Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (3) (Личности, променили курса на Европейската история)

1.
Древното начало

Вярва се, че родът на Медичите произхожда от рицаря Аверардо, който през осми век воюва на страната на Карл Велики за покоряването на Ломбардия. Според семейните легенди на рода, Аверардо минава през долината Муджело край Флоренция и научава за великан, който държи в страх местното население. Рицарят отива да го търси и предизвиква великана на бой. Изправят се един срещу друг и великанът замахва с боздугана си. Аверардо се навежда и железните топки на боздугана с все сила се забиват в щита му, но в крайна сметка рицарят успява да убие великана. Карл Велики толкова се впечатлява, когато научава за подвига на Аверардо, че постановява от тогава нататък храбрият му рицар да използва назъбения щит като свой символ.

Казват, че гербът на Медичите — червени топки на златно поле — произлиза от пострадалия щит на Аверардо. Други твърдят, че първоначално, както и предполага името им, Медичите били аптекари, които приготвяли и раздавали лекарства на хората, и че всъщност топките на герба им са хапчета. Родът винаги отхвърля тази история, а и разполагаме с доказателства в подкрепа на тяхното отрицание — използването на хапчета за медицински цели става често срещано явление малко след появата на герба на Медичите. Най-вероятно гербът им произхожда от знака, изобразяващ монети, който средновековните сарафи окачвали пред дюкяните си. Обмяната на пари е първоначалната семейна търговия на Медичите.

Легендарният рицар Аверардо се установява в Муджело, плодородната долина по река Сиеве, течаща през планините на около четиридесет километра на северозапад от Флоренция. Дори и в наши дни тази област представлява живописно място със своите лозя и маслинови горички от двете страни на виещата се под стръмните хълмове и планините отвъд тях река. Тази изолирана долина, която се простира на не повече от петдесет и два квадратни километра, има изключителен генетичен потенциал, тъй като от нея произхождат не само всестранно надарените Медичи, но също така и семействата на такива гении като Фра Анжелико, Галилей и Джото. Родът на Медичите произхожда от село Кафаджиоло и завинаги запазва здрави връзки с това място.

Изглежда, някъде в края на тринадесети век Медичите напускат Кафаджиоло, за да потърсят късмета си във Флоренция. По това време те не са единствените хора от провинцията, които се опитват да натрупат богатство в града. От средата на дванадесети до средата на тринадесети век населението на Флоренция се увеличава пет пъти и става 50 000 души. Средновековните методи за преброяване са печално известни със своята неточност, което поставя под съмнение подобни цифри. Начинът на преброяване на населението във Флоренция е подобен — ражданията се отбелязват чрез бобови зърна — от семейството на новороденото се очаква да пусне бобово зърно в кутията на преброителя, като съответно постави черно за момче или бяло за момиче. Въпреки това със сигурност знаем, че през този период Флоренция преживява невиждано до тогава увеличаване на населението и градът става по-голям от Рим или Лондон, но остава по-малък от големите средновековни средища Париж, Неапол и Милано.

Медичите се заселват в квартал Сан Лоренцо, скупчен около църквата на свети Лоренцо, чиято най-ранна част е осветена през четвърти век. Вследствие на това свети Лоренцо става светец-покровител на Медичите и някои от най-прославените синове на рода носят неговото име. Само на няколко минути път пеша от „Сан Лоренцо“ се намира Меркато Векио („Старият пазар“), който тогава е центърът на търговския живот в града, а сега е известен като големия централен Площад на републиката. От километри околовръст тук идват посетители, за да закупят от платовете, с които е прочут градът. Топовете с ярко боядисани платове са наредени по тезгясите и от тях се реже, докато купувачът се пазари за цената. Рано сутринта улиците към този голям площад се задръстват от колите на стопаните, каращи стоките си на пазара, изпълват се с докараните за продан квичащи прасета, блеещи овце и мучащи млекодайни крави. Сред виковете на търговците и животните има сергии, където се продава прясно уловена риба от река Арно, провесени на куки парчета кърваво месо, многобройни сирена и вино направо от бъчвите. Край стените прилежно са наредени купчини зеленчуци и плодове — лук и сушени зеленчуци през пролетта; копър, смокини, череши и портокали през лятото; а през зимата оскъдните купчини на кореноплодните. Сред насъбралото се множество от граждани и селяни просещите монаси в своите овехтели одежди молят за милостиня минувачите. Гръмва тръбата на херолда и тълпата започва да се блъска на входа на виа дел Корсо, за да наблюдава как окървавеният и препъващ се престъпник, облечен с парцали и окован във вериги, е сподирен от камшика и подигравките по улиците на път към Барджелото към очакващото го публично обесване на другата сутрин.

Първият Медичи, споменат в аналите на Флоренция, е някой си Киарисимо, който се появява в юридически документ от 1201 година. Почти нищо не се знае за историята на семейството през този период, единственото известно със сигурност е, че Медичите започват да се занимават с обмяна на пари и постепенно се замогват до толкова, че до края на тринадесети век вече са сред по-известните търговски родове в града. Но дори и при тези условия на Медичите не се гледа като на управляващ род, тъй като не са представители на земевладелската аристокрация или на солидните търговци. Тогава, през 1296 година Ардинго де Медичи става първият член на рода, избран за гонфалониер.

Флоренция е независима република, която на теория се управлява съобразно демократичните норми. Ръководи я съвет от деветима, наречен Сеньория, председателстван за период от два месеца от гонфалониер. Той и Сеньорията са избирани чрез лотария измежду членовете на еснафите. Тези лотарии все по-често биват нагласяни, та Сеньорията да представлява онзи изтъкнат род или родове, които в дадения момент господстват над града. През 1299 година Гучо де Медичи е вторият представител на рода, станал гонфалониер. Явно е показал на благодетелите си, че на Медичите може да се разчита, защото през 1314 година Аверардо де Медичи става третият гонфалониер от рода.

Сравнена с градове като Париж и Милано, Флоренция не е толкова могъща и не притежава такова историческо величие, но за сметка на това бързо ги изпреварва в трупането на богатства. Основен принос за това има новоразвиващата се индустрия на тринадесети век — банковото дело, което до голяма степен е италианско откритие. Самата дума банка произлиза от италианската „banco“ и означава първите тезгяси, върху които банкерите извършват своята дейност. През тази епоха Италия е главната икономическа сила в Европа, в която генуезците и венецианците владеят вноса на коприна и подправки от Изтока. В хрониките си Марко Поло отбелязва дори, че генуезки търговски кораби търгуват в Каспийско море, а още през 1291 година две генуезки галери изчезват, докато търсят път към Изтока покрай Западна Африка. Международната търговия се разраства въпреки опасните и неотъпкани друми и морските пътища, над които тегне заплахата от набезите на пиратите. Разстоянието от Флоренция през Алпите до северноевропейския търговски център Брюж във Фландрия е 1126 километра, но обикновено изминаването му отнема две-три седмици. Не толкова опасното плаване от Пиза през Бискайския залив трае два пъти повече.

Към платовете, вълната и зърното се добавят луксозните стоки от Изтока, които са предназначени основно за дворовете на могъщите благородници и кралете. Отварянето на банки в главните търговски центрове улеснява процъфтяващата международна търговия и вследствие на това търговците банкери натрупват големи авоари в тези центрове, които много скоро и въпреки забраната на Църквата започват да дават назаем под лихва. Много банки успяват да заобиколят забраната за лихварство, като изказват твърдението, че в търговията им винаги съществува риск да претърпят загуби, всякакви допълнителни суми са просто заплащане срещу „риска“ и изобщо не става дума за никакво лихварство. Други пък твърдят, че на практика не начисляват лихва върху заемите, а всяко увеличение при изплащането на сумата се дължи изцяло на промените в обменните курсове. Въпреки изопачеността на тези доводи много скоро банковото дело се превръща в общоприета практика.

В края на тринадесети век най-важният банков център е Сиена — град на около шестдесет и пет километра южно от Флоренция. През 1298 година обаче водещите сиенски банкери, семейство Бонсиньори, банкрутират. Това до голяма степен се дължи на заемите, отпуснати на кралските дворове и могъщите благородници, които са основните кредитополучатели на пазара и на чиито молби често е невъзможно да се откаже. Проблемът се крие в това, че банките просто нямат власт, за да си върнат заемите, защото, както на свой гръб разбират сиенските банкери, владетелите съвсем буквално представляват закона. Сиена никога не се възстановява от краха на Бонсиньори и Флоренция бързо заема водещо място в банковото дело, в което много скоро започват да господстват три флорентински рода — Барди, Перуци и Ачиайоли, превърнали се в най-големите банкови къщи в цяла Европа. Перуци създават мрежа от петнадесет клона, която се простира от Кипър до Лондон.

В началото на своя апогей Флоренция използва като символ лъва, който от време на време се появява изсечен на възпоменателни медали, а не по-често срещаната флорентинска лилия. Този лъв е много повече от произволен символ, защото по това време градът се сдобива със своите първи истински лъвове, вероятно благодарение на търговските си връзки в Леванта. Лъвовете са в огромна клетка близо до катедралата, на площад Сан Джовани. Екзотичните животни будят възхищение и гордост у гражданите. Суеверното население гледа на отекващите им по улиците ревове като на поличба. В средата на четиринадесети век лъвовете са преместени зад двореца на Сеньорията, където клетката им се намира на улица, която и до ден-днешен носи името виа деи Леони. Въпреки тяхната популярност и главната роля, която имат в живота на града, те не са използвани като символ на Флоренция за най-прочутата й монета — тази чест се пада на лилията.

Първенството на флорентинската банкова система и солидността на банкерите й превръщат валутата на града в институция. Още през 1252 година Флоренция започва да сече фиорино д’оро, който съдържа петдесет и четири грам злато и става известен под името Флорин. Благодарение на непроменящото се златно съдържание, рядкост за монетите през епохата, и използването му от флорентинските банкери флоринът се превръща в общоприета монетна единица из цяла Европа. А това е значително предимство за банкерите, които в противен случай трябва да работят с променящите се обменни курсове между различните валути.

През този период се поставят основите на съвременния капитализъм, установяват се правилата за търгуване, а банковото дело развива голяма част от своите прийоми. През 1340 година за първи път се създава двустранното счетоводство, от нищото се появяват т.нар. доверителни пари, т.е. отпускане на кредит на доверие, а не срещу реални активи, развива се плащането по ведомост и менителниците. Това развитие обаче не попречва на флорентинските банкери да повторят сиенската грешка, като откриват сметки за получаване на заем на неаполитанския крал Робер и английския Едуард III. През 1340 година Европа преживява икономическа депресия и владетелите, които не могат да върнат заемите си, просто ги отменят. По това време Едуард III започва война, която ще остане в историята като Стогодишната война, и се смята, че дължи на банката на Перуци „стойността на едно царство“. Впоследствие трите водещи банкови рода на Флоренция фалират един след друг.

Но дори и преди тази катастрофа Флорентинската република става свидетел на неспокойни времена, в които политическата власт често преминава от едни ръце в други, и то по насилствен начин. Населението е разделено на две основни партии — гвелфи и гибелини, като, разбира се, двете на свой ред са разкъсвани от фракции. Гибелините са подкрепяни главно от благородническите семейства, а гвелфите от богатите търговци и „малките хора“ (popolo minuto), т.е. масите, или работническата класа. Терминът „малки хора“ освен че има презрителен оттенък, съдържа в себе си и елемент на истинност, тъй като храната на най-бедните прослойки е силно ограничена, което възпрепятства растежа им и те буквално са малки хора.

Тази политическа нестабилност обаче не попречва в началото на четиринадесети век Флоренция да изживее първия си златен век. Тогава само за половин столетие градът дава на Италия трима от най-изящните й автори — Данте, Бокачо и Петрарка. Те скъсват с църковната традиция и избират да пишат на тоскански диалект, а не на латински език, като по този начин не само утвърждават тосканския като основа на италианския, но вкарват светски, хуманистичен елемент, като извеждат литературата отвъд езика на Църквата. Този светски хуманизъм се отразява и в интересите на тримата писатели. Петрарка например става известен като колекционер на ръкописи на древните класически автори, които векове наред лежат забравени из манастирите на цяла Европа. Бокачо пък се прославя със своя „Декамерон“, който представлява поредица от понякога крайно неприлични и често смешни истории, пресъздаващи живота такъв, какъвто всъщност е по онова време, а не какъвто властите и особено Църквата считат, че трябва да бъде. Двама от най-даровитите художници на епохата също живеят във Флоренция — в работите на Джото и Пизано прозира влечение към хуманизма, защото образите им разчупват тогавашния средновековен формализъм и придобиват по-съвременен, по-близък до реалния живот облик с разпознаваем израз на чувствата. Тези светила извеждат Флоренция на прага на Ренесанса, но преди да претърпи по-нататъшното си развитие, Европа е сполетяна от най-голямото нещастие в своята история.

Икономическата депресия от началото на 40-те години на четиринадесети век е последвана от катастрофата на Черната смърт. В Европа тя пристига от Китай през 1347 година, пренесена с генуезките кораби през Черно море. Съвременните изследвания потвърждават написаното от хроникьорите на епохата, които отбелязват, че през следващите четири години около една трета от населението на Европа е покосено от чумата. Поради лошите санитарни условия и непознаването на начините за разпространение на болестта положението в градовете е по-тежко, там понякога семейства, заподозрени, че са заразени с чума, просто са зазиждани в домовете им и оставяни да умрат. Онези, които могат да си го позволят, бягат от Флоренция и се укриват сред природата на Тоскана. Повече от половината от онези, които остават, загиват. Няма нищо изненадващо в това, че първият полъх на хуманизма бързо е заменен от една суеверна болезненост. Въпреки това относителният обществен застой на средновековна Европа започва да се разпада и фундаменталните промени са неизбежни.

Дотогава родът Медичи във Флоренция се е разширил и включва в състава си двадесет или тридесет семейства. Връзките между тези семейства, разпознаваеми под общото име, са доста по-слаби от онези в рамките на едно-единствено семейство и са по-сходни до взаимоотношенията в един клан с неговите вътрешни съперничества, но споделящ една външна общностна принадлежност. Явно Медичите се възползват от празнината, оставена след фалита на трите водещи флорентински банкерски рода, и няколко представители на рода се впускат в банковото дело, като създават свои собствени малки предприятия. Братя или братовчеди се сдружават, за да предоставят дялове за първоначалния капитал, често работят заедно в ежедневното управление на банката, в което влизат дейности като обмяна на чуждестранна валута, малки влогове и сезонни заеми за търговците на вълна, тъкачите и други подобни. Най-малко две от тези предприятия се оказват достатъчно изкусно управлявани или пък просто са били късметлии, за да оцелеят след икономическите опустошения на Черната смърт и да бъдат обединени, поставяйки основата на могъществото на Медичите. По това време Медичите дават на града не само по някой гонфалониер. Джовани де Медичи, пряк наследник на първия записан в аналите Киарисимо, изменя на традициите на рода да страни от гражданските дела, и става главнокомандващ войските. Той иска да докаже своята храброст и през 1343 година убеждава флорентинците да поведат война срещу малкия град-държава Лука, който се намира на около шестдесет и пет километра западно от града. Джовани се опитва да превземе Лука, проваля се и го обсажда, но военният поход претърпява фиаско и когато се завръща във Флоренция, е екзекутиран. След тази случка Медичите се придържат към гражданските дела, които в определени случаи се оказват също толкова опасни.

През 1378 година братовчедът на Джовани, Салвестро де Медичи, става гонфалониер и по време на двумесечния му мандат на управление избухва бунт на вълнарите, известни заради характерния звук, издаван от дървените им обувки по калдъръмените улици на града, като чиомпи. Бунтът на чиомпите привидно е предвождан от Микеле ди Ландо, представляващ вълнарите и занаятчиите, които настояват за правото да създават свои собствени еснафи и по този начин да придобият правото да гласуват, което поне на теория им дава възможност да влязат в управляващата Сеньория. Въпреки че е гонфалониер, Салвестро споделя вижданията на бунтовниците, но и ги използва, за да подсили каузата на Медичите. С цел да предизвика безредици и да унижи благородническата фракция, която пречи на Медичите, Салвестро тайно отваря вратите на затворите. Онова, което започва като протест, много бързо прераства в метеж, а Салвестро и останалите осем члена на Градската община са принудени да се барикадират в двореца на Сеньорията, докато тълпата вилнее, плячкосва дворците на благородниците и търговците, опожарява домове и бие членовете на еснафите. По-късно в своята „История на Флоренция“ Макиавели отбелязва по повод на тези събития по типичен за себе си политическо-проповеднически начин: „И нека никой не бунтува града, като вярва, че може да го укроти или пък че ще държи юздите на случващото се.“

Домът на Салвестро е пощаден, както твърдят слуховете, заради симпатиите му към протестиращите, но от друга страна това навежда на мисълта, че самият той може да е подбудител на бунта. Това изглежда малко вероятно, дори и като имаме предвид непочтеността на флорентинската политика, особено с оглед на последвалите събития. Веднага след безредиците тълпата създава своя комуна, Салвестро е свален от поста гонфалониер, а на негово място е поставен предводителят на бунтовниците Микеле ди Ландо. Въпреки следващата го атмосфера на несигурност положението се запазва повече от две години. С времето Микеле ди Ландо все повече и повече разбира, че не се намира в свои води, и тайно започва да се съветва със Салвестро какъв да бъде следващият му ход. В крайна сметка чиомпите и техните поддръжници узнават това и тъй като се боят да не би властта тайно да се върне в ръцете на старите управници, отново излизат на улицата, заплашвайки, че по-скоро ще унищожат града, отколкото да позволят това да се случи. Микеле ди Ландо се изплашва и се обръща към Салвестро де Медичи, който предлага да използват общото си влияние, за да свикат народното опълчение. То се отзовава, тълпата е отблъсната без бой, разпръсква се и се прибира по домовете си — бунтът е потушен.

Членовете на еснафите, дребните търговци, както благородниците и едрите търговци, са ужасени от бунта на чиомпите. Новите еснафи, създадени от последните, са разпуснати, а аристократите здраво поемат властта в своите ръце. При обичайните обстоятелства Салвестро де Медичи и Микеле ди Ландо биха били екзекутирани, но вместо това те просто са изпратени в изгнание като признание за ролята, която изиграват в потушаването на бунта. Прогонването на Салвестро слага край на желанието на Медичите да се превърнат във водеща сила във флорентинската политика, а и нанася сериозен удар на семейната търговия, която доста трудно се управлява от изгнание.

Салвестро умира през 1388 година и основните банкови дела на Медичите са поети от братовчед му Виери. Новият глава на родовото предприятие не се интересува от политика и изцяло се отдава на изграждането на своя бизнес, като отваря кантори в Рим и Венеция, развива внос и износ през речното пристанище Пиза. Виери е първият Медичи, който постига търговски успех извън пределите на града и както пише Макиавели: „Всеки, писал за събитията от този период, е съгласен, че ако Виери (sic.) е притежавал по-големи амбиции и не е бил толкова почтен, нищо не би се изпречило на пътя му, за да стане владетел на града.“ Невинаги можем да вярваме на преценката на Макиавели, тъй като пише 130 години след случилото се, а тук той почти със сигурност преувеличава, за да възвеличае Медичите. Още повече че политическата почтеност на клана Медичи и верността му към конституционното управление на Флоренция със сигурност са подложени на изпитание през този период, независимо от конкретния обсег на потенциалната им политическа мощ. Само десетилетие след бунта на чиомпите се разразяват нови размирици, този път сред „мършавите хора“ (popolo magro), за разликата от лишените от власт занаятчии на „малките хора“ тези са почти загинали от глад неквалифицирани работници. Когато тълпите се стичат по улиците, всички онези, които са изключени от властта, се присъединяват към тях, за да дадат израз на своето недоволство. Тълпата все още помни подкрепата на рода Медичи към каузата им и се обръща към възрастния Виери, за да ги поведе, но той тактично отклонява опасното предложение. Според Макиавели Виери казва на разочарованата тълпа „да има кураж, тъй като винаги бил готов да действа в тяхна защита, стига да следват съветите му.“ След което ги повежда към Сеньорията, където произнася прекалено любезна реч към членовете на съвета. „Той се оправда, че невежото поведение на тълпата няма нищо общо с него и освен това, веднага щом отишли при него, той ги довел право тук, пред силите на закона и реда.“ Като по чудо всички заинтересовани страни остават доволни от изиграната от Виери роля — бунтовниците се разпръскват, а Сеньорията приема думите му и му позволява да се прибере у дома, като не предприема никакви наказателни действия. Виери умело се справя с проблема, но явно напрежението за него е било прекалено голямо, защото още през същата година умира. Заедно с Виери от лицето на историята изчезва и старшата линия на рода Медичи.