Ричард Уебър
Индиго (40)

32.

Девлин се мяташе в неспокоен сън в хотелската си стая, когато телефонът звънна. Отметна мокрите от пот чаршафи и примигна към часовника на нощната масичка. 6:00 сутринта. Затърси пипнешком телефона. От другата страна се чу неравно дишане. Последва тихо скимтене. Все още сънен, Броди се помъчи да се съсредоточи. Разпозна гласа на Блеър. Скочи от леглото. Вцепени се, усети как червата му стават на желе.

— Добро утро, мистър Девлин. Надявам се, че сте спали добре? — чу се подигравателният дрезгав глас на Хайнрих Гант.

— Дай ми Блеър, Гант!

— О, скоро ще я видите, мистър Девлин. Както и приятелите си.

Девлин сви юмруци.

— Ако искате да видите мис Кели жива, ще дойдете в Рейвънскар незабавно, при това сам, мистър Девлин. Няма да се свързвате с колегите си, нито с властите. Ясно ли се изразих?

Линията прекъсна, преди да успее да отговори.

На вратата рязко се почука. Девлин измъкна беретата изпод възглавницата и тръгна към входа. Опря гръб на стената вдясно от вратата с готов за стрелба пистолет, гол като новоизлюпено пиле.

Чюи пристигна в Дорчестър и видя Скаут на входа с верния лаптоп в ръка. Натисна копчето и страничното стъкло на ягуара се плъзна надолу. Наведе се през пътническото място и извика:

— Хей, господин магьосник, какво става?

Скаут изтича към колата и мушна глава в прозореца.

— Току-що видях Броди да излиза — развълнувано рече той.

— Сам? Накъде тръгна?

— Не знам. Двама от хората на сър Нейджъл бяха с него.

— Дребосъкът с бомбето от снощи ли?

— Да. Преди няколко минути заминаха с черно бентли. Опитах се да ти звънна, но батерията ми е паднала.

— Скачай вътре!

Скаут едва успя да се пъхне на мястото и Чюи натисна газта. Вратата се затръшна от инерцията и притисна пищяла на Скаут. Лъскавият ягуар полетя, оставяйки дълга черна диря от гуми след себе си, като едва не отнесе със задницата си минаващия наблизо портиер.