Ричард Уебър
Индиго (2)

1.

Берлин, 1940 г.

Пуфтейки тежко, мъжът помъкна масивното си туловище нагоре по стъпалата.

Имаше среща с мъртвец.

На табелката до яката червена врата пишеше: Der Vril Gesellschaft, Сияйното общество.

Мъжът извади ръка от джоба на тренчкота си, докосна широката периферия на меката си шапка и се озърна назад към улицата, за да провери дали не го следят. Не забеляза нищо подозрително, въздъхна успокоен и влезе.

Жената, която го посрещна, беше поразителна. Дълга руса коса обрамчваше леко орловите черти на лицето й. Небесносините й очи бяха ясни и будни.

— Радвам се да ви видя, бароне.

— Госпожице Острич, замайващо прекрасна както винаги.

Нежното й като цвете лице леко порозовя. Носеше рокля от червен сатен. Докато прекосяваше с леки стъпки стаята, дългата й коса се полюшваше над кръста. В гласа й се долавяше прелъстителна нотка.

— Седнете моля.

Когато тя посочи към масата с черна покривка, погледът на барона се плъзна към дълбокото V-образно деколте. Примамливата извивка с тъмен пигмент на едното й зърно надничаше отдолу. Пищните й гърди издуваха ефирната тъкан и леко се олюляваха от движенията й. Зяпна и монокълът падна от окото му. Изведнъж осъзна, че е гола под роклята. Сякаш прочела мисълта му, жената се усмихна многозначително и кимна. Баронът почувства как кръвта нахлува в главата му и извърна очи към масата, на която вече седеше мъж със скръстени в скута ръце. Помъчи се да запази самообладание.

— Хер Хес — поклони се отсечено и тракна с токове, — колко време мина!

Рудолф Хес стана да го поздрави. Празните му сиви очи под високото изпъкнало чело и гъстите черни вежди бяха като върхове на топлийки. Погледът му, остър като кремък, омекна и тънко подобие на усмивка разцепи каменната му физиономия.

— Страшно много, стари приятелю. Но какво ще кажете да приключим с любезностите и да се захванем за работа? Доста усилия ми костваше да ви върна в Германия. — Лицето му отново стана твърдо като скала.

Медиумът Мария Острич изгаси светлините. Сеансът започна. Настаниха се на масата и се хванаха за ръце. Баронът трепна при леденото докосване на Мария. Жената затвори очи. Известно време седяха в тишина, вкопчили се един в друг. В приглушените сенки на стаята се чуваше единствено дишането им. С мек мелодичен глас тя призова духовете:

— Обръщам се към Великото бяло братство. Помогнете ми да говоря с духа на нашия другар Дитрих Екхарт.

Барон Фон Щрайхер потръпна от внезапно настъпилия студ. Макар да уважаваше Екхарт, наставника на Хитлер, винаги беше изпитвал известен страх от него. Зад изисканите му маниери и топла усмивка неизменно се спотайваше нещо тъмно и подмолно. Немигащите студени очи изнервяха барона. Погледът му те смразяваше със силата си, а в същото време Екхарт говореше съвсем тихо. Комбинацията въздействаше като леден щик в гърдите ти.

Екхарт бе истински майстор, а не някакъв надут шарлатанин. Познанията му в областта на окултното и изключителното му красноречие дълбоко бяха впечатлили младия Адолф Хитлер. С финансовата подкрепа на „Врил“ Екхарт беше създал НСДАП^[1] и фюрера. Смъртта му остави Хитлер в ръцете на касапи и главорези, заобиколен от шайка долнопробни престъпници, водени от онзи егоистичен задник Хайнрих Химлер. Мисълта за самодоволните малки очички и мазната физиономия на някогашния птицевъд вгорчи настроението на барона. Фон Щрайхер презираше Химлер. Смяташе, че именно той от чиста завист бе наредил да го хвърлят в концлагер и по-късно изгонят в Турция. Силното ахване от лявата му страна го изкара от унеса. Очите на Мария се бяха завъртели и бялото им сякаш се рееше в полумрака. Главата й се люшна назад. Лицето й се изкриви от болка и някъде дълбоко от гърлото й се изтръгна тих стон. Стомахът на барона се преобърна. Хес се бе вкопчил здравата в него, забил нокти в меката плът на дланта му.

Тряс!

Баронът инстинктивно се сниши, за да се спаси от изстрела. Отгоре се посипа стъкло. Последва серия силни гърмежи. Малките крушки в полилея над тях се пръснаха една след друга. Заваля дъждец от искри.

Тялото на Мария се отпусна безжизнено. Ръцете й увиснаха. Устните й се разтвориха сладострастно и тя прокара влажния връх на езика си по тях. Тихи отначало, стоновете й постепенно започнаха да стават все по-високи и силни. Гръбнакът й се изви и смътните очертания на зърната й изпъкнаха под тънкия сатен. Баронът зяпна, не вярвайки на очите си. Сякаш невидими ръце се движеха по тялото й и тъканта на роклята се отвори на гърдите й. Нещо се плъзна под дрехата надолу по тялото й. Призрачните ръце уловиха краищата на копринената роба и заповдигаха все по-нагоре и по-нагоре, оголвайки стройните й прасци и съблазнителните контури на стегнатите й бедра.