Ричард Уебър
Индиго (13)

5.

Девлин се бе сблъсквал със смърт и кланета. Една операция във Виетнам, а по-късно и преживяното в Ирак бяха вдигнали прага на търпимостта му. Търпимост към продължителната болка, с която трябва да се справя очевидецът на голите ужаси на войната. Въпреки това интуицията му казваше, че това е заплаха, пред каквато не се беше изправял никога досега. Нещо, което сякаш отхвърляше реалността и законите й. Нещо, което бе може би демонично, не от този свят. Стискаше толкова силно картечния си пистолет, че китката му започваше да се схваща. По гърба му се лееше пот и мокреше ризата му чак до кръста. Гърлото му беше пресъхнало.

Ноздрите на старицата наистина се бяха разширили, когато подуши въздуха. Изобщо не си го бе въобразил. Тя се изправи прегърбена на несигурните си крака. После се обърна и посочи с ръка право към Девлин. От напуканите й устни се разнесе писък, който сякаш бе издаден от грамаден орел. Останалите се изправиха като един и обърнаха стъклени погледи към Девлин. Когато тръгнаха към него, той видя над какво се бяха скупчили. Тялото на сирийски войник, или по-скоро каквото бе останало от него, лежеше на земята, разкъсано на парчета сякаш от прайд изгладнели лъвове. Белееха се кости. Приближаваха го с вдървени стъпки. Някои ходеха, други пълзяха. Вдигна оръжието и се прицели в най-близкия трупояд. От първия откос главата на старата вещица експлодира в дъжд от кръв и парченца кости. Дуетът на автоматите запя и куршумите се впиха в тълпата. Онези се загърчиха като ранени животни и рухнаха един по един на земята.