Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (6) (Личности, променили курса на Европейската история)

4.
Възходът на Козимо

Козимо ди Джовани де Медичи, т.е. син на Джовани, е роден през 1389 година. Почти нищо не се знае за ранните години от живота му, освен че е близък с малкия си брат Лоренцо. Двамата получават образованието си в килийното училище към „Санта Мария дели Анджели“. Още по онова време училището има славата на люлка на знанието, в която се възражда интересът към изучаването на Древна Гърция и Рим.

През Средновековието доста от древното познание просто изчезва от Европа, съхранено е само в Близкия Изток, където арабските учени страстно го изучават. В първите години от своето съществуване ислямът насърчава философските и научни размишления — да знаеш устройството на света, означава да прозреш Божия замисъл. Така произведенията на древногръцките философи, особено на ранните, се разпространяват из Арабската империя, която през осми век вече е в пределите на Европа, заема целия Иберийски полуостров и достига до Южна Франция и Италия. Християнските учени преоткриват много непознати произведения на древните философи, когато през тринадесети век големите арабски центрове на познанието в Южна Испания, Кордоба и Севиля попадат в ръцете на християните.

Вследствие на това из цяла Европа се разпространява напълно ново отношение към познанието. То пропагандира възраждане на изучаването на класическите автори на Древна Гърция и Рим за сметка на схоластиката и относителния интелектуален застой през Средновековието. Някои тогавашни учени предпочитат да не приемат за чиста монета авторитета на теологията и закостенялата версия на Аристотеловата философия и започват да възприемат с известна доза съмнение гръцките философи и римските писатели.

Козимо де Медичи, литография

Още през тринадесети век преводи на арабски интерпретации на Аристотел от мюсюлмански философи като Авероеш и Авицена хвърлят съмнение върху възприетата християнска версия на Аристотел. Започват да се появяват непознати досега произведения на самия Аристотел, някои от които развиват идеите му в нови насоки. По ирония на съдбата безспорният авторитет на Аристотел е подкопан от собствените му творби. По-голямата част от преоткритите произведения на древните автори са на други древногръцки и римски писатели — философи, поети, реторици и историци. Тези творби карат хората да осъзнаят, че някога е имало епоха, която далеч е превъзхождала тяхната, епоха, която е поставяла ударението върху човешката природа, а не толкова върху духовната същност на човечеството. В резултат на това се заражда нов хуманизъм, който защитава свободомислието и изразяването на човешката индивидуалност, особено в литературата, философията и всички форми на изкуството, а не себеотрицателното подчинение, изисквано от средновековните философи-теолози.

Едва когато остарява, Джовани ди Бичи разбира, че животът е нещо повече от банковото дело и съпровождащите го рискове. Парите могат да бъдат трансформирани в дълговечността на изкуството чрез покровителство и при този процес човек се озовава в друг свят на извечни ценности, лишен от покварата на религиозната власт или от нечестните козни на властимащите и банкерите. Козимо обаче знае за този свят от детството си, образованието му го прави хуманист, но запазва и проницателния характер на баща си, а Джовани прави всичко възможно той да бъде напълно съвместим с уменията му в банковото дело. Вероятно Козимо демонстрира изключителни заложби, след като неговият предпазлив баща му поверява задачата да се грижи за папа Йоан XXIII по време на събора в Констанц. Това не е никак лека задача за един двадесет и пет годишен мъж.

По време на престоя си в Констанц Козимо има възможност да завърже полезни запознанства сред другите международни банкови родове, които са там. Най-важната му поръка обаче е да наглежда папа Йоан XXIII, но явно бягството на преоблечения понтифекс и последвалото му залавяне и затваряне в замъка Хавделберг го хващат неподготвен. Известно ни е, че и Козимо бяга от Констанц, вероятно също преоблечен, но някак успява да вземе със себе си всички ценни предмети, включително и оспорваната инкрустирана със скъпоценни камъни митра.

Тук изворите са разноречиви. Според едни Козимо веднага се връща във Флоренция — версия, подкрепена от факта, че за кратко е член на Сеньорията през 1415 и 1417 година. Според друг тогавашен мемоарист след бягството от Констанц Козимо поема на пътешествие из Северна Европа, което продължава няколко години. По това време Медичите имат малко на брой сътрудници в значими финансови центрове като Женева, Лион и Авиньон. Все още не са отворили истински клонове на банката извън Италия. Изглежда доста вероятно Джовани да е изпратил Козимо на обиколка из тези центрове, за да провери партньорите на Медичите и да види за евентуални възможности за по-нататъшни търговски взаимоотношения. Много вероятно е Козимо да се е отбил в Брюж във Фландрия, защото според големия експерт по въпросите на банка „Медичи“ Реймонд де Рувер през 1416 година банката има кореспондент там, малко след това се появява такъв и в Лондон. Брюж има съществена роля в северноевропейските финанси, тъй като е център на търговията с вълна и връзките му се простират през цяла Европа от Англия до Италия. Има търговски взаимоотношения на изток с Ханзенската лига, чиито пристанища държат монопола върху търговията в Балтийско море и Северна Германия. Именно през този период в Брюж на малкия площад срещу хана на семейство Ван дер Бурс се търгуват менителници, а от фамилното им име води началото си думата „борса“. Твърди се, че по време на това пътуване Козимо започва да купува първите редки ръкописи, които един ден ще станат част от безценна сбирка. Ако съдим от подробните инструкции, изпращани по-късно до европейските му кореспонденти и отнасящи се до покупката на ръкописи, то той със сигурност познава методите на този обширен пазар. Най-правдоподобното обяснение на противоречащите си версии за Козимо е, че той първоначално се връща във Флоренция, а после предприема няколко по-кратки пътувания из Северна Европа.

Със сигурност е във Флоренция в началото на 1416 година, защото тогава се жени за племенницата на бащиния си съдружник — млада жена, известна като Контесина де Барди. Любопитното е, че явно я наричат „Контесина“ и същевременно това е титлата й, означаваща „малката графиня“ или „дъщерята на графиня“. Съгласно обичаите от онова време бракът на Козимо е уреден от баща му Джовани и така Медичите правят значителна крачка нагоре по обществената стълбица. Барди са едно от старите банкерски семейства, разорени по време на флорентинската банкова криза през четиридесетте години на четиринадесети век. Запазват част от предишното си обществено положение, но имат сравнително малко богатство. Зестрата на Контесина де Барди включва стария и леко порутен родов дом — дворецът Барди, който се намира на южния бряг на река Арно. Веднага след сватбата двадесет и седем годишният Козимо се заема с възстановяването на двореца, като демонстративно поставя на фасадата герба на Медичите — щитът с топките. Още в началото този герб, който ще стане символ на амбициите и могъществото на Медичите, има различни варианти. Първоначално на щита могат да се изброят до дванадесет топки, но когато Козимо започва да използва двореца Барди, щитът вече има само шест. Бройката е често срещана, но никога не е уточнена официално, та през вековете се появяват щитове с пет и дори с осем топки.

След две години Контесина ражда сина и наследник на Козимо, Пиеро, но тогава съпругът й със сигурност е на път. Около година по-късно Джовани го назначава на важния пост постоянен управител на римския клон на банка „Медичи“. Родът Спини, а не Медичите, са папски банкери, но римският клон остава главен източник на печалби сред предприятията на семейството. Не можем да разберем точната сума на годишния доход от „тайната книга“, но явно няколко от могъщите кардинали запазват тайните си депозити и клонът все още носи повече от половината от печалбите на банката.

Със сигурност знаем, че по време на тригодишния си престой в Рим един от агентите на банката води на Козимо млада бяла робиня, купена във Венеция, където е преценена като „истинска девица, без никакви болести и на възраст двадесет и една години.“ Момичето постъпва в домакинството на Козимо, който я нарича Магдалена. След Черната смърт робството не е рядко срещано явление сред италианските богаташи, защото тогава е трудно да се намерят слуги. През петнадесети век във Флоренция има средно около сто слуги, които са в домакинствата на могъщите родове, същото се отнася и за други големи италиански градове. Генуезките и венецианските търговци внасят робите от Леванта и Черноморието. Робите от славянски произход са предпочитани пред турците или татарите, защото са по-добри работници, по-бързо възприемат и като цяло ги считат за „не чак такива варвари“. Повечето от тези роби са млади и от женски пол, използват ги за домашни прислужници. Според обичаите от онова време слугите в Италия вечерят заедно с господарите и на тях се гледа като на второстепенни членове на семейството, при което често остават при едни и същи господари до края на живота си. Срещат се случаи на малтретиране, но те са рядкост, не толкова редки обаче са случаите, когато робините забременяват. Обикновено за това е отговорен господарят на дома, но последствията са сериозни, ако виновникът е младият син или някой злочест паж.

По всичко личи, че Козимо де Медичи не води безразборен сексуален живот, но със сигурност се привързва към робинята си в Рим, която му ражда син, наречен Карло. Детето е отгледано с двамата му синове във Флоренция, нещо, което по онова време не е изключение. Подобно на много такива издънки и Карло е предопределен да стане свещеник и няма да работи за семейния бизнес. През тази епоха незаконните деца се приемат в семейството, но въпреки това никога не стават негови пълноправни членове — разграниченията са фини, но много строги. Показателно е и самото име, което Козимо избира за незаконния си син. Медичите доста се ограничават в избора си, когато става дума за първите имена на момчетата — Аверардо, Лоренцо, Козимо и Джовани се появяват отново и отново във всеки клон на родословното дърво, Карло обаче не е сред тези имена. Робинята Магдалена е отведена във Флоренция, където, ако съдим по данъците, плащани от Козимо, през 1457 година все още работи за семейството или то се грижи за нея, а тогава тя е на повече от четиридесет години, което е завидна възраст за работеща жена от епохата.

Не знаем как Контесина гледа на това, но най-вероятно просто проявява търпимост към поведението на Козимо, което е типично за италианския мъж от онова време. Твърди се, че е закръглена и доста хубава жена, която се наслаждава на храната и на растящото си семейство — през 1421 година ражда втория си син Джовани. Историците от миналото са склонни да гледат на нея като на домакиня и добра майка, която почти не се интересува от търговските дела на съпруга си или от нарастващото политическо влияние на семейството. Козимо рядко й пише, но тя понася отсъствието му спокойно. Много малко от писмата на Контесина са запазени, но те обрисуват доста по-различна картина. В едно от тях пише на Козимо: „Тази вечер получих писмото ти и разбрах колко трябва да платим за буретата в Кареджи… Получих писмо от Антонио Мартели, в което ми пише, че изпраща девет топа лен… нареди да ги съхраняват на сухо.“ Това и малкото други писма сочат, че Контесина има голямо участие в управлението на непрестанно увеличаващите се провинциални имения на Медичите, както и в управлението на търговията с галантерия на рода, която носи добри печалби въпреки несигурността на пазара. Оцелелите писма до други членове на семейството разкриват голямата й загриженост за Козимо, когато отсъства: „Казаха ми, че е напълнял, което е добър знак.“

Поведението на Козимо по това време говори за сплотено семейство, което се поддържа. Той наследява лукавството на баща си, но у него склонността на Джовани към суха пресметливост и тесногръдие са смекчени. Кръгозорът му е разширен от хуманистичното образование, но явно става по-чувствителен благодарение на съпругата си, която запазва близко и топло присъствие в живота му, дори и когато на практика не е до него. Вкусът на Контесина почти със сигурност повлиява на Козимо, нейната женственост влива живот и обагря интелектуалния му хуманистичен характер. По този начин тя играе немалка роля за оформянето на вкуса на мъжа, чието разбиране за изкуството променя цяла епоха.

През 1420 година Джовани ди Бичи се оттегля и предава управлението на банката на синовете си, като привидно поставя Козимо начело. Тридесет и една годишният Козимо постепенно излиза от сянката на баща си, но отпечатъкът му върху делата на банката бързо започва да се забелязва. Почти сме убедени, че влиятелните личности, с които Козимо се сприятелява в Рим, убеждават Мартин V отново да направи Медичите папски банкери след банкрута на семейство Спини. Козимо оглавява основния финансов бизнес във Флоренция, а след осем години, когато Джовани ди Бичи умира, става глава на рода и водач на влиятелната му фракция във флорентинската политика. Макиавели пише: „Онези, които се зарадваха на смъртта на Джовани, сега съжаляват, защото разбират какъв тип човек е Козимо.“ Бързо се проявяват политическите му умения. Козимо упълномощава брат си Лоренцо да се грижи за всекидневните дела на банката, но продължава да взема важните решения. Същевременно верният, но амбициозен братовчед Аверардо де Медичи се грижи за политическия устрем и организация, подкрепящи каузата на Медичите. Козимо осъзнава, че не е време да се държи настрана. Срещу Медичите се обединяват могъщи сили, а родът все още няма истинска политическа власт — или трябва да се сдобият с власт, или ще бъдат унищожени от многобройните врагове сред управляващата олигархия.

През 1430 година Козимо решава, че Медичите трябва да притежават свой истински дворец, а не наследения от Барди. Избира едно място в края на виа Ларга, сега виа Кавур, която е основната улица, водеща на север от центъра на града, и наема Брунелески, предпочитаният архитект на баща му, когото вече считат за водещия архитект на своето време. Той трябва да направи проект за бъдещия дворец Медичи. Брунелески се заема за работа, а крайният резултат е великолепен и амбициозен проект, който по всеобщо мнение е шедьовър. Козимо обаче се колебае, което е необичайно за него. Отхвърля проекта на Брунелески, след като разпространява, подробности от плановете, за да сондира общественото мнение, вероятно това е било първоначалното му намерение. Козимо заявява, че планът на Брунелески е прекалено показен, един по-скромен проект съответства повече на вкуса на Медичите. В крайна сметка избира проекта на многообещаващия млад архитект Микелоцо, на чиито рисунки е изобразена по-скромна фасада.

Но вътре, далеч от очите на хората, нещата са съвсем различни. Козимо поръчва на скулптора Донатело да направи бронзова статуя на библейския Давид, която ще се намира във вътрешния двор, за да впечатлява всички, удостоени с честта да бъдат поканени в двореца Медичи. Както може да се очаква от Козимо, с поръчката на Давид той прави поредния си умел ход — флорентинците смятат младия Давид, който убива великана Голиат, за символ на своя град — за тях Давид въплъщава триумфа на справедливостта над тиранията, той е олицетворение на прехвалените републикански ценности на града. Така Козимо косвено, както винаги, заявява, че Медичите са на страната на „малките хора“ и че родът взема присърце интересите на народа. Изборът на Давид е и скрито предупреждение към все по-могъщата олигархия — така се виждат Медичите — поддръжници на една справедлива република, срещу всеки, който се опита да установи тиранично управление.

Скулпторът Донатело е роден във Флоренция преди около четиридесет и четири години, и е малко по-възрастен от Козимо, с когото през годините все повече и повече ще се сближава. Бащата на Донатело е чепкал вълна и е взел участие в бунта на чиомпите. Въпреки че не е хуманист-интелектуалец, ваятелят подробно изучава древните скулптури и попива много от хуманистичните идеали в изкуството. Донатело води нетипично скромен живот за известен флорентински майстор и освен инструментите си притежава много малко неща. Вероятно той заедно с другите приятели хуманисти на Козимо успява да убеди своя патрон да започне да събира антики, много от които реставрира сам. По същото време Козимо поръчва на Донатело и бронзов бюст на Контесина — още едно доказателството за уважението, което изпитва към съпругата си и факт, сочещ за влиянието й върху вкуса му. Ранните скулптури на Донатело се славят със своя реализъм, но след като навлиза в тридесетте години на своя живот, този реализъм започва да придобива един вътрешен оттенък, който надхвърля обикновената правдоподобност. Най-великият пример за това е „Давид“, който прави за вътрешния двор на двореца Медичи и който по няколко начина открива нови хоризонти.

За начало, това е първата самостоятелна бронзова скулптура в естествена големина, създадена от класическата епоха насам, въпреки че тук древните техники са усъвършенствани както никога досега. „Давид“ на Донатело надминава класическото съвършенство и представя много съвременна изразителност — външната форма се оживява от една несъмнено нова вътрешна човечност, а същевременно гъвкавата и гола фигура с шапка и къдри има подчертано невойнолюбива поза. Давид на Донатело се наслаждава на голата си мъжка красота и разкрива недвусмислената лична истина за своя създател — неговата хомосексуалност. Но скулптурата е много повече от израз на забраненото сексуално влечение, фактът, че Козимо приема статуята, говори много за неговите, а и тези на семейството му, вкус и разбирания. Новият хуманизъм разчупва формата на общоприетата средновековна религиозност и сексуална потиснатост, той гледа на красотата като на човешко качество, а не само като на отражение на една възвисена духовност.

Давид с главата на Голиат, Донатело, ок. 1430 г. Барджело, Флоренция

Освен това, един от интелектуалните центрове на новия хуманизъм във Флоренция остава манастирът „Санта Мария дели Анджели“, където се помещава старото училище на Козимо. Там той се среща с такива личности като монаха Амброджо Траверсари, изключителен учен, който получава много поръчки от Козимо, свързани с превода на редки ръкописи на гръцки, латински и иврит. Други интелектуални личности, които съчетават професионалния живот с литературното поприще, са поетът и общински служител Николо Тинучи, известен с политическата си проницателност и стиховете си, който държи в течение Козимо за политиката на управляващите. Кръгът от учени и хуманисти, изграден от покровителството на Медичите, вече привлича не само хора на изкуството, но и хора на идеите.

Но тези прогресивни идеи неминуемо предизвикват и консервативна реакция, защото новият хуманизъм не се нрави на всички. Арогантният водач на старите олигархически родове Риналдо дели Албизи презира тази съвременна тенденция, счита я за пагубна и антирелигиозна, въпреки че привлича много свещеници и прелати. Старите родове все повече се ядосват заради сумите, които трябва да плащат съгласно новата данъчна система, за която държат отговорен бащата на Козимо, затова решават да унищожат популярността на системата. За тази цел настояват тя да бъде наложена не само във Флоренция, но и в другите тоскански градове, намиращи се под флорентинска власт — градове, които по правило са оставени сами да определят данъчните си системи, стига да изпращат исканите от тях приходи в хазната на Сеньорията. Властите решават, че всички градове трябва да въведат тяхната данъчна система, и предизвикват силно негодувание, което достига такива размери, че във Волтера избухва бунт, който се налага да бъде потушен от народното опълчение.

Старите олигархически семейства носят най-голяма отговорност за войната срещу Милано, която се проточва катастрофално и води до въвеждането на кадастровата данъчна система. Въпреки това сега виждат възможност да си върнат честа. На около шестдесет и пет километра западно се намира независимият град Лука, който по време на война предателски взема страната на Милано и така застрашава връзките на Флоренция през Пиза с морето. Риналдо дели Албизи и управляващите семейства започват да подклаждат общественото мнение за война срещу Лука и скоро народът е убеден, че за победоносна Флоренция плячката ще означава по-малко данъци за плащане.

Медичите са надхитрени. Козимо храни лоши предчувствия за войната — това е последното нещо, от което се нуждае Флоренция. Когато обаче го приканват да се присъедини към Съвета на десетте, създаден да води войната, той счита, че патриотизмът му го задължава да потисне чувствата си и да приеме, така публично демонстрира подкрепата си. Неговият по-пламенен братовчед Аверардо де Медичи таи още по-малко съмнения и поема командването на войските в Пиза. Медичите са принудени да заемат позиция, в която напълно подкрепят войната заедно с управляващата олигархия.

През 1430 година флорентинската армия под командването на Риналдо дели Албизи поема на поход срещу Лука, която пък веднага се обръща за помощ към Милано. Първоначалните лоши предчувствия на Козимо за неразумното влизане във войната с Лука се оправдават, когато владетелят на Милано изпраща най-добрия си кондотиер^[1] Франческо Сфорца начело на наемниците да защити града. Флорентинските войски, лагеруващи пред стените на Лука, много бързо са принудени от закоравелите в битки наемници на Сфорца да извършат тактическо отстъпление. Кондотиерът влиза в града, на това отгоре сваля управляващия тиранин и установява републиканско управление. Сега Флоренция, която се гордее, че е най-големият защитник на републиканската идея, има още по-нищожно извинение за нападението срещу Лука — Съветът на десетте е объркан, а управляващата Сеньория се двоуми — воденето на войната от един съвет се оказва безкрайно неефективно. В крайна сметка флорентинците решават, че най-добрият начин за действие е да подкупят Сфорца с 50 000 флорина, за да напусне Лука. Като истинска наемническа армия войската на Сфорца приема допълнителното си заплащане и оставя бившите си и не толкова щедри милански господари сами да си оправят проблемите. Винаги благоразумният, когато става дума за пари, Козимо е отвратен и пише, че това е „ненужен разход, Сфорца така и така ще напусне Флоренция, защото сред войниците плъзва чума, а и провизиите му свършват.“ Аверардо де Медичи вижда нещата по различен начин и се заклева във вярност на Риналдо дели Албизи, макар че изпраща писма, в които изразява подкрепата си и към Козимо.

Флорентинската армия отново се отправя към стените на Лука и възстановява обсадата, но безрезултатно, защото републиканското управление на Лука и гражданите му, които току-що са получили избирателни права, с нов прилив на сили са решени да защитават града си. Риналдо дели Албизи се връща във Флоренция и убеждава Съвета на десетте да приеме находчивия му план, в който влизат архитектът Брунелески, както и Микелоцо и Донатело, изпратени пред Лука, за да надзирават инженерните работи. Планът е да се заприщи река Серкио, водите й да се отклонят и да се пуснат надолу по хълма, за да може яростният поток да отнесе укрепленията на Лука. Хората на изкуството и архитектите се заемат за работа и направляват войниците, трупащи калта пред очите на командващия на гарнизона на Лука, който ги гледа от бойните стени. Слънцето залязва, през нощта язовирът се пълни с вода, а на следващата сутрин потокът ще бъде отприщен над Лука. Но командващият на Лука съставя свой план и под прикритието на нощта изпраща войниците си да разрушат другата страна на язовира, в резултат на което отприщената вода залива целия лагер на флорентинците.

Козимо подава оставка от Съвета на десетте в знак на отвращение, когато във Флоренция научават за нелепия разгром, и заминава за Верона. Няма намерение да носи отговорност за катастрофалното водене на войната. След като Козимо не се пречка, Риналдо дели Албизи съзира своя шанс и решава да направи всичко възможно Флоренция веднъж завинаги да се отърве от Медичите. Започва да настройва общественото мнение срещу рода, като разпространява слухове за двуличието на Медичите — че не се интересуват от благото на народа, че единственото, което искат, е да превземат града и да установят еднолично управление. Риналдо е уверен в подкрепата на повечето от олигархическите родове, но и Медичите имат могъщи съюзници. Джовани ди Бичи много отдавна е предвидил тези трудности и добре е организирал браковете на синовете си. Козимо е женен за една от потомките на рода Барди, а малкият му брат Лоренцо встъпва в брак с Джиневра Кавалканти, която свързва Медичите едновременно с два могъщи рода — Кавалканти и Малеспини. Няколко от приятелите хуманисти на Козимо също принадлежат към старите олигархически семейства. Риналдо дели Албизи трябва да има съкрушителна подкрепа, ако иска да приключи с Медичите. С тази мисъл той се обръща към Николо да Узано, който няколко години преди това се противопоставя на избора на Джовани ди Бичи за гонфалониер и на когото гледат като на най-изтъкнатия възрастен държавник в града. Николо обаче не приема аргументите на Риналдо, че Медичите искат да превземат града и да установят тирания, тъй като много добре знае, че самият род Албизи от години таи подобни планове. Без подкрепата на Николо да Узано се установява тревожно патово положение.

След година обаче Николо да Узано умира, Козимо се завръща и заварва града в безпорядък. Хазната е изпразнена заради войната, а Флоренция е затрупана с дългове. При такива обстоятелства изтъкнатите родове на града, банкери и други, отпускат „принудителни заеми“. Лихвата е изкуствено завишена, така че често кредиторите си докарват добра печалба. Но е очевидно, че за подобни мерки е късно — Козимо нарежда на банка „Медичи“ да заеме на градската хазна достатъчно пари, които да покрият поне най-належащите дългове, въпреки че на всички заинтересовани страни е ясно, че нито главницата, нито пък каквато и да било лихва могат да бъдат изплатени. Новините за това плъзват из града и Козимо се радва на популярност сред гражданите, на които им е писнало от високи данъци, но и същевременно затвърждава подозренията на олигархията към Медичите. Улиците на града са пълни със слухове за заговори и за мерките за тяхното осуетяване.

Времената са опасни, залозите високи — евентуалният изход е смърт, разорение или изгнание, а пред него са изправени всички, които ще загубят битката, както и техните семейства и поддръжници. Същевременно цяла Северна Италия е обзета от вълнения, войната на флорентинците срещу Лука е като водовъртеж, който засмуква всички големи играчи наоколо. Венеция обявява война на Милано и принуждава града да преустанови подкрепата си за Лука, при което пък могъщата генуезка флота вдига платна и се отправя към жизненоважното за Флоренция пристанище Пиза, но е разгромена от обединените армади на Венеция и Пиза. Най-после през април 1433 година е сключен мир, в който всички страни се съгласяват да възстановят статуквото отпреди войната. Флоренция води война цели три години, губи цяло състояние и не печели нищо — мнозина ще трябва да платят за това, а и мнозина са ядосани. Съзнанието на флорентинците вече не е заето с външните дела и те здраво се захващат с вътрешните проблеми, а ситуацията става все по-напрегната, защото съперничещите си фракции предприемат своите ходове. През нощта всяко едно от могъщите семейства здраво се залоства в дворците си, които повече от всякога заприличват на лични бастиони. Стените на повечето флорентински дворци от този период са направо на улицата, но прозорците са високо над земята и винаги са препречени с решетки, а огромните дървени порти, подсилени с желязо, се отварят към вътрешните дворове и се правят така, че да издържат обсада. Под прикритието на нощта избухват все повече и повече сблъсъци, които се проточват през дългите горещи летни месеци. Едно от тези типични нападения е, когато „потомък на един от управляващите родове“ се прибира късно вечерта от двореца на Сеньорията и „е нападнат, сграбчен за косата и ударен в лицето… от двама граждани с неизвестни фамилии от квартала на Медичите в Сан Джовани.“

Започва война на нерви и през една нощ в началото на май 1433 година вратите на дома на Медичите са обагрени в кръв, което е ясно и смразяващо предупреждение за всички. Козимо често е описван като умел интригант, но и като човек, на когото липсва физическа смелост. Ако съдим от доказателствата обаче, трудно можем да кажем къде, особено при тези обстоятелства, свършва благоразумието и къде започва малодушието. Козимо незабавно решава, че е време да се изнесе в родовите имения в Муджело, но този път не отсяда в обичайната си лятна резиденция в Кафаджиоло, а се оттегля в близката вила Ил Требио, превърната в малък преустроен средновековен бастион, възстановен наскоро от Микелоцо.

Козимо е извън града и пътят пред Риналдо дели Албизи, за следващия му унищожителен удар е разчистен. Той подправя изборите за нов гонфалониер и за членове на управляващата Сеньория. След тях се оказва, че седмина от деветимата, които трябва да поемат властта през септември, са поддръжници на Албизи, а новият гонфалониер Бернардо Гуадани здраво затъва в джоба на Албизи, които изплащат данъчните му задължения, за да може да поеме управлението, тъй като на длъжниците не е позволено да заемат обществени постове. Сеньорията разполага с живота и смъртта на гражданите на Флоренция и само с един удар може да доведе всеки един враг до банкрут. Времето на Козимо де Медичи изтича и изглежда, че той не може да направи почти нищо.

Политическата сила на Козимо се топи с всяка изминала минута, но като един истински Медичи той прави всичко възможно финансовата мощ да потече в друга посока. През горещите летни дни тайно нарежда прехвърлянето на големи суми от банка „Медичи“ във Флоренция към клоновете в Рим и Венеция. „Тайната книга“ на банката от този период е вълнуващо четиво, като записите от 30 май 1433 година бележат върха. През този ден от двореца на Медичите тайно са изнесени 2 400 флорина в златни венециански дукати и са предадени на съхранение на бенедиктинските монаси в древния манастир „Сан Миниато ал Монте“, който е разположен на един хълм южно от Флоренция. Пак в същия ден 4 700 флорина във венециански златни дукати са прехвърлени при доминиканските монаси в „Сан Марко“. По същото време 15 000 флорина са прехвърлени от флорентинския във венецианския клон — и всичко само за един ден! На това отгоре Козимо нарежда на Лоренцо да прехвърли стоките, които Медичите държат във Флоренция, в римския клон, така че каквото и да се случи, инвестициите на Козимо да не могат лесно да бъдат присвоени от враговете му.

Козимо прави всичко възможно новата Сеньория да няма какво да заграби, ако заповяда конфискация на имуществото му. Папа Мартин V е наследен от Евгений IV, който запазва управлението на финансовите дела на Курията в ръцете на банка „Медичи“, и няма нищо изненадващо, че папският банкер има много приятели в Църквата. Нито едно управление няма да се осмели да нападне манастирите, където Козимо пренася своето злато, защото може да си навлече гнева на Църквата. Но всички тези предпазни мерки показват, че Козимо не мисли само за собствените си авоари, той прави всичко възможно да има подръка достатъчно пари извън републиката, в случай че някой от предприетите ходове срещу него завърши с нападение над флорентинския клон на банката. Банка „Медичи“ няма да банкрутира, каквото и да става, тя ще запази добро си име и доверието на своите клиенти. Правилата, които Джовани втълпява на Козимо, ще бъдат съблюдавани независимо от обстоятелствата. Но цялата тази предвидливост е само предпазна мярка, защото оцеляването на Козимо зависи много от ходовете, които ще предприеме в отговор на задаващите се събития. Тези събития изиграват централна роля за съдбата на рода Медичи и поради това си струва да ги проследим по-подробно.