Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (25) (Личности, променили курса на Европейската история)

23.
Папството остава в семейството

В края на 1521 година, само месец след смъртта на Лъв X, в Рим се събира конклав, който трябва да избере следващия папа. Мнозинството очаква братовчед му кардинал Джулио де Медичи да го наследи, тъй като е публична тайна, че е сред най-добрите съветници на Лъв X, както и че управлява финансовите дела на папата. Не влиянието на кардинал Джулио де Медичи, а фактът, че Лъв X пренебрегва съветите на своя братовчед в толкова много случаи, се счита от мнозинството като причина за тежкото положение на папството. Напротив, кардинал Джулио сякаш е всичко, което Лъв X не е — той е хубав, сериозен, навъсен и надарен с добър вкус. Въпреки това обаче мнозина остават непоколебими по въпроса за неговата кандидатура.

Кандидатурата на кардинал Джулио може да има могъщи поддръжници, тъй като с годините братовчедите Медичи си създават влиятелни приятели в Рим, но имат и силни врагове. Кардинал Франческо Содерини например е твърдо решен да няма втори папа Медичи. В това си намерение най-неочаквано е подкрепен от кардинал Помпео Колона, който е сред тридесетте и един кардинали, ръкоположени от Лъв X, и който вижда в това своята възможност да бъде избран. Положението става патово, когато двамата са подкрепени от френските кардинали, които не са склонни да забравят за предателството на Лъв X към техния крал.

Кардинал Джулио решава да предприеме хитър политически ход. Скромно обявява, че не е достоен за високия пост, и предлага малко известния фламандски учен кардинал Адриан Дедел, който е изключително религиозен и аскетичен човек и който е бил някога възпитател на императора на Свещената римска империя Карл V. Кардинал Джулио е сигурен, че ще отхвърлят кардинал Дедел заради неговата неизвестност, липсата на политически опит и факта, че не е италианец. Себеотрицателното предложение, направено от кардинал Джулио де Медичи, трябва да докаже на всички, че всъщност той е идеалният кандидат. Но постига силно нежелан резултат — кардиналите отговарят на блъфа на Джулио де Медичи и кардинал Адриан Дедел е избран за папа под името Адриан VI. Тълпите, които очакват новините отвън пред конклава, от изненада отказват да повярват на ушите си — няма ги обичайните радостни възгласи, само тишина, последвана от нарастваща врява от подигравки и дюдюкания.

Обикновените хора явно много по-добре от кардиналите знаят до какво ще доведе този избор, а назначението на папа, който се държи така, както се очаква от един истински понтифекс, се оказва катастрофално за Рим. Няма изгодни назначения, няма карнавали и шествия, няма изобилни и разточителни пиршества. Благочестивият Адриан VI се нанася в една малка стая в папските апартаменти и продължава да живее с един Флорин дневно, като става да се моли при изгрев-слънце и се храни само с рядка овесена каша, сервирана от злата му стара фламандска слугиня. Кардиналите и гражданите гледат на примерния живот на папата като на варварство, за тях това е типично северноевропейско поведение, точно това, което може да се очаква от един неизтънчен неиталианец. Лошото обаче предстои — папата заповядва на всички кардинали и архиепископи, живеещи в Рим, да напуснат града и да се върнат в своите диоцези, а мнозина от тях никога не са били там. Следва масово и мрачно отпътуване от Вечния град.

Много скоро икономическият живот в града замира и както Вазари описва ситуацията, много хора на изкуството „едва не умират от глад“. Ако художниците са в толкова окаяно положение, то неизбежно други не толкова привилегировани членове на обществото са в далеч по-тежко положение: главорезите са принудени да просят, джебчиите да се прехранват от милостиня, проститутките гладуват и дори свещениците водят въздържан в яденето и пиенето благочестив живот. Няма нищо неочаквано в това, че през 1523 година, само две години след като е избран за папа, Адриан VI умира — официалната причина за смъртта му е бъбречно заболяване, което почти със сигурност е евфемизъм за отравяне, инцидент, който се случва от време на време и който до този момент е отговорен за кончината на шестима папи подред.

Този път кардинал Джулио идва добре подготвен на конклава, също толкова добре подготвени са и заклетите му врагове кардиналите Франческо Содерини и Помпео Колона, които сега открито са подкрепени от Франсоа I и всички френски кардинали. Резултатът е поредното безизходно положение — предлагат се и се приемат подкупи, дават се обичайните тайни обещания, но конклавът остава все така в задънена улица. Дните преминават в седмици, а после в месец, минава още един, а отвън обикновените хора започват да се бунтуват. Никой не може да се свързва с кардиналите зад заключените врати на конклава и въпреки това до тях достигат новините, че недоволството на европейските владетели от неуспеха им нараства. Императорът на Свещената римска империя и английският крал Хенри VIII дават да се разбере, че са за още един папа от рода Медичи, сега дори Франсоа I се съгласява с тях, защото е убеден, че кардинал Медичи бързо ще предаде императора и ще възстанови съюза си с Франция. След шестдесет дни, най-дългият конклав в историята, кардинал Медичи е избран и става папа Климент VII.

Джулио е отгледан в двореца Медичи и получава най-доброто хуманистично образование, което може да се купи с парите на семейството. На четиридесет и пет години е достатъчно възрастен, за да си спомня вечерите на една маса с Лоренцо Великолепни и как седи заедно с младия Микеланджело и бъдещия Лъв X, докато слушат хора като Полициано и Пико дела Мирандола, които обсъждат философията и рецитират поезия. Климент VII наследява красотата на убития си баща, макар че лицето му е по-скоро мрачно и навъсено, отколкото усмихнато. Наследява и уменията на своя дядо Козимо де Медичи, свързани с финансовите дела, но има силна склонност към неговата легендарна предпазливост, която кара новия папа да се колебае, когато трябва да вземе важни решения. Но за разлика от своя братовчед Лъв X разбира много от изкуство.

Разточителното покровителство на Лъв X прави Рафаело богат, но неговият по-млад и по-предпазлив братовчед кара художника да се развива. Кардинал Джулио де Медичи поръчва на Рафаело последния му шедьовър „Преображение“, който остава незавършен заради преждевременната смърт на художника през 1520 година на тридесет и седем години. В това произведение Рафаело стига далеч отвъд характерната за него изящност и лекота, за да изобрази едно треперещо от вълнение и многообразно човечество, изпълнено с благоговение пред чудотворното преображение на Христос. Това е работа с вътрешно напрежение и колоритност, при която спускащият се мрак обгръща въздушната лекота на възвисилия се Иисус. Като такава можем да я смятаме за отражение на духовността на Климент VII, който въпреки своята светска нерешителност и нерядко мрачно излъчване води вътрешен живот, озарен от непоклатима вяра.

Може би именно тези характерни черти отговарят на въпроса защо той толкова харесва Микеланджело, който въпреки своята дълбока и очевидна вяра, в най-добрия случай е труден и непредсказуем човек на изкуството. Кардинал Джулио наглежда работата на Микеланджело по капела Медичи във Флоренция, а по време на понтификата си като Климент VII му поръчва да нарисува „Страшния съд“ в Сикстинската капела. Според Кондиви Климент VII смята, че „разнообразието и величието ще предоставят едно по-широко поле на Микеланджело, за да докаже силата, която е в него.“ Папата знае какво прави, макар че няма да доживее да види тази поразителна фреска в целия й блясък. Тълпите от осъдени хора, някои възвисяващи се, но мнозинството хвърлени надолу в чистилището и огньовете на ада, са лесно разпознаваеми като ренесансови образи. Това обаче не е опростеното средновековно изображение на пламъците и сярата, тук виждаме човечеството във всичките му превъплъщения от светците до най-виновните грешници. Фреската напомня, че дори силните и уверени в себе си хуманисти ще се изправят пред Страшния съд — в основата си Ренесансът, въпреки всички трансформации, остава религиозно явление, а идеите, които го променят, все още са в зародиш.

Изненадващо е обаче, че Климент VII е много добре запознат с тези идеи, а дори още по-изненадващото е, че силно им симпатизира. Знае се, че секретарят му Йоханес Видманстад запознава папата с идеите на Коперник и дори изнася лекция за новото учение за вселената в градините на Ватикана, на която присъстват Климент VII и редица от висшите му сановници. Съдържанието на лекцията е взето от „Малък коментар“ на Николай Коперник, който се разпространява от ръка на ръка и съдържа „За въртенето на небесните сфери“. Коперник изказва предположение, че движението на звездите и планетите най-добре може да бъде обяснено с едно неподвижно слънце, около което земята и другите планети се въртят, като само луната се върти около земята. Тази теория има големи последствия, тъй като означава, че земята, а следователно и човекът, не са центърът на Божието творение. Средновековното виждане, че човекът е микрокосмосът на макрокосмоса (вселената) вече не се поддържа, изобилието от тълкувания на това виждане и смисълът, който придава на човешкото съществуване, изчезват за миг. Теорията на Коперник е важна и с това, че е първото голямо предизвикателство срещу идеите на класическата епоха, които отново се появяват по време на Ренесанса. Тази нова теория отваря път към един непознат досега начин на мислене, почиващ на наблюдението и опита и поставящ основите на научното мислене.

Климент VII с лекота приема идеята за хелиоцентризма на Коперник и привидно не открива никаква заплаха за своята вяра в нейните твърдения, неговият ренесансов хуманизъм е отворен за подобни напредничави теории. По ирония на съдбата именно Лутер отхвърля Коперник, защото макар и Реформацията да представлява движение срещу потискащата хегемония на Църквата, същевременно запазва много от идеите на ранното християнство. Протестантството, което се ражда от Реформацията, запазва непокътнати много средновековни разбирания за вярата и знанието и когато идеите на Коперник се противопоставят на тези на Аристотел, Лутер твърдо застава на страната на Аристотел.

Във времето преди да стане папа, Климент VII е близък с Леонардо да Винчи. Бил е прекалено малък, за да е свидетел на предполагаемия престой на Леонардо в двореца Медичи във Флоренция, но със сигурност познава художника от времето на относително дългото му пребиваване в Рим, което започва в началото на понтификата на Лъв X през 1513 година, когато новият папа настанява Леонардо в личните си покои във Ватикана. Годините не са добри за Леонардо, който вече минава шестдесетте и се превръща в един сърдит старец. Страда от хипохондрия, която само се утежнява от силното му недоверие към лекарите. Леонардо изпитва и силно подозрение към двамата немски помощници, които Лъв X му дава, защото е убеден, че крадат идеите му. От своя страна те докладват на папата, че Леонардо се занимава с черна магия, което не е точно така, но помощниците му са убедени в правотата си. Всъщност Леонардо изучава анатомия, но дисекцията на трупове не е нещо, което Църквата би желала да насърчи, така че Лъв X забранява на художника да я извършва. Съществува вероятност Леонардо да изпитва колебания по въпроса за своя младежки, но необявен открито атеизъм. Дневниците му са изпълнени с изображенията на потопи, които са продиктувани от лошите му предчувствия, свързани с втори потоп, който „Божият гняв ще излее върху човечеството“. Дори внушителен ренесансов ум като Леонардо е уязвим, когато става дума за религия. Хуманизмът на Полициано, Пико и Ботичели е крехък и те са покорени от Савонарола. Леонардо обаче изглежда е покорен от собственото си съзнание или от чудатостите на своята психология. През този период простият огледален шифър, използван от него, за да води дневниците си, се превръща в по-сложен шифър, като същевременно дори и някои от най-ясните му записи остават двусмислени. Един особено интригуващ откъс от това време гласи „i medici me crearono edesstrussono“, който обикновено се превежда като „Медичите ме създадоха и унищожиха“. Би било доста показателно, ако това е истинското мнение на Леонардо за Медичите, а и човек се чуди как може да са го унищожили. Дали не става дума за временно раздразнение, продиктувано от забраната на Лъв X върху дисекциите, или пък е обмислена преценка? Проблемът е, че думата medici е множественото число на medico, което на италиански означава „лекар“, и това значение изглежда по-правдоподобно. Широко известното недоверие на Леонардо към лекарите като нищо може да го е накарало да си мисли, че те го унищожават, или пък, ако раждането му е било трудно, тогава може да е смятал, че лекарите са го „създали“, но дори и в този случай тълкуванието остава спорно.

Този период от живота на Леонардо не е изцяло затъмнен от отрицателни мисли. Сега за първи път вижда работите на Рафаело, които силно го впечатляват и оказват влияние върху неговото изкуство. Друг щастлив случай е събитието от 1515 година, когато Леонардо придружава Лъв X по време на триумфалното му влизане във Флоренция, както и на последвалата му трудна среща с новия, млад крал на Франция Франсоа I в Болоня. Леонардо е доведен, за да забавлява, да доставя удоволствие и да предизвиква възхищение у Франсоа I, в което, разбира се, постига успех. По предложение на Лъв X Леонардо конструира механичен лъв, който извървява няколко крачки, а после гърдите му се отварят и вместо сърце зрителите виждат френската хералдическа лилия — това трябва да символизира искреното приятелство между Лъв X (лъва) и Франсоа. Предизвиканата от играчката наслада сигурно тушира изнервящата им среща и спомага Джулиано де Медичи да бъде обявен за херцог на Немур. Това е подходяща компенсация на съдбата, тъй като Джулиано е близък с Леонардо и вероятно е неговият най-успешен покровител. Съществува вероятност да е поръчал „Мона Лиза“, която на свой ред да не е съпругата на флорентинския сановник Франческо дел Джокондо, а любовницата на Джулиано де Медичи.

Леонардо със сигурност получава поръчка от Лъв X и създава една мадона за бъдещия Климент VII, представляващи две от няколкото дузини картини, които със сигурност могат да му бъдат приписани. Медичите имат значително влияние върху живота на Леонардо, а представянето на художника от Лъв X на Франсоа I в Болоня се оказва особено съдбовно.

Двадесет и една годишният френски крал се вижда като въплъщение на рицарските добродетели, но освен това се смята и за учен, в резултат на което между него и Леонардо се създава силно и продължително разбирателство. След като се връща в родината си, създава ренесансов двор, в който кани и Леонардо. Недоволният от живота си в Рим художник приема и заминава за Франция, където след по-малко от три години умира на шестдесет и седем години, като според Базари, на когото понякога не може да се разчита, смъртта го застига в ръцете на Франсоа I.

Друг много различен човек на изкуството, покровителстван от Климент VII, е златарят и скулпторът Бенвенуто Челини, който също оставя доста живописни, но ненадеждни спомени за своя живот. Челини е роден във Флоренция през 1500 година и в началото на своя жизнен път си създава име на ненадминат ювелир. Вследствие на шумна кавга е осъден на смърт, но избягва от града. Това е първият от поредицата насилствени и кървави инциденти, бележещи живота му.

Челини пристига в Рим на двадесет и три годишна възраст в същата година, когато Климент VII става папа. Новият понтифекс бързо съзира изключителния му талант и му поръчва няколко произведения, които донасят на Челини голяма слава в Рим. В своята „Автобиография“ по-късно ювелирът разказва как усърдно създава множество предмети на изкуството, включително монети, мощехранителници и брошка с гербовия девиз на папата, като по негово скромно мнение, всички те са великолепно изработени. Описва и как често се оттегля в провинцията с противния си звяр и любимо ловно куче Баручо, където очевидно е способен да убие две гъски с един изстрел от разстояние от около деветдесет и пет метра. Всеобхватната, но неизменно съсредоточена върху едно нещо автобиография на Челини разкрива автора и като самохвалко, лъжец, крадец и дори убиец, но същевременно съдържа доста подробности, хвърлящи светлина върху много от влиятелните личности, с които се среща, в това число и Климент VII. Макар че поредицата от лични разговори, за които твърди, че води с папата, очевидно са измислени, няма никакво съмнение, че е близък с Климент VII и, както по-късно ще видим, присъства на едни от най-съдбовните събития в живота му.

За съжаление заради материала, с който Челини работи най-често — златото, произведенията му по-късно са претопени от алчни вандали, като сред тях има както крале, така и крадци. Единственият съществуващ образец от злато, за който със сигурност знаем, че е негов, е голяма солница с полегнали мъжка и женска фигури, създадена за Франсоа I, което несъмнено показва, че неподбиращият бисексуален самохвалко и крадец притежава и неподражаем талант.

Дори тихият и търпелив Климент VII е вбесен до крайност от Челини. Творецът разказва, че когато папата чува за поредната му лудория, при която е нанесъл смъртоносен удар върху черепа на един нотариус, „посинял от бяс, папата заповяда на коменданта, който също беше в стаята, да ме арестува и обеси на мястото, където бе извършено убийството.“ За щастие преди комендантът да арестува Челини, жертвата му чудотворно оживява, папата помилва ювелира, на когото приписват думите „той няма да иска да ме загуби за нищо на света.“

Ако можем да вярваме на тази история, тогава в нея виждаме един от редките случаи, когато Климент VII действа пламенно, бързо и решително.

В повечето от случаите той се проявява като човек с почти смразяващ самоконтрол и у него чертата на Медичите за сдържана предпазливост се задълбочава и се превръща в недостатък. Венецианският посланик описва новия папа така: „Говори добре и разбира всичко, но е много плашлив.“ Преценката е прекалено строга, но Климент VII твърде много вниква в нещата и винаги може да види двете страни във всяка определена обосновка. Това го превръща в най-близкия съветник на Лъв X, но пречи на способността му да поема нещата в свои ръце. Когато управлява Флоренция, това няма кой знае какво значение, тъй като партийната машина се грижи за повечето решения и през по-голямата част от времето неговото управление е вещо и умело. Като папа обаче трябва да взема решения, които далеч надхвърлят нивото на градската политика, решения, изискващи водачество, изпълнено и със самоувереност и убеденост в собствената правота, качества, които биха могли да са подкопани от незаконния му произход. Изглежда, че психиката на Климент VII е сериозно засегната от липсата на истински баща. Лоренцо Великолепни изпитва силна загриженост към него, дори забелязва и насърчава дарбите му, но собствените му деца винаги са на първо място. Показателно е, че не Лоренцо, а синът му Лъв X е отговорен за първите важни стъпки в кариерата на бъдещия Климент VII.

Тази нерешителност в Климент VII се вижда още в началото на понтификата му, а дали има фатални последствия за папството му, или пък всъщност обстоятелствата са неизбежни, е друг въпрос. Трудностите, пред които се изправя Климент VII, когато се възкачва на папския престол, са мъчно преодолими, а и липсата на ясен поглед не допринася за нищо добро. Умереният му начин на живот може да промени поведението на папството у дома, но всъщност папството като цяло отчаяно се нуждае от реформи.

Климент VII изглежда възпиран, накъдето ида се обърне. Врагът му кардинал Колона продължава да заговорничи за смъртта му, а папата открива, че не може да си купи приятели, защото хазната е празна. Положението извън Рим изглежда дори още по-злокобно, защото християнският свят е изправен пред външна заплаха от страна на изключителния султан Сюлейман Великолепни, владетел на Османската империя, която тогава заема целия Балкански полуостров, достига до Адриатическото крайбрежие, а на север се простира чак до Унгария, като застрашава цяла Централна Европа. Сякаш това не е достатъчно лошо, та християнството е изправено и пред вътрешната заплаха на протестантското движение, отприщено от Лутер и започващо едва сега застрашително да се разпростира. Същевременно в страната конфликтът между могъщия френски крал и императора на Свещената римска империя заплашва да разкъса Италия.

Франсоа I бързо се връща на италианска територия, повел отново войските си към Милано. Преди десет години Лъв X едва успява да оцелее при подобна ситуация в началото на своя понтификат, сега Климент VII се опитва почти по същия начин да се справи с положението, въпреки че съдбата и характерът му работят против него. Той се съюзява с императора на Свещената римска империя Карл V и заедно с испанската армия през февруари 1525 година се сблъсква с французите при Павия, само на тридесетина километра южно от Милано. Испанската войска нанася съкрушително поражение на френската и мнозина от френските благородници военачалници са убити, самият Франсоа I е пленен и отведен в Испания. Освобождават го едва след година, и то след като е принуден да предаде на Карл V цяла Бургундия, както и да се откаже от претенциите си към Неапол и Милано.

Климент VII бързо осъзнава, че сега император Карл V представлява пряка заплаха за цяла Италия, да не говорим за останалата част от Европа, затова веднага започва тайни преговори с новоосвободения Франсоа I. Резултатът е създадената през 1526 година Лига от Коняк, в която влизат Франция, Венеция, Милано, Папството и Флоренция, които се обединяват срещу владетеля на Свещената римска империя.

Император Карл V е вбесен, но по същото време в Рим достигат новините за голяма битка на унгарците с османската армия на султан Сюлейман Великолепни при Буда на брега на Дунава. Историкът Гучардини е в Рим като папски съветник и разказва как научават, че „армията, събрала всички благородници и смели мъже на Унгария, е разбита, има ужасно много убити, самият крал е повален заедно с мнозина от влиятелните прелати и барони на кралството.“ Климент VII веднага призовава за „всеобщ мир сред християните“ и за сформирането на военен съюз срещу нашествието на неверниците, след което свиква консисторията и казва на кардиналите да обединят сили в подготовката на похода срещу турците.

Кардинал Колона не обръща внимание на голямата заплаха и вижда в това възможност да нанесе удар на Климент VII. Веднага заминава в крепостта си, която се намира в подножието на планините на около шестдесет и пет километра югоизточно от Рим, където успява да събере войска от 800 конници и 5 000 пехотинци. Застава начело и потегля към Рим, където, според Гучардини, „нито папата разполага с войска, която да го защити, нито пък народът на Рим, отчасти защото е доволен от сполетялото го нещастие и отчасти защото смята, че обществените трусове не го засягат, прави нещо в защита на своя понтифекс.“ Вследствие на това кардинал Колона бързо превзема града. „Готов да умре“, Климент VII заема „мястото си на папския трон, облечен в одеждите на понтифекс и с всички регалии, следвайки примера на Бонифации VIII“, който по подобен начин е нападнат от друг Колона през 1303 година. Кардиналите на Климент VII обаче успяват в крайна сметка да го убедят да потърси спасение в крепостта „Сант Анджело“, което несъмнено му спасява живота. Впоследствие кардинал Колона успява да изтръгне унизително споразумение от папата, защото „в крепостта няма продоволствие, за да издържат на обсада“. Климент VII е принуден да се откаже от Лигата от Коняк срещу владетеля на Свещената римска империя, като същевременно кардинал Колона и всички заговорници получават нарочно папско помилване, което им дава имунитет срещу всякакви репресии.

На практика положението на Климент VII е неудържимо, властта му е подкопана, а политическата му стратегия е съсипана и той привидно изпада в обичайното си състояние на нерешителност. Но този път външността дава невярна представа за действителността — тихомълком и с нехарактерна за него скорост папата взема прибързано решение, което по-късно ще се смята за едно от най-погрешните в живота му, макар че първоначалният му ефект хваща кардинал Колона неподготвен. Климент VII изпраща голям контингент от папските войски в земите на кардинал Колона със заповед да ги опустошат и да разрушат укрепленията, да прогонят в планините онези, които ги населяват, и да изгорят до основи крепостите. За да унижи допълнително кардинала, папата постановява, че го лишава от всичките му църковни санове и титли, обявява го извън закона и дори стига дотам, че обещава награда за главата му, която е още по-обидна, тъй като е непочтително ниска, заради липсата на пари в папската хазна. Разказват, че когато кардинал Колона научава за това, изпада в такъв бяс, че дори самото споменаване на името на папата го кара да трепери от ярост. Без повече шум той се отправя с остатъка от войските си към Неапол, където вицекралят на Карл V изпълнява заповедите на своя владетел и събира войска, за да „даде такъв урок на папата, който той никога няма да забрави“.

Същевременно на север от Алпите Карл V заповядва на друг от своите генерали да събере огромна армия, с която да се насочи към Рим. Тя е съставена от ландскнехти („наемници“), набирани от Бавария и Франкония, предимно протестанти от селски произход, изпълнени с верски устрем заради похода срещу Рим и вдъхновени допълнително от историите за богата плячка. Води ги изключителният, но възрастен немски военачалник Георг фон Фрундсберг.

Отчаяното положение на Климент VII е само леко облекчено, когато папските войски, намиращи се на юг от Рим, успяват да пресрещнат кардинал Колона и неаполитанските войски при Фросиноне, портата на опустошените земи на Колона. По това време армията от ландскнехти на фон Фрундсберг напредва на юг през Алпите. Проливните дъждове и първите снежни бури не ги възпират и те си проправят път през проходите, понесли на ръце пълния Фрундсберг над скали и заснежени полета, докато най-после достигат равнините на Ломбардия. Одрипавелите и изгладнели от изпитанието ландскнехти се обединяват с войските на другите имперски военачалници — смелия Филибер, принц на Оранж, и Бурбонския херцог, които предвождат още повече испански сили. Имперската армия на север наброява общо 30 000 души.

Дотогава Климент VII изпада в агония от нерешителност и не може да вземе решение дали да брани Рим или да поиска унизителен мир, нахално да изтъкне правото си като духовен водач на християнския свят или да се остави на милостта на Карл V, или пък просто да избяга и да се надява, че църковните прелати ще му се притекат на помощ. Най-после успяват да убедят папата да изпрати емисари, които постигат успех в уговарянето на временен мир с Бурбонския херцог и неговата настъпваща армия. Когато обаче немските ландскнехти научават за това, буквално се вдигат на оръжие — заплатата им зависи от битките и след като оцеляват след прекосяването на Алпите, не са в настроение да се върнат с празни ръце. Дори непрестанният дъжд не успява да потуши устрема им, заглушават с викове всеки опит на Георг фон Фрундсберг да се обърне към тях, а той пък на свой ред толкова се вбесява от неподчинението им, че получава апоплектичен удар и трябва да го откарат с кола, за да се възстанови във Ферара.

Бурбонският херцог поема командването на ландскнехтите, но не успява да контролира все по-бунтовно настроените и раздърпани войници. Продължава да вали, провизиите намаляват, а тежките оръдия затъват в калта. Много скоро дори дисциплинираните испански войници се настройват против мира и Бурбонският херцог се огъва и дава заповед да потеглят на юг през Апенините към Рим. С радостни възгласи немците се втурват напред, следвани от стройните редици на испанците.

Проливните дъждове не спират, докато армията бързо се движи на юг през планините. Съвременниците описват парцаливите и изгладнели ландскнехти, съпровождани от фанатичните испанци, втурващи се през проходите и проломите. На групи от по тридесет, хванати за ръце, те си проправят път през буйните порои на придошлите планински потоци, движени от мечтите за златото и плячката, които ги чакат.

В Рим Климент VII е толкова ужасен от събитията, че се говори, че изпада в почти безумна апатия, от която не могат да го извадят. Мургавото му лице с хлътнали очи е застинало неподвижно и погледът му е вперен в една точка. Някои от кардиналите бягат от града, а други се барикадират в укрепените си дворци и заравят ценностите си. Най-после папата се отърсва и взема мерки, но открива, че папската хазна е празна — няма пари, за да плати за защитата на града. В отчаян опит да намери изход, Климент VII назначава шест от най-богатите граждани за кардинали, но по този начин набавя едва 15 000 флорина, което пък само го прави още по-нерешителен. Според Гучардини „съзнанието на папата бе далеч по-затормозено от скандалното подкупничество, отколкото от перспективата, че Папството и християнският свят ще бъдат разрушени.“ Дотогава 3 000 души потърсват убежище в непристъпната крепост „Сант Анджело“, която този път е добре снабдена с провизии за обсадата. Но Климент VII все още се колебае в папския дворец и отказва всички опити да бъде спасен, а имперската армия се тълпи в подстъпите към Вечния град.

Сутринта на 6 май 1527 година имперските войски достигат до стените на Рим, които през нощта биват обвити от гъста мъгла, вдигнала се от река Тибър. В папския дворец Климент VII още от ранни зори е паднал на колене и като обезумял се моли за Божия намеса. Врагът излиза от мъглата и започва да се изкачва по стените, а защитниците се втурват към бойниците. Челини, който присъства на събитието, описва сцената така: „Когато стигнахме градските стени, видяхме под нас огромните по численост роти на войската на Бурбонския херцог, които с всички сили се бореха да проникнат в града. Там, където бяхме ние, битката бе особено ожесточена и много млади мъже вече бяха повалени от нападателите. Цялото място бе покрито с гъста мъгла и боят бе отчаян.“ Челини разказва как неговият събрат по оръжие се паникьосва и отчаяно го моли да бягат, но смелият ювелир успява да повдигне духа на приятеля си. По това време имперските войски вече са успели да закрепят здраво за стените няколко стълби, Челини и защитниците ги обсипват с куршуми от аркебузите, а сред мъглата, виковете и изстрелите цари пълен хаос. Няколкото източници за събитията отбелязват как в началото на нападението Бурбонският херцог седи в предните редици на своите войски и смело ги окуражава и насърчава. В един миг част от мъглата се разпръсва и Челини разказва как горе на бойниците „насочих аркебуза си в най-многобройната група на врага и се прицелих право в мъжа, който виждах, че се отличава от останалите. Беше толкова мъгливо, че не можех да преценя дали стои на краката си или язди кон.“ Ако можем да повярваме на Челини, така той прострелва смъртоносно предводителя на имперските войски. В интерес на истината и други исторически извори потвърждават, че Бурбонският херцог е прострелян от аркебуза под стените, но никой не уточнява кой го е направил.

Към щурмуващите войски се присъединяват силите на кардинал Колона, така те придобиват числено превъзходство над защитниците. Когато враговете изкачват стените, жителите на града изпадат в паника и побягват към папската крепост „Сант Анджело“.

Безредиците са толкова големи, че мнозина са изпотъпкани до смърт на моста над река Тибър, а при тези условия е невъзможно да взривят моста, за да попречат на имперските войски да прекосят реката и да стигнат до сърцето на Рим. Докато населението се тълпи пред крепостта, се вижда как един от последните кардинали бива издърпан нагоре по стената в кошница. Челини и спътниците му напускат градските стени и си проправят път през тълпата към „Сант Анджело“. „Беше трудно да избягаме към крепостта, защото нашите офицери раняваха или убиваха всеки, опитал се да избяга от боя при градските стени. Врагът вече бе проникнал в града и бе по петите ни, когато успяхме да достигнем портата на «Сант Анджело». За щастие управителят на крепостта бе разчистил тълпата, защото искаше да спусне подвижната вертикална решетка на портата, така че ние четиримата успяхме в последния миг да се втурнем и да влезем.“

Поразителното е, че по това време Климент VII все още е коленичил в параклиса на папския дворец и между молбите да напусне, неговите слуги му съобщават и последните новини от битката. Папата мигновено се окуражава, когато научава, че Бурбонският херцог е убит. Придава си величествен вид и сяда на папския трон, като се загръща в одеждите си и за пореден път обявява, че ще се изправи пред враговете си както Бонифаций VIII. Изведнъж отвън долитат ревове и викове, когато вражеските войски започват да посичат ужасените граждани, скупчили се по улиците около папския дворец. Климент VII е объркан и започва да ридае, в последния миг го убеждават да се скрие на сигурно място в крепостта и той тръгва по издигната каменна галерия, свързваща двореца със „Сант Анджело“, която папа Александър VI благоразумно заповядва да построят. Прислужниците на Климент VII придържат дългата му папска дреха, за да може да тича по-бързо, той ускорява крачка в галерията над улицата и през отворите в стената вижда как ландскнехтите избиват безмилостно със своите алебарди свещениците и гражданите. За този момент папският историк Паоло Джиово, който е редом с понтифекса, разказва: „Покрих главата и раменете му с моята пурпурна пелерина, когато преминаваше край един прозорец, да не би някой варварски разбойник да познае папата по белите му одежди и да се опита да го простреля, докато бяга.“ Така най-после Климент VII се скрива на безопасно място в „Сант Анджело“.

До края на деня градът е опустошен и са избити 8 000 души. Това е само началото, на сутринта на следващия ден в пълния смисъл на думата започва разграбването на Рим. Разпалени от гуляите през нощта ландскнехтите започват да грабят църкви и да влизат в манастирите, за да нападат монахините. Разказват, че испанските войници ожесточено измъчват и обезобразяват безпомощните си жертви, а разорените италиански войници разграбват копторите на лодкарите, като отнасят всичко, включително гърнетата и пироните. Други извори разказват, че реликвите са използвани за мишени, а купчини от древни манускрипти са превърнати в постелки за конете. Името на Мартин Лутер е написано с върха на пика с големи букви върху една фреска на Рафаело. Проникват в дворците на кардиналите и висшите сановници, плячкосват ги, изнасилват жените, събличат господарите, подлагат ги на отвратителни унижения и после искат за откуп огромни суми. Онези, които нямат пари, имат късмета да умрат. По думите на един свидетел от епохата „адът не можеше да се сравнява с настоящото положение в Рим.“

Челини разказва за един мъж, застанал до него на бойниците на „Сант Анджело“, полудял от мъка, „забил пръсти в лицето си и горко ридаещ“, когато вижда как войниците долу измъкват семейството му от дома им. Почти като облекчение приемаме хвалбите на Челини, че става толкова добър стрелец с оръдията от стените, че веднъж „разделя един испански офицер на две с едно-единствено гюле“. В друг случай „стрелях с аркебуза и сеех смърт и унищожение. Човекът, когато улучих, бе принцът на Оранж, който бе отнесен…“ Като по чудо принцът оцелява след тази случка, защото по-късно го виждаме как енергично продължава да изпълнява ролята си на имперски военачалник.

„Автобиографията“ на Челини разказва и за дълбокото и често изказвано възхищение на Климент VII от смелите му подвизи. „Папата бе много доволен (от мен)… Папата изпрати да ме повикат, затворихме се в една стая и ме попита какво да прави с папската съкровищница… разпалено защити действията ми… топло ми благодари…“ и т.н. Всъщност папата е съсипан, обсадата продължава и той всеки ден става призори, бавно отива на бойниците и оглежда северния хоризонт за френските войски, които си мисли, че са изпратени да го спасят.

Плячкосването на Рим предизвиква голяма промяна в характера на Климент VII. Предишната му честност е заменена от неизлечима непочтеност и от този момент нататък той не се доверява на никого. Колебанието му остава, но вече зад него се крие един интригантски, а не разбиращ ум. Никога един папа не е търпял подобно унижение, а новините за плячкосването на Рим бързо се разпространяват из цяла Европа — подобно нещо не се е случвало от хилядолетие, от Ранното средновековие, от нахлуването на вандалите и вестготите. Император Карл V лицемерно заповядва на своя двор да носи траур, Лутер вижда в това Божия гняв, изсипал се върху бездуховността и покварата на Вечния град, а Еразъм е принуден да отбележи: „Наистина, това не е гибелта на един град, а на света.“

Обсадата на папа Климент VII в крепостта „Сант Анджело“ продължава пет седмици, през които хилядите хора, затворени вътре, едва издържат нарастващите жеги и много скоро са заплашени да умрат от глад. Едва на 7 юни император Карл V заповядва да вдигнат обсадата, но преди това Климент VII трябва да подпише договор, в който се отказва от голяма част от папските територии — от Чивитавекия и Остия на брега до Парма, Модена и Пиаченца на север. Само с един удар папските земи са намалени до една малка част от предишния им размер, вече нямат излаз на море и не разполагат с кой знае колко територии отвъд Апенините.

Дори след това на самия Климент VII не е позволено да напуска крепостта „Сант Анджело“, където остава да живее на практика като затворник, а около него останалите жители на Рим водят окаян живот в осквернените си домове и страдат от глада и чумата. Мършоядни гарвани кръжат в небето над руините и дори малкото останали на лагер имперски войски пред стените на „Сант Анджело“ се обезверяват, когато дългите горещи летни дни отстъпват на есента. С настъпването на зимата ордите немски ландскнехти и испански наемници, прекарали лятото в плячкосване на цяла Романя, се връщат в Рим. Трябва да получат всички останали пари и дават ултиматум — ако не им платят, ще проникнат със сила в „Сант Анджело“ и ще убият папата.

Рано сутринта на 7 декември оставят папата и свитата му да избягат. Климент VII се преоблича като слуга и заедно с хората си се отправя на север. В подгъвите на дрехите им са зашити златни слитъци, направени от Челини от претопените папски съкровища. След няколко дни път одрипавялата папска свита най-после попада на една отдалечена пътека на мулетари в планините на Умбрия, която е единственият път към изолирания и изоставен епископски дворец в Орвието. Тук Климент VII най-после е в безопасност, поне от враговете, ако не от природните стихии, защото според разказите на очевидци, дворецът е „в руини и е запуснат“. За да стигне до покоите на папата, човек трябва да мине през три големи стаи, като „всичките са голи, без гоблени по стените и с пропаднали покриви“. Папата пуска мустаци и брада, отчасти за да се топли, но вероятно най-вече като израз на своята отпадналост и като знак за промяната в характера — мъжът, който по време на възкачването си на папския престол се е славел като най-красивия, заемал някога този пост, сега се е превърнал в призрачна фигура с черна и придаваща му мрачен вид брада. Тогава и при него се появяват тежките надвиснали клепачи на Медичите, които има още Козимо, „Бащата на отечеството“, и са наследени от внука му Лоренцо Великолепни, но с тях Климент VII изглежда или леко задрямал, или коварен.

В Орвието папата се опитва да продължи с делата, свързани с управлението на папството и скоро го сполетяват други политически проблеми. Пристига пратеничество от английския крал Хенри VIII, който иска папата да му разреши да се разведе със съпругата си Катрин Арагонска. Климент VII се оказва в изключително трудно положение — не иска да отхвърли съюзника си Хенри VIII, но от друга страна Катрин Арагонска е леля на император Карл V, от когото зависи съдбата на папството. Климент VII започва да извърта, изглежда, че за момента не е в състояние да вземе каквото и да било решение. Английската делегация се връща у дома и занася ужасяващи новини за положението на папата: „Всичко е толкова оскъдно и скъпо, както никъде другаде“. Говорят и за „глад, немотия, грозни покои, отвратителен въздух“ и как стаите без покрив на папския дворец са пълни с „паплач и всякакви други хора, които стоят там като украса. Колкото до спалнята на папата, всички неща вътре, леглото и т.н., не струват и двадесет златни нобли (по-малко от седем лири).“ Това описание на унижението и безпомощността на папата има тежки последствия — първо са посяти семената на съмнението, а после Хенри VIII започва да се съмнява във властта на човека, с когото има работа.

Климент VII не само загубва големи части от територията на Папството, но губи и основата на могъществото на Медичите — Флоренция. Когато го избират за папа, назначава за свой наследник като владетел на Флоренция папски емисар — кардинал Пасерини, който получава наставления да обучи двамата юноши наследници на Медичите Иполито и Алесандро в изкуството на управлението. Старшият клон на рода има много малко наследници, а всъщност двамата младежи са незаконно родени — Иполито е извънбрачен син на покойния Джулиано, херцога на Немур, а Алесандро официално е незаконен син на покойния Лоренцо, херцога на Урбино. На практика обаче мургавият и недодялан Алесандро почти със сигурност е незаконен син на самия Климент VII от връзката му с мавърска робиня още когато живее в двореца Медичи във Флоренция. Единствената законородена издънка на рода е Катерина де Медичи, дъщеря на херцога на Урбино, и братовчедката на Франсоа I, принцеса Мадлен дьо ла Тур д’Оверн, тя е и първата от рода с кралска кръв. Още в началото на своя понтификат Климент VII таи в душата си планове за Катерина, които далеч надхвърлят нивото на Флоренция. Както ще видим, дори и в най-крайна нужда той продължава да пази своя таен и изключително амбициозен план, който почти със сигурност наследява от своя чичо Лоренцо Великолепни посредством Лъв X.

Изборът на Климент VII на кардинал Пасерини като негов представител във Флоренция е лош. Историкът Франческо Гучардини, който по това време е папски съветник, докладва на Климент VII след едно свое посещение в града и изразява открито какво мисли за Пасерини. Според Гучардини, кардиналът е „евнух, прекарващ целия ден в безсмислени приказки, и пренебрегва важните неща“. В града силно негодуват срещу външното присъствие в двореца Медичи, а на двамата повереници на Пасерини гледат с презрение. Избухват граждански вълнения и по време на едно от тях дворецът на Сеньорията е превзет от противници на Медичите. При последвалата обсада противниците на Медичите хвърлят долу тежка дървена пейка, която удря „Давид“ на Микеланджело на площада. Вдигнатата лява ръка на статуята е счупена и пада на земята, като се разбива на три парчета. Те са спасени от шестнадесетгодишния Базари, който ги оставя на сигурно място в близката църква — по-късно ръката е възстановена, макар че местата на свързване се виждат и до ден днешен.

Народът отново се вдига на бунт, когато във Флоренция достигат новините за падането на Рим, а кардинал Пасерини и поверениците му са принудени да избягат от града, защото се страхуват за живота си. На власт идва ново управление и назначава като гонфалониер за период от дванадесет месеца противника на Медичите Николо Капони, син на Пиеро Капони, гонфалониерът, опълчил се на френския крал Шарл VIII по време на окупацията на града.

Медичите са прогонени от Флоренция за трети път. Първия път Козимо де Медичи се завръща победоносно само след година, при втория изгнанието на Медичите продължава осемнадесет години, но сега, когато парите, властта и популярността на Медичите са пропилени, изглежда съмнително, че някога ще се завърнат. Гражданите, приятели на рода, са преследвани, всички гербове на Медичите по сградите са заличени, както и всички други доказателства за управлението на рода. Същевременно осемгодишната Катерина де Медичи е заловена и задържана като заложник в метоха „Санта Лучия“.

Положението във Флоренция остава несигурно и отразява нестабилната ситуация в цялата страна. Първо, олигархията, манипулирана от старите родове, на теория остава на власт, но много скоро срещу нея се опълчват далеч по-популярни републикански сили. Нестабилността възражда идеите на Савонарола, който е мъртъв от почти тридесет години. Хората са обзети от религиозна ревност и се тълпят в църквите, Иисус Христос е обявен за крал на Флоренция и се правят постъпки да се създаде още един Божи град, но този път му дават неправилно името Христова република. Прокарват се закони срещу хазарта, карнавалите и шествията, както и срещу нескромното или екстравагантно облекло и поведение, като същевременно по-богатите граждани вземат предпазни мерки и укриват книгите, картините си и други изящни предмети. Както в миналото, така и сега целта е да се заличи споменът за Медичите и всичко, което те символизират. Смесицата от социална завист и оправдана омраза, които никога не са били много дълбоко потискани, отново обзема гражданите. Най-лошите крайности от времето на Савонарола обаче са избегнати, до голяма степен благодарение на Франческо Кардуми — принципен човек и заклет демократ, който поема поста на гонфалониера. Другите се отдават на набожността, а той се грижи автократичните мерки, въведени от Медичите, да бъдат заменени и на тяхно място да бъдат прокарани по-републикански закони.

През лятото на 1528 година Климент VII решава, че е достатъчно сигурно да се върне в Рим и отново да заживее в папския дворец. Основният му проблем сега е Флоренция, защото знае, че без града Медичите са бездомни и почти безсилни, а малкото влияние, което им е останало, ще изчезне с папството. Климент VII разбира, че за да си върнат източника на могъществото — Флоренция, Медичите се нуждаят от силен съюзник. Бързо става ясно, че не може да разчита на французите, които през 1529 се възползват за пореден път от възможността и нахлуват в Италия, като помитат всичко пред себе си, докато не стигат до Неапол. Тук обаче ги сполетява чумата, имат проблеми с прекалено дългите продоволствени пътища и са принудени да се оттеглят.

Климент VII прави опит за преговори с Карл V, който решава, че в негов интерес е да се сприятели с папата, и в началото на 1529 година двамата сключват Договора от Барселона. Папата се съгласява да короняса Карл V за император на Свещената римска империя в Болоня. Тази древна церемония води началото си от първия владетел на Свещената римска империя Карл Велики, който е коронясан от папата през 800 година и не е пропускана до предшественика на Карл V Максимилиан I, чиито териториални претенции принуждават венецианците да му попречат да влезе в Италия. Карл V силно желае да възстанови традицията и в замяна обещава помощ на Климент VII да върне властта на Медичите във Флоренция.

Но френският крал остава заплаха. Веднага след като е освободен от унизителното пленничество при Карл V, Франсоа I решава да си отмъсти. За нещастие се налага да действа внимателно, тъй като императорът все още държи за заложници синовете му, което не позволява осъществяването на пряко нападение срещу Карл V в Испания. Нападението срещу имперския Неапол се проваля, както и личното предизвикателство Карл V да се яви на рицарски двубой срещу Франсоа I. Предложението е отхвърлено с презрение — подобни неща са за рицари и свещеници, а не за крале и императори. Най-после става ясно, че има само едно средство — през август 1529 година кралят на Франция Франсоа I и императорът на Свещената римска империя Карл V подписват договора от Камбре, съгласно който кралят получава обратно синовете си срещу откуп, равен на един милион флорина.

По това време Карл V изпраща заповед на своя военачалник в Италия — принца на Оранж, и го поставя в услуга на папата. За да изпълни плановете си да върне властта на Медичите над Флоренция, Климент VII трябва да изтърпи поредното унижение и да използва принца на Оранж, който преди две години го принуждава да се затвори в крепостта „Сант Анджело“. Принцът на Оранж влиза в Тоскана начело на армия от 40 000 главно испански войски, които подлагат на опустошение градовете под управлението на Флоренция. На 24 октомври огромната му армия се появява по хълмовете над самата Флоренция.

Градът от много време се подготвя за такъв развой на събитията. Когато кардинал Пасерини и младите му повереници бягат от Флоренция, Микеланджело работи над капела Медичи в църквата „Сан Лоренцо“ и властите веднага го назначават на длъжността, заемана някога от Макиавели — надзорник на градските стени. Пътищата на изкуството и науката може да започват да се разделят, но хората на изкуството все още са смятани за техници и както Леонардо е нает от Чезаре Борджия, така и Микеланджело е нает от Флоренция като военен инженер.

Микеланджело с нежелание оставя съзидателното си занимание и се заема да работи по укрепленията на Флоренция. Заповядва да продължат градските стени на юг, за да обхванат и хълма Сан Миниато, който гледа към центъра и е ключово място за войската на нашествениците, която може да го използва, за да позиционира своите оръдия там. Също така нарежда да обвият кулата на църквата „Сан Миниато“ с гъсто натъпкани сламеници, за да я предпазят от гюлетата. Всичко това е направено много преди принцът на Оранж и неговата армия да опънат палатките си по околните хълмове и да започнат обсадата.

Всички пътища от и към града са блокирани, околностите и селата са подложени на опустошения, а обсадните оръдия започват от време на време да обстрелват Флоренция. Бързо става ясно обаче, че жителите на града нямат намерение да се предават. Значителна смелост им вдъхват подвизите на един от офицерите, Франческо Феручи. През нощта Феручи прави внезапно нападение над обсаждащите през някоя от градските порти със своите въоръжени мъже и атакува онази точка, която е забелязал, че е най-слаба. Преди да успеят да изпратят подкрепления, под прикритието на нощта в града прониква конвой от нови провизии. Така есента се изнизва и идва зимата, но Флоренция не се предава.

През февруари 1530 година Климент VII заминава за Болоня, за да короняса Карл V като император на Свещената римска империя на всички немски народи. Коронацията е определена за 24 февруари, рождения ден на Карл V. Със съответстващото великолепие двамата велики водачи на християнския свят, облечени в своите пищни церемониални одежди, се приближават един към друг. После папата коронясва императора с желязната императорска корона съгласно церемония, която датира от преди 700 години, макар че това е последният път, когато тя се провежда. По същото време между папа Климент VII и император Карл V се създават лични приятелски отношения. Сега духовната и политическата власт на Европа са обединени и мирът на континента изглежда сигурен.

Обсадата на Флоренция обаче продължава, зимата преминава в пролет, след това идва и лятото. Въпреки усилията на Феручи населението едва не започва да измира от глад, а докладват и за случаи на чума. Феручи се решава на отчаяна, но смела стъпка — под прикритието на нощта превежда войските си зад обсадата в Тосканската провинция, после препуска от град на град и събира армия от доброволци. Когато се връща от Пистоя, намираща се на около петдесет километра северозападно от Флоренция, армията му от доброволци наброява 3 000 пехотинци и 500 души кавалерия.

Принцът на Оранж научава за случващото се и начело на голям отряд испански войници се впуска в преследване на Феручи, като най-накрая успява да го изненада, докато той си почива в планините над Пистоя при село Гавинана. Феручи и хората му бързо са обкръжени, преследват ги от къща на къща и повече от 2 000 души са избити. Сред този кървав ужас принцът на Оранж е повален с два изстрела от аркебуза, а Феручи се бие до последно и го залавят едва след като го раняват смъртоносно. После го отнасят на носилка при новия главнокомандващ, неаполитанец на име Марамалдо, който толкова побеснява, че се нахвърля върху умиращия със своята кама.

Населението изпада в отчаяние, когато във Флоренция научават за жестоката смърт на Феручи. Групи от умиращи от глад „малки хора“ тръгват по улиците и жалостиво призовават: „Върнете ни Медичите, те могат да ни дадат хляб.“ След шест дни гонфалониерът изпраща делегация, която да предаде града на врага, а населението се барикадира в избите или се укрива в църквите, защото се страхува от императорските войници. Обсадата свършва след десет дълги месеца, но няма кланета, тъй като Климент VII настоява пред Карл V населението да бъде пощадено. Швейцарските и испанските части от имперската армия влизат в града и фракцията на Медичите бързо поема властта над Флоренция. Гонфалониерът само е хвърлен в затвора, въпреки че предишният титуляр Франческо Кардуми е екзекутиран — Медичите признават за свой истински враг демократа. Същевременно редица влиятелни семейства, като Строци, подкрепили републиканския режим, са прогонени в изгнание.

Когато властта на Медичите още веднъж е затвърдена и имперската армия се изтегля, Климент VII изпраща своя двадесетгодишен незаконен син Алесандро да поеме юздите на властта. Другият незаконен претендент е утешен с кардиналска шапка. В деня, в който Алесандро влиза в града, е обявен за глава на Флорентинската република. Титлата има подходяща тежест, но и също толкова подходяща неопределеност, запазва се съставът на управляващите комисии, но държавният глава има място във всяка една от тях, като същевременно е и доживотен гонфалониер.

Кръстниците на Ренесанса дават официално признат кръстник на Флоренция, който съвсем удачно носи названието „глава“, а стеснителният и раздразнителен Алесандро де Медичи много скоро напълно отговаря на титлата си. След две години Сеньорията е разпусната, после извършва деяние, чиято символика отеква из целия град — камбаната в кулата на двореца на Сеньорията, прочутата vacca, която зове народа за балия, е хвърлена от кулата. Пада на площада и се разбива на парчета, тогава Алесандро заповядва да разтопят парчетата и да направят медали в прослава на рода Медичи.

Император Карл V обаче все още е загрижен за Флоренция и настоява пред Климент VII, че онова, което очаква от новия си флорентински съюзник, е системност във външната политика, която може да бъде постигната единствено с постоянство в управлението. Повече не трябва да има бунтове, нито смяна на управлението, нито пък промяна на съюзниците и преди всичко се изисква стабилитет. С известно нежелание Климент VII предприема необходимите стъпки — с правомощията си на папа дава титла на Алесандро де Медичи и съобщава на Флоренция, че „от този миг нататък ще бъде наричан херцог на Флорентинската република“. Стъпката е жизненоважна, тъй като Медичите вече се превръщат в титулуваните владетели на града — херцогската титла е наследствена и който я наследява, наследява и града. Последната бледа прилика с демокрацията или дори претенцията за нея изчезват.

Климент VII е на петдесет и пет години, но се разболява и внезапно се състарява. Въпреки това е твърдо решен да преследва осъществяването на своите амбиции за рода Медичи. Флоренция сега е съюзена както с император Карл V, така и с френския крал Франсоа I и Климент VII дава да се разбере, че иска да скрепи тези съюзи с брак. През 1533 година, въпреки своята болест изминава неудобния път до Болоня за още една среща с Карл V, на която предлага Алесандро де Медичи, новият херцог на Флоренция, да се ожени за извънбрачната дъщеря на императора Маргарита. Карл V се съгласява и Климент VII внимателно подхваща темата, която го вълнува най-много, като пита императора дали има нещо против да уреди брак между младата Катерина де Медичи и един от синовете на Франсоа I. Императорът с нежелание дава своето разрешение, убеден, че Франсоа I никога няма да позволи принц с кралска кръв да се сроди с някаква жена, „която не е нищо повече от дребна благородничка“.

Климент VII обаче вече е взел мерки, допитал се е до Франсоа I по въпроса и получава съгласието му. Докато Карл V разбере, че е измамен, става прекалено късно. През октомври 1533 година дребната, бледа четиринадесетгодишна Катерина потегля с кораб от Тоскана за Южна Франция. Самият Климент VII заминава за Марсилия, за да извърши брачната церемония, и Катерина де Медичи, графиня на Урбино, е омъжена за втория син на Франсоа I Анри дьо Валоа, херцог д’Орлеан. Церемонията е подобаващо великолепна за случая, като младоженката е съпроводена от дванадесет шаферки, а после следват девет дни пищни празненства, шествия и веселия. Съгласно традицията всички разходи са покрити от семейството на младоженката, като, за да е готов за това, Климент VII налага наказателни данъци на Флоренция, а в Рим са въведени специални нови налози. Тъстът Франсоа I е особено впечатлен от своя подарък, който представлява ковчеже с двадесет и четири таблички от планински кристал, обрамчени в сребро и изобразяващи по една библейска сцена, а самото ковчеже е гравирано с папския герб на Климент VII. В този върхов момент, влизането на Медичите в самото сърце на водещото кралско семейство в Европа, родът още веднъж показва легендарната си щедрост. Лоренцо Великолепни, който прави първите стъпки към този ден, би бил горд със своя любим племенник.

Годината обаче, 1533-та, бележи и последното унижение в понтификата на Климент VII. Английският крал Хенри VIII, наречен защитник на вярата от Лъв X, най-накрая изгубва търпение заради колебанията на папата, свързани с развода му с Катрин Арагонска, и с един безпрецедентен ход скъсва всички връзки на английската църква с римокатолическата. В миналото няколко немски държави са се отделили от Църквата, както и няколко отдалечени шведски и балтийски държави, но за първи път една от основните европейски сили се обявява за протестантска. След този ход не може да бъде скрит фактът, че Европа е раздирана както никога преди от противоречия, Медичите Лъв X и Климент VII несъзнателно стават много различни кръстници, но този път на протестантската Реформация.

Скоро става ясно, че Климент VII умира. Черният му дроб отказва и кожата му пожълтява, загубва зрението на едното си око и частично ослепява с другото. Неудържимият Челини описва едно посещение при папата: „Намерих го в леглото, много отпаднал. Въпреки това любезно ме приветства.“ Челини носи няколко медала, които създава за папата, но понтифексът е толкова зле, че не е в състояние да ги види. „Известно време опипва произведенията ми с върховете на пръстите си, а после въздъхна дълбоко.“ След три дни, на 25 септември 1534 година, Климент VII умира, след като е бил папа десет години. Няколко дни по-късно Челини запасва меча си и отива да отдаде последна почит на Климент VII, който е изложен за поклонение: „Целунах крака му и не можах да удържа сълзите си.“

Изглежда обаче, че Челини е единственият човек в Рим, който оплаква кончината на Климент VII, тъй като по това време папата е хулен из целия град. След като е погребан, няколко пъти проникват през нощта в „Свети Петър“, гробницата му е осквернена с надписи и изцапана с екскременти. Поведението му по време на неговия понтификат е определяно като на убеден, но неумел последовател на Макиавели — той е безскрупулен, но в неправилния момент, чувства се достатъчно силен, за да презира обществената популярност, но го прави тогава, когато най-много се нуждае от нея, и макар че не се бои да предаде приятелите си, го прави с всички наведнъж. В защита на Климент VII трябва да кажем, че нито един папа не е начело на Църквата в по-неподходящо време. Също така обаче трябва да споменем, че той не прави нищо или почти нищо, за да избегне големите бедствия на своя понтификат — плячкосването на Рим и вътрешното разделяне на християнския свят.

Остава една сфера, за която можем да кажем, че животът на Климент VII е истински успех — действията му вероятно бележат най-важният повратен момент в историята на Медичите — издигането на рода сред благородниците във Флоренция и сродяването с френския кралски дом. Без умелата ръка на Климент VII Медичите никога не биха могли да постигнат върховите точки в своето величие, които им предстоят.