Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (29) (Личности, променили курса на Европейската история)

27.
Кръстници на научния ренесанс

През лятото на 1605, пет години след като Мария де Медичи напуска Флоренция, за да се присъедини към съпруга си, френския крал Анри IV, великият херцог Фердинандо I търси временен възпитател за своя син Козимо. Петнадесетгодишният Козимо е весел и хубав младеж, но това не може да прикрие факта, че е мързелив — надарен е с пъргав ум, но изглежда предпочита забавленията пред образованието. Възпитателят, когото най-много препоръчват на Фердинандо I, е четиридесетгодишният преподавател по математика от университета в Падуа Галилео Галилей, който е първият велик учен на новата епоха.

Семейството на Галилео Галилей са граждани на Флоренция, произхождащи от Муджело, планинската долина на север от града, от която идват и Медичите. Самият Галилео е роден в Пиза на 15 февруари 1564 година, само три години преди кончината на осемдесет и девет годишния Микеланджело, последния герой на Зрелия ренесанс. Съпоставката е важна, тъй като авангардът на Ренесанса преминава от изкуството към науката. Бащата на Галилео Винченцо оказва голямо влияние за формирането на младия учен и има свои интереси. Той произхожда от благородническо семейство, чиито богатства се стопяват, има малко пари и войнствен характер, който му пречи да излезе от това положение. Същевременно обаче е човек с истински музикален талант, свири на лютня и композира произведения — умение, което изисква безпогрешни математически заложби.

През 1572 година семейството на Галилей се връща от Пиза във Флоренция и Винченцо е нает в двора на великия херцог в двореца Пити като музикант. Той подновява и връзката си с камерата Барди, група от даровити изпълнители и теоретици, които са подслонени от стария банкерски род, чието име носят. Винченцо има свои оригинални идеи за музикалната теория и се бунтува срещу ограниченията на контрапункта, предпочитан в средновековната музика. Бащата на Галилео настоява, че когато се изпълнява, музиката трябва да носи удоволствие за ухото, а не да се съобразява с външната математическа красота на страницата. По-свободните произведения, към които Винченцо и други във Флоренция имат предпочитания по това време, довеждат до възраждане в музиката.

Най-забележителното е, че музикантите на Флоренция са отговорни за раждането на операта, която води своето начало от два отделни източника. От една страна, имаме средновековната религиозна драма, която представлява пиеси на библейски теми, поставяни за обществеността на различни дати от църковния календар. Съвсем различни от нея са класическите гръцки драми с техните хорови интерлюдии, преоткрити и поставяни от флорентинските хуманисти. Двете форми се обединяват и резултатът е операта — нерелигиозно произведение, съчетаващо музика и драма. Названието идва от италианския израз opera in musica („произведение с музика“). Обикновено действието на ранната опера е взето или от някаква легенда, или от митологията и изисква нова, по-свободна музикална форма, като онази, предпочитана от Винченцо Галилей.

Приема се, че първата опера е „Дафне“, драма на флорентинския поет Отавио Ринучини, музиката към нея е написана от певеца и композитора Якопо Пери, който е капелмайстор при двора на Медичите. Операта е изпълнена на карнавала, предхождащ Великите пости във Флоренция през 1598 година. Текстът на произведението е напълно загубен, най-старата опера, запазена до наши дни, е написана по текст на „Евридика“ от Ринучини и се знае, че е изпълнена през 1600 година в двореца Пити. Забележително, но се оказва, че Медичите са кръстници и на ренесансовата музика.

До края на седемнадесети век Ренесансът се усеща във все повече и различни сфери. Времената се променят, дори и в най-буквалния смисъл на израза — хората забелязват, че сезоните започват да се изместват от обичайното си място в древния календар и папа Григорий XIII се отказва от Юлианския календар, използван за първи път при Юлий Цезар през 46 г. пр.Хр. и през 1582 година се въвежда нов Грегориански календар като с един удар изместват датата с десет дни напред. Мнозина обаче изпитват големи подозрения към подобни промени и с въвеждането на новия календар през годините из Европа избухват бунтове, като възмутените тълпи искат обратно десетте дни, отнети от живота им. След векове на средновековен застой и сигурност в толкова много сфери мнозина гледат на промяната като на заплаха и тя изобщо не е приета повсеместно.

Червенокосият и млад Галилео Галилей е необуздан бунтар, наследил много от чертите на своя баща, но за разлика от него е самоуверен и бързо се убеждава в собствената си гениалност, съвсем друг е въпросът къде трябва да бъде приложена тя. На седемнадесет години се завръща в родната си Пиза, за да учи в университета, но бързо се разочарова от нещата, които очакват от него да усвои. Застоялата средновековна схоластика се преподава наизуст, очаква се да бъде научена по същия начин и точно така възпроизведена на изпитите. Няма място за въображение, независимост на мисълта и нови идеи — Ренесансът може да е променил изкуството и архитектурата, може да започва да влияе и в много други сфери, но безплодните идеи на Аристотеловата естествена философия все още преобладават в университетите.

В характера на Галилео е заложено да не си затваря очите пред глупаците и той не скрива своето презрение към преподавателите си. Прекъсва ги по време на лекции и им задава иронични въпроси, чиято цел е да ги изложи. Защо, например, всички зърна от градушката, независимо от своя размер, падат на земята с една и съща скорост, след като Аристотел учи, че по-тежките тела падат по-бързо от по-леките? Лекторът отговаря, че по-леките зърна очевидно падат от по-ниско, така че само изглежда, че падат със същата скорост. Галилео осмива подобни обяснения, но си създава и много врагове. Бързо става ясно на всички, включително и на състудентите му, че е толкова умен, че дори вреди на себе си. Няма нищо, което да предизвиква ума му и Галилео търси стимул на друго място — в пивниците и бордеите на Пиза.

За късмет провинциална Пиза се оживява между Коледа и Великден, когато великият херцог на Тоскана премества двора си в града съгласно традиция, започната от великия херцог Козимо I, който се опитва да сближи тосканските градове и да обедини великото херцогство. За кратко време Пиза се превръща в социалния център на херцогството, пълен с всякакъв вид стимулиращи забавления — от музика до надбягване с колесници и лекции на широк кръг от теми. В един от случаите Галилео успява да се промъкне на една от частните лекции, давани от придворния математик Остилион Ричи. Постът е създаден от благоразположения към науката Козимо I. Галилей е пленен от чутото, от много време е привлечен от теоретичните изчисления, но университетските власти смятат математиката за отвлечена. Няколко години преди пристигането на Галилео в Пиза преподавателят по математика умира, но неговото място остава незаето през цялото му следване.

Галилео започва да учи при Ричи, който го запознава с древногръцките математици и го превежда през доказателствата и аргументите на Евклид и Архимед. Традиционните схоластични доказателства, преподавани в университетите, почиват на авторитети като писанията на Аристотел, които да потвърдят правотата на думите им. Галилео с интерес научава, че аргументите на Евклид използват само неопровержимия довод на доказателството, за да докажат своята истина. После, когато Ричи и дворът се връщат обратно във Флоренция, Галилео продължава да учи самостоятелно в Пиза.

Бащата на Галилей изпада в гняв, когато синът му се връща във Флоренция през 1585 година, без да получи образователна степен и без никакви перспективи за работа. В крайна сметка Винченцо успява да използва връзките си в херцогския двор и Галилео от време на време изнася лекции във Флорентинската академия. После, през 1589 година заема поста на преподавател по математика в своя стар университет, като назначението изглежда доста странно заради квалификацията му, но вероятно Галилей се възползва от средновековната неточност. Другият възможен фактор е заплатата, тъй като е само шестдесет флорина годишно, по-малко от дохода на един дребен търговец. Галилео е оскърбен, когато научава за това, но нищо не може да направи, тъй като отчаяно се нуждае от парите, които може да получи. Възрастният му баща не може да работи повече и той трябва да издържа цялото семейство. За да обезпечи някакъв доход отгоре, се заема с допълнително преподаване, но има време и да продължи своите изследвания.

Тези изследвания се правят с характерен за него размах. Прочутата легенда гласи, че Галилео се качва на наклонената кула в Пиза и пуска два предмета с различно тегло, така показва на събралите се студенти и преподаватели, че предметите падат в пространството с една и съща скорост, което пък от своя страна противоречи на Аристотеловия възглед, че по-тежките тела падат по-бързо от по-леките. Независимо от това дали този опит се е състоял, или не, като повечето хора в наши дни смятат, че не се е случил, анекдотът е идеална илюстрация как методите на Галилео се различават от Аристотеловата практика. Галилео прави опит, за да открие истината, докато последователите на Аристотел вярват в своята истина, защото така е записано в произведенията на древногръцкия философ. Разбира се, ако две тела с различно тегло се пуснат от една и съща височина, на практика няма да докоснат земята точно в един и същи миг. Това се дължи на разликата в съпротивлението на въздуха и последователите на Аристотел използват несъответствието, за да докажат своята гледна точка, което пък принуждава Галилео да заключи, че двата предмета наистина ще падат с една и съща скорост, ако бъдат пуснати във вакуум. Изминават 400 години и съждението на Галилей по драматичен начин е доказано пред голяма публика. През 1969 година астронавтът Нийл Армстронг пуска чук и перо, когато е на луната. Двата предмета докосват повърхността едновременно и тогава Армстронг отбелязва: „Виждате, че Галилео е имал право.“

В резултат на своите опити Галилео формулира определени закони за движението, като например: „Когато пада, скоростта на тялото е пропорционална на времето, за което пада.“ Крачката, направена от Галилей, е жизненоважна, тъй като прилага системата на мерките и теглилките във физиката, нововъведение, което в крайна сметка го извежда до формулирането на основополагащата идея за „сила“.

Гениалното хрумване на Галилео е прилагането на математиката във физиката, което в наши дни може да ни се струва очевидно, но по негово време те са смятани за две отделни и очевидно коренно различни дисциплини. Съвременната физика се ражда в мига, когато математиката и физиката се комбинират и създават понятия като измерваема сила. Нещата могат да бъдат претегляни, разстоянията измервани, времето записвано, всичко определяно с точни числа и прилагането на математическия анализ към физическите явления поражда понятието за опита. Подобни неща могат да бъдат определяни и измервани само на практика, което бележи началото на експерименталната наука. Определеният практически опит може да бъде представен с числови или концептуални определения, резултатите записани, а после сравнени с други резултати, получени при подобни условия, и така могат да бъдат формулирани общите закони. Името, което Галилео дава на такива практически опити, е „cimento“, което на италиански означава „изпитание“, думата „експеримент“, която използваме в наши дни, произлиза от старофренска дума, която означава „подлагам на изпитание“. Прозренията и практиката на Галилео поставят основите на съвременната наука. Именно той казва: „Книгата на природата е написана на математически език. Нейното писмо са триъгълниците, кубовете и други геометрични фигури, без чиято помощ… човек напусто би бродил из тъмния лабиринт.“

Древните гърци загатват за това, а Питагор дори заявява: „Светът е изграден от числа.“ Той обаче няма предвид практическата страна на въпроса, Галилео е първият, приложил математиката по този начин, и така открива един напълно нов начин за разбиране на света. Възраждането в сферата на древната философия и изкуството поражда самоувереността и вярата на хуманизма. Възраждането в древните науки показва как този хуманизъм може да намери практическо приложение. Ренесансовият хуманизъм създава нов начин, по който да възприемаме себе си, ренесансовата наука създава нов начин, по който да възприемаме света.

Галилей бързо става известна личност в Пиза, студентите се прекланят пред своя непокорен и буен млад преподавател, но нещата са съвсем различни, когато става дума за властите. Мнозинството от останалите преподаватели в Пиза са монаси и публично изразяваното мнение на Галилео за неговите колеги духовници е, че са толкова посредствени, колкото и правоверни. Изпитва и почти същото презрение към академичното облекло, отказва да носи тога и дори съчинява кратко стихотворение, за да изрази виждането си:

Носи само този-онзи тога,

що глупак намръщен е дори пред Бога,

тя е униформа за школата,

що прекланят се пред правилата,

във бордея няма да те пуснат,

щом не си другар разпуснат…

Неизбежно е на властите в Пиза да им писне от техния бунтовен млад колега и през 1592 година Галилео е принуден да си търси работа на друго място. За щастие мястото на преподавател по математика в престижния Падуански университет се освобождава и Галилей кандидатства. По това време работата му вече привлича вниманието на няколко важни и отворени за науката личности в Италия, славата му достига дори до великия херцог Фернандо I, който говори за него като за „един от най-добрите математици на Тоскана“. Препоръките му помагат на Галилео да заеме мястото в Падуа във Венецианската република.

Галилео бързо започва да се наслаждава на Падуа, където заплатата му е равна на 500 флорина годишно. Той все така не изпитва уважение към общоприетите правила и създава дом с темпераментната си млада любовница Марина Гамбия, от която впоследствие има три деца. Изследванията му дават резултати, които са също толкова в разрез с общоприетото. През този период Галилео започва да води кореспонденция с живеещия в Прага немски астроном Йохан Кеплер. Признава му, че вярва в правотата на Коперниковата теория, че земята и планетите се въртят около слънцето, но се страхува да го обяви открито, за да не стане за посмешище, тъй като мнозинството от колегите му в Падуа са последователи на Аристотел. Всъщност Галилео не съзнава, че тогава Кеплер едновременно потвърждава, но и подобрява хелиоцентричната идея на Коперник. С помощта на най-точните астрономически уреди от епохата преди появата на телескопа Кеплер достига до заключението, че планетите минават около слънцето в елипсовидни орбити, а не в кръгови, както предполага Коперник.

През 1604 година Галилео забелязва, че в небето се появява нова звезда, която всъщност е експлодираща звезда и е втората по рода си от 134 г. пр.Хр. насам. Появата й предизвиква голям ужас сред праволинейните мислители, защото според Аристотел не може да има такова нещо като нова звезда, както не може и някоя стара да изчезне. Аристотел учи, че земята е изградена от четири елемента (земя, въздух, огън и вода), а небето е разделено от земята и се състои от „квинтесенция“, петият елемент, или есенция, най-съвършеният от всички, който е идеален и непроменим. Обектите като кометите, които противоречат на това гледище, се обясняват и отхвърлят изкусно, тъй като не принадлежат на небето. Те съществуват в областта под луната, която е най-близо до земята, и по тази причина са метеорологични явления, а не звезди.

Галилео не е човек, който се бои от спорове и затова дава поредица от лекции за новата звезда, в които изрежда доводи за това как тя оборва теориите на Аристотел за небето. В резултат на това открито влиза във вражда с Чезаре Кремонини, който е професор по философия в Падуа. Кремонини поддържа общоприетото аристотелианско виждане, че законите на физиката и мерките се отнасят само до земята и не важат за небесата, където се намират всички планети и звезди. Те са изградени от квинтесенция и по тази причина не се изменят, както и не са предмет на същите закони, важащи за земята, въздуха, огъня и водата. Когато се правят измервания на небесата, те само изглеждат като противоречие на законите на Аристотел, но всъщност няма нищо такова, тъй като подобни закони просто са неприложими в тази сфера. Галилео е разочарован, защото не е способен да отрече доводите по своя начин и не може да даде никакво експериментално научно доказателство, че грешат. Не знае, че Кеплер прави точно това, тъй като математически изчислява елипсовидните орбити на планетите и така доказва, че математическите закони важат за небесата по същия начин, по който и за земята.

Амбициозният Галилео обаче става нетърпелив, вече е на четиридесет години, но славата и богатството, които му се полагат, все още му убягват. Дори заплатата на Кремонини е два пъти по-голяма от неговата, а останалите си създават име, без да демонстрират и половината от оригиналността на Галилей, който формулира всякакви оригинални идеи. Дори създава известен брой нови изобретения, в това число съоръжения за селското стопанство, военни машини и медицински инструменти, но нито едно от тях не му носи успех. След като свършва цялата работа, други просто ограбват идеите му и трупат пари от тях. Всекидневните му нужди за пари стават по-големи, трябва да издържа любовницата и трите си деца, да не говорим за семейството му във Флоренция, а дълговете му растат.

Като последно средство, решава да пише на великия херцог на Тоскана Фердинандо I и да го помоли за официален пост в неговия двор. Писмото му пристига в подходящ момент, тъй като Фердинандо I се нуждае от възпитател за лятото за своя петнадесетгодишен син и наследник Козимо. Галилео е назначен и се нанася със своя повереник във вилата на Медичите в Пратолино на хълмовете извън Флоренция. Тук прекарва няколко приятни месеца, води лек и охолен живот, като същевременно спечелва симпатиите на своя млад повереник с вълнуващите си научни опити и гениални идеи. Лятото обаче свършва и той трябва да се върне в Падуа при своите кредитори.

През 1609 година Галилео отново получава поръчка от рода Медичи, но този път от съпругата на Фердинанде I великата херцогиня Кристина, която се нуждае от услугите му. За съжаление тя остава с впечатление, че Галилео е прочут астролог, а не славен астроном и иска от него да направи хороскоп на съпруга й. Фердинандо е тежко болен, а Кристина иска да знае дали ще преживее болестта, и ако това се случи, колко му остава да живее. Галилео не желае да изпада в немилост и веднага се заема за работа, като прави изключително оптимистичен хороскоп, уверявайки великата херцогиня, че според звездите всичко вещае само добри неща за Фердинандо I, който бързо ще се възстанови от болестта и ще живее дълги години. В действителност Фердинандо умира след седмица и перспективите за нова работа при Медичите стават особено мрачни.

През същата година в Падуа Галилео узнава за ново изобретение, наречено телескоп, което е създадено в Холандия. Още преди да види такъв, Галилей бързо схваща принципа, заложен в изобретението, което основно се състои от тръба с две лещи, и веднага създава свой вариант, два пъти по-мощен от всеки телескоп, правен дотогава. Споходен от известна политическа прозорливост, после подарява своето ново „изобретение“ на дожа на Венеция. Огромната важност на телескопа за морска сила като Венеция бързо е оценена, защото това означава, че нахлуващите вражески кораби могат да бъдат видени на хоризонта и градът печели няколко допълнителни ценни часа, в които да подготви защитата си. Благодарният дож дава право на Галилео да заема преподавателското място в Падуа до края на живота си, за жалост обаче ученият не получава допълнителното финансово възнаграждение, на което се надява, и остава затънал в дългове.

Галилео бързо разбира как да направи по-добър телескоп и създава нов, който е тридесет и два пъти по-мощен от предишния. Нещо повече, разбира и как по-добре да се възползва от своя увеличаващ уред и през нощта го насочва към небето, където за свое изумление вижда как пред очите му се разкрива една нова вселена. Както Колумб открива напълно неочакван нов континент, така Галилео бързо прави поредица от сензационни открития.

По същество за три хилядолетия и половина нищо ново не е откривано за небето, астрологическото наблюдение с невъоръжено око достига своя предел още при древните вавилонци, които, застанали на покривите на своите зикурати, нанасят местоположението на звездите. В мига, когато Галилео вдига телескопа към окото си и го насочва към луната, всичко се променя. В миналото смятат луната само за един светещ диск, който последователно расте и намалява, но сега тя се превръща в огромно и загадъчно сферично тяло. Тя не увеличава и не намалява своя размер, вижда се, че сферата е разделена на светлина и сянка, а при по-внимателно разглеждане се забелязва, че повърхността на сферата е покрита с кратери, планини и дори места, които приличат на морета. Галилео знае, че това бележи последното поражение на Аристотеловата астрономия — небесните тела със сигурност не са съвършени сфери, изградени от непроменящата се квинтесенция, те са напълно нови светове с всички несъвършенства и характеристика на онзи, населяван от човечеството.

Галилео описва откритията си в книга, озаглавена „Звезден пратеник“, която с надежда посвещава на своя бивш ученик, понастоящем велик херцог на Тоскана, Козимо II. Произведението на Галилео предизвиква сензация из цяла Европа, сред многото му открития е и това, че Юпитер има спътници, като в чест на херцога нарича тези нови луни Sidera Medicae („Медичиеви звезди“). Сега Медичите са обезсмъртени в небето! От научна гледна точка много по-важни са наблюденията на Галилео над фазите на Венера — планетата нараства и намалява точно по същия начин, по който и луната. От земята се вижда как повърхността й излиза от сянката и влиза в светлината, а после обратно. Това е неопровержимо доказателство, че Венера, както и земята, се въртят около слънцето, тъй като не може да има друго вероятно обяснение за явлението.

Галилео наблюдава слънцето, като използва опушено стъкло, за да предпази окото си, и открива, че има черни петна, които подобно на облаци придобиват всякаква форма и „сякаш се самопоглъщат“. Ето още едно доказателство, че небесата не са извън времето и не са непроменими, както твърди Аристотел. Неизбежно е наблюденията му да предизвикат яростна опозиция от страна на много последователи на Аристотел и представители на Църквата. Най-характерното изказване е направено от баварски абат, който заявява: „Чел съм всички произведения на Аристотел, не откривам нищо, което да прилича на онова, което описвате… Вашите петна по слънцето са дефекти на оптическия инструмент или на окото.“ Отчайващото е, че Галилео не може да противоречи на подобни критики, тъй като те просто не признават неговата гледна точка.

Отговорът на Галилей е също толкова характерен — аристотелианците, Църквата, враговете и кредиторите му — всички са се съюзили срещу него. Идеите му придобиват все по-голямо значение и стават все по-оригинални, но с това расте и параноята му. Отговорите, давани на неговите опоненти, стават все по-неумолими и презрителни. Галилео си създава все повече и повече врагове на важни постове.

„Звездният пратеник“ обаче му носи и успех, тъй като деветнадесетгодишният велик херцог Козимо II е поласкан, че бившият му възпитател го помни, и почита Галилео по един щедър начин. Веднага му предлага поста на „първи философ и математик“ в Тоскана — работа, която му носи добра заплата и включва разкошно жилище във вила Белосгуардо на един хълм южно от Флоренция, идеално разположен за астрономични наблюдения. Галилео веднага напуска Падуа и взема трите си деца, а любовницата Марина изоставя, очевидно по взаимно съгласие. Оставя й обаче подходяща зестра, за да може да се омъжи, което тя прави на следващата година.

Този период се оказва връхна точка в живота на Галилей, но бележи и зенита на влиянието на Медичите върху научния ренесанс. Медичите стават кръстници на нова научна епоха и под тяхното покровителство и защита Галилео има възможност да разшири научните си изследвания, без да бъде възпрепятстван от своите критици. Новините за откритията му се разпространяват и се поглъщат с голям интерес от мислителите из цяла Европа. В Холандия философът и математик Рьоне Декарт започва да изучава работата на Галилей, вдъхновила го за неговата новаторска книга „Разсъждения за метода“, в която излага рационален и научен метод на мислене за откриване на истината и дава философска основа на всичко, започнато от Галилео.

Галилей започва поредица от свободни изследвания, като същевременно се залавя и с ред широки по обхват теоретични предположения. Вижданията му за близката връзка между математиката и физиката го карат да направи разграничение между двете характеристики на предметите. От една страна са физическите характеристики, които могат да бъдат измерени, като височина, тегло и т.н., те принадлежат на самите предмети. От друга, са характеристиките, които не могат да бъдат измерени, като мириса, цвета или вкуса на предмета, те не принадлежат на самите предмети, а са впечатления, предизвикани у хората, които ги наблюдават. Това жизненоважно разграничение по-късно е взето от английския философ Джон Лок и лежи в основата на неговата философия на емпиризма — първата истинска научна философия, която твърди, че всяка истина трябва да почива на опита.

Философиите на Декарт и Лок предизвикват възраждане във философската мисъл и е общоприето да се смятат за начало на съвременната философия. Двете философии — рационалната и емпиричната, дължат много на Галилео, който от своя страна разчита толкова много на покровителството и закрилата на Медичите. Самият Галилей предизвиква възраждането на една древна философска идея, която променя повече науката, отколкото философията. Вследствие на своите опити Галилео започва да разсъждава върху основната природа на материята, което го довежда до съживяването на идеята, изказана за първи път от древногръцкия философ Демокрит в началото на четвърти век пр. Хр. Демокрит твърди, че всички вещества в основата си се състоят от невидими единици, които нарича „атоми“, което произлиза от гръцката дума „atomos“ — неделим или невидим. С времето идеята прониква във физиката и химията, като опровергава древното съждение на Аристотел, че всички материи се състоят от смес от земя, въздух, огън и вода.

Изминават много векове, преди атомите да могат да бъдат наблюдавани или изброени на практика, но идеята стига до самото сърце на новата научна революция. Атомите, като отделни единици, могат теоретично да бъдат преброени, от което следва, че смесицата от земя, въздух, огън и вода е материя на характеристиките, а не на числата. Новата научна революция се измества от качествения свят към количествения, там, където математиката може да се приложи.

Галилео обмисля изводите на новата хелиоцентрична теория и размишлява, че инерционният път на планетата около слънцето трябва да е причинен от някаква форма на магнитна сила между двете тела. От дневниците му става ясно, че е на ръба да формулира идея, близка до тази за гравитацията, и да схване, че това е всеобхватна сила, която важи за цялото небе. Прилагането на законите на физиката от страна на Галилео към движението на планетите е епохална стъпка — Кеплер прилага математиката към цялата вселена, а сега Галилей показва, че земните закони на физиката също са всеобхватни. Смело обявява: „Земните закони важат на небето“.

Но вече върви по опасен път, тъй като властите във Ватикана започват да проявяват все по-голям интерес към революционните нови идеи на Галилео. Нищо обаче не може да го спре. През 1611 година е поканен в папския двор, за да покаже своя нов телескоп, а идеите му правят изненадващо добро впечатление. Галилео е окуражен от това и решава да разкрие всичко, което е открил, като веднъж завинаги покаже на всички истината за хелиоцентричната система. Написва книга, в която описва слънчевите петна, оборва идеята, че земята е център на вселената, и доказва как науката може да обясни небето. Произведението му бързо се разпространява из цяла Европа, а идеите му започват да трупат поддръжници сред студентите в университетите.

Аристотелианците най-после съзират огромната заплаха, която представлява Галилео, и доста късно подемат унищожителната си контраатака. Посочват, че Коперниковите идеи на Галилей не само противоречат на учението на Църквата, но и категорично отричат написаното в Библията. Църквата решава, че е време да действа — несъмнено е, че идеите на Галилей са еретични.

Дори на това ниво на развитие на нещата той все още има приятели и защитници сред представителите на Църквата. Папи и кардинали изиграват своята роля в подкрепа на идеите на Ренесанса, а много влиятелни прелати запазват своята благосклонност към развиващия се интелектуален прогрес. Показателно е, че великолепният нов купол на „Свети Петър“, гордостта на католическата църква, завършен само преди двадесет години, се смята за продукт на изкуството и науката. Сред онези, които се интересуват от последните научни идеи, е и неговият събрат флорентинец, влиятелният кардинал Матео Барберини, който съобщава на Галилео, че докато се ограничава да говори само като математик, няма да има никакви проблеми. Съветът несъзнателно е ироничен, тъй като Църквата гледа на математиката в Платоновски смисъл, като основно идеалистична и абстрактна материя, която няма отношение към истинския свят. Главното научно прозрение на Галилео е да приеме точно обратното.

От гледна точна на нашето време конфликтът между Църквата и науката може да бъде разгледан в контекст — той е едновременно неизбежен исторически, а в интелектуален смисъл — напълно ненужен. Корените му се крият в ролята, изиграна от християнството за запазване на западната цивилизация. През Ранното средновековие след падането на Римската империя древното познание оцелява само в отдалечени християнски общности. С установяването на по-мирни времена през Средновековието това познание се разпространява в страните от Западна Европа, но остава прерогатив на Църквата. Процесът достига своя зенит в относителния интелектуален застой от Зрялото средновековие, когато Църквата все още смята, че цялата философия, познание и учения са изцяло нейни — знанието и ученията на Църквата са едно. С възраждането на интелектуалното любопитство, предизвикано от Ренесанса, Църквата се оказва в трудно положение. Не желае да се откаже от монопола си върху знанието, но същевременно постановява, че всяко ново знание трябва да е в съответствие с нейните учения, което на практика представлява парадокс и означава, че новите открития в науката са приемливи за Църквата само когато съвпадат с онова, което е вече известно! Прогресивното мислене е обуздано и доведено до пасивни интелектуални занимания, но с нарастване на напрежението е неизбежно нещо да не поддаде. Нещастието на Галилео е, че се оказва в центъра на този все по-разрушителен процес.

През 1616 година Църквата поставя произведенията на Коперник в „Списъка със забранените книги“, а Галилей е предупреден, че не трябва да поддържа или защитава подобни виждания или ще бъде изправен пред Инквизицията. Органът е създаден като част от Контрареформацията и вече дейно се бори с всякаква опозиция срещу католическата църква. Целта на Инквизицията е да изкорени ереста дори ако трябва с мъчения, и по този начин всички семена на протестантството на територията на католицизма скоро да бъдат премахнати.

Галилео отчаяно изпраща писма до кардинал Барберини, великия херцог на Тоскана и други влиятелни приятели. На вдовствуващата велика херцогиня Кристина пише настоятелно: „Да се забрани Коперник сега, по моя преценка означава да се противоречи на истината.“ Но молбите му са напразни и той се оттегля във вилата в Белосгуардо, където остава под опеката на великия херцог Козимо II.

След седем години приятелят му Матео Барберини става папа Урбан VIII и Галилео, изпълнен с оптимизъм, заминава за Рим, за да защити своята теза. До известна степен Урбан VIII запазва своите симпатии и дава разрешение на Галилей да напише книга за „системите в света“. В нея може да изложи както гледната точка на Коперник за вселената, така и тази на Църквата, стига ясно да покаже, че църковната е правилната. Галилео написва „Диалог за двете главни системи в света“, в който излага възгледите на Коперник чрез остроумния интелектуален герой Сагредо, а Църквата и нейната аристотелианска гледна точка е представена от героя Симплицио. За нещастие Галилео и този път се увлича, в резултат на което Симплицио изглежда прекалено глупав. Нещо по-лошо, мнозина смятат, че в него разпознават олицетворение на самия папа. Урбан VIII е бесен, а съветниците му го подстрекават, като настояват, че подобни идеи само способстват за подкопаване на цялата Контрареформация. По това време Европа е в разгара на Тридесетгодишната война — разрушителният конфликт между католическите и протестантските войски, обхванал целия континент. В ужаса, обзел тогава всички, идеите на Галилей са обявени за по-зловредни „от Лутер и Калвин взети заедно“.

За нещастие закрилникът на Галилео и негов бивш ученик великият херцог Козимо II умира през 1621 година. Няма кой да го защити и той получава заповед да се яви в Рим, където през 1633 година започва процес срещу него по обвинение в ерес. Тридесет години по-рано философът и учен Джордано Бруно е обвинен в същото в Рим и всичко свършва с изгарянето му на клада. Галилео осъзнава, че се намира в смъртна опасност, сега е на шестдесет и осем години, здравето му се влошава, но се отправя към Рим. Бързо отстъпва, когато е изправен пред перспективата да бъде подложен на мъчения от страна на Инквизицията. Принуждават го тържествено да се закълне, че „се отрича, проклина и ненавижда“ своето твърдение, че земята се върти около слънцето, макар че според легендата не успява да се въздържи да не промълви под носа си: „И все пак тя се върти.“

Галилео е осъден на доживотен затвор, но заради възрастта и влошеното му здраве му позволяват да се върне в Тоскана. Тук под любезната закрила на новия велик херцог Фердинандо II излежава своята присъда под домашен арест в малкото си имение в Арчетри на юг от Флоренция. След четири години започва да губи зрението си, но изобщо не е съсипаният човек, който изглежда на пръв поглед. Славата му подсигурява посещенията на няколко изтъкнати пътешественици от Северна Европа, в това число и на английския философ Томас Хобс и поета Джон Милтън. Месец преди Галилео да потъне в пълна слепота чрез наблюдения през своя телескоп открива, че луната се върти около своята ос, докато се върти около земята. Малко по-късно завършва своя последен шедьовър „Двете нови науки“, в който обобщава идеите си. Ръкописът е пренесен тайно в Холандия, където е публикуван и разпространен между учените в цяла Европа. На 8 януари 1642 година Галилео умира на седемдесет и седем годишна възраст, само няколко месеца преди в Англия да се роди Исак Нютон. Триста и петдесет години по-късно Ватикана най-после признава, че в случая с Галилео „са допуснати грешки“.

„Помилването“ бележи значително отстъпване от позициите, тъй като по време на смъртта на Галилео Църквата изобщо не е в настроение да прощава простъпките му, а някогашният му приятел Урбан VIII остава особено отмъстителен. Когато великият херцог Фердинандо II повелява Галилео да бъде погребан в „Санта Кроче“, в която се намират гробовете на всички велики флорентинци като Гиберти, Макиавели и Микеланджело, папата забранява. Позволяват Галилей да бъде погребан по християнски обичай в „Санта Кроче“ чак седемдесет и пет години след смъртта му.

Великият херцог Фердинандо II изпитва голям интерес към дейността на Галилео и след като става пълнолетен и се възкачва на престола през 1632 година, от двореца Пити към учения често са оправяни поръчки за осигуряването на най-модерния телескоп за Негово височество. Фердинандо II особено се гордее с Медичиевите звезди, които гордо показва на изтъкнатите си гости през своя нов телескоп. През 1635 година, след като Урбан VIII осъжда „Диалог за двете главни системи в света“ на Галилей, Фердинандо II прави всичко по силите си, за да запази книгата и да я разпространи. Малкият му брат Матиас де Медичи пренася тайно ръкописно копие на произведението от Флоренция в Северна Европа, където е преведено и издадено на няколко езика. Когато Хобс посещава Галилео по време на домашния му арест, съобщава на възрастния учен, че се е сдобил с английски превод на „Диалога“.

Защо тогава Фердинандо не защитава Галилео след първата публикация на „Диалог за двете главни системи в света“ през 1632 година? Защо позволява болният Галилео да бъде повикан в Рим под заплаха за живота му? Фердинандо II идва на власт през 1621 година на десетгодишна възраст, след смъртта на своя баща великия херцог Козимо II. По време на непълнолетието му Тоскана е управлявана от забележителната вдовствуваща велика херцогиня Кристина и нейната снаха, съпругата на Козимо II. За да разшири своя кръгозор, Фердинандо II е изпратен на пътешествие из европейските столици. Дори и след като през 1632 година поема властта, остава под влиянието на вдовствуващата велика херцогиня Кристина чак до смъртта й през 1636 година. Когато извикват през 1632 година Галилео в Рим, Урбан VIII се свързва с младия Фердинандо II и го съветва да не се меси, тъй като, ако го стори, ще предизвика голямо дипломатическо безпокойство. Вдовствуващата велика херцогиня Кристина позволява Тоскана все повече и повече да попада под влиянието на Папството и през този период Флоренция става свидетел на наплив от свещеници. Многото манастири в града, които до този момент стоят полупразни, сега са почти препълнени. При управлението на Кристина на свещениците е позволено да заемат важни постове в управлението, нечуван досега прецедент, и нещо, което изрично е забранено от великия херцог Козимо I, когато разширява постоянния административен апарат.

Фердинандо II е закръглен, сговорчив млад мъж с дълга тъмна коса и елегантни засукани мустаци. Дори в ранния му портрет от Зюстерманс виждаме една леко абсурдна фигура, облечена в бляскави доспехи и с ръка на меча — малко наконтен и неправдоподобен воин. Но отпуснатата му и приветлива външност крие неочаквани способности, макар че през по-голямата част от времето остават скрити заради неговия мързел. Фердинандо II се отнася към задълженията си като към развлечение, а не като към нещо сериозно, но по време на управлението му Тоскана успява да постигне трудното равновесие между често противоречащите си искания на Австрия, Франция, Испания, от една страна, и на папата, от друга.

През 1638 година Фердинандо II се жени за Витория дела Ровере и очаква бързо да създадат наследник, който да обезпечи приемствеността на Медичите. Задачата обаче не се оказва толкова лесна — Витория дела Ровере е пълна, превзета и деспотична жена, която въпреки своята физика смята раждането на деца за трудно. Първият й син умира при раждането, след две години на бял свят се появява дъщеря със също толкова злочеста съдба, чието раждане едва не убива Витория. Мнозина започват да подозират, че няма да има наследник, особено когато забелязват, че Фердинандо II предпочита повече присъствието на красиви млади мъже от двора пред това на своята надменна съпруга. За щастие тези му забавления не го отвличат напълно от династичните му задължения и през 1642 година се ражда наследник.

Същевременно майката на Фердинандо II Мадалена остава една могъща сила зад трона, като полага особени грижи за нравствеността в Тоскана, великият херцог пък изглежда доста доволен от това разпределение. Малко след раждането на сина, когото кръщават Козимо, вдовствуващата велика херцогиня дава на Фердинандо II дълъг списък с имената на онези, които заемат висши постове във великото херцогство и са хомосексуални. Тя настоява да знае какво смята да направи сина й по въпроса. Без да каже нищо, Фердинандо II поема списъка, прочита имената и добавя своето. Мадалена не губи присъствие на духа и му заявява, че действа така само за да избави грешниците от наказанието, което заслужават. Фердинандо II я пита какво наказание заслужават и тя отвръща, че трябва да бъдат изгорени. При което великият херцог хвърля хартията в огъня и възкликва: „Voilà^[1], заповедта ви вече е изпълнена“.

Анекдотът е показателен с това, че виждаме как под любезното държание решителността на Фердинандо II укрепва, но което е по-важно, дава знак за преобладаващата атмосфера на безнравственост във Флоренция. Въпреки спокойната и по-благоденстваща среда в града под управлението на великите херцози, все още има хора, които желаят друго, и силите, издигнали Савонарола и Христовата република, могат отново, да се появят.

Подобно на мнозина от Медичите преди него и Фердинандо II обича да прави карнавални шествия за народа. Флоренция все още се гордее с достиженията си в изкуството, но те са само бледо подобие на великите дни. Мирът и благоденствието някак си не са способни да вдъхновят гения, родил се в града по време на насилието и нестабилността. Дори прочутият вкус на града запада — несигурността го изостря, прави го по-изтънчен, докато обикновеното състояние изисква само развлечения и хубави спомени за „добрите стари дни“. Това най-добре се олицетворява от най-известния художник от този период — Лука Джордано. Първо, любимецът на Флоренция дори не е флорентинец, Джордано е неаполитанец, чиято дарба е здраво свързана със сръчността му. На нечувана цена той прави копия на картини от Микеланджело, Рафаело и други велики ренесансови художници. Дните, когато Флоренция е сила в изкуството, са отминали, водещите центрове на изкуството са пръснати из цяла Европа — Рим, Париж и Амстердам. Копираният от Джордано Зрял ренесанс отдавна е в миналото, но флорентинците предпочитат анахронистичните му фалшификати пред бароковия стил, преобладаващ из артистичните среди в Европа.

Твърди се, че бароковият стил с неговата мелодрама, патос и любов към помпозния жест е чужд по темперамент на флорентинския вкус, който предпочита чистотата на линията и класическата форма. Тази гледна точна обаче може сериозно да бъде оспорена. Флоренция създава и взима присърце Микеланджело, чиито произведения са изпълнени с драма и мъка и които на практика проправят пътя на преувеличението на барока. Флорентинският вкус се развива от Мазачо през Ботичели към Микеланджело, но сега тази славна лекота на вкуса безвъзвратно е вкаменена. Неспособността на града да остане в авангарда на развитието на изкуството се дължи изцяло на провала в неговия вкус, а не на някаква предубеденост към бароковия стил.

Не всички произведения на изкуството от този период във Флоренция са копия. Малкият брат на Фердинандо II кардинал Джанкарло де Медичи наема неаполитанеца Салватор Роса, художник и поет със значителни дарби, който обаче така и не отговаря напълно на очакванията. За разлика от погледа на Джордано, отправен в миналото, Роса е творец, изпреварил своето време. Някои от стихотворенията му, заедно с драматичните му пейзажи и портрети, сега се смятат за очевидни предшественици на епохата на романтизма, която все още не е започнала. На своя мрачно замислен „Автопортрет като философ“ Роса написва:

Aut tace

Aut loquere meliora

Silentio.

 

(Или замълчи,

или говори по-добре от

тишината.)

За съжаление самият Роса не живее според написаното и създава всякакви мимолетни сатирични драми и картини с батални сцени, отговарящи на всеобщото търсене. Той е отражение на времето и мястото, в което живее, изглежда несигурен в себе си. Като човек на изкуството желае да опита всичко, дори за кратко се изявява като комедиант. Само малка част от произведенията му са важни, но те говорят по-силно от артистичното мълчание на по-незначителните му работи и липсата на артистичен вкус, която го заобикаля във Флоренция.

Най-малкият брат на Фердинандо II Леополдо също става кардинал и преди да замине за Рим, поставя началото на последното значимо процъфтяване на ренесансовото покровителство на Медичите, което е в сферата на науката. През 1657 година Леополдо де Медичи основа Академия дел Чименто, която е пряка препратка към предпочитания от Галилео научен метод — cimento („опита“). Целта на „Експерименталната академия“ на Леополдо е да продължи научната работа, девизът й е „Опитай и опитай отново“, а на герба й е изобразена пещ за изпитване на метали.

Чименто провежда редовно своите срещи в двореца Пити и се мести в Пиза заедно с двора, а сред дванадесетте ентусиазирани участници е самият Фердинандо II.

Опитите се провеждат в двореца или в пещта в градините Боболи. В строгия смисъл на понятието академията няма действителни членове или правила, тя просто се състои от онези, които участват в неофициалните й събирания. Участниците разпространяват своите открития в кореспонденцията си с учените из цяла Европа, тъй като по това време този е единственият начин да бъдат разпространени новините за най-новите научни открития. По време на Ренесанса се появяват различни общества за подкрепа на философските, литературни и теологични разисквания, но едва през седемнадесети век се сформират чисто научни общности. Първото от тези общества, което се появява в Италия, е основано в Рим през 1603 година и се нарича Академия деи Линчеи („Академия на рисовете“). През същата година Галилей е поканен да стане член и на едно от тези събирания се взема решение неговия уред occhiale да бъде наречен „телескоп“. След осъждането му обаче Линчеи се разпуска. Основаването на Академия дел Чименто става през 1567 година, което е колкото смело, толкова и първопроходно начинание. Британското кралско научно дружество е основано през 1662 година, Академията на науките в Париж четири години по-късно, Берлинската академия е създадена през 1700 година.

Чименто не е само свободно ръководен клуб за аристократи лаици в науката, интересуващи се от най-новите открития. Сред нейните членове е великият италиански физик Еванджелиста Торичели. През 1641 година Торичели заминава за Флоренция, за да постъпи като помощник при Галилео, което представлява рядко одобрение. Галилей умира на следващата година и Торичели е назначен за преподавател по математика във Флорентинския университет.

През 1643 година физикът започва да проучва идея, която за първи път му е подсказана от Галилео. Взема V-образна тръба, запечатва единият й край и я напълва с живак. След това я обръща и поставя отворения край в съд с живак. Живакът изтича донякъде в съда, а откъм запечатания край на тръбата се образува празно място. Това е вакуум и Торичели е първият, създал устойчив вакуум по този начин. Докато изучава вакуума, физикът забелязва, че височината на живака всеки ден е различна. Така заключава, че това се дължи да промените във въздушното налягане и създава първия барометър.

Не всички идеи на членовете на Чименто имат същото огромно значение, но дори и някои от идеите им, родени от каприз, са прилагани с ентусиазъм. Фердинандо II продължава семейния интерес към биологията, чието начало е поставено от прадядо му Козимо I, като същевременно развива интерес и към екзотични животни. Така решава да внесе няколко камили от Индия, които първоначално са държани в градините Боболи. Фердинандо II е убеден, че търпението и издръжливостта на камилата я правят по-добро товарно животно от мулето и възнамерява да въведе използването им в местния превоз на товари. За удоволствие на местното население скоро по пътищата на Тоскана започват да се виждат камили, макар че, трябва да признаем, те са по-скоро екзотична рядкост, отколкото търговско приложение. Идеята се проваля, но самите камили остават, а доказателствата за това обречено начинание оцеляват чак до двадесети век под формата на стадо от около 200 камили в парка на великия херцог в Сан Росоре край брега на Пиза.

Фердинандо II е твърдо решен синът му Козимо да получи научно образование, но великата херцогиня Витория не позволява, тъй като смята науката за ерес. Тя държи синът й да получи строго религиозно образование. Изборът не е разумен, тъй като само спомага за насърчаването на склонността на момчето към набожна меланхолия склонност, която по време на съзряването му се задълбочава и превръща в нездраво болезнено съсредоточаване върху християнските мъченици. Фердинандо II е доста обезпокоен от това, но решава да не се меси, вероятно предпочитанията му към спокойния живот надделяват над всички други доводи. Мнозина смятат това за доказателство за вродена слабост на характера, а и не можем да отречем, че в някои случаи Фердинандо II демонстрира такъв недостатък. Красноречив пример е изоставянето на Галилео в тежките за него времена, както и нежеланието да предотврати потъването на своя син в болезнена религиозност — не можем да ги охарактеризираме по друг начин освен като недостатъци на характера. Ако погледнем обаче отвисоко, виждаме, че преобладаващото желание на Фердинандо II за спокоен живот се оказва полезно за Тоскана. По време на дългото му управление, което продължава четиридесет и девет години, Тоскана почти не е въвличана във военни конфликти. Годините обаче не са съвсем спокойни и началото на царстването на Фердинандо II е белязано от природни бедствия. През 1621 година загива цялата реколта, при това след три години на лоши урожаи, и Флоренция е на ръба на гладната смърт. От 1630 до 1633 година в града избухват чумни епидемии, от които загиват почти 10 процента от населението. Великият херцог си спечелва популярност сред народа, когато през тези години раздава пари в зле осветената „Сайта Кроче“.

Оттогава властва като благ деспот, а великото херцогство постепенно поема по пътя на бавния и дълъг икономически упадък, тъй като по-евтината чуждестранна конкуренция подбива цената на местните платове и коприни. Има обаче компенсации — Флоренция е редовно посещавана от първите туристи. Разпространението на ренесансовото изкуство и идеи в Северна Европа предизвикват възраждане на интереса към Рим от класическата епоха и Италианския ренесанс. Младите богати мъже са изпращани в Италия на голяма обиколка като част от образованието им, а Флоренция с нейната ренесансова архитектура, статуи и съкровища на изкуството се превръща в традиционно място за престой по пътя на юг към Рим.

По време на царуването на Фердинандо II Тоскана е въвлечена само в един-единствен военен конфликт — през 1641 година папа Урбан VIII окупира малката полунезависима държава Кастро по южната тосканска граница. Фердинандо II внимателно прави дипломатически сондажи и е информиран, че нито Испания, нито Франция ще се намесят, ако той предприеме действия. Така през 1643 година навлича бляскавите си доспехи и повежда многобройната войска от доброволци и наемници от утайката на обществото към Кастро, където бързо обръщат в бягство папските сили. Гражданите на Флоренция тържествуват, но изобщо не остават доволни, когато разбират, че заплатите на армията почти изпразват хазната на великото херцогство. Тоскана вече не може да си позволи да плаща лихви по държавните ценни книжа, в които голяма част от гражданите влагат своите спестявания. Изглежда, че великото херцогство ще банкрутира, но очакваната треска за продаване на държавни ценни книжа не се осъществява, икономиката е толкова бавна, че на практика няма нищо друго, в което да си струва да се инвестира. В провинцията последвалият недостиг на парични средства е преодолян със съживяването на бартерната система за изплащане на заплатите на работниците в селското стопанство, а в града нарастващият поток на пари от туристите позволява на икономиката да продължи да работи бавно.

До тогава голяма част от доходите на рода Медичи идват от църковните бенефиции и в тези оскъдни времена Фердинандо създава няколко благотворителни институции, които да се грижат за безработните. Така парите, събрани като дарения по време на църковните служби, пак се връщат при тях. Неизбежно е обаче родовото богатство на Медичите също да пострада, тъй като финансовите им средства до голяма степен са обединени с държавните. Лоренцо Великолепни бърка в градската хазна, за да финансира екстравагантните си развлечения, на Фердинандо II не се налага да прибягва до подобни кражби на обществените капитали, тъй като хазната на великото херцогство е неговата хазна. Това означава, например че продължаващите преустройства на двореца Пити се извършват от наети от държавата работници, а не от частно наети предприемачи. Отдавна са отминали дните, когато Медичите разчитат на доходите от семейната банка, именно през този период Фердинандо II преустановява и последните дейности на банка „Медичи“. Медичите са аристократи, сродени с кралските домове в Европа, и не искат да им се напомня, че водят началото си от търговията.

Фердинандо II прави смел опит да възстанови икономиката и финансира няколко програми за обществена заетост, най-амбициозната от които е големият строителен проект в Ливорно, тъй като градът отчаяно се нуждае от нови жилища. В резултат от указа на Козимо I за свобода на вероизповеданията пристанището се разширява и се превръща в процъфтяващ космополитен град, при това до такава степен, че през 1634 година е открито английско консулство в Ливорно, макар че благозвучното име е опорочено и на английски език става Легхорн. Градът привлича всякакъв вид търговци, бегълци по религиозни причини, странстващи търговци, моряци, дезертьори, бегълци от галерите и други изгнаници. Търговията тук е освободена от данъци и непряко носи на великото херцогство значителен доход под формата на многото помощни търговски дейности около пристанището. От друга страна, Ливорно се сдобива с недоброто име на главно пристанище за търговия с роби по северното Средиземноморие. Англичанинът Джон Ивлин, който го посещава през 1644 година, записва в своя дневник, че вижда „такова струпване на роби, турци, маври и други нации, че броят им и неразборията са удивителни; едни купуват, други продават, трети пият, четвърти играят, някои работят, други спят, бият се, пеят, ридаят и всички са полуголи и окайващо оковани.“ Като част от обществената политика на Фердинандо II започват да се строят нови домове край каналите в района, който става известен като Новата Венеция, същевременно нежеланите „елементи“ са прибирани и депортирани в Алжир.

През петдесетте години от своя живот Фердинандо II има все по-силни пристъпи на воднянка, проявява склонност и към апоплексия. През 1670 година, на петдесет и девет години, е принуден да легне на легло, където получава най-доброто медицинско лечение за своето време. Един очевидец разказва: „Лекарствата на великия херцог не действаха, така че неговият личен лекар му пусна кръв, извади още един около тридесетграмов камък от пикочния му мехур… после допряха до главата му обгорено желязо, но напразно, сложиха и прах в ноздрите му… После разкъсаха четири живи гълъба и ги наложиха на челото му.“ Не е изненадващо, че скоро след това херцогът умира. Фердинандо II не е обичан, но гражданите на Флоренция свикват с великодушното му аристократично управление и кончината му, ако не дълбоко, то поне повсеместно е оплаквана.