Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (9) (Личности, променили курса на Европейската история)

7.
Зората на хуманизма

Видяхме, че хуманизмът води началото си от такива личности като флорентинския поет от четиринадесети век Петрарка, който умира само петнадесет години преди Козимо де Медичи да се роди. Петрарка открива, че неговата свръхчувствителност на поет не подхожда на непрактичната духовност на средновековното християнство. В произведенията на класическите автори от Древна Гърция и Рим съзира напълно различен начин на живот и вместо да се отрече от живота си в полза на отвъдния, той вижда развиване на една земна чувствителност, силни желания и лични възможности. Вместо да върши добри дела в стремежа си към чисто духовни ценности, вижда възможност да се стреми към пълно изразяване на човешката си природа на този свят.

По-голямата част от оригиналните творения на древните автори са загубени след падането на Римската империя и в началото на Средновековието, а онова, което се запазва, в повечето случаи представлява осакатени и християнизирани коментари върху тези произведения. Петрарка се отдава на издирването на изгубени оригинални ръкописи и по време на пътуванията си из Европа открива известен брой важни произведения, сред които има няколко на римлянина Цицерон, писал за гражданските добродетели и за това как да водиш добър живот, може да бъде от полза както за личността, така и за обществото като цяло. Ето едно ново и положително отношение към живота — оформя се образът на една велика и динамична епоха, предшествала упадъка през Средновековието, а с него осъзнават, че има възможност да пресъздадат тази епоха отново.

Флоренция остава център на новия интерес към класиците, въпреки временните препятствия поставени от Черната смърт в средата на четиринадесети век, а от този интерес се заражда хуманизмът, от който произлиза и съвременният термин „хуманитарни науки“. Ударението тук пада върху всеобхватността на интелектуалното познание, което, от една страна, граничи с теологията, а от друга, с естествената философия. Хуманизмът и хуманитарните науки наблягат по-скоро на разбирането на човешките, а не на духовните или теологични аспекти от познанието. Това са първите вълни на признаването на правото на съществуване на отделната личност като израз на основното човешко право.

Не бива да забравяме обаче, че в преобладаващата си част случилото се е един бавен и постепенен процес. Много от ценностите, характеризиращи средновековната мисъл, не са отхвърлени нито бързо, нито напълно, а новият хуманизъм се развива на фона на всепроникващия и неоспорван християнски контекст. Най-ранните произведения на изобразителното изкуство, литературата и архитектурата са религиозни, като в тях влизат картини с религиозни сцени, стихотворения с набожно съдържание, църкви и т.н. Всъщност онова, което се смята за новост на зараждащата се хуманистична концепция, често е само леко изместване в нюансите. Тази поява на изгряващия Ренесанс и на практика на пълното му процъфтяване е бавна и сложна промяна, а не внезапно преминаване в една напълно нова епоха. Онова, което само леко е загатнато при Петрарка през четиринадесети век, преминава през няколко дълги периода и се нуждае от повече от два века, за да бъде напълно осъществено.

Една от водещите фигури в хуманистичните кръгове на Флоренция от началото на петнадесети век е Николо Николи, който е един от по-възрастните приятели на младия Козимо де Медичи. Николи е с двадесет и пет години по-възрастен от Козимо и е син на новозабогатял търговец на вълна, натрупал богатството се по време на възстановяването на Флоренция след Черната смърт. Почти половината от населението на града е погубено от чумата, но възстановяването му е относително бързо и отчасти се дължи на това, че болестта засяга предимно бедните и неквалифицирани работници. Онези, разполагащи с някакви пари, а това включва по-широк спектър от хора във флорентинското общество, отколкото могат да се срещнат в други, не толкова богати и не толкова републикански устроени общества, просто бягат в провинцията.

Николо Николи е един от първите арбитри по въпросите на добрия вкус, които оформят Ренесанса, а отдадеността му на откриването на древни текстове и разпространяването на техните идеи се превръща в негова идея фикс. Малко след като се сприятелява с Козимо, двамата планират пътешествие до Светите земи, за да търсят изгубени древногръцки ръкописи, но бащата Джовани де Медичи не дава своето одобрение и Козимо набързо е изпратен да чиракува в сферата на семейното банково дело. Почти не съществува вероятност да се е противил дълго, тъй като се превръща в невероятно способен, но и извънредно предпазлив банкер, по което прилича на баща си. Но хуманитарното образование, което получава, и ранното му сприятеляване с Николо Николи също са в съзвучие с черта от характера му, защото непосредствено след смъртта на Джовани, Козимо започва да отдава голяма част от своята значителна енергия на хуманистичните си занимания. След оттеглянето си от търговските дела Джовани просто изпълнява своите граждански задължения като част от флорентинската традиция и започва да покровителства строежа на църкви. Заниманията на Козимо обаче осъществяват негова лична потребност и многото време, енергия и пари, които им отделя, донякъде говорят за това колко е трябвало да я потиска през първите четиридесет години от живота си.

За много флорентинци и специално за Джовани ди Бичи влиянието на Николи е спорно. Облеченият в древноримска тога и даващ израз на всички превземки на своята „чувствителност“ Николо представлява нелепа фигура и изглежда като привилегирована личност, която пилее наследството си. Николи обаче е енергичен и неотстъпчив, а в съюз със своя приятел, възрастния държавник Пала Строци, оказва съществено влияние върху Флорентинския университет, основан през 1321 година, но потънал в рутината на средновековната схоластика. През 1397 година Николи и Строци осъществяват отдавнашното желание на Петрарка в университета да се назначи преподавател по старогръцки и така дават възможност да се изучават откритите наскоро ръкописи на Платон. За тази цел наемат Мануил Хризолорас, пратеник на византийския император от Константинопол, установил се в Италия като преподавател по гръцки. Древногръцкият не се радва на широка популярност през Средновековието и дори Петрарка никога не овладява езика напълно, главно защото не успява да намери достатъчно способен учител.

Влиянието на Николи във Флоренция е всепроникващо и се простира дотам, че през първите три десетилетия на петнадесети век той оглавява интелектуалния живот на града почти като неофициален министър на културата. Освен поддръжката на прекрасната си къща във Флоренция, той плаща на агенти, които да издирват древни ръкописи из цяла Европа — скъпо начинание, изправило го в крайна сметка на ръба на банкрута. Избавя го Козимо, който дискретно му се притичва на помощ, като нарежда банковите менителници на Николи незабавно да бъдат изплащани във всички клонове на банка „Медичи“. Николо има късмет, тъй като благодарение на хапливия си характер извън кръговете на хуманистите във Флоренция има малко приятели, а дори и сред тях неведнъж участва в ожесточени спорове. Най-честите му кавги обаче се разразяват в дома му с любовницата му Бенвентура, която първоначално е метреса на по-младия му брат, но както пише един съвременен източник, „тази сирена“ успя с „очарование и съблазън да вземе надмощие над благородните принципи на Николи“ и той я открадва от брат си. На свой ред Николо бързо открива, че Бенвентура изисква по-големи символи на внимание, отколкото научната му природа има желание или възможности да й дари, и затова еднообразието на ергенския му живот у дома се превръща в драма, изпълнена с изненади, достойни за оперен сюжет.

Изтънченият вкус на Николи му попречва да създаде свое оригинално произведение, защото, когато започва да нахвърля мислите си, прекалено ясно осъзнава у себе си нещо, на което гледа като на липса на познания, въпреки че работата му оказва дълготраен ефект по свой обиколен път. Николи има навик да прави копия на многото редки ръкописи в своята библиотека. Онези ръкописи, които не може да придобие, често му се дават в заем, за да препише съдържанието им, защото епохата на печатарската преса все още тепърва предстои и това е единственият начин за разпространение на съдържанието на редките произведения. По ирония на съдбата именно това неинтересно занимание оставя най-оригиналната и дълготрайна следа от Николи — един ден изчистеният и четлив, наклонен надясно почерк, който разработва за преписването на ръкописи, е заимстван от първите италиански печатари след смъртта му и става известен като „курсив“.

Влиянието на Николи се простира отвъд литературата и играе формираща роля за вкуса на хора на изкуството като Донатело и Брунелески, които се запознават с Николо в дома на Козимо. Именно Николи разпалва страстта към класическата скулптура у Донатело, пак той отваря очите на Брунелески за чудесата на Древния Рим, които все още лежат в руини сред порутения средновековен град, израснал на негово място. Николи умира през 1437 година и завещава своята библиотека от 800 ръкописа на Козимо. Хуманистът винаги е гледал на сбирката си като на обществено благо, отворено за любознателността на всеки учен или човек на изкуството, който може да се изправи срещу откритите въпроси на нейния собственик, и знае, че Козимо ще продължи тази традиция на достъпност. Четиристотин от ръкописите на Николи съставляват ядрото на бъдещата библиотека „Медичи“, създадена от Козимо през 1444 година, след като най-после се пренася в двореца Медичи на виа Ларга. Козимо добавя манускрипти от собствената си колекция и я превръща в първата обществена библиотека в Европа. Има възможност дори да се заемат ръкописи, а де Медичи непрекъснато я обогатява. В един момент наема ни повече, ни по-малко от четиридесет и пет преписвачи, които само за две години добавят още 200 ръкописа към сбирката. Останалата част от библиотеката на Николи Козимо поделя между личната си колекция и библиотеката, която създава в „Сан Джорджо Маджоре“ във Венеция в знак на благодарност за оказаното гостоприемство по време на изгнанието.

Друго нововъведение в библиотеката на Козимо е, че предлага знания, чийто източник не е Църквата, което е първата открита демонстрация на едно ново светско учение. И обратно, ръкописите, които Козимо набавя за библиотеката в религиозната институция „Сан Джорджо Маджоре“, бележат разширяване на познанието достъпно вътре в Църквата, която губи своя средновековен монопол върху знанието, но първоначално това не представлява конфликт, тъй като светското и духовното познание съжителстват миролюбиво.

Несъмнено най-добрият агент, използван от Николи за издирването на ръкописи из цяла Европа, е Поджо Брачиолини, който става още една от пътеводните светлини в кръга от хуманисти на Козимо, както като писател, така и като колекционер на манускрипти. Брачиолини се ражда през 1380 година и е син на беден аптекар от малкия град Арецо, намиращ се на около шестдесет и пет километра югоизточно от Флоренция. Твърди се, че на осемнадесет години пристига във Флоренция без пукната пара. Някак си успява да убеди да го приемат в университета и започва да следва право, но намира време да изучава и гръцки, като е един от първите, възползвали се от новоназначения преподавател Мануил Хризолорас, който в наши дни е всепризнат като основоположник на класическата филология в Италия. Брачиолини се дипломира през 1403 година и заема пост като писар на папска служба, а когато през 1410 година Балтазар Коса става папа Йоан XXIII, получава поста на главен писар на папските писма и були. През 1414 година Брачиолини придружава папа Йоан XXIII на съдбовния Вселенски събор в Констанц и именно тук става близък приятел с младия Козимо де Медичи, който също е част от папската свита.

След това изглежда, че няколко години Брачиолини работи като наемен ловец на ръкописи и преброжда манастирите в Швейцария, Германия и Франция, за да издирва изгубени древни манускрипти за различни работодатели, в това число Николо Николи и Козимо де Медичи, който отскоро е започнал да събира книги и древни писания. Брачиолини има възвишената цел да търси знание, но това не му пречи да използва непочтени методи, за да получи онова, което иска — прави копия на ръкописи, дори когато има изрична забрана, и често подкупва или подлъгва несъгласните абати. Когато се натъкне на тайно скривалище сред прашните манастирски изби, използва скрит джоб в пелерината си, никой не разбира за кражбата и по този начин науката в Италия е подкрепена за пореден път, а откривателят получава съответното щедро възнаграждение. Така Брачиолини има възможност да продължи да пътува като заможен гражданин, както е свикнал, а в интерес на истината, твърдят, че охотата му за древните знания се равнявала единствено на апетита му за хубава храна и красиви жени.

Сред откритията му са цял куп забравени древни ръкописи, намерени в тъмницата на една кула в швейцарския манастир „Сен Гален“, но най-известното му откритие става факт през 1417 година, когато изважда на бял свят пълния манускрипт на „За природата на нещата“ от римския автор от първи век преди Христа Лукреций. Произведението е изгубено след падането на Римската империя и само благодарение на кратките позовавания в работите на други автори не е забравено. „За природата на нещата“ е дълга поема, чиито шест книги включват полунаучно обяснение за вселената, а голяма част от него води началото си от древногръцки философи като Демокрит и Епикур, описващи изненадващо съвременна вселена като структура, изградена от атоми и управлявана от законите на науката, в която боговете не играят никаква роля. В „За природата на нещата“ Лукреций възприема епикурейските възгледи, че човек трябва да преследва удоволствията и да избягва болката, философията е предназначена да излекува човечеството от страха му от смъртта и боговете, а религията се появява като чудовище, чийто отвратителен лик се взира надолу от един далечен край на небето. Според Лукреций Епикур достига отвъд „огнените предели на света“ и прозира в самото ядро на истината за природата. Преди почти хилядолетие и половина Лукреций ясно изразява повечето от онова, което все още остава в зародиш в ранните хуманистични възгледи — в него човечеството вижда стимул да се открие и да открие механизмите на един свят, свободен от метафизично влияние.

Брачиолини изпраща ръкописа на Лукреций на Николи във Флоренция, където последният старателно го копира със своя педантично точен курсив. Това се оказва удачна предпазна мярка, тъй като ръкописът, открит от Брачиолини, е изгубен и всичко, което ни е известно днес, знаем от копието на Николи. На следващата година след чудотворното откритие Брачиолини заминава за четири години в Англия, където се надява да направи нови открития, но е разочарован, защото влажният климат покрива много от древните манускрипти с плесен и ги прави нечетими. Постъпва отново на папска служба след завръщането си в Италия и има възможност да продължи с издирването на ръкописи и със създаването на собствените си произведения. За разлика от много други длъжности в Курията за тази не му се налага да дава обет за безбрачие и впоследствие, на петдесет и шест годишна възраст, решава да се задоми и се жени за осемнадесетгодишно момиче, което в допълнение към четиринадесетте незаконни деца му ражда още шест.

По-късно Брачиолини се завръща завинаги във Флоренция, където заема водеща роля в кръга от хуманисти и става близък приятел на Козимо де Медичи. През 1427 година двамата дори отиват на почивка заедно в Остия, пристанището на Рим, където извършват разкопки сред руините, които по това време са пръснати и почти никой не им обръща внимание. За близкото му приятелство с Козимо съдим и от взаимоотношенията им по време на изгнанието на де Медичи, когато Брачиолини му изпраща поредица от писма, които изразяват подкрепата му, но в известна степен са и лицемерни, макар и изпълнени с философски съвети като: „Благодари се, че животът ти даде възможност да изпиташ тази славна добродетел.“ Интересно, но изглежда, сякаш Брачиолини приема, че Козимо няма да се завърне във Флоренция, и го успокоява: „Накъдето и да те отведе съдбата, приеми тази земя за своя родина“ — това мнение събужда подозренията, че такова е всеобщото усещане във Флоренция по онова време.

Брачиолини дава съвети на Козимо как да подреди своята разрастващата се библиотека от ръкописи. Съществува дори вероятност именно Брачиолини да е насочил Козимо да наеме Кириак от Анкона, известен търговец и антиквар. Кириак обхожда Близкия Изток и Северна Африка, като преписва ръкописи, открити сред руините от класическата епоха, и създава първите описания на много древни обекти (векове по-късно те се превръщат в основни извори за археолозите). Козимо изпраща Кириак на търговски експедиции до Константинопол, Светите земи и Египет, като същевременно му дава заповед да издирва ръкописи. Именно тази задача кара историка Едуард Гибън да напише своето прочуто, но до известна степен преувеличено описание за Козимо, когато той е на върха на славата си: „Богатствата му бяха отдадени в услуга на човечеството, кореспондираше си едновременно с Кайро и Лондон, а често товарът с подправки пътуваше в един и същи кораб с гръцките книги.“

Ако литературните произведения на Брачиолини могат да ни послужат за ключ към характера му, тогава бихме могли да предположим, че е бил скъп и забавен приятел на Козимо. Творбите му са едни от най-добрите през ранния хуманизъм: изискани, остроумни и оригинални, включващи пълната гама от вулгарни истории до дълбоки философски диалози. В един от диалозите, „За нещастието на принцовете“, Николи се появява като олицетворение на класическия вкус, а Козимо като светски, но възвишен банкер. Твърди се, че когато някой противоречи на Брачиолини, последният е в състояние да създаде едни от най-злотворните и хулителни филипики в онази епоха на спорове — писанията му често осмиват покварата на Църквата и лицемерието на свещениците, които стават бащи на незаконни деца (тема, по която самият Брачиолини несъмнено е специалист). По съвпадение и неговият характерен почерк, оформен по подобие на издържания начин на писане с ясно отделени думи, срещан в немските ръкописи от единадесети век, също оставя трайна следа през годините. След единадесети век писането се изражда в бързия и едва четим готически шрифт, предпочитан от отегчените кописти в средновековните манастири. Почеркът на Брачиолини също прави впечатление на първите италиански печатари през следващия век, когато е използван за модел на онова, което в наши дни е известно като римски тип и остава един от най-предпочитаните. На седемдесет и три години Брачиолини е дълбоко трогнат, когато го избират за канцлер на Флоренция, като най-вероятно в избора му има пръст неговият приятел Козимо. След шест години Брачиолини умира и Флоренция отдава почит на писателя, за чийто латински казват, че бил сладък като меда, и който предпочита да работи, седнал до красива жена „вместо до рогат бивол“, което представлява неговата фантазьорска представа за условията, преобладаващи в средновековните манастири.

Друга водеща фигура в кръга на хуманистите във Флоренция, с която Козимо е приятел, е роденият през 1433 година Марсилио Фичино — син на личния му лекар. Фичино е странен образ — има малка гърбица и куца, отдаден е на духовното, но от време на време дава израз на избухливия си характер. Първоначално изучава медицина, но същевременно учи гръцки и толкова дълбоко се впечатлява от Платон, че с времето започват да го считат за водещ специалист по въпросите, свързани с философа и неговите произведения. Козимо изпитва особено желание да чете Платон, но не може да намери задоволителни преводи. На практика осиновява Фичино и го настанява в една малка къща в имението си в Муджело, където Марсилио трябва да му преведе всичките диалози на Платон на латински. През лятото, когато де Медичи се оттегля заради жегата във Флоренция сред прохладата на планинския въздух на Муджело, Фичино е канен всяка вечер във вилата, където до късно през нощта четат и обсъждат Платон.

Животът, воден от Козимо, го прави особено податлив на философски размисли. Строго погледнато лихварството, благодарение на което процъфтява банката му, е смъртен грях и това го тревожи. А и непочтените политически машинации, чрез които управлява града, го карат да се замисли над нравствеността на своя живот. Зад разсъдливата хуманистична фасада се таи една все по-разяждана от вина душа, а разсъжденията на Платон за безсмъртието на същата тази душа и идеалната република, управлявана от философ-владетел, както и качествата, необходими за воденето на един добър живот, силно го вълнуват.

В крайна сметка Фичино създава свои неоплатонични идеи по тези въпроси. Той смята, че безсмъртието на душата зависи от ролята, която играе приживе в божествените свойства на разума — единството и независимостта. Според Фичино произведенията на древногръцките философи създават предварителна представа за истината на християнската религия и той се стреми да обедини езическата философия на Платон с християнството в една ясно хуманистична религия. Вижданията на Платон за красотата, истината и абсолютното заемат централно място в мисленето на Фичино, в резултат на което неговите интерпретации на тези идеи упражняват изключително голямо влияние сред артистичните и литературни хуманистични кръгове във Флоренция. Фичино много точно пише, че красотата „не е в сенките на материята, а в светлината и формата, не в тъмната тлен на тялото, а в чистата му пропорция, не в мързеливото и петнящо бреме на плътта, а в броя и мярката.“ Това с лекота би могло да бъде определено като манифеста на хората на изкуството в периода на хуманизма.

Въпреки това Фичино не приема всички прояви на човешката природа, идеите му по-скоро клонят към духовното и едва на тридесет години той става, свещеник. През една зимна вечер, когато чете копие на Лукрециевата „За природата на нещата“, толкова се отчайва от епикурейската й материалност, че я запраща в огъня. Козимо не е единственият разтревожен от дълбоките противоречия, които излизат на бял свят, когато се опитва да води нов начин на живот.