Ричард Уебър
Индиго (6)

5.

Стигнаха вагон-ресторанта.

Турчинът кимна към една маса в далечния ъгъл.

— Жената със синята рокля, с гръб към нас.

Юнг избърса стъклата на очилата си с вехта кърпичка, намести ги на носа си и присви очи. Синята рокля проблесна в спомена му. Срещу жената седеше едър мъж. Месестото му кръгло лице бе кацнало върху дебел мазен врат, който преливаше над твърдата яка. Увисналите бузи му придаваха страховит вид на булдог. Тъмносивият му костюм беше елегантен, несъмнено шит по поръчка. Закрепеният за изпъкналото му око монокъл проблясваше на слънцето. Мъжът опря лакти на масата, сплете тлъстите си пръсти, опря брадичка на тях и се загледа разсеяно в пейзажа.

— Мисля, че ще е най-добре да се оттеглите, млади човече. Не искам да стават сцени.

Турчинът го изгледа предпазливо.

— Мога ли да изчакам в купето ви?

Юнг кимна и тръгна по пътеката. Щом стигна до масата, изправи рамене и с трепереща ръка остави визитката си върху бялата ленена покривка до вазата със свежи рози. Реши да изиграе ролята на ексцентричен стар глупак с надеждата, че ще хване барона неподготвен. Мъжът погледна визитката и вдигна очи под тежки клепачи. Изправи се и се поклони официално.

— На какво дължа тази необичайна чест, доктор Юнг?

— О, боя се, че просто на старческо любопитство. Четох книгата ви Der Talisman des Rosenkreuzers. Не бих си позволил да пропусна възможността да се запозная с автора, притежаващ такива огромни познания върху розенкройцерите.

Баронът го погледна объркано, но след миг лицето му грейна.

— Моля, хер доктор, заповядайте. — Щракна с пръсти на сервитьора да донесе един стол.

Юнг седна нерешително. Плъзна поглед към жената в синьо. Ясните й кафяви очи бяха завладяващи и блестяха с хищническа жар. Прилепналата по тялото й рокля с голи рамене въздигаше красотата й до класическа висота.

Погледите им се срещнаха и тя му се усмихна загадъчно. После очите й се стрелнаха за миг към Щрайхер и внезапно се сведоха към покривката. Юнг забеляза дългите тънки пръсти и деликатната китка, докато жената вдигаше кристалната чаша с вода към пищните си устни. Зоркият му поглед не пропусна дебелия слой пудра под лявото й око и отвратителната синина, която неуспешно се опитваше да прикрие.

Баронът поръча шампанско „Дом Периньон“ и черен хайвер от белуга. Разля виното и вдигна чаша.

— За търсещите просветление. Да не бъдем като глупави деца, боящи се от тъмнината, защото в нея се крие светлина!

Юнг се усмихна тънко.

— Не вярвай на човешкото око, било на светло или тъмно. Спектакълът на зрение и сетива е маскарад на дявола.

Баронът се изсмя ледено и бързо наля отново шампанско, макар Юнг да забеляза, че дамата в синьо не бе докоснала чашата си. Продължиха да си разменят остроумни цитати, които с всяка следваща чаша ставаха все по-хапливи. Разговорът се насочи към една от любимите теми на Юнг — алхимията. Беше изписал цели томове за скритото значение на нейните странни символи и тайно познание.

— Кажете, докторе, наистина ли смятате, че в крайна сметка всичко се свежда само до потиснато сексуално желание?

Юнг трепна.

— Мисля, че бъркате теориите ми с тези на колегата ми доктор Зигмунд Фройд. Трябва да призная, че мнението му за моя интерес към мистицизма и алхимията стана причина отношенията ни доста да се обтегнат. Обвини ме, че съм зациклил в някаква юношеска фаза, на която логиката ми се обърква от „магическото мислене“, както го нарече.

Баронът се изсмя неприятно, след което изражението му внезапно стана страшно сериозно. Около устата му се появиха напрегнати бръчки и той впи поглед в Юнг.

— Познавам трудовете ви. Може би дори повече, отколкото си представяте. Наполовина сте прав. Концепцията за дълбоко вкоренените архетипове, споделяни от всички нас, е вярна, както и идеята ви за универсалното съзнание, с което понякога се случва да се свържем. Мисля обаче, че пропускате един жизненоважен момент.

Юнг се вцепени от директния укор.

— Продължете, моля.

Баронът се огледа.

— Предлагам да продължим разговора в купето ми. Имам чудесен коняк „Луи Четиринадесети“, както и превъзходни пури. Какво ще кажете?

Юнг се оригна шумно, пъхна пръсти под яката, за да я разхлаби, и прокара длани по бузите си — беше сигурен, че вече са почервенели от шампанското. Престори се на не особено заинтригуван, но не можеше да пропусне евентуалната възможност да насочи разговора към Хитлер.

— Ами… не съм сигурен, че на дамата ще й хареса — отвърна той, като погледна към жената. — Сигурно вече е отегчена до смърт от нашия разговор.

— Честно казано, въпросната дама не е никаква дама. — Баронът й се ухили мръснишки и отново се обърна към Юнг. — Освен това си има свое собствено купе. Моля ви, доставете ми това удоволствие.

Дамата в синьо стана от масата.

— До нови срещи, хер Юнг — рече тя и му протегна ръка.

На Юнг му се стори, че забелязва облекчение в изражението й. И да… нещо като тънка разбираща усмивка.

Тя се обърна към Щрайхер с неприкрит сарказъм.

— Наслаждавай се, докато можеш, скъпи.

Баронът изсумтя и й махна да си върви. Юнг дочу тихото шумолене на роклята й зад себе си, докато жената напускаше вагон-ресторанта.