Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (27) (Личности, променили курса на Европейската история)

25.
Аристократично управление

Козимо де Медичи е новият херцог на Флоренция, а Гучардини благоразумно се нагърбва с това да накара новия владетел да заживее в двореца Медичи. Козимо е само на седем години, когато смелият му баща Джовани де Медичи деле Банде Нере загива в битка. Момчето е отгледано от майка си Мария Салвиати в Ил Требио в Муджело. Странства и учи във Венеция, Болоня, Неапол и Генуа. Силното му желание е да върви по стъпките на баща си и да стане войник. По характер е пълна противоположност на своя романтичен и смел баща, но завинаги запазва нещо войнишко у себе си. Поведението му е сковано, по-скоро дава заповеди, отколкото указания и вярва в уважението към сана повече, отколкото в трупането на популярност. Там, където баща му се очертава като поетичен образ, Козимо остава отчетливо прозаичен — относително хубав млад мъж с късо подстригана коса, който с почти нищо не изпъква като личност.

Въпреки това в много отношения Козимо е онова, от което се нуждае Флоренция, и през първите години от своето управление бързо надраства нивото на неопитния млад мъж и се превръща в решителен управник. Внимателно изслушва съветите на Гучардини, но с развиването на своите виждания все по-малко и по-малко ги следва.

Първото предизвикателство пред управлението на Козимо е през 1537, годината на неговото идване на власт. Тогава Филипо Строци повежда поддържана и финансирана от изгнаниците армия срещу Флоренция. Строци бърка, когато решава погрешно, че управлението на Козимо няма да се радва на обществено одобрение, подобно на това на неговия предшественик Алесандро — всъщност Козимо не е особено популярен, но гражданите на Флоренция желаят период на стабилно управление. Строци очаква, че когато войските му достигнат Прато, флорентинците спонтанно ще се вдигнат срещу своя владетел от рода Медичи. Но никой не се бунтува, а начело на флорентинското опълчение е изпратен Вители, силно подкрепен от испанския гарнизон във Фортеца да Басо. Противниковите войски се сблъскват при Монтемурио извън Прато, а резултатът е смазващо поражение за Строци и армията на изгнаниците. Мнозина от членовете на водещите изгнанически родове са пленени и унизително преведени през улиците на града, сподирени от подигравките на жителите. Но това е само началото, тъй като пленниците са осъдени и шестнадесет от тях незабавно екзекутирани. Останалите, включително и самият Строци, са осъдени на дълъг престой в затвора и както се оказва, малцина дочакват края на присъдите си, защото мнозина бързо изчезват, а другите умират след мъченията. По римски маниер Филипо Строци се нанизва на своя меч и оставя бележка с цитат от „Енеида“ на Вергилий: „Exoriare aliquis nostris ех ossibus ultor“ („Ти, отмъстителю бъден, възникнал из моята пепел“ — прев. Георги Батаклиев).

Козимо и съветникът му Гучардини са твърдо решени това да не се повтаря и започват да преследват всички врагове в изгнание. След седем години Лоренцино де Медичи е промушен с намазан с отрова кинжал във Венеция, а останалите членове на родовете Строци, Паци и други изгнаници започват непрестанно да се страхуват за живота си. Във Флоренция Козимо бързо установява своята неограничена власт. Не му трябва много време, за да реши, че вече не се нуждае от съветите на Гучардини и съветникът е насърчен да се оттегли в провинциалната си вила край Арчетри на юг от столицата. През остатъка от живота си Гучардини написва произведението, с което се помни и в наши дни — „История на Италия“ е един от основните ни извори за историята на епохата, в която е живял. В него авторът изненадващо се разкрива като патриций, който вероятно в основата си вярва в демократичното управление по древногръцки модел, такъв, какъвто го познава от хуманистическото си образование. Заключенията на Гучардини носят в себе си белезите на прозрения, натрупани от човек, служил като посланик и близък съветник на двама папи (Лъв X и Климент VII), както и съветвал двама владетели (Алесандро и Козимо). Поради това „Историята на Италия“ е не само по-достоверна, но преценките й далеч превъзхождат тези на Макиавели, който е негов съвременник. Гучардини не е съвсем съвестен, нито в живота си, нито в своята „История“, но пък съветите и произведението му не са макиавелиански. Въпреки това Козимо решава да възприеме макиавелианския подход, независимо от съветите, които е получавал от своя някогашен наставник. Флоренция се нуждае точно от това, ако иска да оцелее в света на италианската политика от шестнадесети век.

Козимо е твърдо решен да се наложи като владетел на Флоренция, а не просто да управлява града — едва доловима, но съществена промяна. В миналото онези, които управляват града, добре или зле, се очертават по-скоро като водачи, отколкото като владетели. Те са глави на ефективен партиен апарат, който ги поддържа. Херцогът на Флоренция Козимо се налага като суверенен владетел, подкрепян от изпълнителен и професионален административен апарат, състоящ се от учреждения, а не от съвети. И тук промяната е едва доловима, но е огромна. В миналото управлението е съставено от крила, които се борят за власт, а сега се превръща в един монолитен административен апарат. Преди управниците на Флоренция делегират, а Козимо има силен и изострен за подробностите интерес към делата на своята администрация. В началото управлението му е белязано от студена пресметливост. Той не се бои да внушава страх, защото смята, че стои над обществената популярност, а и изглежда, че е назряло времето за подобно управление. Гражданите на Флоренция понасят големи страдания — посрамени са, смутени и унижени — Христовата република е последвана от обсада, а след нея идва и упадъчен деспотизъм. Умореното население приема едноличната власт на Козимо — републиканският дух от миналото е изчерпана сила.

Още преди да бъде помолен да се оттегли, Гучардини има пререкания с Козимо. Последната капка е готовността на Козимо да приеме, че Флоренция не е нищо повече от васално владение на император Карл V, тъй като защитата му и дори управлението зависят от испанските войски във Фортеца да Басо, които получават заповедите си от друг. Младият Козимо обаче е достатъчно мъдър, за да прозре, че за момента няма друга алтернатива и просто ще чака да му дойде времето — владетелят, възкачил се като неопитен млад мъж, бързо съзрява. Описанието на венецианския посланик показва Козимо като човека, в който бързо се превръща: „Необичайно висок е, много енергичен и силен. Държи се изискано, но когато поиска, може да е ужасяващ. Когато се труди или спортува, е неуморим и изпитва удоволствие от занимания, изискващи издръжливост, сила или ловкост… не признава никого, притежава обичайната суровост на характера… никога не фамилиарничи и се държи настрана, освен когато делата налагат противното.“

Политиката на Козимо почива на няколко взаимносвързани виждания — основната му цел е прославата на Флоренция и Медичите, което за него е едно и също. В сферата на външната политика това изисква постепенно измъкване изпод контрола на император Карл V. Във вътрешната — ефикасно управление от страна на държавните ведомства, а не съперничество между управляващите клики и родове, които се надяват един ден да са на власт. След като веднъж премахва тези им надежди, родовете започват да работят заедно, за да подкрепят Козимо и да си съперничат само в служба към него. Този начин на управление води до налагане на ефикасна власт над всички земи под господството на Флоренция. Козимо стои начело на една Флоренция, която постепенно се превръща от град-държава в напълно развита суверенна държава с цялостна управленска структура. Периодът на неговото управление бележи съзряването на властта на Флоренция — промяна, която в по-голяма или по-малка степен се случва из цяла Европа, защото е ред властта да преживее своето възраждане. Определени древни граждански идеали, като тези на Цицерон, са възприети от някои управници, а мнозина, включително и херцогът на Флоренция Козимо, се стремят към еднолична власт, подобна на онази в Древния Рим. В действителност осъществяването на управлението търпи реформация — остарели и средновековни обичаи са премахнати в полза на един реформиран административен апарат, който работи по определен план. В случая с Козимо това се вижда много ясно — онова, което по времето на Лоренцо Великолепни е поредица от жестове, чиято цел е да увеличат властта на Медичите, сега се превръща в разпознаваема политика, замислена да способства за неотделимите интереси на херцога и херцогството.

Въпреки желанието си за независимост, Козимо вижда, че за момента интересите на Флоренция най-добре ще бъдат обслужени от запазването на тесния съюз с император Карл V. Именно с тази цел се обръща към императора с молба да му позволи да се ожени за дъщеря му Маргарита, вдовицата на Алесандро. За Козимо това е чист династически брак, който трябва да придаде характер на приемственост и да запази изгодния съюз. Но Карл V има други намерения — знае, че може да разчита на Флоренция, но не е толкова сигурен в новия папа Павел III, затова омъжва дъщеря си Маргарита за внука на понтифекса.

Следващият, към когото Козимо се обръща, е дон Педро де Толедо, вицекрал на Неапол от името на Карл V, и му иска разрешение да се ожени за единствената му дъщеря Елеонора де Толедо. Молбата е удовлетворена. Дон Педро е натрупал огромни богатства в Новия свят и Елеонора донася със себе си подобаващо щедра зестра. Медичите продължават да работят като частни банкери, но не съществува „тайна книга“, за да можем да упоменем точната сума на зестрата, в която влизат определени съкровища, които нямат цена. Бракосъчетанието в родовата църква на Медичите „Сан Лоренцо“ през 1539 година е подобаващо пищно за случая, а народът на Флоренция е насърчен да участва в тържеството с помощта на безплатни сладки и вино. Това е първото обществено празненство, на което градът е свидетел от дълги години.

След сватбата Козимо се премества от двореца Медичи на виа Ларга в Палацо Векио в центъра на града. Има две причини да заживее там — той и семейството му не само по-лесно ще бъдат пазени от флорентинската стража, но и от наблизо ще надзирава административния апарат, който се помещава в същата сграда.

През 1542 година несигурното примирие между френския крал Франсоа I и императора на Свещената римска империя Карл V за пореден път отстъпва място на открити военни действия. Козимо бързо изрича тържествено обещание, че ще подкрепя Карл V, който пък ясно дава да се разбере, че се нуждае от пари, за да наеме войска. Херцогът на Флоренция веднага отделя голяма сума от зестрата си, а в замяна благодарният император изтегля испанския гарнизон от Фортеца да Басо, както и гарнизоните в Ливорно и Пиза. Козимо веднага се заема да приобщи управлението на двата града към това на Флоренция, като същевременно изгражда защитата на Тоскана. Като съюзник на Карл V се отправя в поход срещу стария враг на Флоренция Сиена, намираща се на юг, и където синът на Строци Пиеро се установява с намерението да използва града като база за ново нападение срещу Флоренция.

Войната между Сиена и Флоренция се превръща в ожесточен тригодишен конфликт. В крайна сметка Пиеро Строци избягва във Франция, имперските испански войски, теоретично под командването на Флоренция, опустошават околностите на Сиена, а градът е обсаден. Когато обсадителите възтържествуват, от 16-хилядното население на Сиена остават само 6 хиляди души — кръвопролитията, болестите, бягствата и заточенията едва не унищожават малкия град и околностите му.

Мнозина във Флоренция смятат победата за безполезна, тъй като градът носи на херцогството по-малко от 60 000 флорина годишно. Козимо обаче е на противното мнение, тъй като това е най-голямото разширяване, което Флоренция добавя към своите територии и което дори е гарантирано от император Карл V. Сложното и неустойчиво „демократично“ управление на Сиена от векове наред е причина за осакатяващи вътрешни борби и външни чуждестранни авантюри, които обикновено са за сметка на Флоренция, но сега управлението на града е част от стабилния и ефикасен флорентински административен апарат. На практика и в един по-малък мащаб Сиена е част от Флорентинската империя, като към тази бързо разрастваща се империя скоро е прибавен остров Елба на юг от Тосканския бряг, закупен от Козимо през 1548 година от Генуа с намерението да го превърне във военноморската база на херцогството. В амбициите на Козимо влиза и превръщането на Флоренция в морска сила, като за целта същевременно се развива и търговската флота с разширяването на пристанищния град Ливорно. За да привлече нови граждани и да стимулира международната търговия, Козимо I (както вече е известен) обявява Ливорно за град, където всеки е свободен да изповядва своята религия, в резултат на което градът започва да привлича турци, евреи и дори преследвани английски католици. До началото на следващия век Ливорно се сдобива с най-многобройното еврейско население по западното Средиземноморие.

За разлика от всеки друг Медичи след Козимо Pater Patriae херцог Козимо I има строг дневен режим. Става преди изгрев-слънце, за да проучи последните доклади на различните съвети и други обществени служби. Козимо има афинитет към воденето на досиета и архиви, често поръчва статистически проучвания, преброявания на населението и доклади, свързани с бъдещото развитие. Пряк резултат от това е мрежата от канали, разпростираща се из Тосканската провинция и имаща както напоителни, така и плавателни функции. Козимо вдъхва нов живот в западащите университети на Флоренция и Пиза, като прокарва радикални реформи и насърчава особено много изучаването на естествените науки. Дори сред хуманистите те все още са известни като естествена философия, въпреки че на практика науката е на границата на голям вододел, който един ден ще раздели хуманитарните от естествените науки.

Козимо често продължава да работи и по време на обедните жеги, но държи в късния следобед редовно да спортува. През зимата излиза да язди, когато времето е лошо, вдига тежести, а през лятото програмата му включва и плуване в река Арно. Веднъж това почти му струва живота, когато незнайни убийци поставят редици от копия и остриета под повърхността на водата на мястото, където обикновено се гмурка. За щастие един от прислужниците му съзира отблясъка на едно от остриетата. Има много опити за убийството му и Козимо никога не излиза, без да бъде придружен от няколко телохранители, взети от отряда на Швейцарската гвардия в града, която заменя испанския гарнизон на Карл V. Извършена е още една показателна промяна — когато тези войски са преместени от Фортеца да Басо в казарма точно до площада на Сеньорията, сградата става известна като Лоджа деи Ланци, като последната дума е погрешно италианско произношение на немското ландскнехт, както подвеждащо били известни швейцарците. Стражите на Палацо Векио в херцогските покои трябва само да дадат сигнал с тръбата и швейцарските гвардейци веднага ще се притекат на помощ.

Елеонора де Толедо бързо се отегчава от тесните зали и стаи в Палацо Векио, а и няма никакво желание да живее в малък дворец, разположен до казармите на пияни наемници. Положението се усложнява още повече от клетката на лъвовете на виа деи Леони зад двореца — те я плашат с ревовете, които надават през нощта, а в горещините вонята им е нетърпима. Елеонора е горда испанска аристократка, израснала в истински неаполитански дворец, обзаведен с всички бляскави предмети и съкровища от вицекралството, и няма никакво желание да се задоволява с по-малко, защото е омъжена. Във Флоренция има само един дворец, който отговаря на подобни изисквания — обширният и незавършен дворец Пити, помпозната прищявка, станала свидетел на краха на Лука Пити по времето на Пиеро Подагричавия. През 1549 година Елеонора де Толедо купува едва за 9 000 флорина от личното си богатство двореца Пити, след което архитекти и декоратори веднага се заемат за работа, за да направят двореца подходящ за една херцогиня с вицекралска кръв. Козимо лично следи засаждането на градините на големия парцел зад двореца, купен от рода Боголи. Името на рода е изопачено и те стават известни като градините Боболи, които до ден-днешен са зелен рай от сенчести алеи, статуи и просторни гледки към хълмовете, намиращи се само на километър и половина от центъра на града. Те все още свидетелстват за интереса на Козимо към ботаниката, защото той не само насърчава изучаването на естествените науки, но и сам се занимава с тях.

Елеонора де Толедо с един от синовете й, портрет от Аньоло Бронцино

В крайна сметка Козимо, Елеонора и нарастващото им семейство се преместват в двореца Пити през 1560 година, при което официалното му название става Херцогския дворец. Козимо е домошар, доколкото му позволява неговият хладен и сдържан характер, а Елеонора приема тези много испански черти. Единствената трудност създава майката на Козимо Мария де Медичи, по баща Салвиати, която настоява да има свои апартаменти в Херцогския дворец. Козимо все повече се вбесява от прекалената й намеса, а двете с Елеонора просто не могат да се понасят.

Козимо и Елеонора имат шест деца, които силно обичат, но по свой различен начин. Елеонора създава отчетливо испанска атмосфера в Херцогския дворец, трите й дъщери израстват в благочестиво уединение и рядко напускат границите на дома. В съответствие с традицията на Медичите Козимо полага всички усилия да създаде приятелски взаимоотношения с поредица от папи, като урежда вторият му син да стане кардинал на седемнадесет години, а третият му син Гарсия става такъв няколко години по-късно. Семейството е голямо, но въпреки това атмосферата зад голямата и сурова фасада на Херцогския дворец няма нищо общо с естествеността и радостта от живота, характерна за двореца Медичи в неговия зенит.

Не всичко обаче е аристократична меланхолия, Козимо прави всичко по силите си, за да продължи традицията на Медичите да дарява на гражданите нови забавления, с цел както да им достави удоволствие, така и да отвлече съзнанието им от всякакви бунтовни помисли. Вероятно като отражение на пристрастията му към Древния Рим Козимо въвежда надбягвания с колесници на големия открит площад пред „Санта Мария Новела“, които бързо започват да се радват на популярност сред гражданите.

Пак в съответствие с традицията на Медичите Козимо си създава име и на покровител на изкуството, което обаче очевидно е повече изпълнение на едно задължение, отколкото естетично удоволствие. През по-голямата част от времето хората на изкуството просто получават поръчки, когато се налага, а не като израз на разбиране към тяхната дарба. Именно херцог Козимо I поръчва портрета на Козимо Pater Patriae на Якопо да Понтормо, който заема мястото си в галерията с портрети в Херцогския дворец. Към галерията е прибавен и официалният и доста любопитно безхарактерен портрет, рисуван от Бронцино — целта е да се създаде нова традиция на Медичите, която да отразява величието на династията. Ботичели, Леонардо и Рафаело отдавна са мъртви, Микеланджело, чиято слава го превръща в най-богатия човек на изкуството, е своенравен старец, живеещ в Рим и непрекъснато преправящ последните си незавършени скулптури. Зрелият Ренесанс е приключил и изкуството навлиза в епохата на един по-маниерен барок.

Козимо де Медичи, бронзова скулптура от Бенвенуто Челини, 1545–48, Барджело, Флоренция

В началото на властването на Козимо артистичната атмосфера във Флоренция е съживена от завръщането на Челини. Според самия Челини, той е много близък с херцога и съпругата му испанка и „типичната резервираност и неприветливост“ на Козимо се топят в присъствието на твореца. Изглежда, че поне веднъж твърденията на Челини са истина, нещо в този непоправим и не съвсем лишен от чар самохвалко явно пробива сдържаността на Козимо, въпреки че и самият Челини признава, че има случаи, когато Козимо изобщо не се забавлява с лудориите му, в резултат на което получава няколко сериозни упрека и предупреждения.

Произведението, поръчано от Козимо на Челини, се оказва сред най-добрите на ювелира. Като за начало му поръчва задължителния голям бюст като древен римлянин в броня и макар че бронзовата глава очевидно е ласкателна, намеква за част от емоционалната студенина и сдържан гняв на Козимо. Без съмнение обаче най-добрата работа на Челини за Козимо е бронзовата статуя в естествена големина на древногръцкия герой Персей, победителя на Медузата, едната от митичните Горгони, чийто поглед вкаменявал. Челини изобразява Персей с крилат шлем на главата, с меч в едната ръка, а в другата е вдигнал високо току-що отрязаната глава с нейните капещи вътрешности. Темата за Персей е популярна през Ренесанса и със своята митична идея е отворена за широк кръг интерпретации. За Козимо статуята символизира не само победата на Флоренция над нейните врагове, но и властта, която съкрушава ужаса на общественото безредие и несъгласие.

Персей, скулптура от Бенвенуто Челини, Лоджия деи Ланци, Флоренция

Работата над този шедьовър е прекъсната от типична за Челини лудория и той е принуден да избяга от Флоренция, за да не бъде обвинен в безнравственост от една вбесена майка и младия й красив син. Необичайно за Челини, но изглежда, че обвинението е скалъпено от някои от многото врагове на скулптора и той се завръща, след като облаците се разнасят, поднася смирените си извинения на силно изнервения Козимо и завършва своя „Персей“ възможно най-бързо.

Другият прочут творец, сприятелил се с Козимо, е Джорджо Вазари, който се е обучавал при Микеланджело. Вазари също рисува ласкателен портрет на Козимо, но този път херцогът е заобиколен от хората на изкуството, радващи се на неговото покровителство и заели някаква раболепна поза. Портретът обаче е по-добър от онзи, поръчан на Вазари в чест на победата над Сиена. На скиците Козимо е изобразен заобиколен от своите съветници да планира победоносния поход, но херцогът се отнася с презрение към тази работа и използва кралската форма на обръщение „ние“, за да съобщи на Вазари: „В това начинание ние действахме напълно сами. Можете да запълните местата на съветниците с фигури, олицетворяващи мълчанието и някои други добродетели.“ Подобни твърдения, изпълнени с мания за величие, се опровергават от основната поръчка, която Козимо прави на Вазари да проектира внушителна сграда, в която да се помещава административният апарат на флорентинската държава.

Автопортрет на Джорджо Вазари

Става дума за „Уфици“, което означава „канцеларии“ и чиито импозантни крила с колони ограждат дълъг двор, започващ от края на площада край Палацо Векио. Днес това е световноизвестната галерия „Уфици“, в която се помещават толкова много ренесансови шедьоври, поръчани от Медичите.

От по-малко архитектурно значение, но представляващо относителен исторически интерес, е произведението, което Вазари прикрепя към тази сграда. Този издигнат и затворен пасаж, известен в наши дни като Коридойо Вазари, свързва Уфици и Палацо Векио с новото жилище на херцога, намиращия се на около осемстотин метра отвъд реката Херцогски дворец. Пасажът минава над Арно като покрит коридор над магазините на Поите Векио и дава възможност на херцога бързо и безпрепятствено да стига до административните канцеларии, за да може във всеки момент да проверява всичко, както и да има удобен изход за бягство.

Несъмнено шедьовърът на Вазари обаче е „Животописи на художници, ваятели и архитекти“, литературна творба, която представлява живо и модерно описание на мнозина от великите ренесансови хора на изкуството и включва и дълбоки наблюдения на работата и характерите им. Първото издание на Вазаровите „Животописи“ се появява през 1550 година и общественото признание е толкова голямо, че предизвиква завист у Челини, който незабавно се заема да работи върху своята доста по-ненадеждна „Автобиография“. „Животописи“ на Вазари съдържат една портретна галерия на гении, неприятни хора и всякакви други образи, но когато преминаваме през нея, усещаме и проникващия ефект от покровителството на Медичите, които в по-голяма или по-малка степен въздействат на мнозина от тези хора на изкуството. Това усещане е целенасочено, тъй като Вазари посвещава книгата си на Козимо и целта му е да прослави рода Медичи, на който служи в толкова много роли. Вазари е отговорен почти за цялата обширна артистична и архитектурна програма на Козимо, като на практика изпълнява ролята на министър на изкуството. Освен че прославят уникалния принос на Флоренция и Медичите за съзидателния разцвет, който наричаме Ренесанс, „Животописи“ на Вазари представляват и най-ранният опит за примиряване на Ренесанса със самия себе си — какво означава, какво постига и какво всъщност представлява. Това е само първата крачка в един дълъг процес на определяне и преоценка, който продължава и до ден днешен, защото говорим за епохата, поставила по толкова много начини основите на нашия съвременен свят. Това несъмнено е най-уместното и далечно огледало на нашата епоха.

Последните години от властването на Козимо са много различни, защото, когато навлиза в четиридесетте години на своя живот, характерът му започва да омеква, което му създава особени трудности да понесе поредицата от нещастия, сполетели го изведнъж. През 1562 година четиридесетгодишната херцогиня Елеонора и двамата й синове кардинал Джовани и юношата Гарсия умират по време на маларийна епидемия. Сякаш това не е достатъчно, та и двете дъщери на Козимо също умират — едната е любимката на херцога Мария. През 1564 година самият Козимо се разболява и предава юздите на управлението на своя двадесет и три годишен наследник Франческо. Но има и добри новини — през 1569 година ухажването на папа Пий V от страна на Козимо най-после дава своя дългоочакван плод и той е въздигнат в сан велик херцог на Тоскана. Изборът на Тоскана, а не на Флоренция, е на Козимо и има за цел да посочи, че Флоренция е вече суверенна територия. Новият сан на Козимо повелява да се обръщат към него с „Vostra Altezza“ („Ваше височество“) — сега Медичите във Флоренция са суверени и само с един сан по-долу от кралския. Разрастването на могъществото на Флоренция се доказва и след още две години, когато турците са победени от Свещената лига в битката при Лепанто в южно Адриатическо море. Новата флорентинска флота, създадена от Козимо, изиграва жизненоважна роля в тази велика битка, която слага край на турското военноморско могъщество в региона.

Победата обаче не е голяма утеха за новия велик херцог, който по това време вече се е затворил в една стая на своя огромен и празен дворец, където живее в разяждана от скръб изолация и често с часове наред се взира в единствената картина на стената, портрет на любимата му дъщеря Мария. Периодът на самоналожена самота обаче няма да е постоянна и в опит да се вземе в ръце Козимо постепенно започва отново да се занимава със спорт — лов, плуване и вдигане на тежести. Но сега, когато е отстъпил своята власт, умът му няма с какво да се занимава, така че започва да преследва нежния пол.

В крайна сметка Козимо решава да се ожени за една млада жена — Камила Мартели, която е една от любовниците му. Останалите живи членове на семейството му са ужасени — Медичите едва стават велики херцози и главата на рода подронва статута им като се жени за жена от простолюдието. Бракът се оказва пълен крах, тъй като Камила от любяща метреса се превръща в опърничава и свадлива жена, а животът в Херцогския дворец бързо се превръща в поредица от неизискани скандали, изпълнени с крясъци и включващи всички членове на семейството. Козимо отново се оттегля в изолираната си стая и през април 1574 година умира от апоплексия на петдесет и пет годишна възраст. Официалното му управление продължава тридесет и седем години, по-дълго от това на всеки друг представител на рода Медичи. Не е популярен, но оставя една процъфтяваща и просперираща Тоскана, чиято столица е доста скучната и провинциална Флоренция. Голямата артистична драма на Зрелия ренесанс приключва, следва празнина, която предхожда следващата много важна фаза, в която Медичите отново се връщат към ролята си на кръстници.