Ричард Уебър
Индиго (18)

10.

Броди Девлин кимна на морския пехотинец с момчешка физиономия, който стоеше на пост до вратата. Двамата с Чюи се качиха в асансьора и се спуснаха в недрата на американското посолство. Тръгнаха по стерилно белия коридор с неонови лампи, който водеше към комуникационния център. Един след друг поставиха длани върху четеца и погледнаха с дясно око в окуляра, който сканира ирисите им. Камерите проследиха движенията им и прехвърлиха отличителните им белези в компютъра за идентификация. С остро бръмчене тежката бронирана врата се плъзна настрани и двамата влязоха.

Подобно на коридора, голямото помещение бе боядисано в бяло. Цареше безукорна чистота — човек можеше да яде направо на пода. Покрай стените се извисяваха рафтове с електроника. Хладният въздух в комбинация с хром, блестящ метал и бели плочки придаваше на мястото студен и малко извънземен вид. Около дългата конферентна маса, затворена в дебела стъклена черупка, стояха педантично подредени въртящи се столове. Над единия край на масата имаше голям течнокристален дисплей в метална рамка. До него се мъдреше автомат за унищожаване на документи и чувал за отпадъците, които се изгаряха ежедневно.

Мястото, наречено „Клетката“, бе напълно защитено от подслушване. Непрекъснато се проверяваше за бръмбари, а когато вътре се събираха хора, се спускаше филм, който пропускаше образ и звук само в едната посока.

Някои се бяха изсмели на идеята за къртица в посолството, която чете по устните. Но когато това се оказа реалност, взеха нужните мерки. Компютърджиите седяха зад конзоли и работни станции и пресяваха информационния трафик на посолството. Зад една по-голяма конзола в ъгъла се намираше командният център, който служеше като многоканален посредник между екипите за наблюдение и охрана. Компютърджията, погълнат от наръчника с трикове за най-новата версия на играта „Хало“, вдигна глава.

— Скучен ден, а, Рейнълдс? — поздрави го Броди.

Младокът сви рамене.

— Работата си върви. Какво има, майоре?

— Междуведомствена среща. Искам да заглушиш конферентната стая.

— Има я в графика — каза компютърджията и посочи окаченото на конзолата разписание. — Соренсън ли я свиква? — попита той с блясък в очите, който направо си плачеше да го сритат в задника.

Посолството бе малък свят и слуховете се разпространяваха като горски пожар. Броди знаеше, че шефът Бил Соренсън е бесен от пълното прецакване в Сирия. Но като цяло Бил беше добър ръководител и здравомислещ човек.

— Никой не харесва умниците, синко — мрачно рече Чюи.

Леденият му поглед определено изнерви компютърджията, който преглътна с мъка и кимна пресилено. Вратата избръмча. Влезе лейтенант Бракстън с още двама души. Броди разпозна единия като главен инспектор Адам Нюли от CO15, известен официално като Специален филиал — отдел на Скотланд ярд, занимаващ се с крупни престъпници и контратероризъм. Другият бе дребен, скован и с воднисто сини очи, които обгърнаха наведнъж цялото помещение. Погледът му бе буден и интелигентен. Беше доста пълен, но тлъстините му донякъде се прикриваха от елегантната кройка на тъмния костюм. Лицето му бе сивкаво — бледо, кръгло — от онзи тип, който бързо се забравя. Приличаше на човек от старата школа — Тайните служби на Нейно Величество. От работата си с тях Броди знаеше, че повечето са метросексуални, както ги наричаха от другите отдели — по-скоро хилави сноби в скъпи костюми и издънки на елитни университети, отколкото на прословутия агент на МИ-6, изигран от Шон Конъри. Или казано направо, това бяха шайка долнопробни типове, които не се доверяваха на никого извън своя кръг. Нюли се завтече да ги поздрави, протегнал тънката си белезникава ръка.

— Ей, момчета, отдавна не сме си чукали челата.

Броди забеляза куфарчето, закопчано с белезници на лявата му китка. Когато Нюли понечи да се здрависа и с Чюи, великанът предпочете да постъпи като типичен индианец — остана мълчалив, неподвижен и с каменен поглед. Слисан, Нюли го огледа от глава до пети.

— Господи, Броди. С какво го храните този?

— Майоре — обади се Бракс. — Това е сър Нейджъл Къмингс от…

— Нашите скъпи приятели от Леголенд. — Броди използва прякора на Централата на Тайните служби на брега на Темза, чиято шантава сграда приличаше на кубчетата на детския конструктор.

— Удоволствието е изцяло мое, майор Девлин — рече Къмингс с пренебрежителна усмивка.

После се обърна към Чюи, който неохотно протегна ръка и се представи. Дебелакът повдигна вежди и отказа да се здрависа. Къмингс огледа останалите и заговори сякаш Чюи го нямаше.

— Рейнденсър, а? Американски червенокож от плът и кръв, колко необичайно.

„Копелето току-що си стъпи на хуя“, помисли си Броди и трепна. Пое дълбоко дъх и издиша енергично.

— ЕЕ-ТО-ШНЕЕ, ХО-НАУ-ЙЕ — изрече с безизразна физиономия Чюи.

Къмингс го погледна объркано, но после на тлъстото му лице се изписа разбиране.

— А, родният ти език, стари момко. Колко очарователно наистина.

Броди прехапа долната си устна, за да не се изсмее. Чюи го беше научил достатъчно на езика на дакота; великанът току-що бе нарекъл Къмингс лъжливо копеле. Чюи се ухили.

— Te futeo et equum tuum — добави той.

Къмингс поклати глава с още по-объркано изражение. Сви равнодушно рамене. Тлъстите му пръсти с грижливо поддържан маникюр измъкнаха от джоба на сакото златен часовник на верижка. Златистите му очи примижаха.

— Доколкото знам, срещата е уговорена точно за петнадесет и тридесет или иначе казано — след четиридесет и осем секунди. — Хлопна капака и закрачи небрежно към Клетката с ръце в джобовете.

Броди се обърна към Чюи.

— Схванах първата част, но какво беше онова накрая, по дяволите?

— Напоследък се опитвам да намаля псувните, шефе — стеснително обясни Чюи. — Затова залегнах малко над латинския.

— И какво?

— Казах на чекиджията да върви да се шиба и да го сложи и на коня си.

След като зае мястото си на масата, Броди включи интеркома.

— Рейнълдс, заключи и пусни завесите.

Вратата се затвори с пневматично съскане и екранът се спусна. Зеленият кодиран телефон иззвъня. Девлин се извини на останалите и вдигна. Трепна, когато видя, че Чюи се е наместил до дъртия дървар Къмингс. Замириса му на беля с главно Б. В слушалката се разнесе гласът на Соренсън.

— Девлин, чуват ли ни?

— Не, сър, но останалите са тук и чакат.

— Добре, ще ми отнеме само секунда. Нямаме никакви нови вести за изчезналите участници в операцията. За преговори със сирийците за връщане на телата не може да става и дума. Последните сателитни снимки показват, че сирийски самолети са бомбардирали целия район и направо са го затрили от лицето на земята. Доколкото можем да определим, селото е било биогенетичен експеримент, който ужасно се е оплескал, и някой е искал напълно да заличи следите си.

Гласът на Броди засече.

— А семействата на момчетата?

— Лично им се обадих. Не исках да научават по друг начин.

Усети болката в гласа на Соренсън. Той беше прям тип.

— А сега на въпроса. Имаме сведения, че Ал Даджал е в Европа и се насочва към теб.

— Нагло копеле, а?

— Това може да е най-голямата му слабост. Използвай я.

— Разбрано, Бил. Имаш ли представа кой му е свръзката тук?

— Точно затова уредих тази междуведомствена среща. Трябва да държим капака затворен, че иначе всички ще поискат парче от баницата.

— Но не и нашите гости?

— Щом чуеш брифинга, ще получиш по-ясна представа, майоре. И още нещо…

— Този път няма да остана с празни ръце, сър.

— Добре казано. А сега пусни конферентната връзка.

Всички обърнаха глави, когато вратата изсъска и Скаут Томпсън се промъкна стеснително в помещението, закъснял както обикновено. Скаут имаше слабост към жените и нощните клубове и в момента очите му приличаха на прогорени в одеяло дупки. Но като цяло беше добро хлапе. Броди му хвърли мръснишки поглед, колкото да се заяде с него. Гласът на Соренсън изпука от говорителя в центъра на масата.

— Господа, ще започваме ли?

Седящите го поздравиха кратко.

— Както знаете, нашите правителства имат огромен интерес към Ал Даджал и всички ние платихме прескъпо, за да спрем точно сега. Според последните сведения миналата седмица се е намирал в Истанбул. Източниците ни съобщават, че търси антики. За съжаление изгубихме дирите му, преди да успеем да пратим екип да го прибере. И, както обикновено, турските тайни служби не изгаряха от желание да ни съдействат.

— Антики ли? — попита Къмингс и наклони глава.

— Точно така. По всичко изглежда, че проявява голям интерес към една карта, изложена в музея Топкапъ, известна като Картата на древните морски крале. Създадена е през шестнайсети век, но ако се вярва на преданието, за нейна основа са послужили карти от времето на Александър Велики. Както и да е, важното е, че прехващане на клетъчния му телефон потвърди, че смята да продължи към Лондон, но не знаем точно как или кога, а само, че ще бъде скоро.

— Възможни свръзки? — попита инспектор Нюли.

— Инспекторе, мисля, че вече можете да се досетите въз основа на сведенията, които помолих да споделите с екипа ми.

Нюли кимна, вдигна куфарчето на масата и разкопча белезниците си.

— Сателитите минаха на няколко пъти над селото, майор Девлин… преди то да бъде унищожено — продължи шефът. — Моля обърнете внимание на екрана.

Защитените конферентни връзки даваха възможност на Соренсън да управлява дистанционно цифровия дисплей направо от Вашингтон. Пикселите показаха колона камиони. Образът се увеличи върху логото: ДЖЕНО-ДАЙН СИСТЕМС.

— ДЖЕНО-ДАЙН СИСТЕМС, господа — продължи Соренсън. — Какво правят техни камиони в това затънтено, забравено от бога сирийско село? Мистър Къмингс, бихте ли ни запознали по-подробно с компанията моля?

Къмингс прочисти гърлото си.

— ДЖЕНО-ДАЙН е международен консорциум със седалище в Обединеното кралство. Негов основател и изпълнителен директор е Хайнрих фон Гант.

На екрана се появи снимка на Гант.

— По националност е германец, емигрирал в Англия след войната. Съответно е променил и името си. Истинското му име е Хайнрих Щрайхер фон Ганцигер. Учен и индустриалец едновременно.

— Опасна комбинация — обади се Нюли.

Къмингс изви очи към тавана.

— Мога ли да продължа, без да ме прекъсвате, моля?

Броди се загледа в лицето на Гант. Човекът бе стар като греха, с дълга копринена бяла коса, сресана назад. Лицето му беше като изсечено. Имаше високоинтелигентно чело, тънки като бръснач устни и дребни жълтеникави зъби. Като се вгледа по-внимателно, Броди забеляза нещо странно. Неясно защо, но физиономията му се струваше някак изкуствена, почти като маска. Къмингс продължи монотонно:

— Официално Гант е машинен инженер, макар че освен това се е самообразовал… занимавал се е с всичко от физика до философия и владее свободно шест езика. Страст са му историята, археологията и антиките, особено старите книги. По време на войната е участвал в разработката на германските „оръжия на бъдещето“. Имал е остри разногласия с Вернер фон Браун^[1] относно непосредствената полза от ракетните програми Фау-1 и Фау-2. В биографията му има и елемент на мистика. Членувал е в окултна пангерманска организация, известна като Der Vril Gesellschaft или Обществото „Врил“, издънка на прословутото Общество Туле. Става дума за същата онази група аристократи и интелектуалци расисти, издигнала на власт Хитлер. Участвал е в създаването на нацисткия окултен център „Аненербе“, което много добре пасва на интереса му към археологията.

— Химлер не беше ли пращал експедиции по цял свят да търсят Кивота или нещо такова? — прекъсна го Броди.

— По-точно Химлер е искал да открие категорично доказателство за чистотата и произхода на арийската раса — обясни Къмингс. — Пращали са експедиции в Норвегия, Тибет и дори в Сирия и Ирак през трийсет и девета, малко преди войната. Родителите на нашия приятел Ал Даджал са ръководили разкопки в Сирия.

Думата „Сирия“ сякаш прониза Броди в червата. Възможно ли бе да има някаква връзка между разкопките на нацистите и странните събития, на които бе станал свидетел съвсем наскоро?

— Да, майоре, но в програмата им са влизали и експерименти с живи хора и по-точно с нещастните евреи от концентрационните лагери — добави лейтенант Бракстън.

Бракстън беше работил в Отдела за специални разследвания към Министерството на правосъдието, занимаващ се с издирването на стари военнопрестъпници, благодарение на което беше натрупал енциклопедични познания за Втората световна война. Макар по професия да бе прокурор, Бракс предпочиташе да работи на терен — за най-голямо неудоволствие на шефовете си, които смятаха, че ще бъде по-полезен с молив в ръка и забоден в стари прашни досиета нос. Изследователските му умения, свободното владеене на германски и славянски езици и бързият му ум му бяха осигурили място в „Омега“.

— Избирали онези, чиито черепи изглеждали интересни, след което ги застрелвали и използвали скелетите им за проучвания — продължи Бракс. — Знаете за генетичните експерименти на доктор Йозеф Менгеле. За да изучат въздействието на раните върху човешкото тяло, просто хващали някой нещастник и го застрелвали в червата, след което гледали какво става, докато му изтича кръвта. А като стана дума за „Врил“, май имам спомен, че основателят му е някой си барон Фон Щрайхер. Да няма роднинска връзка с нашето момче Хайнрих Щрайхер фон Ганцигер?

— Господа, ако позволите! — намръщи се Къмингс. — Тази извратена идеология не е просто някакъв далечен кошмар. Неонацистките групи и ислямските фундаменталисти са намерили обща точка в омразата си към цялата еврейска раса и целта им е да я заличат от лицето на земята. Но да се върнем на фактите. Хайнрих фон Ганцигер, известен също и като Гант, е познат най-вече като едър търговец на оръжие, специализирал се напоследък в безпилотни оръжейни системи, но също така разполага и с изследователски центрове, занимаващи се с генетика. Освен това е натрупал огромно богатство, осигуряващо му сериозно влияние на глобалната финансова и политическа арена.

Чюи беше започнал да се върти в стола си като лош ученик. И точно като такъв изненадващо вдигна ръка. Къмингс се опита да го игнорира, но Чюи не се отказваше.

— Добре, мистър Рейнденсър, въпроси ли имате?

Чюи издиша шумно.

— Само един. Кой, по дяволите, е пуснал този Canis Filius^[2] в Англия и пази грозния му гъз?

Броди се сви. „Пак се почва с латинските кретении.“ Къмингс премълча, защото гласът на Соренсън се разнесе от говорителя.

— Чюи, чувал ли си за „Операция кламер“?

Чюи кимна, заслушан внимателно. Броди Девлин поклати глава и отговори вместо големия малоумник.

— Нашият „родоски учен“ кима в знак на съгласие, Бил.

— След войната е паднало голямо грабене — продължи Соренсън. — Щатите, руснаците и Чърчил са се надпреварвали да се докопат до германските разработки, най-добрите им учени и инженери. Било е необходимо зло. И да, някои… кучи синове, да използвам латинската ти фраза, така и не са си платили за военните престъпления. Хайнрих фон Ганцигер е бил спонсориран от Обединеното кралство, а… е, Щатите също са помогнали финансово в разработката на оръжейните му системи. Това отговаря ли на въпроса ти?

Къмингс погледна към Чюи със свити на цепки очи, в които се четеше снизхождение. Чюи се завъртя в стола си и… Броди скри лице в дланите си, когато видя как великанът извърта задника си към Къмингс и пуска гръмка пръдня, която раздра и боядиса въздуха. Чюи хвърли на Къмингс поглед стил „лапай го“ и му рече:

— Fabricate diem, caput steronis! Оправи ми деня, лайняна главо!

Около масата избухна смях. Лицето на Къмингс се сбърчи и той стисна носа си с пръсти.

— Чудно, толкова зряло и направо… чудно.

Остана да стои изчервен и неподвижен като истукан, така че Нюли взе думата.

— Благодаря, мистър Къмингс. И тъй, докъде бяхме стигнали? А, да, до ролята на Гант и любопитното му минало. И нашите, и американските експортни служби се опитват от години да пипнат Гант за продажби на контролирани и засекретени технологии и оръжия. Напоследък от Мосад също са му вдигнали мерника. Изглежда, е сключил сделки с всеки ислямски фанатик в Близкия изток. Има подозрения, че продава плутоний на Северна Корея и Иран. С две думи, станал е неудобен за короната.

— Май всеки би имал интерес мистър Гант просто да… изчезне — обади се Бракс.

Никой не продума, но погледът на Нюли се закова върху Къмингс. Онзи надигна с мъка тлъстото си тяло и отиде начело на масата. Пъхна палци в джобовете на жилетката си и въздъхна тежко.

— Дяволите да го вземат… един от най-добрите ни агенти се опита да проникне в ДЖЕНО-ДАЙН. Изчезна безследно. Снощи тялото му изплува в Темза.

В Клетката се възцари тишина.

— Аутопсията показа, че е бил подложен на продължителни и ужасни мъчения… Ще пропусна детайлите.

— Съжалявам за загубата ви — промълви Броди.

Сигурен бе, че изразява съчувствията и на всички останали. Отново се обади Соренсън.

— Майор Девлин, знаем, че Ал Даджал работи за Гант и може би отдавна. Трябва да му отмъкнем бързо стоката и… да се надяваме, че междувременно ще уцелим когото трябва.

Присъстващите се спогледаха със сериозни лица.

— Искам екипът ти да мине в нелегалност и да проникне в организацията на Гант.

— Какъв е планът, сър? — сухо попита Девлин.

— Двоен. Ще се представиш като купувач на оръжие. С познанията си в областта би трябвало нямаш грижа.

— А втората част?

— Неговата страст, хобито му… ще бъде стръвта — обясни Соренсън. — Утре следобед Гант ще присъства на изложба и лекция в Британския музей. Йейлската библиотека показва стар кодекс — алхимически текст, известен като ръкописа на Войнич. Искам да бъдеш там и да му пуснеш мухата с оръжията. Друг служител ще му направи предложение, на което няма да може да откаже.

Броди се наведе над масата.

— Кой е той и за какво става въпрос, Бил? — меко попита той.

— След смъртта на баща си професор Доминик Патрик Кели наследи мантията на най-големия познавач на алхимията в Обединеното кралство. Отец Кели ще предложи на Гант липсващите страници от ръкописа на Войнич, в които се съдържа ключът към разшифроването на цялото проклето нещо.

Броди погледна объркано говорителя.

— Отец Кели ли каза? И как да го намеря?

Соренсън се засмя.

— Да, той е католически свещеник, но има докторат по история. Няма да е трудно да го откриеш. Той ще изнася лекцията.

— Нека обясня на майор Девлин защо Гант е толкова обсебен от Войнич и алхимията — намеси се Къмингс и се обърна към Броди. — Забелязах, че гледахте въпросително снимката на Гант на екрана.

Затрака с клавиатурата и изображението се появи отново.

— Лицето му прилича на маска — рече Броди. — Сбъркано е. Прекалено симетрично.

— Точно така, майор Девлин. Нека обясня. Преди известно време Гант бил сериозно ранен при експлозия в една от изследователските си лаборатории. Бил ужасно обезобразен. А интелигентността му отстъпва единствено на неговата суетност. Знаем, че е похарчил цяло състояние за пластични операции. Източниците ни обаче твърдят, че в крайна сметка всичко било напразно. Това, което виждаме тук, е наистина протеза или козметика, ако искате. Наел е най-добрите гримьори на Холивуд да изработят лицето му. Никой никога не е виждал що за чудовище се крие отдолу.

Чюи изсумтя и Къмингс инстинктивно запуши носа си. Великанът завъртя очи.

— Значи си имаме истински фантом от операта, така ли?

— Много добре казано, мистър Рейнденсър.

Чюи го погледна изненадан — като че ли Къмингс най-сетне бе харесал нещо в него.

— Сравнението ви е съвсем точно. Гант е яростен и отмъстителен социопат. А за да станат нещата по-лоши от негова гледна точка, той няма наследници, които да продължат името на рода му. Синът му загинал в автомобилна катастрофа преди няколко години. Единствената му жива роднина е племенницата му Марго Гант. Доста привлекателна жена, явно наследила девиантните вкусове на чичо си. — Къмингс кимна на Нюли.

Главният инспектор пое дълбоко дъх.

— Момчетата от полицията твърдят, че Марго Гант често посещава долнопробни садо-мазо вертепи и си пада по камшици и куки. Освен това не била много придирчива дали партньорите й са момчета играчки или момичета под наем, нито пък дали участват доброволно или не.

Нюли се изчерви, докато говореше. Скаут най-сетне се съживи, сякаш боднат с остен.

— Аз съм доброволец да обиколя клубовете и да се сближа с нея, майоре.

Броди сви рамене и поклати глава.

— Знаех си.

— Прекаленото сближаване с вълчица като нея може да те остави с чуканче, момче — обади се Бракс и размаха свита в китката ръка към Скаут, който я перна.

— Ако сме задоволили долните си желания и фантазии, да продължим към Войнич, става ли? — отново взе думата Къмингс. — Въпреки преобладаващите представи алхимията не се занимава само с търсене на начин за превръщането на оловото в злато. Тя е също така тясно свързана с мита за Фонтана на младостта. Знаем, че Гант е финансирал експедиции до Юкатан в Мексико да го търсят. Знаем, че е похарчил не по-малко състояние и в опити да удължи живота си и да възстанови лицето си. Най-странното във всичко това е, че може би е постигнал известни успехи в търсенето на вечна младост.

Къмингс млъкна и отново затрака с клавиатурата. На екрана се появи пожълтял документ.

— Как сте с немския, господа? Бих искал да ви обърна внимание на датата от акта за раждане на Хайнрих фон Ганцигер.

Челюстта на Бракс увисна.

— Не може да бъде. По дяволите… това прави…

— СТО ТРИДЕСЕТ И ОСЕМ ГОДИНИ — довърши Къмингс, наблягайки на всяка сричка.

— Или най-дълговечното копеле на света — обади се Чюи, който никога не позволяваше някой друг да има последната дума.