Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (4) (Личности, променили курса на Европейската история)

2.
Основите на банка „Медичи“

Семейните богатства на Медичите преминават в ръцете на Джовани ди Бичи де Медичи, глава на клона на рода от Кафаджиоло, наричан така, защото запазва имоти в родното село в Муджело. Джовани е роден през 1360 година и е четвъртият син на Аверардо дето Бичи, притежаващ малко имение в Кафаджиоло. Аверардо не е богат, но заема достатъчно добро обществено положение, за да се сроди с аристократичния род Спини. След неговата смърт през 1361 година имотът е поделен между съпругата и петимата му синове, но нито един от тях не е обезпечен.

По време на бунта на чиомпите Джовани ди Бичи е на осемнадесет години и почти със сигурност пребивава във Флоренция през двегодишното управление на комуната, тайно подкрепяно от далечния му роднина Салвестро де Медичи. Вероятно в резултат на това през целия си живот Джовани таи скрита симпатия към „малките хора“, въпреки че последвалият политически климат далеч не е благосклонен към подобни пристрастия. След сгромолясването на комуната старите родове бързо възстановяват властта си — установява се олигархия на могъщите родове Албизи, Капони и Узано, предвождани от Масо дели Албизи, като статуквото ще се запази през следващите тридесет години. И въпреки избухващите от време на време безредици, като онази от 1393 година, за чието потушаване спомага Виери де Медичи, това е период на просперитет и относителна стабилност за Флоренция. Олигархичното управление е строго, но се радва и на относителна подкрепа.

Могъщите семейства в олигархията твърдо се опълчват срещу Медичите и техните съюзници. На този факт може да се дължи и нежеланието на Виери да се замесва в политиката, както и на вродената му смиреност. Това нежелание се предава и на далечния му братовчед Джовани ди Бичи. Трудно е да определим дали тази политическа скромност на двама от първите Медичи е инстинктивна, престорена или чисто и просто става дума за родова принадлежност или дори за родова политика. В края на четиринадесети век стеснителността все още е вкоренена в средновековните нрави, хората са склонни по-скоро да гледат на себе си като на членове на едно семейство, отколкото като на отделни индивиди. Съобразно този начин на мислене първите Медичи съвсем естествено подчиняват личните си политически амбиции на дългосрочните амбиции на рода като цяло, приемайки, че родът ще постигне политическа власт в по-благоприятно време. Междувременно най-добре е да се положат основите, родът да заздрави позициите си, да увеличи още повече богатството си, за да бъде готов. Подобен поглед в бъдещето обаче показва невероятно добре развито усещане за политически амбиции. Дали Медичите таят тайни, дългосрочни желания за политическа власт или това първоначално трупане на богатства е само по себе си амбиция? От дистанцията на времето не е възможно да разберем потайните интриги и планове на рода.

Това, че принадлежи към рода, определено помага на Джовани ди Бичи, защото малко след бунта на чиомпите новият предводител на Медичите Виери го изпраща в Рим, където чиракува в местния клон на банката на чичо си. Семейните връзки винаги имат своята роля в търговията и особено в банковото дело, където доверието е жизненоважно. Дори и при тези обстоятелства е очевидно, че Джовани има дарба за търговия, защото само след няколко години става младши съдружник, а след още три оглавява римския клон. През същата 1385 година се жени за Пикарда Буери, която му донася значителна зестра в размер на 1 500 флорина, използвана почти със сигурност от него и вложена в различни лични търговски начинания…

Всички извори сочат, че през осемдесетте години на четиринадесети век търговските дела на Виери процъфтяват, като голяма част от това се дължи на успехите на римския клон под управлението на Джовани ди Бичи. Виери наближава седемдесет години — една достопочтена възраст за Късното средновековие, и в началото на 90-те години на четиринадесети век се разделя с бизнеса. Дава възможност на Джовани ди Бичи да направи римския клон свое собствено предприятие, като в съответствие със съществуващите тогава порядки е задължен да поеме както активите, така и пасивите на собствеността на Виери в Рим. Според Държавния архив на Флоренция Джовани ди Бичи губи 860 флорина от тази сделка, което предполага, че или търговските дела на Виери претърпяват загуби, или собственикът е подправил счетоводните баланси, преди да предаде предприятието на своя управител. Шест десетилетия по-късно няма никакви доказателства за нито едно от двете, така че вероятно такива не са съществували и по онова време.

На 1 октомври 1397 година Джовани установява централния клон във Флоренция и тази дата обикновено се приема за основаването на великата банка „Медичи“. Рим с Курията и всички придворни определено е добър източник на доходи, но Флоренция е банковата столица на Европа и предоставя най-добрите възможности за инвестиции. Подробностите за основаването на банка „Медичи“ и първоначалните й търговски дела могат да бъдат открити в libro segreto (буквално „тайна книга“) на банката, запазена в Държавния архив на Флоренция. Тази „тайна книга“ не е нищо повече от личната документация на банката, а името й придава известна атмосфера на романтика и тайнственост на ранното банково дело.

Първоначалният капитал на банка „Медичи“ е 10 000 флорина, като контролните 5 500 флорина са внесени от Джовани ди Бичи, а остатъкът е додаден от двама съдружници, които не са преки членове на рода, въпреки че в такива случаи тези съдружници неизменно са свързани със семейството чрез брак. През първата година от съществуването си банката има печалба от около 10 процента, като обичайната практика е тази печалба да се изтегля от банката и съдружниците да я използват за свои лични инвестиции. Явно Джовани закупува малко обработваема земя близо до родното си село Кафаджиоло и по този начин благоразумно излиза извън превратностите на финансовия свят.

Флоренция държи първенството в банковото дело, но освен това е важен център за обработване на вълна, а продажбите й на платове се простират чак до Фландрия и Англия. Заможните търговски родове имат интереси и в двете области, и през 1402 година банка „Медичи“ влага 3 000 флорина в създаването на тъкачница за платове. Архивите показват, че по-късно през същата година банката отваря свое представителство във Венеция, управлявано от Нери Торнакуинчи, за да се възползва от венецианската търговия с Изтока, чието същинско осъществяване е под строгия монопол на венецианците, но чужденците могат да се възползват от допълнителните търговски дела, които изникват покрай основните. Дотогава римският клон се е развил и е отворил подпредставителства в Неапол и пристанището Гаета, което се намира на около 129 километра югоизточно от Рим. Към това се прибавя и финансирането на още една тъкачница за вълна през 1408 година, но с него се изчерпва разширяването на банка „Медичи“ през първите двадесет години от съществуването й — Джовани е предпазлив човек и предпочита да заздравява позициите си. Тенденция, която споделя със своя предшественик, главата на рода Медичи и свой далечен роднина Виери, и която със сигурност предава на сина си. Като банкери Медичите печелят пари по-скоро благодарение на благоразумие и ефективност, отколкото на нововъведения. Противно на твърденията в историята на банковото дело, те не измислят менителницата, въпреки че съществува вероятност да изиграват роля в създаването на холдинговото дружество. Успехът им почти изключително почива върху прилагането на проверени и изпитани техники, открити от други. Банка „Медичи“ никога не търпи внезапни разширявания и дори в своя зенит не може да се равнява на нито една от трите големи флорентински банки от миналия век, притежавани от Барди, Перуци и Ачиайоли. Медичите не са убедени, че трябва да надскочат себе си. Печалбите на банката се увеличават, но Джовани ди Бичи дава още доказателства за своята изначално консервативна природа, като продължава да купува обработваема земя в Муджело и по тосканските хълмове около Флоренция, а когато печалбите нарастват още повече започва да придобива недвижимо имущество и вътре в града. Джовани не само основава банка „Медичи“ и създава кодекса за водене на банковите дела на рода, но и поставя здравите основи на огромното семейно богатство, което е източник на неговото могъщество.

Главата на банка „Медичи“ бързо се превръща в значима фигура във Флоренция и още през 1401 година Джовани ди Бичи става член на комисията от видни граждани, която трябва да отсъди кой е победител в международното състезание за създаване на нови бронзови врати на Баптистерията. Това е първият случай, когато един Медичи е патрон на изкуството, въпреки че тук истинският покровител е самият град. Не знаем каква е ролята на Джовани ди Бичи в избора на победителя — човекът, получил поръчката за изработката на бронзовите врати, е Лоренцо Гиберти, млад флорентински скулптор, който след години ще се превърне в един от родоначалниците на ренесансовото изкуство, така както Джовани е родоначалник на меценатството за Медичите, което прави толкова много, за да се зароди това движение. Но по това време двадесет и три годишният Гиберти е само даровит скулптор, а четиридесет и две годишният банкер — заинтересован само от правенето на пари. Няма да преувеличим, ако кажем, че тази възможност отваря пътя на Лоренцо Гиберти към величието, но и същевременно, че отваря очите на Джовани ди Бичи за нещо по-велико от трупането на богатства.

От дистанцията на времето и при наличието на толкова оскъдни доказателства е трудно да разгадаем по-тънките нюанси в характера на Джовани ди Бичи. Най-точният му портрет, с който разполагаме, е навярно онзи на Бронцино от музея „Медичи“ във Флоренция. Това е подробно и проницателно изображение, предоставящо ни много възможни податки за природата на позиращия. Проблемът обаче е, че Бронцино е роден седемдесет години след смъртта на Джовани, което поставя под съмнение физическата достоверност на портрета, а какво остава за психологическата. Макар и рисуван в зенита на възвеличаването на Медичите, портретът не е ласкав, в него има доста осезателна прилика с други хора, ако и изсечените черти доста обезпокоително да напомнят на тези на сина му Козимо. А това предполага, че може да има известна истинност в непотвърдената история, че портретът е копие от по-ранен, рисуван приживе образ, за който Джовани ди Бичи вероятно е позирал. Бронцино изобразява проницателен и може би мъдър мъж, чиито черти запазват един оттенък на селска грубост и лукавство. Наклонът на брадичката му говори за известна гордост, очите му притежават ясен и непоколебим взор, но изящно оформеното му чело говори за човек, който непрестанно и дълбоко се тревожи, а дългите му, но тънки устни намекват за потиснатата чувственост на аскетичен и пресметлив характер. С други думи, това е типът човек, който очакваме да видим от малкото, което ни е известно за живота му, и дори и портретът да не е „истински“, със сигурност изглежда достоверен.

Джовани ди Бичи де Медичи, портрет от Аньоло Бронцино, музей Медичи, Флоренция

През 1402 година Джовани ди Бичи оглавява флорентинската Арте дел Камбио — задругата на банкерите и сарафите, а също така заема и място в Сеньорията. Звучи като голяма чест, но на практика, въпреки печалбите, банката на Джовани във Флоренция е доста скромна. През този период банката обикновено представлява една-единствена по-голяма стая, разделена от тезгяха, дал на италиански името й, зад който седят служителите и счетоводителят със своето сметало. Повечето банки имат по-малко от шестима служители, въпреки че според „тайната книга“ на банка „Медичи“ през 1402 година в нея работят общо седемнадесет души — петима в централния офис във Флоренция, а другите дванадесет — в клоновете в Рим, Венеция, Неапол и Гаета. Банковите служители печелят по петдесет флорина годишно, което е достатъчно, за да водят скромен живот, като имаме предвид, че с годишен доход от 200 флорина човек може да издържа едно голямо семейство и да живее в голяма градска къща с двама слуги, кон и магаре. Служителите на банка „Медичи“ и на другите флорентински банки невинаги получават повишение въз основа на заслугите си, а по-скоро благодарение на връзките си вътре в семейството или с влиятелни личности извън него. Обикновено, за да се затвърди доверието, управителите стават младши съдружници в съответния клон, но въпреки тази практика понякога нещата поемат в погрешна посока, както е в случая с венецианския клон на банка „Медичи“, ръководен от Нери Торнакуинчи. Споразумението за съдружие изрично му забранява да извършва търговски дела с немци, чиито бизнес методи италианците считат за изостанали и непочтени. Съществуват доказателства, че Нери получава примамливо предложение и решава да поеме риска, като отпусне заем на някакви немски търговци, но последните се измъкват през прохода Бренер, без да върнат парите. В клона на Нери се появява голям дефицит, като, разбира се, никъде не се споменава за търговската му спекулация с немците. Управителят се изплашва, че в централата ще разберат, и заема сума, която не само покрива дефицита, но в крайна сметка се оказва, че венецианският клон реализира доста добра печалба. За нещастие парите са заети при безбожно висока лихва, така че независимо от всички отчаяни опити, които прави Нери при ежедневното управление на банката, не може да си докара достатъчна печалба, за да покрие лихвите и да оправи счетоводния баланс. В архивите е записано, че на 25 април 1406 година Нери Торнакуинчи е повикан във Флоренция, където Джовани ди Бичи го освобождава от поста му и завежда дело за финансови злоупотреби. Нери е принуден да продаде всичко, включително и дома си, но дори и това не е достатъчно да се покрие дългът, така че той поема на дръзко пътешествие отвъд Алпите, за да се опита да открие немците. Изглежда, в крайна сметка ги настига в Краков, Полша, където успява да прибере част от дълга. Но се намира толкова далеч от дома, че решава да не изпраща парите на Джовани, а с тях да започне нов живот. Тази история красноречиво показва климата на банковото дело в началото на петнадесети век — както във всяко друго търговско начинание и тук равновесието между риск и доверие се крепят на ръба на бръснача, дори и за толкова предпазлив човек като Джовани ди Бичи.

Пък и въпреки цялата си предпазливост самият Джовани не е застрахован от липсата на добра преценка. Изричната забрана за търгуване с немците, записана в договорите на банката, предполага, че и Джовани се е опарил в някое тевтонско начинание. Дори и основните му търговски връзки са с хора, които далеч не вдъхват доверие. Такъв определено е случаят с Балтазар Коса^[1], с когото Джовани се сприятелява, докато работи в римския клон. Балтазар произхожда от обеднял неаполитански благороднически род и като млад поема по моретата, където като пират натрупва състояние. След като се установява на твърда земя, използва парите, за да си купи докторска степен по право от Болонския университет, а после си купува и място в Църквата, където бързо започва да се издига. През 1402 година решава да се сдобие с кардиналска шапчица и се обръща към Джовани ди Бичи за заем от 10 хиляди дуката, равни приблизително на 12 хиляди флорина. Изненадващо, но Джовани се съгласява, решението е още по-неочаквано, като имаме предвид характера на Балтазар Коса. Според един хронист от епохата през деветте години, които Балтазар прекарва в Болоня като нунций, духовните му добродетели са равни на „нула или под нулата“, а резиденцията на кардинала много бързо се сдобива с печална слава заради „двестата девици, съпруги и вдовици, както и многото монахини.“

Тогава защо предпазливият Джовани се замесва с безскрупулен развратник като Балтазар? Да не говорим за „отпускането в заем“ на толкова голяма сума? Отговорът е прост — Джовани залага на Балтазар Коса, защото знае, че последният е евентуален кандидат за папския трон, а ди Бичи е работил достатъчно дълго в Рим, за да му е известно, че като банкер на папата ще получи възможно най-високата награда. Ако банка „Медичи“ започне да управлява финансовите дела на Курията, тя ще се превърне в една от големите търговски институции в Европа. В продължение на осем години Джовани се отнася благосклонно към Балтазар Коса и играе ролята на негов банкер, редовно си разменят писма и прави всичко възможно, за да ограничи разточителността на кардинала, която редовно източва касите на банка „Медичи“. Най-после, през 1410 година, всичко се връща — Балтазар Коса е избран за папа под името Йоан XXIII, а банка „Медичи“ поема управлението на финансите на Римската курия.

До началото на петнадесети век банковото дело се превръща в основно оръжие на понтифекса. За разлика от средствата на другите европейски монархии през епохата, по-голямата част от приходите на папството се трупат извън страната, като идват главно под формата на ренти от различните епархии из цяла Европа. Тези епархии достигат до всички краища на западния свят — чак до Исландия и дори Гренландия, чийто епископ плаща в тюленови кожи и балени, осребрявани в Брюж. Друг източник на приходи е търговията с реликви, които често се продават за феноменални суми, тъй като имат силата да преобразуват цялата икономика и да превърнат даден регион, който ги притежава, в място за поклонение. Още по-доходоносна е търговията с индулгенции, като последните дават на купувача папско опрощение на греховете, при тях цената се увеличава от сериозността на греха. Четвърти и постоянен източник на пари е продажбата на служби към Курията, като под това се разбира цялата йерархия — от най-ниските длъжности, та чак до кардиналската шапка.

Сумите, които се разиграват в това търговско начинание, обхванало целия континент, са колосални и далеч надхвърлят оборотите на която и да е международна компания в наши дни. Съответно банката, управляваща тези финанси, получава своята комисиона, която носи огромен годишен приход. Избраната да ръководи папските финансови дела банка трябва да докаже, че има уменията, защото работи с пари, събрани от всички краища на Европа, и трябва да й се има пълно доверие, защото единственият, пред когото носи отговорност, е папата. Джовани прави достатъчно, за да убеди Балтазар Коса, че е напълно подготвен, че може да му се има абсолютно доверие и най-важното — че му е напълно верен, което постига още преди последният да стане папа под името Йоан XXIII.

Освен с тези приходи римският клон на банка „Медичи“ се занимава с привличането сред своите клиенти на кардинали, други прелати и какви ли не съветници, които считат за свое задължение да съпровождат двора в Рим. Въпреки това е любопитно, че според архивите на Медичите римският клон на банката прекарва повече време в заемане на пари, отколкото в трупането им. Високите постове в Църквата може да носят високи доходи, но явно с тях вървят и още по-големи разходи — от счетоводството на Медичите разбираме, че много от кардиналите често превишават кредита си, при това със значителни суми. Въпреки всички заеми дворът в Рим носи не по-малко от 30 процента печалби от инвестициите на Джовани ди Бичи и съдружниците му. Нещо повече, този клон допринася за повече от половината печалба за цялата банка. Според „тайната книга“ от 1397 до 1420 година клонът към Римската курия донася 79 195 флорина от обща печалба, равна на 151 820. Печалбата с лекота надминава общите усилия на клоновете във Флоренция, Венеция, Неапол, Гаета, на многобройни представители и на двете тъкачници. Сравнени със съвременните финансови статистики сумите може да изглеждат малки, но благодарение на банката Джовани има доход от почти 1 900 флорина годишно, когато един благородник спокойно може да преживява с 200 флорина, а един умел занаятчия трябва да издържа цялото си семейство с годишен доход по-малък от 100 флорина.

Финансовото бъдеще на Джовани ди Бичи и на банка „Медичи“ изглежда осигурено. Но външността е измамна, особено що се отнася до дела, свързани с папството. Това е епохата на Великата схизма, когато в определен момент има ни повече, ни по-малко от трима претенденти за папския престол — Йоан XXIII, Григорий XII и Бенедикт XIII. За щастие повечето висши представители на Църквата са на мнение, че папа Йоан XXIII поне е водещият кандидат, за съжаление обаче богословските обосновки нямат никакво значение за неаполитанския крал Ладислав, който подкрепя Григорий XII. Кралят на Неапол повежда военен поход срещу съседната Папска държава и в крайна сметка Йоан XXIII е принуден да подпише унизителен мирен договор, в който се съгласява да плати на крал Ладислав 95 000 флорина. Йоан XXIII се намира във финансово затруднение и се обръща към папските банкери за заем, за да изплати сумата. Известно време Джовани ди Бичи се измъчва, но решава, че тези допълнителни разходи навярно си струват риска, ако не за друго, то поне за да запази инвестициите си. Самият факт, че може да си позволи да обмисли отпускането на подобна сума, която надхвърля с 20 процента всички печалби на римския клон за период от двадесет години, говори за размера на състоянието, което пестеливият Джовани е натрупал, въпреки че се налага и самият той да намери поне част от тази сума под формата на заеми. Банка „Медичи“ вече е замесена в рисковете, а не само в печалбите на големите финанси. Джовани урежда отпускането на 95 000 флорина на Йоан XXIII, но взема предпазни мерки, като иска нещо в залог. Папата го осигурява под формата на древна, обсипана със скъпоценни камъни митра и многобройни златни съдове, извадени от папската съкровищница.

Обаче остава проблемът на Йоан XXIII с двамата му съперници — Григорий XII и Бенедикт XIII. Могъщият император на Свещената римска империя Сигизмунд, чиито владения се простират над целия немскоговорещ свят от Австрия до Северно море, решава, че е дошло време веднъж завинаги да сложи край на Великата схизма. През 1414 година свиква събор в Констанц и приканва тримата претенденти за папския престол да изложат претенциите си пред него. За да предпази инвестициите си, Джовани нарежда на своя по-голям син Козимо да придружи Йоан XXIII по време на пътешествието му на север през Алпите към разположения на брега на едноименното езеро град Констанц, който по това време е имперска столица. Козимо е на двадесет и пет години и показва забележителни способности като банкер и както ще видим, пътуването до Констанц в защита на интересите на банка „Медичи“ е дело от изключителна важност, но също така изборът на Козимо демонстрира пълното доверие на Джовани в сина си.

Според записите в „тайната книга“ по това време банка „Медичи“ има два клона в Рим — римския и този при Курията. Много историци приемат това географско разположение буквално, като изтъкват, че нуждата от два клона в Рим е доказателство за размера на търговските дела, извършвани от банка „Медичи“ във Вечния град. Всъщност само единият клон остава в столицата, другият придружава папския двор, тоест Курията, по време на пътуването му до Констанц, за да поеме непосредствените финансови нужди на папата. Междувременно първоначалният клон остава в Рим, за да се грижи за жизненоважните дела на папските доходи от чужбина.

Съборът в Констанц се превръща в най-голямото обществено и политическо събитие от началото на петнадесети век и привлича значими фигури от цяла Европа. Тук многообещаващият Козимо има възможност да се срещне с всички водещи международни банки и търговски родове, като Фугер от Аугсбург и търговци, идващи чак от Полша и Испания. Всъщност личните контакти на събора ще затвърдят обширните търговски връзки за десетилетия напред, а в някои случаи ще предоставят единствената възможност в живота му да се срещне с водещите фигури на търговски предприятия, на чиито имена ще разчита от този миг нататък, за да гарантират солидността на менителниците, кредитните известия и останалата търговска документация, която представлява кръвообращението на зараждащия се капиталистически свят на Западна Европа. Но основната и уговорена цел на събора остава ни повече, ни по-малко разрешаването веднъж завинаги на проблема с духовната власт над християнския свят. Освен че иска да се справи с Великата схизма, Сигизмунд възнамерява да изглади определени доктринални различия, появили се вътре в Свещената римска империя. За тази цел е привикан чешкият еретик Ян Хус, императорът лично му гарантира правото на безпрепятствено пътуване, за да защити сектантските си религиозни възгледи, един от които е срещу продажбата на папски индулгенции. На практика решават, че учението на Хус е неприемливо по тринадесет точки и въпреки дадената дума Сигизмунд заповядва да го изгорят на клада. Съборът се заема с разглеждането на доказателствата, представени от тримата съперници за папския престол — Йоан XXIII, пристигнал от Рим, Бенедикт XIII от Авиньон и Григорий XII, чийто странстващ двор броди из Северна Италия. Идва ред на Йоан XXIII, който губи присъствие на духа, когато начинът му на живот като папа се оказва обект на разследване, като има цял списък с обвинения в различни простъпки. Освен неизменното обвинение в ерес, което може да се окаже нещо доста сериозно, както е в случая с Хус, Йоан XXIII е обвинен, че отравя предшественика си папа Александър V, както и в още седемдесет престъпления, като в крайна сметка шестнадесет „от най-неописуемите развратни деяния отпадат, но не от уважение към папата, а в името на общественото благоприличие.“ Това заявление определено не е евфемизъм, тъй като историкът от осемнадесети век Едуард Гибън пише: „Най-скандалните обвинения са премълчани и Христовият викарий е обвинен само в пиратство, убийство, изнасилване, содомия и кръвосмешение.“ Йоан XXIII предпочита да се оттегли, вместо да остави да се ровят из личния му живот, като неговото условие е двамата му съперници да сторят същото. А после избягва от града, преоблечен като стрелец с лък. Този ход не означава, че папата е загубил присъствие на духа, напротив, той е пресметнат и лишава събора от властта му, защото според църковните доктрини един вселенски събор е невалиден, ако на него не присъства папата. Сигизмунд не е в настроение да си губи времето с подобни дреболии и заповядва на събора да продължи с обсъжданията независимо от това, като същевременно изпраща войници, които да заловят Йоан XXIII и да го затворят в замъка Хайделберг.

Козимо остава сам в Констанц. Бързо осъзнава дебнещите го опасности, произтичащи от положението, в което се намира, и също избягва от града. Така не само се изплъзва на евентуалните преследвачи, изпратени от императора, но и успява да запази за себе си украсена със скъпоценни камъни митра, която, преди да избяга, Йоан XXIII оставя при него на съхранение. Не е ясно дали става дума за същата митра, която папата залага срещу 95 000 флорина, заети му да плати на краля на Неапол. Ако е същата, тогава по някое време Йоан XXIII я е откупил и е върнал заема. В „тайната книга“ на банка „Медичи“ за периода не са записани никакви трансакции, в които да става дума за украсена със скъпоценни камъни митра, принадлежаща на папството, вероятно защото тези дела са прекалено тайни дори и за „тайната книга“.

Император Сигизмунд обявява, че папа Йоан XXIII е свален. А в Констанц другите папи са приканени да се откажат от претенциите си — Григорий XII е принуден да абдикира, в крайна сметка и Бенедикт XIII е свален, а Великата схизма приключва през 1417 година с избора на нов папа — Мартин V. Сигизмунд обявява, че бившият папа Йоан XXIII, сега само Балтазар Коса, е заложник срещу сумата от 38 500 рейнски гулдена, равни на 35 000 флорина. Коса е в затвора, болен и мизерстващ, но успява тайно да изпрати известие на Козимо, че е готов да го направи свой наследник, ако събере откупа от 35 000 флорина. Дали има смисъл да се хвърлят пари залудо? Козимо решава, че има, отива при Джовани и се опитва да го убеди да плати за Йоан XXIII. И този път сумата, за която става дума, е огромна, равняваща се почти на половината от печалбата на цялата банка „Медичи“ за двадесетте години от основаването й, но този път рискът е далеч по-голям. Бъдещето на Балтазар е доста мрачно, той няма никаква собственост и не съществуват почти никакви изгледи за евентуални доходи. Джовани ди Бичи обаче е склонен да поема риска, целият откуп за Балтазар Коса е платен на император Сигизмунд и опозореният бивш папа е освободен.

Защо обикновено предпазливият Джовани ди Бичи залага отново толкова много на тази вече безполезна личност? Противно на всички очаквания, това изобщо не е необикновено рискован ход, защото няма никакъв риск, тъй като не съществува и най-малка възможност да си върне парите. Действията му не са продиктувани и от лична вярност, поне доколкото можем да предположим, въпреки че Балтазар има навика в писмата си да нарича Джовани „мой много скъп приятелю“. Изглежда, че уговорката между двамата се дължи на чисто търговска вярност. Както обаче ще видим, това се оказва един от най-проницателните ходове, който Джовани ди Бичи предприема през целия си живот, изобилстващ с множество такива ходове. Няма нищо случайно и в това, че е подтикнат от сина си Козимо, който се оказва също толкова далновиден, колкото и своя баща.