Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (31) (Личности, променили курса на Европейската история)

29.
Завеса

Няма друг наследник и през 1723 година вторият син на Козимо III Джан Гастоне става велик херцог. Той е на петдесет и две години и изглежда ще бъде последният от рода на Медичите, тъй като всички увещания на баща му да създаде наследник от мъжки пол са напразни.

В годините след бракосъчетанието с ужасната принцеса Ана Мария Франциска фон Сакс-Лауенбург Джан Гастоне е принуден да остане да живее в отблъскващата й крепост в Бохемия, тъй като съпругата му отказва дори и да помисли за преместване във Флоренция. Внушила си е, че Медичите имат навика да тровят съпругите си. Според разказите на съвременници Ана Мария Франциска има привичка да броди из студените зали на своя замък, облечена в грубите си кожени дрехи за лов и ботуши за езда, и строго да гълчи своя безпомощен съпруг. Когато тя отива на лов за глигани, той застава на прозореца, загледан над пушещите колиби на Райхщад и както дъждът струи надолу по изкривените вертикални елементи на прозорците, така и сълзите на самосъжаление струят по пълните му бузи. Започва да играе хазарт със своя любовник италианския коняр Джулиано Дами и неговите приятели, като губи сериозно, тъй като го мамят. За да плати дълговете си, тайно краде от бижутата, които съпругата му не носи, и ги залага по време на честите си пътувания до Прага. Там се забавлява. „Преоблича се и се присъединява към непочтителната група от лакеи и окаяните дрипльовци, които се клатушкат полупияни из долните свърталища и пивници на града… По тези места се отдава изцяло на порок и разврат, пуши тютюн и дъвче дълги чушки с хляб и кимион, за да пие точно по немска мода.“

Козимо III е бесен, нуждае се от своя син и наследник във Флоренция. Когато научава, че съпругата на Джан Гастоне отказва да го придружи в Италия, измисля план, с който да я принуди да напусне замъка си. През 1707 година Козимо се свързва с папа Климент XI, който изпраща архиепископа на Прага в Райхщад, за да напомни строго на принцесата, че нейно задължение като съпруга е да придружи мъжа си във Флоренция. Принцесата изпада в яростен гняв и описва на архиепископа по най-груб и подробен начин защо няма смисъл да придружава своя съпруг, тъй като е „напълно импотентен“.

През 1708 година Джан Гастоне се връща у дома, като оставя съпругата си. Никога няма да се видят отново и принцеса Ана Мария Франциска фон Сакс-Лауенбург остава да живее сама в отдалеченото си имение в Бохемия до края на своя живот. Дори и на средна възраст е страстен ловец, а с годините става все по-упорита и живее самотно. Умира през 1741 година на седемдесет години. Други клонове на рода й ще дадат крале на Прусия, както и крале и кралици на Англия, но нейният клон, както и този на Медичите секват.

Джан Гастоне заживява в Тоскана, заедно със своя фаворит Джулиано Дами, който се грижи за домакинството му. Извънредната чувствителност на Джан Гастоне го кара все още да изпитва голяма нужда от продължителни периоди на усамотение. През нощта с часове седи сам, пие и гледа към луната. А иначе прекарва по-голямата част от своето време в местене от една вила на Медичите в друга, за да избягва срещите с членове на семейството си. Ненавижда религиозността на баща си и не обича снаха си, вдовицата на големия му брат Фердинандо, принцеса Виоланта, защото му мърмори, че трябва промени своя начин на живот. По-късно любимата му сестра палатинската електорка Ана Мария Луиза де Медичи се завръща във Флоренция след смъртта на своя сифилитичен немски съпруг, но сега Джан Гастоне изобщо не я обича, тъй като я обвинява за катастрофалния си брак. Като палатинска електорка тя е оглеждала за Козимо III немските дворове и в крайна сметка е препоръчала принцеса Ана Мария Франциска фон Сакс-Лауенбург. Така наследникът на великото херцогство се крие във Флоренция и живее в тревога за деня, когато баща му ще умре и той ще се изправи пред отговорностите на управлението.

Прочутият френски пътешественик Гийо дьо Мервий, който по това време пребивава във Флоренция, пише за Джан Гастоне и „изключителната му апатия“: „Говорят, че стига дори дотам, че не отваря писмата, за да не трябва да им отговаря. Този начин на живот може да му позволи да доживее до дълбока старост, стига да не страда от астма и да не утежнява състоянието си с количеството силни стимулиращи лекарства, които поглъща. Някои се боят да не изпревари своя баща, което няма да е изненадващо.“

До смъртта на Козимо III през 1723 година Джан Гастоне е вече огромна физическа развалина. В много отношения изглежда много по-стар от своите петдесет и две години, но подпухналото му лице запазва една странно младежка закръгленост. Често с дни наред лежи в леглото и постоянно е в такова объркано състояние, че понякога изглежда сякаш е перманентно сенилен. Джулиано Дами събира група от паразити, които да го забавляват — обикновено това са хубави мъже от обеднели флорентински семейства, известни като руспанти от ruspi („монети“), с които им плащат, макар че думата означава и „ровя из боклуците“ или пък се използва за пилетата, ровещи на бунището. Алчността на тези паразити преминава всякакви морални граници. Джан Гастоне лежи в огромното си легло, двама или повече от неговите руспанти са се мушнали при него, а техните колеги разиграват похотливи, импровизирани маскарадни пиески, насърчавани от Джулиано Дами. Джан Гастоне сквернослови с пълно гърло и ги насърчава да развратничат едни с други по най-безобразен начин, после заспива, а малката му уста с плътни устни е отпусната и отворена над гънките на двойната му брадичка.

За изненада на всички новият велик херцог започва своето царстване с изблик на енергия и дори приема сериозно своите задължения. Много добре съзнава как дългото властване на баща му е разбило великото херцогство, и прави всичко, което е по силите му, за да оправи нещата като въвежда поредица от реформи. Преустановява публичните екзекуции, решително намалява могъществото на духовенството и отменя антисемитските закони. В опит да съживи икономиката в застой силно намалява данъците за работниците, занаятчиите и други, а просяците са прибрани и им дават да вършат общественополезен труд. Университетът в Пиза получава разрешение да разшири своята програма извън умиращия аристотелианизъм, дори позволява да се преподава от произведенията на Галилей, много от които все още са забранени от Църквата.

Реформите неминуемо се нуждаят от няколко години, за да започнат да действат, и Флоренция постепенно си връща част от някогашното си оживление. Личният живот на Джан Гастоне отдавна е публично достояние, но сега гледат на него с известна търпимост. Той е по-добър от своя лицемерно набожен баща, поне вече ги няма шпионите, дебнещи за противоречащо на религията поведение. Великият херцог по свой начин постига известна популярност — прави, каквото може.

За съжаление Джан Гастоне не е достатъчно добър. Постепенно се връща към стария си развратен начин на живот и поредицата от реформи се изчерпват. Тоскана остава достатъчно бедна, за да накара минаващия от там френски писател Монтескьо да отбележи: „Няма град като Флоренция, където хората живеят сред толкова малко разкош.“ Парадоксално, но след това пише, че „управлението във Флоренция е много умерено. Никой не чува или не усеща принца и неговия двор. Именно по тази причина малката страна изглежда сякаш е велика.“

Хората не усещат присъствието на принца или неговия двор, което изобщо не е изненадващо, тъй като сега Джан Гастоне често със седмици лежи в леглото си. В ежедневието му няма нищо, което да е свързано с обществени прояви — става късно следобед, след което съветниците му се опитват да стигнат до него по държавни дела. Обикновено Джулиано Дами получава заповеди да ги отпрати на входа на двореца, но понякога някой чрез подкуп успява да се промъкне през един от страничните входове. Последвалата аудиенция е кратка и обикновено не се постига съгласие, докато през това време Джан Гастоне успява да намери камбанката между чаршафите и да позвъни, за да може Джулиано да изпрати държавния служител извън пределите на двореца. В пет часа се сервира дълъг обяд, последван от „забавления“, организирани от руспантите, а великият херцог е подпрян на възглавници, оригва се и крещи с пълно гърло груби шеги. Около два през нощта се сервира обилна вечеря. Великият херцог се облича, като се окичва с дълго муселинено шалче, което бързо се покрива с капки, остатъци от храна и облачета енфие, което той настоява да смърка и между ястията. След това понякога заповядва да отворят капаците и всички да го оставят, за да съзерцава луната, която къпе покривите, кулите и купола на катедралата на Флоренция в бледата си безплътна светлина. Разбиването на някоя бутилка, паднала от леглото му на пода призори, съобщава на прислужниците, чакащи отвън пред вратата, че е заспал.

Снаха му прави опит да го накара да се появи пред обществото и организира поредица от официални банкети, на които от великия херцог се очаква да седи начело на масата. Целта й е да отдели Джан Гастоне от неговите руспанти и да го въведе в изтънченото общество. Остроумните и обаятелни аристократични приятели от кръга на принцеса Виоланта внимателно наблюдават, ветрилата потрепват, а през това време прислугата помага на великия херцог да седне в стола начело на масата. За съжаление притеснението, че се намира в подобна компания, го кара да поглъща огромно количество вино, при което дотолкова се „отпуска“, че започва да се държи така, сякаш е със своите руспанти. Перуката му се килва и той разпалено крещи вулгаризми, които за щастие в по-голямата си част остават неразбрани. Краят на социалните експерименти на принцеса Виоланта настъпва, когато по средата на вечерята великият херцог изобилно връща в кърпата си първата половина от вечерята, която току-що е погълнал, а след това продължава да бърше устата си с къдрите на своята перука като изобщо не чува стърженето на столовете по пода и суетнята на напускащите дами.

Когато Джан Гастоне се оттегля за постоянно в своето легло, из Флоренция плъзва слух, че всъщност е мъртъв. За да сложи край на тези приказки, сестра му, палатинската електорка Ана Мария Луиза, настоява през 1729 година той да се появи пред обществото на конните надбягвания на празника на свети Йоан Кръстител, които се провеждат при портата Прато. След като Джан Гастоне се стяга достатъчно, за да се изправи пред своите поданици, с мъка го натоварват в каретата в двора на двореца Пити, която след това потегля от големия площад пред двореца, а огромното като на кит туловище на великия херцог се мята вътре от едната страна на другата. Ефектът от това друсане върху стомаха на пътника е неизбежен и събралите се любопитни граждани виждат как от време на време великият херцог подава глава през прозореца на друсащата се карета, за да повърне на улицата. Джан Гастоне се възстановява до известна степен, докато каретата стигне западната порта, заема почетното място на трибуната и се наслаждава на надбягванията, като от време на време крещи весели вулгаризми към каймака на флорентинското общество, което е насядало около него. Най-накрая заспива дълбоко и трябва да го отнесат в двореца Пити на носилка, така че онези, които са по улиците и го виждат да минава, могат да се убедят, че пъшкащият и проснат велик херцог не е мъртъв, а просто в безсъзнание.

Вече е пределно ясно, че няма да има наследник от мъжки пол на Медичите. Но кой ще предяви претенции към великото херцогство Тоскана? Положението е доста опасно и европейските сили го признават. След Войната за испанското наследство престолите в Европа, които остават без неоспорим наследник, се разпределят къде повече, къде по-малко на равни начала между двете велики континентални сили — Бурбоните и австрийските Хабсбурги. През 1731 във Виена е свикана международна конференция, която трябва да реши кой да наследи великото херцогство Тоскана след смъртта на Джан Гастоне, събитие, което според докладите на дипломатите предстои. На конференцията присъстват представители на Англия, Холандия, Испания и Савоя, самият Джан Гастоне нито е поканен, нито му е поискано мнението. Силите решават, че петнадесетгодишният дон Карлос Бурбонски трябва да наследи великото херцогство и трябва да заживее там колкото е възможно по-скоро, за да се осигури една гладка приемственост. Решението е ратифицирано с Договора от Виена.

На практика решението за следващия владетел е взето от ръцете на Джан Гастоне, макар че привидно го назначават за настойник на младия дон Карлос и го молят да подпише документ, с което го потвърждава. Джан Гастоне изглежда доста доволен и след подписването отбелязва с безразличие: „Току-що с един замах на перото получих наследник. А като си помисля, че за тридесет и четири години брак не можах да се сдобия с такъв.“

През 1732 година дон Карлос влиза в Тоскана, придружен от шестхилядна испанска войска, която безпрепятствено го отвежда до Флоренция. По улиците гражданите посрещат с радост младия испански принц, който изглежда облекчен, че няма да има война за наследството, а жителите на града изглеждат доволни най-много от това, че имат владетел, когото да приветстват. По ирония на съдбата, това е традиция, която първоначално е наложена на гражданите на републиката от Медичите. Дон Карлос е приветстван и от Джан Гастоне, който подарява на своя наследник малка, тапицирана с кадифе карета, теглена от две бели магарета, и избродиран със златна сърма слънчобран. Това е последният знак за прочутата щедрост на Медичите — нелепа детска играчка, която да кара из градините Боболи. Дон Карлос вече не е дете, младият юноша с кралска кръв е страстен ловец, но приема неподходящия и доста унизителен подарък с охота.

Проблемът с наследството на Тоскана обаче не е решен, тъй като събитията в Европа се намесват. Не всички династични наследства се уреждат толкова лесно и континентът за пореден път се озовава на ръба на катастрофата. През 1733 година кралят на Полша умира и ускорява Войната за полското наследство, защото французите и испанците не признават договора от Виена и влизат в конфликт с Австрия. За щастие войната свършва бързо и този път великите сили подписват Договора от Торино, в резултат на което следва нова размяна на фонове из Европа. Младият дон Карлос става крал на Неапол, а малкият му брат Франц Лотарингски става наследник на великото херцогство Тоскана. Франц Лотарингски е сгоден за Мария Тереза, наследницата на Хабсбургския трон, тоест сега Тоскана минава от испански в австрийски ръце. През 1737 дон Карлос и шестте хиляди испански войници напускат Тоскана, а по-късно през същата година Флоренция е заета от шестхилядна австрийска войска под командването на принц дьо Краон, представител на Франц Лотарингски.

Джан Гастоне е раздразнен от промяната на уговорката, защото се привързва към дон Карлос, но нищо не може да направи, освен да подпише още един указ за наследство, съгласно Договора от Торино. Принц дьо Краон пише на Франц Лотарингски и описва Джан Гастоне така: „Намерих този принц в състояние, достойно за съжаление. Не може да стане от леглото. Брадата му е толкова дълга, чаршафите и бельото толкова мръсни и без набори. Погледът му е мътен и отслабнал, гласът му е тих и приглушен. Най-общо казано, има вид на човек, на когото не му остава и един месец живот.“ Човек може едва ли не да подуши тази картина — ненапразно въздухът в спалнята на Джан Гастоне е изпълнен с тежката миризма на тамян.

Самите граждани на Флоренция също са обидени от деспотичното назначаване на Франц Лотарингски и намразват австрийските войски, които презрително наричат „лотарингците“. Новите окупационни сили са различни от тактичните испанци и бързо започват да играят дейна роля в управлението на града, като „лотарингците“ заменят флорентинците на ключови постове в администрацията. Символичната окупация от чужда сила се превръща в силно омразна действителност и когато френският учен Шарл дьо Бос посещава Флоренция през 1739 година, отбелязва: „Тосканците ще дадат две трети от богатството си, за да си върнат Медичите, а другата третина, за да се отърват от лотарингците. Мразят ги.“ Официалните празници в чест на Медичите са забранени — ход, който нанася удар на всичко скъпо за Флоренция — нейната уникална история, постижения и традиция. Тези официални празници отбелязват рождения ден на Козимо Pater Patriae, избирането за папа на Джулио де Медичи и избирането от Сеньорията на Козимо I, първия велик херцог на Тоскана. Австрийските войски окупират Фортеца да Басо и оръдията, защитаващи Флоренция, са преместени на бойниците, гледащи към града.

На практика Джан Гастоне е последният представител на рода Медичи. Снаха му принцеса Виоланта умира, сестра му палатинската електорка Ана Мария Луиза живее все още в покоите си в двореца Пити. Но вече е на седемдесет години — една аристократична възрастна дама, която продължава да пази достойнството на Медичите. Джан Гастоне й забранява да влиза в покоите му, но независимо от това тя го посещава и тогава над легналия велик херцог се излива порой от думи, в който са изредени грешките му. Джан Гастоне умира продължително, но дори и за него няма съмнение, че умира. Ана Мария Луиза най-после успява да убеди брат си да приеме религията, която цял живот е отричал. Отслабената разплута фигура на великия херцог вдига разпятие пред посивялото си, покрито със сплъстена брада лице и въздъхва: „Sic transit gloria mundi“ („Така преминава световната слава“) и на 9 юли 1737 година след едно позорно царуване, продължило тринадесет години, издъхва. Може би оставя Тоскана в по-добро състояние, отколкото я намира след тиранията на Козимо III, но импотентността му, във всеки смисъл на думата, струва на великото херцогство неговата независимост. Така умира последният владетел на Флоренция от рода на Медичите.

Когато Джан Гастоне издъхва, Франц Лотарингски е на Балканите, където се бие с турците. Като знак на уважение принц дьо Краон предлага на Ана Мария Луиза поста регент, докато Франц се върне. Титлата ще бъде напълно символична, а принц дьо Краон и назначените от него хора ще държат цялата истинска власт. Ана Мария Луиза гордо отказва поста.

През следващите шест години тя остава да живее в двореца Пити и макар че няма власт, все още е собственик на богатството на Медичите, както и много добре съзнава ролята си на последен представител на един стар и славен род. Рядко виждат възрастната жена, която излиза от двореца Пити само за да отиде на църква или от време на време на кратка разходка в някоя лятна вечер, когато я развеждат из улиците в каретата, теглена от осем коня и следвана от личната й охрана. Британският дипломатически представител сър Хорас Ман съобщава: „В последната част от своя живот тя бе пълна противоположност на своя добродушен и немарлив брат. Всъщност тя дори не се усмихваше, за да не загуби достойнството си… Мебелите в спалнята и бяха от сребро — маси, столове, табуретки и паравани.“ От това, както се твърди, тя изглежда „по-скоро странна…, отколкото хубава“. Когато някой рядък посетител се отбие в двореца Пити, за да види палатинската електорка Ана Мария Луиза, тя го приема застанала под огромен черен балдахин. Последният представител на рода Медичи доживява дните си като непреклонна и високомерна дама.

В края на 1742 година тя се разболява от лека треска, която я прави много немощна и през февруари 1743 година Ана Мария Луиза умира. Сър Хорас Ман пише: „Простите хора са убедени, че си е отишла от този свят сред ураганен вятър. Той задуха много яростно тази сутрин и продължи така около два часа, но сега слънцето свети ярко както винаги, това е доказателство… Нищо не може да накара хората да променят мнението си за онова, на което мислят, че са били свидетели. Целият град плаче, мнозина много основателно, защото са я загубили.“

След смъртта й откриват, че Ана Мария Луиза оставя завещание, в което се разпорежда всички „галерии, картини, статуи, библиотеки, бижута и други ценности“ на Медичите „за благото на народа и за стимул на любопитството на чужденците нищо да не бъде отчуждавано или изнасяно извън столицата или територията на великото херцогство“. Съкровищата на Медичите и тяхното културно наследство завинаги остават във Флоренция, градът, който по толкова много начини допринася за тяхното съществуване и който по толкова много начини вече е заплатил за тях.