Ричард Уебър
Индиго (19)

11.

Импозантната фасада на Британския музей се издигаше като страж на сивия фон на небето. Броди и Бракс изкачиха стъпалата и влязоха във Вътрешния двор. Броди бе облечен в любимата си бяла риза с диагонална сплитка под шитото по поръчка сако. Сивите му панталони бяха в тон с копринената вратовръзка. Златният му „Ролекс“ проблясваше под сините ръкави на сакото. Изглеждаше точно както трябва — около него небрежно витаеше атмосферата на богатство. В ролята си на юридически съветник и банкер Бракс се бе издокарал в тъмносин вълнен костюм на Брукс брадърс. Броди погледна нагоре към стъкления покрив над огромното фоайе и тихо подсвирна.

— Доста впечатляващо — рече той и Бракс кимна в знак на съгласие.

В центъра се издигаше голяма ротонда, от двете страни на която се спускаха стълбища. Сенките от стъклените плочки с форма на пирамида играеха върху белия мраморен под и стените на ротондата, създавайки малко зловеща геометрична шарка. От двете страни на централното стълбище, подобно на древни забележителности, имаше по-малки версии на колонадата, през които се влизаше към различните зали.

— Извинете — обърна се Бракс към момичето на информацията и пусна неотразимата си усмивка. — Бихте ли ни казали къде можем да намерим доктор Кели?

Момичето вдигна очи от списанието, което четеше, и намръщената й физиономия се смени с топла усмивка при вида на стоманените му сини очи и красиво лице. Поправи прическата си и го погледна с интерес.

— Американец, нали?

Бракс й намигна. Тя се изчерви и сведе поглед. Пръстите й затракаха по клавиатурата на компютъра.

— Има доктор Кели, който днес следобед е в читалнята — рече тя и загледа влюбено Бракс. — Да ви изпратя ли дотам?

Броди се намеси.

— Мисля, че ако ни упътите, ще се справим.

Тя сбърчи нос, погледна го кръвнишки и му подаде карта. Докато се отдалечаваха, Броди се ухили на Бракс.

— Човече, имам вратовръзки, които са по-стари от нея.

Влязоха в огромната като пещера читалня и тръгнаха към рецепцията. Някаква жена с прибрана на кок червена коса стоеше с гръб към тях. Бракс понечи да заговори, но Броди го спря.

— По-леко, тигре, аз ще се заема. — Прочисти гърлото си. — Мис, бихте ли ми казали как да намеря доктор Кели?

Жената се обърна. Макар че косата й бе стегната здраво назад и имаше съвсем малко грим, естествената й красота остави Броди без дъх. В чара й имаше нещо странно. Очите й, необичайно големи на сърцевидното лице, имаха зашеметяващ зелен цвят. Изведнъж му се стори, че вижда в нея нещо познато. Не можеше да си спомни мястото или времето, но определено я бе виждал и преди.

— Да, с какво мога да ви помогна?

— Прощавайте?

Тя го погледна объркано.

— Защо, какво сте сторили?

— Не, искам да кажа, че търся Доминик Кели, свещеника.

— Защо не казахте от самото начало? Но пък и кой ли го прави? — тя се намръщи.

Нервен и явно раздразнен от подхода на Броди, Бракс се намеси.

— Не искахме да ви огорчаваме, мис. Бихте ли ни обяснили, моля. Важно е. Къде е отец Кели?

— Както казах, точно това бих искала да знам и аз. Брат ми трябва да изнесе лекция… — тя хвърли поглед на стенния часовник — след четиридесет и пет минути, а още го няма.

Думите „брат ми“ най-сетне помогнаха на Броди да разбере недоразумението. Тя понечи да се обърне и той побърза да я заговори.

— Значи вие също сте доктор Кели?

Тя почука табелката на бялата си блуза, на която пишеше „Д-р Блеър Кели“, загърби ги и се отдалечи.

— Мис, това означава ли, че брат ви няма да се появи за лекцията за Войнич?

Тя спря и се обърна.

— Не виждам какво ви влиза в работата. Ама че сте нахакани това американците. — После тонът й се смекчи и на лицето й се появи въпросително изражение. Погледна ги внимателно. — В доста добра форма сте за учени, които се интересуват от лекции за стари ръкописи. И доколкото мога да съдя по буците под мишниците ви, или имате сериозни деформации, или криете оръжия.

Умно момиче, помисли си Броди. Усмихна й се дружелюбно.

— Можем ли да поговорим някъде насаме? — Изражението му бе сериозно и съчувствено. — Изглеждате разтревожена за брат си.

Тя задъвка долната си устна и кимна.

— Да идем в кабинета ми.

Отключи вратата и се пльосна зад покритото с книги и бумаги бюро, без да им предложи да седнат. Броди и Бракс свиха рамене и се настаниха в двата изтъркани кожени стола срещу нея. Тя се наведе напред и ги погледна многозначително.

— Тъй като сте янки, изключваме полицията. Така че що за птици сте?

Преди Броди да успее да отговори, на вратата рязко се почука. Тя се намръщи раздразнено и стана да отвори. Броди я проследи с поглед. Широкото туловище на Нейджъл Къмингс изпълни вратата. Той кимна любезно, подаде визитката си и показа значка. Блеър прочете визитката и въздъхна дълбоко.

— Шпиони от МИ-6 и просташки американски агенти… какво следва по-нататък? — отстъпи настрани и дебелакът мина покрай нея.

Къмингс огледа малкото помещение и забеляза, че няма свободно място. Прочисти гърлото си и изгледа кръвнишки Бракс, който се надигна неохотно и застана зад стола. Дебелакът бавно се отпусна на тясната седалка и се заизвива, мъчейки се да намести по-удобно тлъстия си задник. Броди се надяваше столът да не издържи тежестта му.

— Заради Доминик е, нали? — рече Блеър и в очите й заблестяха сълзи.

Успя да се отдръпне от ръба на паниката, но внезапно от самоуверена жена се превърна в крехко момиче.

— Ако бъдеш така добър да ми позволиш да продължа, момчето ми — саркастично рече Къмингс и погледна подигравателно Броди, сякаш искаше разрешението му.

Броди сви рамене.

— Заповядай.

— Боя се, че имам доста тревожни новини, мис Кели. Тази сутрин открихме лимузината на брат ви на един изоставен паркинг.

Долната устна на Блеър потрепери.

— В купето имаше труп — студено добави Къмингс.

Блеър потрепери.

— Хайде, хайде, мис Кели. Не беше брат ви. Беше друг свещеник — отец Бенджамин, също служител на папския нунций.

„Ама че отвратителен задник“, помисли си Броди и сърцето му се сви от съчувствие, но в следващия момент видя облекчението на лицето й.

Блеър се стегна.

— Не ми трябва вашето снизхождение. Как брат ми се е забъркал с такива като вас… — обърна се и изгледа кръвнишки Броди — и с този американски тъпак?

Броди реши, че пламъчетата в очите й я правят още по-привлекателна.

— Отец Кели работеше с нас — сухо отвърна Къмингс, след което се зае да обясни капана, който бяха заложили за фон Гант, като пропусна фактите около настоящата му дейност и се съсредоточи върху причините за живия му интерес към ръкописа на Войнич.

След това очерта най-общо ролята на Броди и лейтенант Бракстън във всичко това, споменавайки и интереса им към Ал Даджал. Броди не я изпускаше от очи. Изучаваше луничавия й нос, начина, по който го сбърчваше от време на време сякаш имаше тик. Когато Къмингс спомена Ал Даджал, очите й се разшириха и Девлин забеляза как сънната артерия на красивата й шия запулсира по-бързо. Забеляза също, че може би криеше нещо, сякаш имаше нещо повече от разбираемата загриженост за безопасността на брат й. Къмингс се изкашля в копринена кърпичка с извезан монограм и издуха дебелия си нос.

— Мисля, че в общи линии е това. Остава само един належащ въпрос…

Блеър погледна дебелака в очите.

— Бихте ли поели ролята на брат си? Съгласна ли сте да станете наш агент и да размахате стръвта? От вас ще стане прекрасен шпионин, мило момиче.

Блеър сведе очи към ръцете си, после погледна снимката на брат си на бюрото.

— И без това аз правих бележките за лекцията — рече тя и разрови купищата хартия.

После прободе дебелака с очите си.

— Имам някои условия.

Броди се усмихна в себе си. „Момиче на място.“ Къмингс въздъхна.

— Много добре, мило момиче, но трябва да…

— Никакво „но“! Искам да участвам и нататък. Искам да видя всичко докрай. Няма да стоя настрани и да ви се доверя, че безопасността на брат ми ще ви бъде първостепенна грижа.

— Е, тогава добре дошли — намеси се Броди. — Ще направим всичко по силите си да върнем брат ви жив и здрав.

Лицето й най-сетне омекна, но бързо отново се втвърди, сякаш се бе усетила, че е свалила гарда.

— Ще го направиш и още как, защото няма да се отделям от просташкия ти задник. — Обърна се отново към Къмингс. — Само че има един проблем.

Къмингс вдигна вежди.

— О, така ли?

— Не мисля, че Доминик наистина притежава липсващите страници или ключа към загадката на Войнич.

— Жалко — рече дебелакът и очите му леко проблеснаха. — Но не и непоправимо.

Възрастен мъж със свити рамене и съсухрено лице надникна в стаята.

— Прощавайте, доктор Кели, но е време за лекцията.

 

 

Докато слизаха с асансьора, Блеър мълчеше замислено. Потисна желанието си да закрещи. В ума й се сменяха гледки на брат й и Нур, които вероятно бяха попаднали по някакъв начин в ръцете на побъркания Ал Даджал. Реши засега да не им споменава нищо за Нур. Пое дъх и хвърли бърз поглед към мъжа на име Девлин. Той й намигна и се усмихна окуражаващо. Реши, че светлосините му очи са сърдечни. В тях нямаше и намек за измама или двуличие. Беше висок над метър и осемдесет, с волева брадичка. Изглеждаше много добре сложен за мъж на средна възраст. Здравият му вид и гъстата тъмна коса определено го правеха приятна гледка. Може би можеше да му се има доверие. Колкото до дебелака от МИ-6, не би му повярвала нито за миг.