Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (19) (Личности, променили курса на Европейската история)

17.
Кладата на суетата

Пиеро де Медичи, вече известен като Пиеро Злочестия, е сурово съден от историята, а причината за неговия провал като водач отдават на малодушието му. Сравняват го с тримата му предшественици от рода на Медичите, управлявали Флоренция в продължение на шестдесет години, и откриват, че му липсва както политическа прозорливост, така и лична преценка. Но не е честно, защото се омаловажава късметът на „Бащата на отечеството“ Козимо, Пиеро Подагричавия и Лоренцо Великолепни в благоприятните мигове от тяхното управление, както и удивителната липса на късмет, която тормози Пиеро Злочестия. Може да притежава малко черти от изключителните характери, които имат Козимо и Лоренцо, но само това не може да е причина за провала му. Сякаш лошият късмет не е достатъчен. Пиеро се изправя пред още две пречки. Банка „Медичи“ не може да му предостави пари, за да спечели народа, или достатъчно средства, за да смаже занемарената партийна машина на Медичите, но най-съдбоносно значение за безнадеждната дестабилизация на политическото положение в Италия изиграва намесата на Шарл VIII. Като имаме предвид характера на италианската политика от петнадесети век, изминалият период на спокойствие е щастливо изключение и цяло чудо е, че продължава толкова дълго. Благодарение на това че можем да направим една по-късна преценка на събитията, сега виждаме, че толкова прехвалената дипломация на Лоренцо Великолепни всъщност не е нищо повече от задържащи действия, защото дори и в най-добрите времена политиката му е предпазлива. Трябва да вземем под внимание и факта, че дори и най-умелата дипломация не би противостояла на намесата на Франция, което рано или късно е щяло да се случи. Колкото до положението на самата Флоренция, за добро или зло изглежда, че гражданите й се уморяват от управлението на Медичите. Републиканската гордост на флорентинците, която толкова дълго представлява един негласно уговорен и общоприет мит, сега излиза на повърхността, стимулирана от икономическия упадък и провокативните пустословия на Савонарола.

Сега Медичите са отделени от източника на своята мощ в града и са принудени да бягат в изгнание, но за разлика от изгнанието на Козимо преди шестдесет и една години, това е неочаквано. Нищо не е подсигурено предварително, а по всичко изглежда, че периодът на изгнание няма да е кратък. В мига, когато Пиеро и брат му Джовани напускат града, партийната машина на Медичите просто се разпада и някогашното видно семейство сега открито е сподирено от презрението на всички слоеве на обществото. Доказателство за степента на народното недоволство е фактът, че когато Джовани и Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи се връщат във Флоренция от френския лагер, стигат до там да променят доста целесъобразно и подкупващо фамилията си от Медичи на Пополано („Хора на народа“). Всички гербове на Медичите с щита и топките са премахнати от дворците им, а домовете на двама души, служили като министри при рода, са изгорени до основи. Много скоро в двореца Медичи на виа Ларга проникват търсачи на плячка, но преди да го опожарят, в него влиза градското опълчение, изпратено от Сеньорията. Плячкосването на съкровищата от двореца Медичи сега придобива по-официална нотка, тъй като Сеньорията присвоява останките от голямата сбирка от скъпоценни камъни, картини, скулптури и други не толкова движими ценности на Лоренцо. „Давид“ на Донатело е махнат от вътрешния двор и е поставен върху колона на площада на Сеньорията. Гонфалониерът и членовете на съвета присвояват сума, равна на 16 000 флорина в брой от местния клон на банка „Медичи“, който вече е на ръба на банкрута и едва оцелява след този удар. Поне известна част от активите на банката се запазват другаде, защото, както ще видим, Медичите не преустановяват напълно своята банкова дейност поне още един век.

Всички притежания на Медичите са конфискувани в името на града с аргумента, че са спечелени на гърба на гражданите. Като последен удар срещу управлението на Медичите Сеньорията решава да отмени всички присъди за изгнание над родовете Паци и Содерини и ги кани да се върнат в града.

Докато във Флоренция се случват тези драматични и объркани събития, на територията на републиката също цари безпорядък. Шарл VIII влиза в Пиза, която е основната връзка с морето, и я обявява за „свободна от деспотизма на Флоренция“, въпреки че на практика я превръща в окупирана от французите територия. Пиеро де Медичи дава своето съгласие за това, Сеньорията не поема риска да ядоса Шарл VIII, като отмени споразумението, но въпреки това решава да изпрати делегация от четирима посланици в Пиза, които да протестират срещу френската окупация. Израстването на Савонарола във вакуума на властта след Медичите е толкова голямо, че е избран за един от посланиците за тази важна мисия.

В най-добрите времена монахът е доста неподходящ за дипломат, но в Пиза надминава себе си. За ужас на другите членове на флорентинската делегация Савонарола се изправя пред събрания двор на Шарл VIII и се впуска в пророчески монолог. Нещо още по-неочаквано, започва да приветства краля като изпълнител на Божията воля, изпратен да накаже гражданите на покварената Флорентинска република: „Вие дойдохте като Божие оръдие, вие сте символ на Божествената справедливост. Приветстваме пристигането ви с радостни сърца и усмихнати лица.“ Внезапно сменя тона и продължава високопарната си тирада към Шарл VIII, като му съобщава, че макар и изпратен от Бога, Небесата са способни да излеят ужасяващото си отмъщение дори и върху своето оръдие, ако френският крал реши да причини вреда на Флоренция. Поведението на Савонарола е точно обратното на възприетото от Пиеро де Медичи и отношението му може да има потресаващи последствия, на Шарл VIII няма да му струва нищо да осъди на смърт един незначителен и непочтителен помощник-абат. Мнозина, включително и папата, биха приветствали това. Но както и в сблъсъка си с хуманистите, Савонарола е преценил врага си. Шарл VIII живее със средновековното разбиране за вечната Божия воля и Савонарола много добре знае за склонността на краля към суеверие. Фигурата, изправена пред владетеля в своите прости сандали и износени одежди, говори с убеждението на светец — изглежда сякаш познава Божията воля и дори твърди, че Господ говори чрез него. Той е в ролята на Божие оръдие, предупреждаващо друго такова за божествената отговорност на ролята му. Шарл VIII е обуздан, придворните и войниците му — изпълнени със страхопочитание, а непокаялият се свещеник се обръща на пети и излиза с гръб в присъствието на краля.

В този случай действията на Савонарола са сериозно осъдени. За мнозина това е глупост, граничеща с лудост, но съществува вероятност монахът да вярва в думите си въпреки лукавия начин, по който манипулира френския крал. Други гледат на постъпката му като на храброст, равняваща се на тази на Лоренцо де Медичи пред Феранте от Неапол, смелост, която толкова очевидно липсва на сина му Пиеро. И в двата случая държанието на Савонарола пред Шарл VIII със сигурност спасява Флоренция и гражданите й. Почти няма съмнение, че Шарл VIII би подложил града на плячкосване и би оставил войниците си да изнасилват и грабят. Така би дал пример на всички други, решили да се опълчат на похода му срещу Неапол. Културното богатство на историческа Флоренция, което виждаме днес, се дължи до голяма степен на покровителството на Медичите и по ирония на съдбата спасителят на много от тези културни ценности е техният най-голям враг Савонарола.

На 17 ноември 1494 година, само осем дни след бягството на Пиеро де Медичи, Шарл VIII влиза във Флоренция с корона на главата и в златни доспехи, под балдахин, украсен с лилии. Придружава го личната му гвардия от двадесет рицари знаменосци и армия от 20 000 души. Гражданите гледат с изумление и тревога, докато сякаш безкрайните колони минават край тях, в това число и редиците на мрачните швейцарски гвардейци с блестящите им алебарди, 4 000 бретонски стрелци с лъкове, 3 000 кавалеристи, въоръжени с копия („цвета на френската кавалерия“), редиците оръдия, теглени от впрегатни коне и дори облечените в карирани полички шотландци със своите гайди. Както ги описва един свидетел, последните са „невероятно високи мъже от Шотландия и други северни държави, приличащи повече на диви зверове, отколкото на хора.“

Окупацията на Флоренция трае единадесет дни, като Шарл се настанява в малкото неограбени апартаменти в двореца Медичи, а войските му са разквартирувани из града. Повечето от флорентинците са облекчени от тази мирна окупация и има учудващо малко инциденти — убити са всичко на всичко само десет души. Няколко дни преди заминаването на французите членовете на Сеньорията са повикани от Шарл VIII в двореца Медичи и им е връчен за подписване мирен договор. Той дава на френската армия право да превземе всяка флорентинска крепост, за която сметне, че ще й е необходима, за да опази пътя си, както и затвърждава окупацията на Пиза. Флоренция трябва да плати 150 000 флорина, за да финансира френската армия. Членовете на Сеньорията слушат, загубили дар слово, докато са изчетени унизителните условия. (Условията, които Пиеро де Медичи е обвинен, че приема толкова покорно, включват само един „заем“ от 200 000 флорина).

На 25 ноември херолд прочита условията на договора пред събралите се граждани на Флоренция на площада на Сеньорията. Зад него стоят гонфалониерът и членовете на съвета, а Шарл VIII е седнал под балдахина върху трон, донесен от двореца Медичи. Сеньорията обаче се е погрижила да направи определени изменения в договора и Шарл VIII с изумление чува как херолдът прочита, че Флоренция ще плати на френския крал само 120 000. Монархът става на крака и насила прекъсва херолда, правилната сума от 150 000 флорина трябва да бъде вписана в договора веднага, в противен случай бойците му ще дадат сигнал с тромпетите и войниците му ще опустошат града. По стечение на обстоятелствата гонфалониер е Пиеро ди Джино Капони, който е бил флорентински посланик във Франция по времето на Лоренцо Великолепни. По време на престоя си там Капони се сприятелява със стеснителното и мудно дете Шарл. Капони гледа на исканията на Шарл VIII най-малко като на безочливост и лична неблагодарност, в яда си и той скача на крака, издърпва договора от ръцете на херолда и го накъсва на парчета. Историкът Гучардини, който като млад е свидетел на сцената, казва, че Капони „трепери от неовладян гняв“. После се обръща към краля и отправя към него думи, по-късно превърнали се в славна флорентинска поговорка: „Ако дадеш сигнал със своите тромпети, ние ще забием нашите камбани.“ Шарл VIII веднага осъзнава, че ако цяла Флоренция бъде призована на бой от камбаните, една неприемлива част от войниците му ще бъде избита в кръвопролитието, което ще последва. Опитва с шега да се измъкне от ситуацията, като прави игрословица с името на гонфалониера, която вероятно датира от времето, когато Капони му е бил като чичо във френския двор: „Ах, Капони, Капони! Ти наистина си същински петел.“ После Шарл VIII дава знак, че приема вписването на новата сума в договора.

На следващия ден Шарл VIII и френската армия се изтеглят от Флоренция, като просто отказват да изплатят сметките, които са натрупали, и отнасят плячка на стойност 6 000 флорина от двореца Медичи. Целият град си отдъхва облекчено.

Смелите жестове са едно, но много бързо става ясно, че гонфалониерът и неговата Сеньория вече не са истинските управници на Флоренция, тъй като сгромолясването на политическата машина на Медичите оставя структурна празнина в градската администрация. Няма кой да ги съветва за политиката и трябват няколко работещи комисии, които да я управляват. Сред тази празнина става ясно, че гражданите на Флоренция получават заповеди от друго място. Проповедите, които Савонарола изнася от амвона с разпятие в ръка, се превръщат в заповеди. Разказват, че неделните му проповеди са посещавани от 14 000 души, като паството изпълва катедралата и всички заобикалящи я площади.

Положението във Флоренция е променено както никога досега. Сега, когато Савонарола има власт, не става дума за политика, а за подчинение на диктата на духа и населението, уморено от маниакалния си материализъм, много лесно се вслушва в неговия призив: „Трябва да промените живота си!“ В действителност е извършена една безкръвна революция и с доброволната помощ на Сеньорията Савонарола се заема да установи демократично управление. То се основава доста свободно на венецианския модел, който се е доказал като много устойчив, за разлика от флорентинския, който е постигнал по ирония на съдбата спокойно управление, само когато е бил покварен, и то през по-голямата част под властта на Медичите. В миналото опитите на Флоренция за една по-широка демокрация се оказват безнадеждно неуправляеми, но този път управлението е въведено от Сеньорията под влияние на Савонарола и е всепризнато като най-демократичното, което градът е имал някога. То бързо се заема с поредица от реформи: данъчната система се променя из основи, за да бъде по-справедлива към не толкова богатите членове на обществото. Избирателно право получава всеки на възраст над тридесет години, който принадлежи към семейство, чийто представител е бил някога в управлението. Дава се широка политическа амнистия, позволяваща на много изгнаници да се върнат в домовете си, в това число и на по-маловажни представители на фракцията на Медичите. Подобна демокрация е единствена по рода си за Италия през онази епоха и може би е щяла да се окаже устойчива, ако не са й противодействали два фактора. Новата демократична Флоренция бързо започва да трупа врагове, а и Савонарола има планове, които се простират отвъд демократичните реформи.

Огласената цел на Савонарола е да създаде „Божи град“, който да предизвика „пречистването на Италия“ от всякакво лично, политическо и църковно зло. Флорентинци дълго таят вярата, че са избраният народ на Италия и граждани на новия Рим, а крясъците на Савонарола събуждат тази дълбока народна вяра. Монахът проповядва нов „световен мир“, призовава гражданите да дават милостиня на бедните и дори настоява църквите да дарят своето сребро и злато. В изблик на радостно духовно вдъхновение той обявява: „О, Флоренция, не мога да ти опиша онова, което е в сърцето ми, защото не си готова да го понесеш.“ Групи от облечени в бяло деца са изпратени по улиците да пеят химни и да събират милостиня за бедните — на тези „благословени невинни, минаващи по улиците, трябва да се дават всички украшения и бижута, всички скъпи дрехи, огледала, езически книги и идолопоклоннически картини“. Застанал на амвона с разпятие, вдигнато към небесата, Савонарола настоява всички неща, които „не са нужни за живота“, да бъдат отречени.

В същото време на друго място в Италия се случват бурни събития. След като напуска Флоренция, армията на Шарл VIII продължава похода си на юг към Неапол, където Алфонсо II мрачно чака в двореца си. Разкъсван от лоши предчувствия и кошмари, той започва да халюцинира, като си представя, че самите камъни под краката му плачат от страх, и накрая избягва в един манастир в Сицилия. На 22 февруари 1495 година Шарл VIII и армията му влизат без никаква съпротива в Неапол, като минават в победоносно шествие по улиците сред угоднически приветстващите ги тълпи. След три месеца, седнал на трона и хванал меча на Карл Велики, Шарл VIII надлежно е коронован за крал на Неапол. Правят всичко, за да може да се почувства като у дома си, и много скоро на него толкова му харесва, че изоставя идеята да продължи напред и да предяви претенции към трона на Йерусалим. Удоволствията му са почти детински: дворцовите художници са наети да рисуват похотливи портрети на върволицата от негови любовници, картините са подвързани в книга и кралят я преглежда, за да реши на коя или кои да спре избора си за деня.

Но не всички в Италия приемат Шарл VIII и привидно непобедимата му армия. По пътя си на юг кралят безпрепятствено минава през Папската държава, но това не означава край на папската опозиция. Плешивият и дебел Борджия под името папа Александър VI вече трупа популярност като „Нерон сред папите“ и в покварата си стига дотам, че дори го подозират в кръвосмесителна връзка с дъщеря му Лукреция. Но той е истински Борджия и в безскрупулната си непоколебимост. Възползва се от своето положение на водач на християнския свят и призовава за Свещена лига, която да се бие срещу Шарл VIII и да го прогони от Италия. Императорът на Свещената римска империя Максимилиан I обещава помощ, към него се присъединява и Алфонсо II, който вече е избягал в родната си Испания и убеждава испанския крал да подкрепи лигата. Към тях не закъснява да се присъедини Лодовико от Милано, който вече горчиво съжалява, че е поканил французите в Италия. Само Флоренция отказва да се присъедини, Савонарола не иска да чуе и дума срещу Шарл VIII, на когото все още гледа като на „Божие оръдие“, а Сеньорията от своя страна смята, че при дадените обстоятелства договорът на Флоренция с Шарл VIII е в сила. Това означава, че републиката е изолирана в Италия и че търговията й зависи от Франция, което не е чак такава пречка, защото Франция е богата и южният й бряг се намира на около сто и четиридесет километра от Тоскана през Генуезкия залив.

През лятото на 1495 година Шарл VIII напуска Неапол и поема по дългия път обратно към Франция, голямата му армия се влачи по хълмовете, следвана от кервани с мулета, натоварени с плячка, а след тях вървят разнородните групи, сподирящи войниците. Сред тях са и преносителите на загадъчна нова болест, известна в наши дни като сифилис, с която френските войници се заразяват в Неапол. Тя почти със сигурност е донесена в Европа от моряците, завръщащи се от Новия свят, открит едва три години по-рано. Войската на Шарл VIII е виновна за първоначалното разпространение на тази обезобразяваща, нелечима и предавана по полов път зараза, която по същата причина е наречена първо „френска болест.“

Дотогава Свещената лига събира могъща армия под предводителството на маркиза на Мантуа Гонзага и през юли тя се сблъсква с френската край бреговете на река Таро, под стените на Парма. Резултатът е ожесточена и кръвопролитна битка, която бързо се превръща в погром, когато френските оръдия и кавалерия обръщат в бяг наемниците. Въпреки това маркизът на Мантуа настоява, че той е победител, тъй като успява да отклони и да плени половината от кервана с плячката на Шарл VIII, включително и меча на Карл Велики. Междувременно другата половина от мародерите след френската армия тичат из изоставеното бойно поле и прерязват гърлата на ранените, докато търсят нещо ценно.

Папа Александър VI се опитва да окуражи Флоренция да се присъедини към Свещената лига и изпраща сърдечно писмо до Савонарола, в което го кани в Рим, за да разясни своите чудотворни видения и пророчества лично на своя господар папата. Савонарола може да е свят праведник, но не е свят глупак — няма желание доброволно да се предаде в ръцете на човек като Александър VI. Помощник-абатът на „Сан Марко“ благодари на понтифекса за милото му писмо, но обяснява, че не е в състояние да го посети, защото е болен.

Месеците се нижат и Флоренция постепенно все по-стабилно се превръща в Божи град. Една след друга съпруги и дъщери дават обет и постъпват в манастири, а на публични места никоя не се осмелява да носи перуки или дрехи с ярки цветове. Всички, които държат на общественото си положение в новото общество, правят така, че редовното им присъствие в църквата да бъде забелязано, но скоро става ясно, че не всички граждани на Флоренция подкрепят Савонарола. Групичките от облечени в бели одежди пеещи деца все по-често срещат в по-тесните улички недоволни граждани, които отказват да се отместят и да ги пуснат да минат. Някои вече не искат да се отказват повече от своите „излишни вещи“ и „суети“. Сред знатните семейства тази опозиция се съсредоточава около една група, нарекла се „arabbiati“ („ядосаните“). Представителите й наричат последователите на Савонарола „capernostri“ („кимащите“, т.е. онези, които непрестанно свеждат глави и редят молитви) и ги оприличават на „сополанковците“ от трудовата класа. Но поддръжниците на Савонарола не са само сред „малките хора“ и обикновените търговци. Както видяхме, мнозина от Сеньорията, а също и хуманистите Пико дела Мирандола и Полициано, дори художникът Ботичели са дълбоко развълнувани от проповедите му. Те със сигурност се подчиняват на призива на Савонарола да „променят живота си“, както го правят и голяма част от флорентинските граждани в началото. Много хора обаче започват да прозират, че не е толкова лесно, ако трябва да продължат да вършат ежедневните си дела и да поддържат търговията, от която зависи благоденствието на града. Изглежда невъзможно да водят духовния живот, който изисква от тях Савонарола и същевременно да продължават с належащите дела на търговията и изкарването на пари, за да живеят — двете изглеждат несъвместими.

Започват да се прокрадват и съмнения относно подкрепата на Савонарола към Шарл VIII, който се отрича от обещанието си да върне на Флоренция окупираните от него земи. Пограничните градове, които превзема, са продадени на враговете на Флоренция от другата страна на границата. Генуа и Лука с готовност плащат за укрепените градове на север, а Сиена за гарнизонните крепости на юг. Пиза просто е оставена да се оправя сама, при което тя обявява своята независимост и веднага влиза в Свещената лига, за да бъде защитена. Тосканските територии на Флоренция не са защитени, а търговията на града започва да страда.

През първите години опозицията във Флоренция до голяма степен остава скрита, въпреки че избухват шумни безредици по време на проповедите на Савонарола и има дори два несръчни опита да го убият. Същевременно „ядосаните“ изпращат делегация в Рим и умоляват папата да се намеси. През 1496 година Александър VI отговаря по начин, който владее най-добре: опитва се да подкупи Савонарола, като му предлага кардиналска шапка, на което монахът надменно отвръща, че желае само шапка, „почервеняла от кръв“. Някои виждат в това препратка към мъченическа смърт. Нима в пламенните си видения Савонарола вижда своя край? Или пожелава тази съдба за себе си? Или може би постепенно осъзнава, че това е единственото, което го очаква, което ще го превърне в светец и посмъртно ще подпомогне каузата му? Което и предположение да е вярно, тези възможности със сигурност все по-често и по-ярко изникват в съзнанието му.

През 1497 година в началото на Великите пости управлението на Савонарола достига своя зенит с прочутата „Клада на суетата“. Този път групичките от „благословени невинни“ са придружени от въоръжена стража и са изпратени из целия град, за да събират всички „суети“, които могат да открият, а после ги трупат на една голяма пирамида на площада на Сеньорията. В основата на пирамидата са поставени перуки, фалшиви бради, гърненца с руж, парфюми и дрънкулки. Следва купчината „езически книги“: произведения на древногръцките философи, книги със стихотворенията на Овидий, Бокачо и Петрарка, писания на Цицерон и Полициано. Над тях са рисунки, бюстове и картини на скверни теми, включително и няколко работи на Ботичели. По-нагоре са натрупани музикални инструменти — лютни, виоли и флейти; после идват скулптурите и картините на голи жени, а още по-високо фигурите на древни богове и герои от древногръцките легенди. Най-отгоре е поставена ужасяваща статуя на Сатаната с кози копита, остри уши и малка брадичка, макар че според един разказ Сатаната се явил в образа на венециански търговец, предложил да откупи всички произведения на изкуството за 22 000 флорина. Търговецът е прогонен, но предложената от него цена говори за стойността на произведенията на изкуството, за които става дума, защото дори по времето на Лоренцо Великолепни много малко художници получават повече от една стотна от тази сума за своя работа.

На последния ден от карнавала преди Великите пости Кладата на суетата е запалена, а събралата се Сеньория гледа от балкона на двореца. Пушекът и пламъците се издигат от огромната клада, която вече е достигнала осемнадесет метра височина и е широка почти тридесет метра, а събралата се тълпа пее „Те Deum Laudamus…“ („Тебе, Боже, хвалим…“) и други латински псалми.

По това време Флоренция вече е разделена и по думите на един съвременен хронист, флорентинския търговец на коприна Лука Ландучи, мненията „за“ и „против“ Савонарола „разделят бащи и деца, съпрузи и съпруги, братя и сестри“. Но онова, което започва като трагедия, навлиза в сферата на фарса. Малко след края на Великите пости в града се разпространява новината, че Пиеро де Медичи е напуснал Рим с благословията на папата и се е оправил към Флоренция, начело на колона от 1 300 въоръжени наемници. Пиеро вижда своята възможност да си върне властта, окуражен от новите разцепления в града и от това, че новият гонфалониер Бернардо дел Неро е таен симпатизант на Медичите. Но много грешно е преценил възможностите си, защото дори и сред онези, които са против Савонарола, малцина желаят връщане към политически по-ограниченото време на Медичите. Гонфалониерът Бернардо дел Неро правилно преценява настроенията в града и просто отказва да отвори портите пред Пиеро и хората му. Така че Пиеро решава да направи лагер пред градските стени и да чака всенародния бунт, за който уверява хората си, че ще се случи. Но наемниците решават, че са чакали прекалено дълго и просто се връщат обратно в Рим.

Унижението е твърде голямо за Пиеро, който след завръщането си в Рим се отдава на развлечения. Един някогашен негов сътрапезник описва ежедневието му така: Пиеро става по обед и се заема с дълъг и обилно полят обяд, след това пак си ляга, придружен от проститутка от мъжки или женски пол в зависимост от настроението му през деня. След енергичните удоволствия започва да играе хазарт със своите приятели и продължава до късно през нощта, когато компанията прави бурна обиколка на най-презрените пивници и бордеи в града, прибира се пиян по изгрев-слънце, когато почтените гражданите са на път за работа. През 1503 година Пиеро Злочестия е застигнат от подхождащ му злочест край — докато се опитва да прекоси река Гариляно с лодка, тя се преобръща и той се удавя. Така двадесет и осем годишният кардинал Джовани става глава на изпратения в изгнание род Медичи.

През юни 1497 година Александър VI най-накрая издава папска була, с която отлъчва Савонарола от църквата, но нито един папски пратеник не се осмелява да влезе в града, за да представи булата, а монахът не обръща внимание на отлъчването си и продължава да проповядва както досега. Мнозина са потресени до дъното на душата си, когато виждат отлъчения от църквата доминиканец да отслужва литургия в катедралата и със сигурност поне веднъж сред паството настъпват безредици, последвани от още един нескопосан опит за убийство. Сеньорията е толкова ядосана от развилите се събития, че забранява на Савонарола да проповядва.

Флоренция тъне в размирици — обявява война на Пиза и прави опит да си върне града със сила, но провалът струва скъпо. Градската хазна е празна и когато реколтата през лятото е поразена, населението започва да страда от недостиг на храна, бързо плъзват слухове, че хора умират от глад, а после, че двама души умират от чума край брега на реката в района Онисанти. Групите от пеещи химни деца сега са шпиони, бродещи по улиците и търсещи доказателства за ерес, както и разпространители на болестта. Вратите се затръшват пред тях, а въоръжените им пазачи са обсипвани с предмети и отпадъци и дори още по-мръсни неща през прозорците на горните етажи на жилищата.

В началото на 1498 година нещата стигат връхната си точка. Доминиканският помощник-абат на „Сан Марко“ е предизвикан от съперниците си францисканци, останали верни на папата. Те настояват Савонарола да докаже особените си отношения с Господ, като се подложи на изпитание чрез огън, заедно с един от техния орден. Само ако Савонарола мине невредим с боси крака по пътеката от горящи съчки, ще докаже, че е бранен от Бога. Ако успее, има пълното право да управлява града, ако се провали, тогава трябва да замине в изгнание. Сеньорията отново е бясна, защото прибягването до подобни средновековни практики е позор за цивилизован град като Флоренция, защо просто не предизвикат Савонарола да мине по река Арно. Францисканците остават непреклонни и надлежно избират един от своите събратя, но Савонарола отхвърля предизвикателството, при което един от най-ревностните му последователи Фра Доменико да Пеша се съгласява да го приеме вместо него.

В уречения ден по цялото протежение на площада на Сеньорията е направена пътека от горящи съчки, членовете на съвета с неохота се събират на балкона, докато тълпата изпълва площада, а от всеки прозорец надничат глави, докато двамата свещеници се приготвят за изпитанието. Настъпва известно забавяне, когато двете страни започват да спорят дали двамата участници имат право да носят в ръцете си дървени разпятия, тъй като се страхуват да не би да бъде извършено светотатство, ако кръстовете бъдат обгорени. Тогава посред напрегнатия теологичен спор, небето се отваря и порой изгася пламъците. Изпитанието се превръща във фарс и всички с нежелание се прибират по домовете си.

Нещата достигат връхна точка на следващия ден, когато е Цветница. Един от учениците на Савонарола се опитва да изнесе проповед в катедралата и е прогонен от разгневената тълпа. Ученикът и последователите му сред паството побягват и се барикадират в манастира „Сан Марко“, а преследвачите им се събират отвън. С напредването на деня тълпата, заобиколила „Сан Марко“, става все по-многобройна и по-разгневена. Водачите й настояват да бъде предаден помощник-абатът Савонарола, за когото знаят, че е вътре. Тогава „ядосаните“ вадят някакви изстрелващи съоръжения и обсадни стълби, за да се прехвърлят през стените. Вътре Савонарола заповядва на свещениците да се въздържат от насилие, но напразно. Със свещници и тежки разпятия монасите отчаяно удрят онези, които се изкачват по стълбите. Един ядосан немски монах започва да стреля с аркебуз по тълпата, което само още повече вбесява обсаждащите. Грубиянските сблъсъци продължават и след спускането на нощта, като стават все по-неконтролируеми, докато към два сутринта тълпата най-после не изгаря дървените врати на манастира и не нахлува, Откриват Савонарола в килията си да се моли. Няколко въоръжени мъже веднага го залавят и го измъкват навън. След това го превеждат през дюдюкащата и оплюваща го тълпа към площада на Сеньорията, където го повличат по стъпалата на кулата и го заключват в „малката странноприемница“. Изминали са само шестдесет и пет години, откакто същата съдба е сполетяла Козимо де Медичи, събитие, дало началото на златната ера, чийто горчив край предстои.

На следващия ден преместват Савонарола в печално известното Барджело и тъй като той не може да върви заради тежките окови на краката и ръцете си „двама мъже кръстосват ръце и го пренасят“. След като го вкарват в Барджело, го подлагат на изкусното и болезнено флорентинско мъчение, известно като „стрападо“. Китките на жертвата са вързани зад гърба й с каиши, които пък са завързвани с въже, прекарано през скрипец. После той е вдигнат от земята, а цялата му тежест е поета само от китките, извити силно зад гърба му. Тогава отпускат въжето, така че измъчваният да падне главоломно почти до пода. Сътресението от болката е ужасяващо, като съществува възможност ръцете му да се извадят от ставите.

След четири пускания със „стрападото“ Савонарола не издържа и признава ересите, в които го обвиняват. Но щом го освобождават от каишите и го изправят на крака, незабавно се отказва от признанията. Ужасяващото мъчение е повторено няколко пъти, докато Савонарола вече не е в състояние да се откаже от своите признания. Тогава го осъждат на смърт заедно с двама от учениците му, в това число и верния Фра Доменико, който винаги е бил готов да умре за него.

Тъй като Савонарола е свещеник, официално може да бъде съден и осъден само от църковен съд, така че флорентинските власти искат от Рим разрешение да изпълнят присъдата. Папа Александър VI решава, че е време със закъснение да наложи властта си, и настоява Савонарола да бъде съден от негови представители. Двама папски пълномощници заминават за Флоренция, за да водят процеса, макар че по-късно един от тях споделя, че „пристигат във Флоренция с присъдата в гърдите си“. Савонарола надлежно е подложен на мъчения и отново осъден, трябва да бъде обесен с двамата си ученици, а телата им провесени на вериги на площада на Сеньорията, после труповете да бъдат изгорени. Това се случва на 23 май 1498 година сутринта, на същото място, където само година преди това Савонарола осъществява своята Клада на суетата. По думите на свидетеля Ландучи, „когато обесиха и тримата, запалиха огън на платформата, която бе посипана с барут, и го подпалиха, така че огънят избухна с пукане и свистене. След няколко часа бяха изгорели, краката и ръцете им постепенно падаха. Част от телата им останаха да висят на веригите и бяха замеряни с камъни, за да паднат, тъй като се страхуваха някой да не ги прибере.“ След това изгарят костите на пепел. „После докараха каруца и хвърлиха и последната прашинка в река Арно през Понте Векио, за да няма останки, които да бъдат открити. Независимо от това няколко добри хора имаха толкова силна вяра, че въпреки страха тайно събраха част от носещия се по реката прах, защото той струваше колкото човешки живот, затова и властите бяха твърдо решени да унищожат всяка реликва.“ Но това не е последният път, в който Флоренция чува за Божия град.