Ричард Уебър
Индиго (45)

37.

Изгубените момчета се бяха сгушили едно в друго и надничаха през телената ограда на Едем. Гейбриъл бе доловил присъствието на Уенди и всички се бяха втурнали навън на площадката. Питър и Гейбриъл се бяха вкопчили в оградата и отчаяно се мъчеха да я открият.

— Вижте! — извика Джонбой и посочи небето. — Там горе… лети.

Подобно на зрители на въздушно шоу, Изгубените момчета завъртяха едновременно глави и вдигнаха ръце, за да предпазят очите си от яркото слънце.

— Виждам я! — развълнувано възкликна Питър.

— И аз! — изписука Гейбриъл. — Лети със своята фея кръстница.

— Ох, Господи, Уенди е в опасност — мрачно се обади Раджи. — Виждам как след няколко минути излита ракета и я пръсва заедно със старицата на парчета!

Гейбриъл обърна насълзените си очи към брат си и задърпа ръката му.

— Направи нещо, Питър. Използвай силата си.

Питър погледна надолу към него. Погледите им се срещнаха и той кимна. Внезапно синьото небе бе прорязано от дирята на ракета.

— Олеле! Лети право към тях! — извика Джонбой.

Питър изправи рамене и се загледа нагоре, съсредоточавайки се изцяло върху ракетата. Ръцете му се свиха в юмруци и челото му се намръщи от силната концентрация. Водена от невидима сила, ракетата внезапно зави надясно, профучавайки на педи от Уенди и старицата. Направи широк обратен завой и се насочи надолу. Заби се право в сентинела с оглушителен гръм и ярък блясък. От робота не остана и следа. Гейбриъл извика радостно и заподскача.

— Успя, успя!

Раджи тупна Питър по гърба и се усмихна.

— Добро представление, старче.

— Да, бива си те, Питър — обади се Джонбой.

Питър издиша затаения дъх и поклати глава.

— Не бях сигурен, че мога да местя нещо толкова голямо и толкова надалеч.

Пискливият глас на мис Бейлок се разнесе зад тях. Обърнаха се и я видяха да пристъпва като гладен чакал, вперила в тях злобните си жълтеникави очи. От двете й страни вървяха двама мъже от персонала.

— Хванете малките чудовища! — заповяда мис Бейлок. — Отведете ги в Тъмната стая.

Дебеловратите типове се понесоха към тях. Изгубените момчета се хванаха за ръце и застанаха едно до друго, гледайки навъсено приближаващите мъже. Цветът на очите им започна да се променя от тъмносин в ослепителнобял. Въздухът се изпълни с бръмчене. В следващия миг черен облак стършели излетя от дърветата и се стрелна към нападателите. Те запищяха и размахаха ръце в напразни опити да прогонят разгневените насекоми. Паднаха на земята, покрити от движеща се жълто-кафява маса. Бейлок замръзна като статуя, облещена от ужас.

— По-добре ни остави на мира, дърта вещице — тихо рече малкият Гейбриъл, чиито очи продължаваха да излъчват ослепителна светлина. Бейлок заотстъпва заднешком, без да сваля поглед от Изгубените момчета.

— По-късно ще се разправям с вас, гадни изчадия — закани се тя в пристъп на безсилие.

— Има пистолет! — извика Раджи, който можеше да вижда напред в бъдещето.

Миг по-късно в кокалестата й ръка се материализира револвер. Погледът на Питър се заби в Бейлок и я спря със сияйната си сила.

— Не гледай, докато не ти кажа, Гейб — рече той на малкия си брат, без да сваля очи от жената.

— Добре — отвърна Гейб, затвори очи и се извърна.

Пистолетът на Бейлок се затресе неудържимо, китката й бавно се обърна и насочи дулото към собствените й гърди. Питър се взираше и очите му блестяха в ярко синьо-бяло сякаш бяха от огън и лед едновременно. Мислено си представи лицата на другите момичета и момчета, които мис Бейлок бе завлякла в Тъмната стая, за да не се появят никога повече. Изгарящият му поглед запулсира — отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо като сигнална светлина. Лицето на старата вещица се изкриви от ярост и ужас, когато ударникът на револвера бавно се вдигна. Силният гърмеж отекна през площадката и мис Бейлок рухна на земята.

— Свърши ли? — попита с тънко гласче Гейбриъл.

— Да, вече няма да отведе никого в Тъмната стая — отвърна Питър и пое дълбоко пречистваща глътка въздух.

Ярката светлина в очите му бързо помръкваше.

— Да тръгваме, момчета. Уенди се насочи към голямата къща — обади се Раджи. — Има нужда от нас.