Ричард Уебър
Индиго (44)

36.

Когато пазачът се втурна в стаята, Девлин го чакаше прилепен до стената край вратата. Блеър бе смъкнала деколтето на роклята си, за да разкрие колкото се може повече прелести. Стоеше директно пред вратата. Облещеният глупак тръгна право към нея и Девлин го цапардоса здравата по тила с тежката стойка на една лампа.

— Мислех си, че предпочитате карате — задъхано отбеляза Блеър, докато тичаха по коридора.

— Имам нежни ръце — обясни Броди.

— Ами ако не беше отворил вратата? Какъв бе План Б?

Девлин я помъкна по друг коридор. Стъпките им отекваха като гръмотевици по твърдия паркет.

— Нямаше такъв.

На завоя тя едва не изгуби равновесие и Девлин я дръпна за ръката, за да я задържи на крака.

— По дяволите! Леко с ръката ми, Тарзан.

— Разкарай проклетите токчета! — рече той.

Тя изрита обувките си.

— Знаеш ли, направо си страхотен. Появяваш се при самотната си любима, не казваш на хората си къде отиваш, не съобщаваш на властите, че съм отвлечена…

Отпред се чу тропот на обувки. Побягнаха в обратната посока и се озоваха на някакво стълбище. На площадката ги посрещна рицар в броня. Девлин грабна меча от ръката на манекена.

— Знаеш ли как да използваш това чудо? — насмешливо попита Блеър.

— Гледал съм шест пъти „Смело сърце“.

— Мел Гибсън може да танцува. А ти?

— Какво общо има това, по дяволите?

— Една стара келтска поговорка гласи „Никога не давай меч на глупак, който не може да танцува“. Та… можеш ли?

Отдолу и зад тях се чу тропотът на приближаващите пазачи. Девлин погледна в посока на звука.

— С два леви крака съм.

— Дай ми това — излая тя, изтръгна оръжието от ръката му и се втурна нагоре.

Девлин я последва. На горния етаж Блеър го сграбчи за яката и го прилепи до стената край себе си. Задъхана, долепила гръб към стената, тя вдигна меча над главата си. Когато зад ъгъла се подаде дулото на автомата, Блеър замахна рязко надолу. От цевта полетяха искри и оръжието на преследвача падна на пода. Изненадан и зашеметен, нападателят закова на място. Блеър замахна с все сила и го удари в челото с широката част на острието. Мъжът се просна в безсъзнание в краката й. Девлин грабна автомата.

— О, извинявай — рече той и й подаде оръжието. — Предполагам, ще поискаш и него?

Тя взе деринджъра.

— Това ми е достатъчно.

Прескочиха лежащия и се втурнаха по коридора. Зад тях се появи нова група преследвачи. Забелязаха ги и вдигнаха оръжията си. Куршумите се забиха в стената до Девлин и по главата му се посипа мазилка.

— Господи, тези копелета наистина си падат по автоматите — рече той, докато дърпаше Блеър надолу. Отпусна се на коляно и пусна откос, поваляйки двама от преследвачите. Стреля отново и третият нападател се метна на пода. — Изчезвай, ще те прикривам.

Оглушена от трясъка на автомата в тясното пространство на коридора, Блеър запълзя на четири крака към ъгъла. Изведнъж Девлин се появи до нея. Прав.

— Какво си се разпълзяла, по дяволите? Ставай! Да вървим!

Задъхана и изчервена, тя се изправи и се завъртя към него. Замахна и го зашлеви силно. Той разтърка бузата си.

— Това пък за какво беше?

— Харесваха ми онези обувки!

Закрачи енергично към облицованата в кожа двойна врата. Девлин стоеше, загледан в красивия й задник. Настигна я на прага.

— Какво си намислила?

Блеър го изгледа кръвнишки и бутна вратата с рамо. Тя се отвори към втори вестибюл. Стените и подът бяха блестящо бели, а в отсрещния край се виждаше втора двойна врата от стомана.

— Това не ми харесва — рече Девлин.

Отзад се чуха викове. Без да продумат, двамата се затичаха към двойната врата, която се отвори с пневматично съскане при приближаването им. Лъхна ги студен въздух, наситен с миризма на антисептик. Помещението бе полутъмно и те се затичаха от едно осветено петно към друго. Девлин усещаше, че залата е огромна. В далечината едва различаваше фигурите на двама души, застанали с гръб към тях. Без да спира, вдигна автомата и се прицели. Изведнъж лампите се включиха и заляха помещението с ослепително ярка светлина. Примигвайки, за да пригоди очите си, Девлин сграбчи ръката на Блеър, двамата се изпързаляха по полирания под и спряха.

Мъжете отпред бавно се обърнаха. Ал Даджал и Хайнрих Гант ги гледаха подигравателно.

— Виж ти… майор Девлин — рече Гант. — Колко мило, че се присъединихте към нас.

Ал Даджал пристъпи напред с разперени ръце и отворени длани сякаш се предаваше.

— Мистър Девлин, виждам, че сте въоръжен. Предполагам, бихте желали да ме застреляте право в сърцето?

— Бих го направил, ако си мислех, че имаш такова, студенокръвен касапин.

Ал Даджал отметна глава и се изсмя ледено.

— Ама че язвителен хумор, майоре. Наистина ще ми липсвате.

Девлин се прицели. Отгоре се чу смразяващо изщракване. Невидими ръце вкараха патрони в цевите на оръжията си. С крайчеца на окото си Девлин видя как Блеър поглежда за миг нагоре и отново се обръща към него. Тя протегна ръка и свали цевта на оръжието му към пода. Девлин също погледна нагоре. Върху металния мост високо под купола на залата се бяха наредили стражи с насочени към тях автомати. Двама други се втурнаха зад тях и изтръгнаха оръжието от ръката му. Някой рязко удари Девлин между лопатките и го стовари на колене. Друга мутра принуди Блеър също да коленичи до него. Ал Даджал се извиси над тях. Хвана Блеър за брадичката и грубо вдигна главата й. Наведе се, доближи нос до дългите кичури, провиснали пред лицето й, вдъхна дълбоко със затворени очи и целуна върха на носа й. Тъкмо вдигаше ръка да я удари с опакото на дланта си, когато се разнесе бавният и заповеднически глас на Гант.

— Не докосвай лицето й!

Ал Даджал отстъпи и свали ръка.

— Води ги! — извика той на стража, завъртя се на пети и се отдалечи.

Стъпките му отекнаха в мрака. Стражите грубо ги изправиха на крака и ги бутнаха напред, опрели дула в гърбовете им.

— Ясно ли ти е, че сме били като плъхове в лабиринт — прошепна Блеър на Девлин. — Устроили са всичко така, че да се озовем точно тук. Блестящо, направо нямам думи!

— Явно си имала по-добър план… и си го пазила за себе си, така ли, принцесо?

— Ах ти, твърдоглав тъпак. Мъже… на кого са притрябвали! Кретени! — озъби се Блеър.

— О, нима? Тъпкано ще ти го върна, сестро.

 

 

След като изгубиха черното бентли в натовареното движение, Чюи и Скаут решиха, че най-вероятно Девлин е бил откаран в имението на Гант в Девън. Чюи изстиска ягуара до капка и счупи всички английски рекорди по скоростно извънградско каране. Летяха по пътя, сподиряни от изумени погледи и гневно размахани юмруци. На последния завой Скаут вече се беше свил в седалката, побелял от страх, и повтаряше смятани за отдавна забравени молитви, като междувременно упътваше побъркания индианец зад волана.

— Още колко? — извика Чюи.

Скаут преглътна с мъка, когато ягуарът хлътна в една дупка и излетя във въздуха, след което се стовари отново на пътя. Главата на компютърджията едва не се потроши в таблото.

— Господи! Тук… отклонението!

Гладката спортна кола поднесе рязко, задницата й плесна като опашката на разярена акула и се озова в средата на тесния път.

— По дяволите, Чюи. Много съм млад да умирам!

Двойният ауспух изхриптя гърлено, когато Чюи отново натисна газта. Два грамадни джипа с военна маркировка се появиха от нищото и полетяха в канавките от двете страни на пътя. Широките им гуми вдигнаха пръски кал и катапултираха колите на асфалта. Спряха с писък на спирачки, блокирайки пътя. Вратите се отвориха и навън изскочиха войници, които бързо изтичаха за прикритие и насочиха автоматите си към ягуара.

— Тук определено са докачливи на тема превишена скорост — успя да изрече Чюи, докато дърпаше ръчната и в същото време завърташе докрай волана наляво.

Гумите на ягуара изсвириха и колата направи перфектно завъртане на 180 градуса.

— Господи! Само не ми казвай, че ще… — промълви Скаут.

— Гроб съм! — извика му Чюи, докато натискаше газта до дупка.

Ягуарът се стрелна напред, отдалечавайки се от джиповете. Куршумите пръснаха задното стъкло и по главата на Скаут се посипаха парчета.

— Ох, по дяволите — обезсърчено, но спокойно рече Чюи. — Колата е под наем!

Скаут облещи очи като паници, когато голям черен хеликоптер се спусна и увисна над пътя пред тях. Откосът от картечницата разкъса асфалта в посока към тях. Последните куршуми се забиха на няколко стъпки от носа на колата.

— Това е! — намръщи се Чюи и натисна спирачката. — Проклет да съм, ако трябва да купувам на Херц чисто нов ягуар.

Хеликоптерът кацна и вратата му се отвори. Приведен, с развени от перката пешове и рехави кичури, главен инспектор Нюли изтича към тях, следван по петите от двама готови за действие войници. Прозорецът от страната на шофьора се спусна и отвътре го поздрави зъбатата усмивка на Чюи.

— Няма да повярваш, че на задната седалка имам родилка, която всеки момент ще се пръсне, нали?

Нюли го изгледа кръвнишки, пъхнал ръце в джобовете на тренчкота си.

— Казано накратко, НЕ!

— Аха, така си и мислех — рече Чюи, докато двамата войници го изкараха от колата с насочени оръжия.

Набутаха ги на задните седалки на джипа със закопчани отзад ръце. Скаут клатеше глава, а Чюи си подсвиркваше „Самоубийството е безболезнено“ на M. A. S. H.

Нюли се обърна към тях и ги изгледа строго.

— А сега, ако обещаете да се държите добре, ще ви разкопчая.

Чюи мрачно кимна. Докато Скаут разтриваше китките си, Нюли обясни:

— От известно време държим под око сър Нейджъл Къмингс. Искахме да изиграе картите си. Вече разполагаме с доказателства, но се боя, че хората ви са загазили. Като че ли момчето на сър Нейджъл снощи е отмъкнало шефа ви Бил Соренсън и мис Медисън Деър.

Чюи рязко се наведе напред.

— Къде е тя?

— Спокойно, старче. Подозираме, че заедно с майор Девлин и доктор Кели са задържани против волята им в Рейвънскар.

Джипът подскачаше по неравното поле, докато говореше. Стомахът на Скаут се беше качил в гърлото. Накрая спряха. Посрещна ги офицер от специалните служби, който се отдалечи с Нюли. Чюи излезе навън и понечи да ги последва, но един едър войник му препречи пътя.

— Мърдай или… — започна Чюи и спря насред изречението. Беше сержант Конърс. — Добре, хубавецо. Чувам, че все се натрисаш, където не ти е мястото.

Нюли спря и се обърна.

— Сержант Конърс, запознайте ги с положението — рече той и продължи с офицера.

Застанаха до масата със сателитни снимки. Конърс запозна Чюи и Скаут с плана на имението, докато двамата отпиваха кафе от стиропорени чашки. Бяха мобилизирали два взвода на Специалните части на ВВС, защото Хайнрих Гант беше търговец на оръжие с достъп до високотехнологични военни системи. Конърс обясни, че според разузнаването зад имението имало пещера с изход към морето. Това наложило участието на трети екип от морските спецчасти — британския еквивалент на тюлените. Той обаче в момента бил зает с друга операция, което означаваше, че ще се наложи да разчитат само на фронтално нападение.

— Имаш ли представа какво кроят? — попита Чюи.

Сержант Конърс поклати глава.

— Да, и в това е проблемът — мрачно рече той. — Гант е като шибания Том Суифт^[1], когато стане въпрос за разработка на нови оръжия. Особено на гадни автоматизирани играчки.

Скаут нервно погледна часовника си.

— Наближава десет. Кога ще започне Нюли?

— Когато е готов, синко.

После се обърна към Чюи, който посрещна погледа му с каменно лице и стиснати челюсти. Скаут познаваше тази физиономия. Тя означаваше, че колелцата в главата на Чюи се въртят и че всеки момент ще се отприщи поредната щуротия. Конърс ги отведе при инспектор Нюли, който беше при свързочното звено. Млад мъж с пепеляво лице и слушалки се обърна към командира и прочисти гърлото си.

— Сър, моля за извинение, но…

Капитанът се намръщи.

— Казвай!

— Сър, предният наблюдателен пост съобщи за летящи караконджули.

— Да не искаш да кажеш, че са видели приближаващ самолет, войнико?

Младежът преглътна с мъка.

— Не точно, сър. — Трепна, сякаш очакваше да го ударят. — Съобщават, че някакво дете и старица току-що са прелетели над тях на височината на дърветата в посока към училището.

Отстъпи крачка назад и затвори очи. Капитанът изпсува цветисто. Младият войник се пресегна и включи видеосигнала от камерата на снайперистите. Над дъбовете се рееха момиче с блестяща на яркото слънце бяла рокля, хванало за ръка старица, която придържаше широкополата шапка на главата си. Всички се вторачиха в екрана с увиснали челюсти. Всички без Нюли, както забеляза Скаут. Сержант Конърс подсвирна.

— Леле и ако това не е Мери Попинс.

Камерата отново се насочи към земята и увеличи образа.

— Сър, нещо става!

Почвата се изду, сякаш отдолу копаеше някаква гигантска къртица. Миг по-късно от земята се появи някакво метално устройство.

— Господи, „Самсунг сентинел“ — промълви Скаут. — При това с ракетна установка!

— Какво рече, синко? — изтърси Нюли.

Металният звяр се издигаше вече на около метър и половина височина като някакъв смъртоносен робот. Големи правоъгълни лещи гледаха студено и безжизнено от туловището му. Машината започна да се обръща бавно, оглеждайки терена.

— Корейска разработка, излязла току-що на пазара — обясни Скаут. — Има инфрачервени и топлинни камери, лазерен мерник и… ето, ще ви покажа. — Скаут отиде до компютъра и зареди някакъв уебсайт. — Ето видеозапис на кутрето в действие.

Образът от гледната точка на робота показа двама мъже. Камерата ги проследи, докато се движеха. Единият се означи с правоъгълник. В центъра му замига червена светлина, показваща, че целта е прихваната.

Проклетото нещо свали първия човек с ярко проблясване, след което се прицели във втория и стреля отново. Глас на развален английски обясни как роботът никога не ядял, не спял и нямало нужда да бъде сменян на поста си. Последва демонстрация на системата му за противовъздушна отбрана.

— Боже мой! — промълви Нюли.

Всички отново погледнаха към екрана. Сентинелът завърташе ракетната установка към небето.

— Свалете тази гадост, преди да е издухала момичето и старицата! — изкрещя Нюли.

Вниманието му се отклони от рева на двигател. Обърна се точно навреме, за да види Чюи зад волана на близкия джип, ухилен до ушите и махащ за довиждане. Сержант Конърс скочи на седалката до него и затръшна вратата. Нюли се втурна към тях.

— По дяволите! Спри, побъркано индианско копеле! До гуша ми дойде от щуротиите ти!

Задницата на джипа рязко се завъртя и оплиска инспектора от глава до пети с кал.

Капитанът изникна до Нюли, подаде му кърпа и посочи оплесканото му лице. Зад тях се чу тревожният вик на войника.

— Сър, сентинелът току-що изстреля ракета!