Ричард Уебър
Индиго (10)

2.

Д-р Блеър Морган Кели беше чакала дълго и упорито за това разрешително. Тел Брак нагар беше сбъдната мечта за трийсетина археолози като нея. Открит през 30-е години на миналия век, обектът бе датиран към 6000 г. пр.Хр. или в края на неолита, но бяха намерени останки и от по-късни култури. Имаше последователни пластове от второто, третото и четвъртото хилядолетие преди нашата ера. Това бе един от най-големите обекти в Месопотамия, смятан за предакадски. Клинописните таблички, които лаиците оприличаваха на кокоши драсканици, разказваха за Тел Брак като за главен град в района.

Самият „тел“, или могила, беше с трапецовидна форма и дължина близо два километра. Обектът бе по-ранен от асирийската култура, вавилонската династия и дори империята на законотвореца Хамурапи. Отнасяше се към епохата на Шумер, Ур и по-късната Халдея — време на мъдри магове, а също и на огромни постижения в науката, математиката и изкуството.

Но клинописите разказваха също и за огромна катастрофа. За Събитието Брак. Блеър Кели искаше да открие следи точно от него, както и двореца на Нарамсин, внук на шумерския цар Саргон Велики.

Когато пристигна в лагера, бе обхваната от безпокойство. Не му обърна внимание и го приписа на нерви. А сега, докато група здравеняци с жълти зъби я водеха заедно с Юсеф под дулото на оръжията, й се искаше да се беше научила да се доверява на инстинктите си. Това тук бе нейно чедо и нямаше да го споделя с някакви нахални алчни кретени, пък били и въоръжени до зъбите.

Каменистият терен беше неравен. Неведнъж се препъна. Груби ръце я повдигаха на крака. Един от типовете я гледаше по особено мръснишки начин и буквално я изнасилваше с поглед. „Решат ли да посегнат, първо ще убия това копеле“, помисли си тя.

Юсеф реши да й се притече на помощ и застана между нея и хвърлящия влюбени погледи изрод.

— Дръж мръсните си лапи далеч от нея, куче! — викна той на арабски.

Мъжът се ухили широко и разкри златен зъб, който проблесна на слънцето. Цъкна с език и огледа Блеър от глава до пети.

— Ще правя каквото си поискам с тази курва.

После се обърна към Юсеф и устните му се дръпнаха назад като на бесен чакал.

— Ще ме наричаш мръсно псе така ли?

Опря дулото на автомата си в слънчевия му сплит и го просна с удар на приклада в челюстта. Кели чу изхрущяването на кост и Юсуф падна безжизнен на земята. Ритна инстинктивно и улучи с пета капачката на коляното. Главорезът изквича от болка.

— Ya sharmuta^[1]!

Негов другар мина отзад и сграбчи ръцете й. Раненото животно закуцука към нея. Плю в лицето й и я зашлеви с опакото на дланта си, разцепвайки устната й. Блеър трепна от пронизващата болка, но го погледна право в очите.

— Целуни майка си с тази уста, ibn haram^[2]! Наречи ме отново мръсна курва и ще хвърля спаружените ти топки на чакалите, бедуинско лайно!

Мъжът пристъпи напред. Дъхът му вонеше. Малките му очички танцуваха, миризмата на тялото му бе като на труп.

— Ще ти покажа кой е кучи син. После ще си платиш за това. Когато останем насаме в палатката ми.

Биячът се изхили гадно и облиза устните си, докато прокарваше мръсен пръст по блузата й, задържа се върху зърното на гръдта й, после продължи нагоре по шията и накрая потупа подутите й устни.

— Разкарай си мръсния задник — отвърна му тя с презрителна усмивка.

В отговор той я зашлеви отново. Соленият вкус на кръв изпълни устата й, докато я помъкнаха настрана от безчувственото тяло на Юсеф.

Когато изкачиха хълма, тя спря за момент. На няколко метра от нея се виждаше дълга траншея със спрял булдозер в края. Мъже в черни туники и широки панталони бяха насочили автомати към малка група жени и деца, подредени на ръба на изкопа. Блеър пое дълбоко дъх и се помъчи да спре горещата жлъч, която се надигна в гърлото й.

В центъра на убийците стоеше висок мъж. Имаше вид на военен — с разкрачена стойка, излъскани до блясък черни ботуши и шити по поръчка черен панталон и черна кожена куртка. Белият копринен шал на врата му леко се вееше на вятъра. Сякаш усетил присъствието й, мъжът се обърна. Наклони глава настрани и се усмихна криво. Разпери ръце, сякаш бе изненадан, след което закрачи енергично към нея, като потупваше бедрото си с малък камшик за езда.

— Доктор Кели, предполагам — рече той и се поклони изискано. — Вярвам, ще извините малката ми намеса в разкопките ви, но ви уверявам, че сме колеги с една и съща цел.

Сексуалният маниак я бутна напред и тя падна на колене, но се изправи и изплю кръв в краката на горилата.

Усмивката на мъжа в черно стана тънка като бръснач и очите му пламнаха яростно. Движейки се с бързината на пантера, той мигом се озова лице в лице с маймуната. Бавно и методично свали едната си ръкавица, после другата.

— Du archgesicht^[3]!

Дясната му ръка се стрелна напред и кожената ръкавица плесна горилата през лицето. Онзи трепна и ръката му полетя към бузата, където цъфна яркочервено петно. Непознатият се обърна и огледа насиненото лице на Блеър. После завъртя глава като на орел към бияча.

— Мръсна свиня — изсъска на арабски той, пръскайки слюнки. После отново премина на немски. — Тази дама е наш гост. Посрамваш и мен с животинското си поведение.

Завъртя се и закова поглед в Блеър. Огледалните стъкла на слънчевите му очила блестяха като адски огън под яркото пустинно слънце. Свали ги, разкривайки пронизващи кобалтовосини очи, и започна сръчно да ги бърше с копринена кърпичка.

— Надявам се, че не сте наранена, доктор Кели. Моите най-искрени извинения за дивашкото държане на това говедо — каза на английски той и й подаде кърпичката.

Тя кимна в знак на благодарност и избърса струйката кръв, стичаща се от ъгъла на устните й. Без да чака отговора й, той рязко се завъртя. Стана толкова бързо, че Блеър така и не видя кога извади оръжието си. Силен гърмеж разкъса тишината и внезапно на челото на изрода цъфна дупка. Главата му отлетя леко назад, сякаш отново бе зашлевен, и той се свлече на земята. Слънцето хвърли отблясъци от позлатения Валтер ППК, докато мъжът го прибираше в кобура. Сякаш нищо не се беше случило, той прокара пръсти през дългата си светлоруса коса и се усмихна разсеяно. Пристъпи към нея, пое нежно ръката й и я поведе към жените и децата.

— Бих искал да ви срещна с някого, докторе.

Блеър го огледа. Сякаш бе слязъл от плакат за пропаганда на чистотата на арийската раса. Изсечена челюст с волева брадичка, леденосини очи, високоинтелигентно чело. На Херман Гьоринг, извратения райхсмаршал на Хитлеровата Луфтвафе, който обичал да се облича в женски дрехи, сигурно щяха да му потекат лигите при вида на стегнатия му арийски задник.

И тогава го видя. Неравният белег се спускаше надолу по бузата му и пресичаше устните, което бе причина за постоянната крива усмивка, която бе сякаш лепната на физиономията му. Сякаш докато го бе ваял от глина, някакъв злобен бог бе прекарал пръст през лицето му, дамгосвайки го завинаги със знака на Каин. Опита се да не го зяпа. Той сякаш усети погледа й и покри уста с ръката си, сякаш бе потънал в мисли. Някъде беше чела, че когато си имаш вземане-даване със социопат, по-добре е да започнеш разговор, отколкото да показваш презрението си. Пое дълбоко дъх и облиза подутата си устна.

— Така и не се запознахме както подобава.

Той се вцепени.

— Колко невъзпитано от моя страна. Известен съм като Азраел ал Даджал, което, разбира се, е мюсюлманското ми име. При това достойно за принц… не сте ли съгласна?

Тя се усмихна, отчаяно мъчейки се да не смръщи вежди. Ал Даджал говореше високопарен английски и показваше чара и небрежните обноски на истински британски джентълмен. Но в този долнопробен щурмовак нямаше и капчица от благородство.

— Нали разбирате, докторе, ние с вас имаме обща страст.

— Сериозно? И каква по-точно? Към ботушите за езда ли?

Той се разсмя сърдечно.

— Виждам, че сте не само прекрасна и интелигентна, но и че имате изискано чувство за хумор.

— Опитвам се.

— Не… имах предвид любовта ни към археологията. Може би сте чували за майка ми Самира ал Бани?

Блеър се престори, че името я е объркало за момент.

— О, имате предвид доктор Фон Редер?

Той кимна и тя бе готова да се закълне, че го вижда леко да се изчервява.

— Това е фамилията й по мъж, естествено. Баща ми е Грегор фон Редер, видният зоолог.

— Забележително. Като студентка изучавах публикациите й за вавилонските разкопки. Какво всъщност беше търсила? Фонтана на младостта ли?

Зениците му се свиха на точки.

— О, имате предвид онзи глупав слух. Тя проявяваше огромен интерес към всякакви митове за изгубени царства… Туле, Шамбала, Лемурия. Вярваше, че всички те се основават на реални исторически факти.

— Това означава ли, че не споделяте страстта й към изчезнали цивилизации и тайнствени съкровища?

Вече бяха стигнали до децата, които се свиваха уплашени, свели погледи по-скоро от страх, отколкото от уважение. Той я погледна предпазливо.

— Навремето Троя се е смятала само за легенда, докато един аматьор не открил руините й дълбоко под земята. Нека просто да кажем, че съм тръгнал на лов за старини, става ли?

Обърна се към децата и я поведе бавно покрай редицата личица. Възрастта им беше различна. Доколкото можеше да прецени, варираха между шест и четиринадесетгодишни. Докато минаваха край всяко едно, той повдигаше брадичката му. Взираше се напрегнато в детските очи, после бъркаше в джоба си за бонбон, подаваше го и продължаваше към следващото. Нещо в поведението му я отвращаваше. Сякаш оглеждаше пилета на пазар — вдига крило тук, опипва гърди там.

— Между другото, почти го открих — рече небрежно той. — Храма на Окото на греха.

Каза го толкова тихо, че за миг тя си помисли, че не го е чула добре.

Той продължи нататък към последното дете.

— Изкопахме голям монолит. И в центъра му, също както при египетските пирамиди, открихме шпионка. Както знаете, фараонът се е взирал през такава дупка, която насочвала погледа му към Сириус, Звездата куче.

Не… много добре го беше чула.

— И ако продължите вектора на шпионката до… — продължи той и млъкна.

Пристъпи към последното дете — малко момиче. Когато повдигна брадичката й, за разлика от останалите, тя го погледна многозначително и със самоувереност, присъща на зряла жена, а не на малко дете. Не можеше да бъде на повече от осем или девет години. Сякаш цялото й същество излъчваше ярко, но меко сияние. Лицето й имаше класическата прелест на фреска от някой древен храм. Но онова, което омагьосваше, бяха очите на детето. Дълбоки сияйни езера от индиго, които се взираха толкова настойчиво, че сякаш надзъртаха в душата ти. И макар че кожата му бе леко мургава, косата на момичето бе жълта като лен.

Облак мина пред слънцето и за момент хвърли сянка през пустинния пейзаж около тях. Ал Даджал вдигна глава към небето. За миг умът му сякаш се беше зареял нанякъде и той наблюдаваше някаква странна и далечна картина от друго място и време. Сянката премина.

— Забележителна е, нали?

В гласа на Ал Даджал ясно се долавяше вълнение. Обърна се към момичето.

— Не се бой, дете, никой не ти мисли лошото — меко му рече той на арабски.

После премина на немски, като клатеше възхитено глава и я хвана нежно за ръката.

— Der Sonnenkinder^[4]. Der Vril-ya. Бъдещето на света се намира в малката ти ръчичка.

— Какво означава това? — попита Блеър, преструвайки се, че не знае немски.

— О, извинете, докторе. — Пусна момичето и се обърна към Кели. — Понякога неусетно минавам на езика на татковината си. Ексцентричен навик, предполагам. Просто си мислех на глас какъв прекрасен и уникален екземпляр е.

От думата „екземпляр“ по кожата на Блеър пробягаха тръпки сякаш някой прокара парче лед по гръбнака й. Трябваше да си отваря очите. Запомни момичето, рече си тя. Този тип е същински доктор Менгеле, ангелът на смъртта в плът и кръв.

Някакъв мъж в прашни и парцаливи дрехи на работник се завтече към тях. Един от биячите го спря с приклада на пушката си. Ал Даджал се обърна и кимна.

— Новини ли носиш? — попита той на арабски.

Мъжът облиза напуканите си устни. Ръцете му трепереха като на паралитик, едното му око бе мътнобяло от перде.

— Входът към храма. Проследихме лазера, който поставихте, и… слава на Аллах… там е!

— Тогава не стой като истукан, а води — каза Ал Даджал, хвана момичето за ръката и тръгна след работника. Озърна се през рамо. — Елате, докторе, едва ли бихте искали да пропуснете представлението.

Спуснаха се по няколко стълби и накрая стигнаха до най-долния пласт на обекта. Блеър се огледа, преценявайки положения труд. Отиде до монолита и надникна през дупката. Погледът й проследи рубинения лазер, който минаваше надолу и сочеше към мястото, от което наблюдателят би трябвало да види съзвездието… По дяволите, разбира се. Отиде на мястото и погледна към небето. Дупката в монолита би трябвало да гледа към бедрото на Орион.

Полярните звезди особено запленявали въображението на древните — за разлика от останалите, които залязват или умират всеки ден, Големият черпак и Поясът на Орион винаги остават в небето и се въртят около централната ос.

— Сходството с египетското почитане на небето е поразително, нали, докторе?

Блеър подсвирна и махна кичур коса от лицето си.

— Нещо против да хвърля един поглед на входа?

Той се поклони.

— Първо дамите.

Скатът бе все още покрит с неотъпкана пръст и тя се плъзна колкото се може по-внимателно. Извади четка и фенерче от куртката си и започна да разчиства горната част на входа, който работниците все още разкопаваха. Усети горещия му кисел дъх в тила си. Догади й се също като преди време в Бразилия, когато един голям питон се беше увил около шията й. Озърна се през рамо.

— Има надпис. Протосемитски е.

Той приближи.

— Дайте да държа фенерчето.

Тя продължи внимателно да работи с четката, докато надписът не се видя съвсем ясно.

— Осветете под ъгъл, за да разгледам по-добре знаците, ако обичате.

Той се подчини и символите изведнъж се очертаха на повърхността.

— Храмът на Окото на греха — прошепна дрезгаво той зад гърба й. — Mein Got^[5], намерихме го!

— Чакайте, има и още — каза тя и изчисти следващата колонка знаци. Те бяха по-различни — вариант, с който не бе запозната. В следващия момент се сети. Приличаха на по-груба форма на шумерски клинопис. Зачете на глас. — Муу… лл… а Са… Зу… Зу, Страж на дванайсетте порти, пазител на ЗВЕЗДНИЯ ОГЪН.

Мърморенето зад нея премина в стонове и вой, а накрая — в писъци. Обърна се и видя как работниците побягнаха с викове „Мулла Са Зу Зу!“ и се закатериха по стълбите като стадо полудели маймуни. После към писъците се добави далечен пукот от изстрели. Кучият син бе наредил на главорезите си да екзекутират останалите деца и майките им. Блеър се закле, че лично ще се погрижи гадината да гние в ада. И в следващия миг желанието й сякаш щеше да се сбъдне. Отначало усети слабо трепване, след което земята под нея сякаш се раздвижи. Разкрачи крака, за да запази равновесие. Пресегна се, хвана ръката на момичето и я дръпна до себе си. Скалата отгоре започна да се напуква и в нея зейна голяма цепнатина. Посипа се прах. Земята започна да се цепи. Ал Даджал изруга, загубил равновесие. Без да се замисля, Блеър скочи наляво, все така стискайки момичето в обятията си, и забърза нагоре. Зейналата паст на пропастта й се ухили зловещо.

Горният скален слой отдясно на входа към храма се разпадна на парчета. Когато облакът прах се уталожи, сред мъглата се появи статуя, подобна на издигащ се от преизподнята демон. Главата й беше като на подпухнал гущер с големи очи без клепачи, които се взираха заплашително в Блеър. Имаше голям плосък нос, високи скули, ниско издуто чело и страховита уста, пълна с остри като бръснач зъби. От нея висеше малко полуизядено тяло, което се мъчеше да се освободи.

Гравираните в скалата знаци сякаш блестяха на слънчевата светлина. Преведе ги наум: ГЪЛТАЧЪТ НА ТРУПОВЕ. Погледът й отново се насочи към разширяващата се пропаст отдолу. Ал Даджал продължаваше да ругае. Беше извадил дълъг кинжал с широко острие и го забиваше отчаяно, мъчейки се да намери опора. Скалата отново поддаде и пласт от нея се свлече, разкривайки висока колона. Нещо заблестя на слънцето като стъкло. Блеър замръзна като хипнотизирана, вперила поглед в голям кристал или може би череп от кварц. Формата му обаче не беше човешка. Имаше издута глава и опулени очи, съставени от концентрични кръгове.

Под нея скалата се рушеше и тя изгуби опора. Плъзна се надолу към пропастта. Смътно осъзнаваше, че продължава да държи ръчичката на момичето. То я стисна и изведнъж Блеър изпита неочаквана лекота и спокойствие. Погледна надолу и видя, че краката й висят в празното пространство. Вдигна очи нагоре и зърна небето. Осъзна, че се издига нагоре, все по-високо и по-високо, докато гладните челюсти на преизподнята не останаха далеч долу.

Видя момичето до себе си, обкръжено от почти прозрачна синкавобяла омара. Гледката не бе плашеща; не бе призрачна, а успокояваща и приятна. Двете се издигнаха над ръба на скалата и започнаха бавно да се спускат. Блеър изпитваше странно главозамайване и радостно въодушевление, с което не искаше никога да се разделя. Но земята приближаваше неотклонно, докато не я докоснаха. Обърна се към момичето.

— Как се казваш? — попита на арабски, без самата тя да знае защо.

— Наричат ме… Нур Е Алам — отвърна на английски детето и изхихика, а на бузите му се появиха трапчинки.

— Добре, малка мис Светлина на света. Какво ще кажеш да се пръждосаме оттук, докато още можем?

Нур кимна и хвана здраво ръката й. Блеър направи крачка и спря.

— Мислиш ли, че можем да полетим?

Нур Е Алам се усмихна стеснително и поклати глава.

Блеър въздъхна.

— Така си и мислех. Хайде, моя малка кльощава laeken, до дома има дълъг път.

 

 

Долу, вкопчил се здраво в дръжката на ножа, истинският демон от преизподнята Ал Даджал се набра нагоре, напрягайки всяка фибра на съществото си, и изпълзя на сигурно място. Трусът отмина. Ал Даджал се изправи на крака и отиде до пиедестала. Протегна ръце и взе кристалния череп от стойката му.