Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (5) (Личности, променили курса на Европейската история)

3.
Наследството на Джовани

През 1418 година, след тригодишно пленничество в мрачния затвор на Хайделберг, Балтазар Коса е освободен и се отправя към Флоренция, където веднага му е предложено да отседне в дома на Джовани ди Бичи. Само един жест и общественото положение на рода Медичи се променя, сега Балтазар може да е само свален папа, но въпреки това Джовани приветства в дома си човек, който някога е бил духовен водач на цялото християнство. Доброто име на банка „Медичи“ също се разнася из цяла Европа, явно предприятието е непоклатимо като скала, след като старшият съдружник в него може да си позволи да заеме 35 000 флорина на един обикновен делови приятел, при това без изгледи да си ги върне.

Хитростта на Джовани е продиктувана и от нужда. С тази си постъпка демонстрира искрената и неотклонна вярност на Медичите — ако не постъпи така, съперниците на рода ще разпространят из Европа, че на банка „Медичи“ не може да се разчита, и така значително ще се намали международното доверие в нея. В несигурния свят на банковото дело от Късното средновековие подобно предателство не се забравя поколения наред. Решението на Джовани да подкрепи Балтазар е повече от далновиден ход, предвиден да повлияе на бъдещите събития, той е замислен да окаже влияние и върху настоящите. За пореден път Джовани прави планове да надиграе всички — иска да стане банкер на новия папа Мартин V, който по това време живее във Флоренция, тъй като Рим е превзет от неаполитанската кралица Джована. Ди Бичи бързо съзира начин да извлече полза от положението. Преди да изплати откупа, съобщава на Балтазар, че ще му услужи при едно условие — бившият папа да пристигне във Флоренция и публично да се помири с папа Мартин V. Помиряването става както подобава и Мартин V е очарован от възможността понтификата му да е първият неоспорван от 1378 година насам. Изразява своето задоволство, като назначава болния и стар Балтазар за кардинал-епископ на Фраскати. За благодарност за ролята, изиграна от Джовани ди Бичи в помирението, папата го прави граф на Монтеверде, но той вежливо отказва да ползва титлата с обосновката, че желае да остане обикновен гражданин. Освен титлата обаче не следва никакъв конкретен израз на приятелство от страна на Мартин V, който се дистанцира от Джовани, а и съществува проблемът с безценната, инкрустирана със скъпоценни камъни митра, която Йоан XXIII дава, преди да избяга от Констанц, и за която светият отец твърди, че е собственост на папството. Сега-засега папата не е склонен да назначи Джовани ди Бичи за папски банкер и положението остава непроменено през следващите две години.

През септември 1420 година под погледа на разочарования Джовани папа Мартин V напуска Флоренция, за да се настани в Рим — понтифексът е избрал аристократичния флорентински род Спини за свои банкери. Чрез майка си Джовани е сроден за Спини, но това семейство, което има по-високо обществено положение, остава стар съперник на Медичите.

Балтазар е умрял предишната година. По изключение удържа на думата си и посочва Медичите за изпълнители на завещанието му, като с това те извличат значителни печалби за себе си. Балтазар се връща от пленничеството си в замъка Хайделберг привидно беден, но явно има скрити спестявания. Джовани ди Бичи наследява любимата му реликва — пръст от Йоан Кръстител, който папата носи със себе си през цялото време, като суеверно вярва, че ще го избави от лош късмет. Медичите, като изпълнители на завещанието, отговарят и за създаването на гробницата на бившия папа в Баптистерията във Флоренция. За тази цел Джовани наема скулптора Донатело и архитекта Микелоцо, които създават една от първите гробници в новия ренесансов стил. В завещанието си Балтазар пожелава на гробницата му да пише „Joannes Quondam Papa XXIII“ — „Йоан XXIII, някогашен папа“. Мартин V побеснява, когато до Рим достигат новините за това, защото гледа на Балтазар като на антипапа, и държи отговорен Джовани за обидата, нанесена на папството. Не всички ходове на Джовани са безпогрешни.

Политическата ситуация във Флоренция е променена. Водачът на управляващата олигархия Масо дели Албизи умира на осемдесет и четири години, покосен от чумната епидемия, връхлетяла града през 1417 година. Най-голямо влияние сред олигарсите придобива Николо да Узано — достоен за уважение флорентински аристократ, който всъщност заедно с Джовани ди Бичи успява да убеди упорития Балтазар да се помири с папа Мартин V. След тази история Джовани прави всичко възможно, за да се сприятели с влиятелния Николо, който отговаря на опитите, но в крайна сметка таи дълбоки подозрения към Медичите. Управлението на олигарсите не се харесва на гражданите на Флоренция, а Медичите запазват славата си на тайни симпатизанти на „малките хора“, които сега аристократите наричат с презрителното „piagnoni“, буквално „хленчовците“ или „сополанковците“. Това определение също съдържа елемент от бруталната публична истина, тъй като недодяланите ниски слоеве непрекъснато подсмърчат, вместо да си духат носовете. Заради недостатъчната храна и неподходящите дрехи през зимата те непрекъснато настиват, а дробовете им са раздирани от кашлица — „малките хора“ имат и кратък живот.

През 1421 година има предложение Джовани ди Бичи да бъде избран за гонфалониер, но Никола да Узано веднага се противопоставя, а като довод изтъква предателското поведение на Салвестро де Медичи по време на бунта на чиомпите, случил се преди четиридесет и три години. Според Николо Джовани ди Бичи представлява още по-голяма заплаха, защото е много по-умен и упорит, дълги години чака да му дойде времето, като системно трупа богатства и власт, тихомълком увеличавайки популярността си сред „малките хора“ с щедри дарове. Същевременно обаче прави всичко възможно да скрие богатството си под маската на скромен и непретенциозен живот, по същия начин прикрива и политическите си амбиции, като се преструва, че се интересува единствено от трупането на пари, докато използва богатството си за изграждане на мрежа от поддръжници на Медичите, които някой ден могат да се използват за политически цели. От гледна точка на Николо да Узано Джовани няма намерение да почита републиканските традиции на Флоренция и ако бъде избран, ще използва властта си само за своя собствена облага и тази на семейството си. Мнозина от флорентинците виждат иронията в думите, като се има предвид техният източник, но Николо не е далеч от истината. Въпреки тези възражения Джовани ди Бичи е избран за гонфалониер през 1421 година. Медичите не установяват постоянен контрол над града, но събитието може да се счита за първия израз на новото политическо влияние на рода, което завършва с поемането на пълната власт над Флоренция за повече от три века.

След още три години Джовани ди Бичи постига още една от целите си, тогава рода Спини банкрутира и папа Мартин V остава без банкер. Джовани бързо запълва празнината и банка „Медичи“ отново започва да печели пари — бързо и в голямо количество. В „тайната книга“ има няколко интересни записа — в счетоводния баланс на римския клон има дълъг списък на лични сметки „a discrezione“, т.е. тайни влогове, върху които се плаща лихва в противоречие със забраната за лихварство на Църквата. Различните влогове са в размер от 2 600 до 15 000 флорина, а сред вложителите са двама кардинали, няколко прелати, най-близкият довереник на папата и апостолическият ковчежник.

През 1420 година умира съдружникът Бенедето де Барди и това дава възможност на Джовани ди Бичи да реорганизира делата на банката. Излиза от едно от съдружията в тъкачниците, а новият управител на флорентинския клон се казва Фолко д’Адоардо Портинари, потомък на Дантевата Беатриче. Джовани е на шестдесет години и решава да предаде търговските дела на синовете си Козимо и Лоренцо. Новият капитал на банката възлиза на 24 000 флорина, като с 16 000 влизат двамата Медичи, а другите 8 000 идват от член на рода Барди. Джовани запазва връзките си с банката, но зад кулисите — той съветва, предлага, предупреждава. Живее в центъра, в непретенциозен дом на площада близо до катедралата, на сегашната виа Рома и на около триста метра пеш от седалището на банка „Медичи“ на виа Порта Роса. През повечето дни хората все така го виждат да изминава това разстояние, обикновено придружаван единствено от личния си слуга, за разлика от представителите на изтъкнатите семейства в града, които рядко се осмеляват да излязат сред обществото без свита, имаща роля на охрана и същевременно демонстрираща общественото им положение. Джовани ди Бичи продължава да води скромен живот отчасти заради характера си, отчасти по политически причини. Само през горещите летни месеци прекарва известно време в къщата си в Кафаджиоло. Никога не отсъства дълго време от града, защото, освен че увеличава задкулисната си политическа власт, се отдава и на меценатство. През 1419 година започва първия си важен проект — оглавява обществената комисия, която поръчва изграждането на Оспедале дели Иноченти — градския приют за сираци. След две години заедно с още седем съседни семейства Джовани поръчва издигането на нова църква на свети Лоренцо, старата е осветена от свети Анселм през 393 година и е в окаяно състояние, още преди да бъде повредена от пожара през 1417 година. Тези авантюри на Медичите в меценатството са част от усилията на рода да придобие обществено положение, отговарящо на нарастващото му политическо влияние, и са също толкова прозорливо подбрани. Оспедале дели Иноченти се радва на особената любов на „малките хора“, мнозина от които израстват там, в „Сан Лоренцо“ се черкуват всички от рода Медичи, а името на светията носят много от синовете, така че с изграждането на тези места родът изгражда и репутацията си.

Човекът, който получава поръчката за изграждането на Оспедале дели Иноченти и „Сан Лоренцо“, е Брунелески, най-изтъкнатият по това време архитект на Флоренция. Той има раздразнителен и груб характер, а в свободното си време обича да пише ругателни сонети за своите врагове, но този потаен и амбициозен мъж е един от основоположниците на Ренесанса. Именно той преоткрива правилата за перспективата, забравени от древни времена, а галерията с колони на Оспедале дели Иноченти обикновено е считана за първия образец на ренесансовата архитектура. Линията е изчистена и класическа, отразяваща архитектурния стил на Древния Рим, но тънките изящни колони не са само декоративни, а имат и подпорна функция — метод, неизползван от римско време до този момент. Изграждането на Оспедале дели Иноченти и „Сан Лоренцо“ са големи начинания и отнемат на Брунелески повече от десетилетие, през което лукавият покровител и архитектът с труден характер изграждат неподозирано приятелство.

Но съвсем скоро на Джовани му се налага да се заеме с по-належащи дела. Италианската политика остава все така размирна, а търканията между Флоренция и мощния й експанзионистичен съперник Милано не секват. През 1422 година херцогът на Милано Филипо Мария Висконти подписва мирен договор с Флоренция, за да може Милано да атакува западния си съсед Генуа, без да се притеснява от нападение в гръб. Въпреки договора обаче Милано окупира Форли, малък град в областта Романя, който поне привидно се намира под протекцията на Флоренция. Благородническите семейства на Флоренция — Албизи и Узано — са за обявяване на война, но народът, подкрепян от Медичите, е за мирно разрешаване на проблема — на обикновените граждани им е писнало да плащат данъци за подобни военни авантюри, които обикновено приключват катастрофално. Противно на общественото настроение Сеньорията бива убедена да гласува в полза на войната, след което Джовани ди Бичи патриотично приема решението и помага за военната подготовка. Медичите може да се радват на популярност, но все още не контролират града и органите му на управление.

Страховете на Джовани се оправдават, войната тръгва зле и през първите три години Милано отвоюва много територии. Разстоянието между града и Флоренция не е голямо, около двеста и шестдесет километра, но завзетите от Милано територии не са достатъчни, за да сложат край на военните действия. Такива войни се водят главно от наемници, които високо ценят живота си по време на сблъсъците със своите събратя от противниковата страна, та са склонни да протакат, докато ковчежниците могат да си позволят да плащат. След третата година Венеция влиза във войната на страната на Флоренция и сериозно накланя везните в нейна полза. Наемниците продължават да водят своите подобия на битки през следващите две години, докато в крайна сметка през 1427 година Висконти от Милано не е принуден да подпише унизителен мирен договор.

Флоренция е изправена пред перспективата да наложи убийствени данъци, за да плати за тази разорително скъпа война. Според Макиавели „за войната флорентинците похарчват три милиона и половина дуката“, равни на потресаващите 4 200 000 флорина. В миналото градът набира голяма част от приходите си от данъци, основани на estimo системата, използвана главно от онези, които са на власт, за да нанесат зашеметяващ удар върху своите противници. При тази система, както подсказва и името й, се изчислява доходът, което пък означава, че земевладелците плащат малко. Хората с високи доходи правят всичко възможно да ги скрият, а онези, които имат прекалено ниски доходи, за да ги покрият, понасят непропорционално висока данъчна тежест. От години системата е повод за недоволство сред хората, който нямат полза от нея, а това е мнозинството от населението.

Скоро разбират, че ще бъде трудно да съберат достатъчно данъци, за да платят за войната. Единственият изход е да сменят данъчната система и по този повод е въведен нов начин на облагане — catasto или регистър на собствеността, базиран на цялото имущество на един гражданин, а не само върху доходите му. Богатството се декларира в обществен регистър, в който се записват всички притежания, както и доходът от собствеността и от всякакъв друг източник. Регистърът се води от инспектори, които имат на свое разположение платени информатори, за да са сигурни, че в него се записват отговарящи на истината данни. Системата измества ударението от лесно укриваемите доходи върху облагането на земята и реалните богатства.

Системата се радва на голяма популярност сред народа, но не и сред всичките му симпатизанти. Няма нищо изненадващо в това, че винаги предпазливият шестдесет и седем годишен Джовани ди Бичи първоначално таи резерви към този начин на облагане, но след като вижда накъде духа вятърът, става един от най-пламенните му поддръжници. В крайна сметка Риналдо дели Албизи, водачът на олигархията, е принуден от обществения натиск да въведе новия начин на облагане, въпреки че почти няма заслуги за това. По същото време Джовани ди Бичи успява да се постави в положение, при което се радва на по-голямата част от общественото одобрение, защото безкористно подкрепя нововъведението.

Не всички действия на Джовани обаче имат за цел напредъка на рода Медичи. Той е и състрадателен. Чрез разпростиращите се навсякъде пипала на международната банкова система до него достигат новините, че опозореният му венециански управител Нери Торнакуинчи живее в крайна бедност в Краков, и Джовани веднага нарежда да бъде преведена сумата от тридесет и шест флорина на бившия му служител. Подобни малки жестове на щедрост са чести и неизменно пазени в тайна, Медичите се стремят към аристокрацията и постепенно възприемат някои от качествата и отговорностите й.

Джовани ди Бичи се разболява през 1428 година, на шестдесет и осем години е и знае, че умира. Извиква синовете си Козимо и Лоренцо край своя одър и според легендите им дава следните съвети: „Никога не се мотайте край двореца на Сеньорията, сякаш това е мястото, където вършите делата си. Ходете там, само когато ви извикат, и приемайте само длъжностите, с които ви удостоят. Никога не се перчете пред народа, а ако се налага, тогава го правете колкото е възможно по-незабележимо. Не се набивайте в очите на обществото, никога не се опълчвайте срещу желанието на народа, освен ако то не защитава нещо пагубно…“ Малко вероятно е Джовани да е използвал точно тези думи, но те остават в легендите на Медичите. Години наред представителите на рода ще се придържа към тези съвети, а когато не го правят, ще имат усещането, че ги следват, или поне ще си мислят, че така трябва да ги следват. Джовани изгражда силен, съзидателен образ на Медичите, а в съответствие с него е и последната молба към синовете му — да бъде погребан тихо, без никакви показни процесии.

Козимо вероятно би се подчинил, но общественото настроение изисква друго. Старецът допринася за доброто име на Флоренция и се смята, че използва влиянието си за благото на народа, така че хората искат да бъде погребан с всички почести. Синът решава, че може би в крайна сметка е време да се покажат пред обществото, но съответно посланието ще е уклончиво: народното погребение на Джовани ди Бичи няма да е очевидна демонстрация на могъществото на Медичите, а израз на искрено уважение към един изключителен гражданин, който е починал. Но по време на самото събитие нещата поемат по свой собствен ход и всеки иска да бъде част от това честване за прослава на Флоренция.

Първо трябва да се изпълни древен обичай, за който казват, че води началото си от етруско време, много-много отдавна, още две хиляди години преди Римската република. При смъртта на главата на семейството се пробива дупка в стената на дома му и тялото се изнася през нея, преди да бъде поставено в ковчега начело на процесията. Тялото на Джовани ди Бичи е поставено в отворен ковчег и по улиците след него вървят двадесет и четирима представители на рода Медичи. Зад тях, подредени по ранг, са всички чуждестранни посланици, които пребивават в града, следвани от гонфалониера и членовете на Сеньорията, след които пък идват представителите на еснафите и т.н. Козимо възнамерява посланието да е уклончиво, но за всички онези, съзрели дългото шествие, виещо се по улиците към църквата „Сан Лоренцо“, то е пределно ясно — Медичите са тук.