива големи възглавници на гърдите, каквито имаше Блеър. Оскуба веждата си, както беше видяла Блеър да прави в хотела. Извика от болка. Я по-добре забрави… Нека си растат големи и гъсти като на коза. После хвана четката и започна да прокарва меките й зъби през копринената си коса, като броеше всяко движение — отново като Блеър. Отвън д-р Кравен, известен също като Хъмпти Дъмпти, бързо се промъкна в съседното слабо осветено помещение. Загледа се през двупосочното огледало и запали цигара.

— Великолепен екземпляр, нали?

Високият мъж до него се обърна. Лицето му бе напълно безизразно. Носеше панталони в цвят каки, разкопчана риза и мокасини, а косата му сега бе тъмна и вълниста. Ал Даджал се беше преобразил в „типичен американец“, както му казаха главорезите му веднага след като мина през митницата на частното летище до „Хийтроу“ и се качи в мерцедеса.

Ернст зае полагащото му се място до шофьора, както се полага на бодигард. След завръщането на Ал Даджал вече нямаше нужда да играе ролята на шофьор и галено кученце на Марго Гант. Той бе дясната ръка на Ал Даджал, опитен и безмилостен убиец. Неслучайно бе известен като Der Eisaxt. Ледокопът бе неговият любим инструмент, както го наричаше. Копиран от оръжието за ръкопашен бой на британските части, той бе изработен по поръчка от яка, но лека алуминиева сплав. Вместо тънкия като кинжал връх в края на дръжката имаше сгъваемо извито острие със зъбци, подобно на алпинистките ледокопи. Другият край завършваше със стоманена топка. Когато острието беше прибрано, Ернст можеше да удари жертвата си като с боздуган. Дръжката бе закрепена за китката му с каишка. Когато дръпнеше една халка, разполагаше с остра като бръснач стоманена жица и така оръжието се превръщаше в гарота.

Ал Даджал си помисли, че прякорът му отива. Определено умът му беше колкото на купчина брадви, но за сметка на това служеше вярно като безотказен инструмент и обикновено побеждаваше противниците си с неукротимата си енергия и сякаш несъществуващия праг на болка. Можеше да седне в някой бар и да си набележи някого, който не му е харесал само заради начина, по който говори, ходи, или защото се е осмелил да го погледне. По-точно да го набележи с единственото си око. Другото беше изгубил в кръчмарско сбиване и на негово място носеше жълтеникава протеза, от която изглеждаше кривоглед, тъй като стъкленото око беше извито малко навътре.

Една вечер някакъв як като докер тип бе направил грешката да изгледа der Eisaxt от горе до долу, вместо да извърне поглед. Бяха започнали да си разменят обиди, след което докерът бе метнал der Eisaxt през витрината на тротоара. Това не го задоволи и направи решаващата глупост. Когато der Eisaxt се изправи на крака, докерът го удари с пожарогасителя, който бе изтръгнал от стената на бара. Със стоманен поглед и без изобщо да реагира на болката, der Eisaxt избърса кръвта от здравото си око и разбития си нос и с едно неуловимо движение „инструментът“ му изхвърча изпод ръкава и се озова в ръката му. С рязко завъртане на китката зъбатото острие изскочи от дръжката. Здравото око на der Eisaxt проблесна и в него се разгоря безмълвна ярост, а другото гледаше безизразно като топче за игра. Хвърли се през тротоара и повали нападателя си на паважа. Докато душеше докера, der Eisaxt започна жестоко да насича лицето му с назъбеното острие, докато целият не се покри с кръв. Накрая вдигна високо инструмента си и го стовари с всичка сила надолу. Острието се заби дълбоко в челото на нещастника. Der Eisaxt го измъкна, оставяйки зейнала дупка вместо подпис.

Ал Даджал знаеше, че der Eisaxt има само една страст в живота. Не го беше грижа особено за жените и обикновено задоволяваше нуждите си с някоя евтина уличница, която срещу скромна допълнителна сума се съгласяваше да задоволи по-тъмните му вкусове; не го интересуваха особено храната и питиетата и обикновено отскачаше до някое заведение за бързо хранене, сякаш яденето беше уморителна необходимост, и пиеше евтини боклуци. Онова, от което наистина имаше нужда, единственото нещо, абсолютно необходимо за живота му, бе да осакатява, измъчва и убива. Докато Ал Даджал бе в състояние да утолява редовно жаждата му за кръв, der Eisaxt щеше да му бъде верен като куче.

Ал Даджал погледна надолу към бебешкото лице на доктора.

— Нека закуси с останалите деца. Следобед започни с тестовете и прегледите.

Доктор Кравен откъсна очи от стъклото и посрещна ледения поглед на Ал Даджал точно когато Нур привърши с миенето на зъбите и ресането.

— Да, тестовете. Ако има онези уникални способности, както казвате, това ще е знак, че Sonnenkinder наистина са дошли, ja? — мъничките му очички проблеснаха.

С рязко движение Ал Даджал хвана доктора за ухото, изви го и го дръпна нагоре.

— Verdamnt, du fette schweinhund^[1]! Да не би да се осмеляваш да подлагаш на съмнение докладите ми, Herr Doktor?

Розовите бузки на доктора пребледняха, лицето му се изкриви от болка и той се вдигна на пръсти.

— Не, разбира се, просто исках да кажа…

Ал Даджал изсумтя и го пусна. Докторът тръгна с омекнали крака към вратата, като разтриваше ухото си. Ал Даджал се обърна към мрачния здравеняк зад себе си.

— Der Eisaxt, иди за свещеника. Закарай го в стаята за разпити.

Ернст кимна послушно.

— Ja woll, mein Herr. Веднага.

— И си вземи инструментите! — добави Ал Даджал, докато убиецът вървеше към вратата.