Ричард Уебър
Индиго (20)

12.

Нур се събуди внезапно. Някакво шумно дрънчене я стресна. Огледа мъничката стая, боядисана в ярки тонове на синьо и розово, но без прозорци. Вместо това една от стените представляваше огледало. Загледа отражението си. Забеляза дрехите. Носеше пижама на кученца. Сбърчи носле. „Сигурно е момчешка.“ Вдигна ръка и ръкавът увисна на мъничката й китка. „И ми е прекалено голяма.“

Някъде извън стаята отново издрънча нещо. Помисли си, че звукът е като ехо. Плашеше я. Спусна крака от двойното легло и отиде до голямата врата. Нямаше дръжка. Високо, докъдето не можеше да стигне, видя малък тесен процеп. Докосна вратата. Беше студена като метал.

Тогава започна да си спомня, макар че беше замаяна и имаше чувството, че са натъпкали главата й с памук. При тази мисъл й стана смешно. После си спомни за мистър Мъфинс, розовия мечок. Панически го затърси. Изпод леглото надничаше плюшено ухо. Нур коленичи, измъкна играчката и я притисна до гърдите си. По бузата й се спусна сълза, когато си спомни за топлата усмивка на отец Доминик и лошите мъже. И онази зловеща жена със светлорусата коса. Напомняше й на Ал Даджал. Имаше същите змийски очи и противен смях като на капитан Хук от приказката за Питър Пан. „Книгата!“ Надникна под леглото и я видя. Опита се да я достигне и накрая пръстите й докоснаха корицата. Дръпна я към себе си. Стана и отново се огледа.

С остро металическо тракане процепът във вратата се отвори. Две тъмни очи се загледаха в нея. После се чу същото шумно дрънчене и вратата внезапно се отвори. Тъмна масивна фигура застана на прага, осветена от рязката флуоресцентна светлина някъде зад гърба й.