Ричард Уебър
Индиго (11)

3.

Бяха на земята от около тридесет минути. Пясъчната буря виеше над главите им и временно ги беше хванала в капан. Това бе най-дългият половин час, който бе преживявал Девлин — затворен в тесния хеликоптер с група неспокойни мъже, питащ се какво се е случило с другарите им.

Накрая небето се разчисти.

— Хващаш ли ги по радиото? — обърна се Девлин към Скаут.

Компютърджията обърна дългото си сериозно лице към него и поклати глава.

— Не. Улавяме съвсем ясно единствено позивната им за помощ. От командния център също нямат успех, но вече са наясно със ситуацията.

Текс се подаде от кабината.

— Ами… майоре, да идем да поогледаме какво е положението.

Следван от Скаут, Девлин излезе навън и огледа пустошта около хеликоптера. Не се бяха отклонили много от курса, но със същия успех можеха да кацнат и на Луната.

Текс се появи до тях.

— Шибаният пясък е задръстил турбините.

Сержант Конърс изникна до пилота.

— Здравата сме се натресли, сър. Няма мърдане оттук поне още един час.

Девлин задъвка устна и погледна към близкия хребет.

— Скаут, значи според теб са на запад от онзи хълм, така ли?

— Трудно е да се каже, защото са твърде близко, за да получим точни данни от транспондера. Но според мен са някъде натам. Към тях ли тръгваме, шефе?

— И още как — избоботи мощен глас зад тях. — За нищо на света няма да ги зарежем, синко.

Беше Клинт Рейнденсър, известен като Чюи, едър здравеняк с индианска кръв и черни като въглени очи, които гледаха ясно и прямо. Дългата му в разрез с устава коса бе сплетена на стегната опашка. Високите скули и гърбавият нос му придаваха благороден вид. Бяха му лепнали прякора Чюи, защото, макар да се сдържаше в повечето случаи, като се задоволяваше да гледа със стоманен поглед и да мълчи, понякога внезапно надаваше рев като Чюбака, косматото ууки от „Междузвездни войни“. Веднъж животинският му боен вик се оказа достатъчен да накара групичка лайняни рокери да подвият опашки и да побегнат, вместо да започнат кръчмарски бой с момчетата.

Броди и екипът бяха отишли на бар. Чюи стоеше облегнал гръб на плота, облечен в оръфана при раменете дочена фланелка без ръкави. Беше скръстил ръце на гърдите си и бицепсите му се бяха издули като конски бутове. Рокерите се закачаха с една дългокрака сервитьорка, подхвърляха й мръсотии и се опитваха да я хванат за задника, докато минаваше между масите. После нещата загрубяха. Един брадат тип я сграбчи, вдигна я на рамо и я метна на масата за билярд. Един я задържа да не мърда, а друг се покатери отгоре й. Дълбокият глас на Чюи достигна до водача на глутницата, който наблюдаваше сцената с мазна усмивка.

— Пуснете дамата.

Всички в помещението замръзнаха, а двамата нападатели вдигнаха глави. Водачът им бавно закрачи към бара, без да изпуска Чюи от очи. Мотоциклетната верига в ръката му се полюшваше и докосваше мръсните джинси. Биреното му коремче изпъкваше под тениската и сякаш го водеше. Без предупреждение дебелакът със зловонен дъх и татуирана на ръката свастика замахна с веригата към Чюи. Той я посрещна с подлакътница, уви я около ръката си и дръпна. Мотористът нямаше акъл да я пусне. Досущ като професионален кечист Чюи отстъпи крачка назад, хвана веригата с две ръце, шибна моториста с нея и я омота около него. Дръпна рязко замаяния дебелак към себе си, нададе пронизителния си боен вик и го просна в безсъзнание с удар с глава. Гледката на свлеклия се на мръсна купчина побойник и на Чюи, който прехапа веригата на две, беше достатъчна да накара шайката да си обере партакешите. При спомена за случката Девлин почеса брадичката си и се усмихна към здравеняка. Чюи тупна гърди с ръчище като меча лапа.

— Готов съм за тръгване, сър.

Девлин кимна.

— Добре. Сержант Конърс, двамата с Текс се погрижете птичката да литне.

— Тъй вярно, сър — отвърна Конърс със силния си шотландски акцент. — Ще е на линия, само шибаните арабели да си покажат грозните муцуни.

Девлин се обърна към Скаут.

— Закачи се към сателита и ме дръж в течение.

После придърпа Бракстън настрана.

— Бракс, натресли сме се в лайната — прошепна му той. — Онези момчета са опитни пилоти и не ми побира главата как могат да отлетят просто така. Не ми харесва тая работа. Имам кофти предчувствие. Установи периметър и си отваряй очите на четири, става ли?

— Готово, шефе. — Бракстън помълча, забил поглед в земята. — Мислиш ли, че момчетата са си отишли?

— Има само един начин да проверим. Двамата с Чюи ще се поразходим да видим какво ще открием. Но продължавайте да се опитвате да ги намерите по радиото.

„Чинук“ е истински вол, когато стане въпрос за вдигане на товари и машини, но отвътре е твърде тесен, за да побере джип плюс боен отряд и екипировката му.

Теренът плавно се издигаше под краката им. Когато изкачиха билото на хълма, Девлин и Чюи различиха черен път, водещ през долината. През нея се виеше уади, рекичка, и водеше до малко село, скътано в подножието на други голи възвишения.

Макар че спасителна мисия от двама души бе рискована, това не бяха обикновени войници. Зад тях стоеше Отделът за бойни системи. „Омега“ получаваше най-новото оборудване и оръжия. Някои от нещата им бяха направо като от научнофантастичен роман, все още засекретени. Разполагаха с последните стелт и комуникационни технологии. Шлемовете им използваха костна индукционна технология, разработена първоначално за глухи. Човешкият глас вибрира, в черепа сигналите се улавят и преобразуват от специалния предавател в шлема. Нямаше нужда от микрофон. Идващият сигнал също се предаваше директно в черепа, така че нямаше нужда и от слушалки. Гласът сякаш звучеше направо в главата на войника. Това бе идеалната хендсфри система за свръзка. Наред с нея шлемът имаше и визьор, който приемаше в инфрачервения спектър.

И оръжията им бяха нови. Британците носеха обичайните си Sig Р226, 40-мм гранатомети и противотанкови ракети „Милън“, но също като екипа на Девлин бяха въоръжени с новите картечни пистолети KRISS SUPER V 45. Кръстено на смъртоносния индонезийски кинжал с вълнисто като пламък острие, оръжието бе специално проектирано да сведе до нула отката и повдигането на цевта, а със своята скорострелност от 110 изстрела на минута предлагаше сериозна плътност на огъня в сравнение с 9-милиметровите си събратя.

Намираха се съвсем близо до селото. Въздухът миришеше на озон и на нещо, което не можеха да определят. Чюи изсумтя и се намръщи. Посочи напред. На пътя имаше отпечатък от тяло, но самото то липсваше. Девлин потисна пристъпа на ужас, от който кожата му настръхна, и двамата тихомълком се промъкнаха през пустите покрайнини. От двете страни на пътя се виждаха подути трупове на кози, пилета и друг добитък. Цареше пълна тишина. Нищо не помръдваше.

— Биологично оръжие? Може би антракс? — промърмори Девлин.

Чюи поклати глава.

— Биологичното оръжие не действа така, Броди — рече той и кимна към пътя.

Девлин моментално разбра какво има предвид. Дори оскъдната растителност беше изсъхнала спаружена. Антраксът не можеше да изгаря по такъв начин растенията. Чюи се отпусна на коляно и протегна ръка; тревата се разпадна под пръстите му, превръщайки се на кафеникава прах. Изправи се и избърса длан в крачола си.

— Смъртта се разхожда тук — с гробовен тон рече той, загледан право напред.

Каменистата земя пред тях проблясваше сякаш обсипана с парчета счупено стъкло. Продължиха, като се оглеждаха във всички посоки, с готови за стрелба оръжия. Когато приближиха, Броди видя, че проблясващите частици всъщност са остатъци от мъртви скакалци. Каквото и да бе минало оттук, бе успяло да унищожи дори летящия облак насекоми.

Чюи спря и посочи с дулото на картечния пистолет. Първото тяло, на което се натъкнаха, лежеше по очи, сякаш смъртта бе покосила човека както си е вървял. Чюи застана до трупа и го обърна с крак. Лицето, което се взираше сляпо в тях, представляваше страховита гледка. Очите бяха обгорени, сякаш някой бе допрял в тях нажежен ръжен. Дрехите се бяха превърнали в изгорели парцали. Плътта беше овъглена, почернелият език — провиснал между покритите с мехури устни.

Девлин се отпусна на коляно да огледа човека. Нямаха хирургически ръкавици, затова извади ножа си от канията на рамото, повдигна с него края на изгорялата риза и леко натисна с острието плътта. Беше кашава, сякаш мускулите, сухожилията и тъканите бяха полуизядени и смлени от нещо вътре в трупа. Стомахът на Девлин се преобърна. Личните опознавателни знаци ярко проблеснаха на безмилостното слънце. Идентифицираха мъжа като ефрейтор Колинс от Специалните части на ВВС. Погледът на Девлин се плъзна към униформените кубинки. „Трябваше да ги забележа от самото начало.“ Обърна металните плочки, които лежаха на гърдите на мъртвия войник. Под тях кожата бе с естествения си цвят, сякаш металът я бе защитил от някакво лъчение.

Девлин вдигна очи към Чюи. Великанът стоеше мълчалив, с изкривено от болка лице. Знаеше, че и двамата си мислеха едно и също. Да намерят останалите от отряда, оцелелите… и колкото се може по-скоро. Напрежението нарасна още повече в селото, докато претърсваха пустите улици. Вратите на къщите зееха, сякаш местните бяха избягали панически. Засега не намираха нищо. Чюи проверяваше сградите от дясната страна, като надничаше предпазливо, преди да влезе, след което излизаше, клатейки глава.

Девлин претърсваше лявата редица. Спря при една врата — стори му се, че чува нещо. Влезе. В помещението миришеше на чесън и тютюн. На първия етаж имаше само вехти мебели. Качи се горе. В задната част на дома имаше закрит със завеса проход. Долови миризма на готвено. Кухнята. Предпазливо дръпна завесата настрани, като държеше оръжието си насочено напред. На масата имаше недокосната храна, агнешка супа, успяла да се залои. Но защо нямаше никакви мухи? Къде се бяха дянали всички? И как бяха изчезнали толкова бързо? Въпросите и вероятните отговори сочеха само към едно — каквото и да бе минало оттук, бе поразило всичко живо, без да пропусне нищо. Още премисляше фактите, докато вървеше към изхода. Беше толкова погълнат от загадката, че така и не видя нападателя, който се хвърли отгоре му и го събори на земята, крещейки проклятия като луд. Стоманени пръсти се забиха в гърлото на Девлин в опит да прекъснат трахеята му.

С бързината на котка Девлин събра ръцете си в клин и рязко удари нагоре. Фокусираната сила улучи най-слабото място на смъртоносната хватка — палците на нападателя. Когато ръцете на побъркания полетяха встрани, Девлин стовари събраните си длани върху носа му. Виейки от болка, нападателят се свлече на пода. Девлин бързо се претърколи надясно и скочи на крака, все още мъчейки се да си поеме дъх. Но другият мъж също беше успял да се изправи. Стояха лице в лице. Девлин гледаше в безумните очи на един от собствените си хора. Едва успя да го познае, толкова изкривена бе физиономията му.

— Картър, аз съм, по дяволите — изкрещя той.

Но очите на Картър се стрелкаха като на бясно куче. Наведе се и взе ножа си. Направи крачка напред, но внезапно рухна на земята и се загърчи като епилептик. Петите му удряха като барабани по пода, на устата му изби пяна. Бавно обърна глава и погледът му отново стана човешки, изпълнен с отчаяние и молба за помощ. Изграчи нещо неразбираемо. От униформата му се надигна дим и тя започна да тлее. Разнесе се острата воня на опърлена плът. Затанцуваха малки сини пламъчета, които прояждаха здравата материя на облеклото.

Девлин се взираше, загубил дар слово. С периферното си зрение видя как Чюи се появява в кадър и коленичи до Картър, шепнейки нещо като молитва и люлеейки глава в ритъм с думите. Когато сержантът се пресегна и хвана ръката на Картър, кожата й се обели. Чюи трепна и скочи на крака. Девлин отиде до него.

— С нищо не можем да му помогнем.

Едрият воин кимна тежко, мъчейки се да потисне напиращите емоции. Сякаш разбрал участта си, Картър им махна слабо с оголената си ръка с окървавени нокти. Двамата останаха за момент в пълно мълчание. После във въздуха се разнесоха панически викове. Обърнаха се рязко и Чюи се хвърли към изхода.

— Броди, насам! — викна той.

Макар да бе в добра форма, Девлин едва смогваше да не изостане от Клинт Рейнденсър. Веднъж, след доста чашки „Джак Даниълс“, Броди го беше попитал защо са го нарекли така.^[1] Чюи му се ухили дяволито и каза, че това било името на велик воин, който можел да тича между дъждовните капки… и да остане сух.

В далечината се чуваха измъчени писъци. Проехтяха изстрели. Призрачното село сякаш им се надсмиваше безмълвно с пустите си прозорци, докато се носеха през него. Като в облицована с огледала стая всички постройки и алеи започнаха да им се виждат еднакви, сякаш каменните стени се местеха и обръщаха, създавайки безкраен лабиринт. Девлин не изоставаше от Чюи — знаеше, че човекът е роден следотърсач и можеше да открие плячката с добре развитото си шесто чувство.

След поредния завой пред тях се изпречи вторият хеликоптер. Намираше се на централния площад на селото и доколкото се виждаше, бе успял да се приземи нормално. Писъците се разнасяха зад него.

Чюи тръгна надясно, Девлин — наляво. Заобиколиха хеликоптера и ги видяха. Купчина мъже и жени, облечени в дрипи, се бяха надвесили над нещо. Девлин погледна към Чюи. Прошепна тихо, шлемът улови думите му и ги предаде на сержанта. Тихо като пантера Чюи се запромъква към скупчената тълпа. Девлин отмести поглед покрай гърчещите се тела и се загледа с ужас в касапницата. Навсякъде по земята лежаха сирийски войници, все още вкопчили в мъртва хватка оръжията си. Във въздуха се носеше тънка синкава мараня. Дробовете му се напълниха с барутен дим и стомахът му се преобърна от острата миризма на кръв. Кожата му настръхна от ужас.

Подобно на надвесен над улова си вълк, една старица вдигна глава от купчината тела и Девлин бе готов да се закълне, че души въздуха. Главата се завъртя с неестествена бързина. Зверски очи се спряха върху него. Цялото й лице беше покрито с кръв.