Ричард Уебър
Индиго (16)

8.

Лондон

Високият риж свещеник чакаше търпеливо зад зелената линия пред митническото гише. Надписът над кабината гласеше: „Само за дипломати“. Мъничката ръка на Нур държеше здраво голямата длан на свещеника и нервно я стискаше за кураж. Ярките й виолетови очи гледаха нагоре към мъжа. Нур изучаваше лицето му. Беше меко и кръгло като сирене и й напомняше на пълна луна, осеяна с кратери. Свещеникът почеса пъпчивата си буза, погледна надолу и зелените му очи й намигнаха под гъстите рижави вежди. Физиономията му стана смешна и луничките на месестия му нос сякаш затанцуваха.

Беше техен ред. Застанаха пред гишето. Мъж с кльощаво лице взе паспорта на свещеника. На Нур документът й се виждаше хубав. Върху корицата му имаше златен печат с два кръстосани ключа. Митническият служител го отвори.

— Отец Доминик Кели, аташиран към ватиканския нунций в двора на свети Яков, с дипломатически статут.

Отец Кели се усмихна широко.

— Точно така. Да ви представя и младата ми повереница.

Докато плъзгаше новия паспорт по плота, свещеникът леко побутна момичето с коляно. Нур схвана намека, разпери полите на яркосинята си рокля и направи тромав реверанс, като се мъчеше да запази равновесие. Блестящите лачени обувки я убиваха на пръстите. Видя как бързата усмивка на кльощавото лице изчезва и се сменя с намръщена физиономия, когато митничарят забоде клюноподобния си нос в паспорта. Този човек изобщо не й харесваше, но тя помнеше заръките, които й бяха дали Блеър и брат й, отец Кели, преди да се качат в самолета. Лепна широка усмивка на лицето си и се помъчи да скрие колко уплашена е всъщност.

— А вие, малка госпожице, сте Гуендолин Грейс Кели — изрече със съмнение кльощавият и я стрелна с малките си очи.

На бузите на Нур се появиха трапчинки.

— О, можете да ме наричате просто Уенди, сър.

— Тя е моя племенница — обади се отец Кели.

Погледът на служителя се премести от едрата рижава коса и пепелявото отрупано с лунички лице на свещеника към светлорусата копринена коса и смуглата кожа на Нур.

Отец Кели се наведе напред.

— Осиновена е — прошепна доверително той.

Митническият служител изпуфтя и поклати глава, след което подпечата паспортите.

— Добре дошли в Обединеното кралство.

Настаниха се на задната седалка на блестящата черна лимузина. Нур се зазяпа в смешната шапка с червен пискюл на шофьора. Мъжът ги очакваше на паркинга и се отнасяше с отец Кели и с нея като с принц и принцеса. Харесваше го, дружелюбната му усмивка и пискливият му глас я разсмиваха. Изхихика при мисълта за физиономията на горкия Юсеф, когато Блеър най-сетне успя да приземи самолета край селото на братовчед му. Спомни си как стадото кози се пръсна под тях. От люлеенето на крилете я заболя коремчето. Успяха да закачат покрива на една къщурка и по някакво чудо кацнаха невредими, макар Блеър да бе казала, че самолетът бил „проклета развалина“.

После археоложката намери телефон и се обади на брат си, важен човек; живеел на място на име Италия, но в момента се намирал в някакъв град на име Истанбул в Турция. Той прати самолет за тях.

Когато видя как в очите им заблестяха сълзи, докато се прегръщаха на летището в Истанбул, Нур разбра колко много се обичат отец Кели и Блеър. Прекараха нощта в скъп хотел с хлъзгави копринени чаршафи и толкова дебели килими, че Нур се бе засмяла, когато босите й крака докоснаха пода. Гъделичкаше.

На сутринта излязоха на пазар и Блеър й купи хубави нови дрехи. Нур леко се натъжи, когато си помисли за семейството си. Блеър й намигна над чашата горещ шоколад и й каза да затвори очи. Когато ги отвори, се оказа опряла нос в голямо розово животно от плюш с копчета вместо очи. Блеър й обясни, че му викали Мечо. Нур се влюби в меката играчка и го нарече мистър Мъфинс. Не го изпускаше от очи, ядеше с него, спеше с него, а сега пътуваше с него към непознат нов свят. Знаеше, че Блеър ще ги настигне с друг полет. Беше й обещала. Беше казала също, че отец Кели може да прави чудеса и ще й осигури ватикански паспорт, който бе нещо като вълшебен билет. Билет, с чиято помощ може да посети далечни места и да отиде в дома на Блеър в Лондон, за да живее при нея. При мисълта за Блеър в крайчеца на окото й се появи мъничка сълзица. Страшно много й липсваше.

Завъртя се на място. Гладката кожена седалка заскърца под дирника й. Думата й се видя много смешна, когато я чу от устата на Блеър. Спомни си как се надигна от каменистата земя след злополучното кацане, разтърка задните си части и промърмори: „Никога вече няма да мога да паркирам сладкия си дирник на твърд стол“.

— Отец Кели?

Той й се усмихна топло.

— Моля те, наричай ме Доминик. Как ти се струва Лондон, мъничката ми?

— Толкова е голям, а сградите изглеждат стари и различни, сякаш са излезли от книжка с картинки.

— Защото са били рисувани много пъти в книжки с картинки. Чакай, имам нещо за теб.

Наведе се напред към шофьора.

— Отец Бенджамин, носите ли онази книга?

— Заповядайте — отвърна шофьорът и подаде книгата през седалката.

Отец Кели я остави в скута на Нур. Тя прочете заглавието. „Питър Пан.“

— В нея се разказва за едно момиче, което може да лети.

— Като мен ли? — попита Нур и нетърпеливо запрелиства книгата.

Той се усмихна.

— И името й е същото като това, което ти измислихме.

Нур сбърчи носле.

— Имаш предвид „Гуен-до-лин“?

Отец Кели се изсмя от сърце.

— Да, но карай с Уенди за по-кратко.

Нур вдигна очи, лицето й бе леко намръщено.

— В твоята къща ли отиваме? Много съм уморена и гладна. Може би жена ти ще ни сготви агнешко с ориз?

Двамата свещеници избухнаха в добродушен смях. Това обърка Нур. Не виждаше какво смешно има в агнешкото и ориз.

 

 

Големият черен „Мерцедес седан“ ги следваше на дискретно разстояние. Жената на мястото отпред говореше по мобилния си телефон, без да откъсва поглед от лимузината. Беше поразителна с прическата си в стил 60-е, високите скули и лебедовата шия. Но в същото време светлорусата, почти бяла коса и категоричната линия на челюстта й излъчваха нечовешка бруталност. Тънките й устни, боядисани с тъмноалено червило, бяха жестоки.

— В момента сме точно зад тях — каза тя. — Няма да има грешки.

Изви сапфирените си очи, заслушана в гласа отсреща.

— Ще се доберем до момичето на всяка цена.

Затвори телефона и запали цигара, оставяйки никотина да напълни дробовете й. Издиша и погледна за момент оранжевото пламъче, преди да дръпне отново. На устните й заигра тънка усмивка. Премести се по-близо до шофьора. Под шития по поръчка костюм на Армани носеше прилепнала по тялото блуза от бяла коприна, която подчертаваше едрия й бюст. Горните копчета бяха нарочно разкопчани, разкривайки щедрата цепка между гърдите. Разтърка шията си и въздъхна. Очите под неандерталското чело на шофьора се насочиха към гърдите й. Усети как погледът му се задържа върху тях. Нацупи устни, запърха с дългите си изкуствени мигли и отърка бедро в крака на шофьора. Показалецът на лявата й ръка проследи вътрешния шев на панталона му. Кокалчетата му побеляха от стискане на волана, масивните му мускули и бицепси се издуха под тясното сако. Докато се навеждаше да духне дима в ухото му, тя заби върха на горящата цигара в опакото на едрата му длан и завъртя жестоко. Той изобщо не реагира. Усмихна се мазно, без да откъсва сиво-жълтите си очи от пътя. Все още незадоволена, тя одра бузата му с дългите си червени нокти. Потече кръв и той разсеяно я избърса с ръчището си.

— Du drecksack! Ама че си досада, Ернст — рече тя и намусено се върна на мястото си.

Извади пистолета от кобура под мишницата си и вкара патрон в цевта, след което се загледа напрегнато в лимузината, облизвайки горната си устна с влажния връх на езика си. Двете горили на задната седалка избухнаха в подигравателен смях. Тя им кимна през рамо.

— Gen fick deine Mutter! Ако някой от вас прецака работата, ще видим кой ще се смее последен, животни такива — предупреди ги тя с прелъстителен и същевременно заплашителен глас.