Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (22) (Личности, променили курса на Европейската история)

20.
Макиавели си намира майстора

Под предводителството на Пиеро Содерини Флоренция постепенно свиква с по-републиканския начин на управление, като ударението тук пада върху „начин“, защото на практика освен пожизнения избор на гонфалониера структурата на администрацията остава до голяма степен същата. Сеньорията и отделните комисии все още се избират по същия начин и все така са запазени за членовете на родовете, които вече са дали на града управници, и които на практика наброяват около 3 000 души. От жизненоважно значение обаче е, че изборите вече не се манипулират от управляващите семейства или от една-единствена управляваща клика като Медичите. Останалите могъщи клики сред водещите родове сега са по-балансирани и само се надпреварват за постове. Това положение е допълнително подсилено от по-постоянното присъствие на Содерини като гонфалониер и въпреки че политическият му опит е доста ограничен, той притежава достатъчно прозорливост, за да подбира добре съветниците си. Сред най-надарените е амбициозният тъмноок млад мъж на име Николо Макиавели, талантлив писател, известен сред своите приятели с язвителното си остроумие, който използва големия си интелект като дипломатически пратеник на Флорентинската република и като един от водещите членове на Военния съвет.

Николо Макиавели е роден през 1469 година и израства в славните дни на Лоренцо Великолепни. Баща му е обеднял адвокат и представител на уважавано флорентинско семейство, което преди повече от век, по време на великата банкова ера на Флоренция от преди Черната смърт, е било богато и изтъкнато.

Статуя на Николо Макиавели, дело на Лоренцо Бартолини, галерия Уфици, Флоренция

Майката на Николо умира, когато той е още млад мъж, но изглежда упражнява силно влияние за формирането на характера му, тъй като е известно, че има широки читателски интереси и пише поезия. Жизненоважно влияние оказва и образованието на Николо. Тъй като семейството е прекалено бедно, за да си позволи хуманистично образование за своя син, той е записан да учи латински и е проникнат от средновековния аристотелианизъм, който все още преобладава в европейското образование от петнадесети век, дори и във Флоренция. Едва по-късно приятелите му го запознават с римските поети, реторици и историци, вдъхновяващи младите хуманисти на Флоренция. Именно чрез тези автори Макиавели разбира, че някога Италия е била център на велика империя, управлявала целия познат свят. Контрастът с настоящото й положение на воюващи градове-държави и вилнеещи чуждестранни армии е прекалено явно.

Същевременно обаче Италия претърпява културна промяна и мнозина започват да признават този факт, не след дълго за първи път се появява и терминът „Rinascimento“ (Ренесанс). Резултатите от тази културна промяна проникват в съседните страни и става ясно, че Европа навлиза в нова епоха. Това не е само клише или закъсняла преценка на събитията, защото посланието обхваща всички и покрива цяла Европа — ясно формулирано е от произведенията на Пико дела Мирандола до писанията на холандския учен от началото на шестнадесети век Еразъм, като всички те могат да бъдат открити навсякъде. Разпространението на печатарството означава, че дори и сравнително беден младеж като Макиавели може да си позволи да купи книгите на своите любими автори от някой от книгопродавците, появили се във Флоренция. Известно е, че е притежавал произведения от римския историк Тацит, описал живота на такива чудовищни императори като Калигула и Нерон. От поетите Макиавели предпочита Лукреций, чиято наскоро преоткрита дълга философска поема, „За природата на нещата“ описва как е произлязъл светът и излага голата истина за мястото на човека в него. Твърдението на Лукреций, че човешкият живот е определен от коренно различни фактори като характера и късмета, оказва силно влияние. Каквато и вяра да има Макиавели в Бог, тя още в ранна възраст потъва в забрава и до края на живота си той ходи на църква само на големи празници. Но Николо не е изключение сред своя кръг от весели и начетени приятели.

Хуманистичният свят поставя начало на възраждането в изкуството, а първите прояви на съвременните научни схващания са засегнати от събития, които излизат отвъд интелектуалния свят. Португалците заобикалят нос Добра надежда и влизат в Индийския океан. В същата година, когато умира Лоренцо де Медичи, Колумб прекосява Атлантическия океан и достига Новия свят, чиито богатства сега се изливат в Испания и я превръщат в най-богатата нация в Европа. Колумб може да е генуезец, но работи за испанците. Италия извлича далеч по-малко полза от тези открития. Сред множеството от испански, португалски, английски и холандски имена в Новия свят, италианските са показателно изключение: Колумбия, Америка, Венецуела (малката Венеция) и още няколко. Те получават имената си от италиански изследователи, но не стават италиански колонии.

Същевременно дребнавите крамоли на войните между италианските градове-държави навлизат в нова решителна фаза с появата на френската войска от север, а положението става още по-тежко, когато от юг влизат и испанците: все повече Италия е разкъсвана от войната. Макиавели израства в атмосфера на политически безредици, както в Италия, така и в родната му Флоренция. Той е деветгодишно момче, когато градът е разтърсен от заговора Паци. Докато навърши двадесет, вече е свидетел на издигането на Савонарола, прогонването на Пиеро Злочестия и унижението от победоносното влизане на Шарл VIII в родния му град.

Почти нищо не ни е известно за ранния период от живота на Макиавели, едва през 1498 година, само месец след екзекуцията на Савонарола, се споменава името му, когато е избран за секретар на Службата за външните дела на Флоренция. Двадесет и девет годишният Макиавели е една доста непривлекателна, да не кажем странна фигура — описват го като слаб, с малки кръгли блеснали черни очи, черна коса, малка глава, орлов нос и много тънки, здраво стиснати устни. Биографът му Паскуале Вилари отбелязва, че „всичко у него създава впечатление за много проницателен наблюдател, надарен с остър ум, но не и за някого, който може да повлияе на хората.“ Вилари споменава и „саркастичното изражение“ на Макиавели, „израза на студена и неразгадаема пресметливост“ и „силно въображение“. Доста неприятен тип, въпреки това със сигурност е популярен сред своя кръг от млади приятели хуманисти, а изглежда, че гонфалониерът Содерини високо го цени. Като секретар на Службата за външните дела е отговорен за управлението на флорентинските територии извън града. По-късно става секретар на Военния съвет и като такъв отговаря за външнополитическите отношения на републиката. През следващите четиринадесет години Макиавели заема висши постове в управлението и прави всичко, което е по силите му, за да постигне целите на политиката на Содерини.

По време на своята работа Макиавели пътува на дипломатически мисии чак до Франция и Германия. Задачата му е да поддържа съюзите на Флоренция на фона на постоянно променящата се италианска политическа сцена, а и не само това. Във връзка с тези дела се среща с някои от основните политически фигури в Европа, включително с новия френски крал Луи XII, с императора на Свещената римска империя Максимилиан I, а по-късно и с новия папа Юлий II. За да се разтуши от сериозността на дългите и тежки дипломатически пътувания, Макиавели пише писма до приятелите си във Флоренция, в които подробно описва многобройните си и смешни любовни приключения. През 1501 година, когато е на тридесет и две години, се жени, но явно бракът му е типичен както за мястото, така и за времето си, защото когато заминава на дългите дипломатически мисии, съпругата му остава в града, за да се грижи за децата — четири на брой. Същевременно обаче писмата до приятелите му продължават подробно да описват нелепите му прегрешения, защото явно въпреки непривлекателния му външен вид, жените го харесват.

В характера на Макиавели има странно противопоставяне. Напълно сериозно се възхищава на великите мъже, които среща, и се опитва да им подражава по много начини, поне що се отнася до начина им на мислене. Но от друга страна, изпитва нуждата да изглежда смешен в очите на приятелите си. Възхищението му към великите мъже обаче не е лишено от критика, а куриозният елемент от характера му не се проявява пред обществото. При Макиавели виждаме, че определени черти на хуманизма проникват отвъд очарователния кръг на двореца Медичи и други подобни домове на богатите и привилегированите. Острото и язвително око на Макиавели не принадлежи на нито една елитарна клика, а заключенията, към които го извежда ясното му зрение, са по-скоро внимателно прагматични, отколкото открито прославящи някой привилегирован сан. Неговият политически опит му помага да разбере какво оказва въздействие в отношенията на човека със света. Научава се да разчита на емпиризма, а не на идеализма, който подобно на други съзидателни изражения на хуманизма, се опира на уменията и науката. Неговата сфера обаче е действителността, а не изкуството. Хуманизмът на Макиавели разчита на човешките инстинкти и преценки, почиващи на опита, а не на някакви идеалистични или религиозни принципи. В това той е пряк наследник на хуманизма, изповядван от Лоренцо Великолепни. Но ако Лоренцовият хуманизъм е на жеста, то този на Макиавели е на практичността. Двата вида почиват на предпоставката, че човечеството живее и е отговорно за своя живот, без никакви или почти никакви препратки към живота извън възприятията, но Лоренцо осъзнава, че всичко е възможно и всичко си струва опита. Макиавели обаче разбира изводите по следния начин: ако всичко е възможно, то всичко е позволено — за да оцелее, човек трябва да има предвид цялата гама на човешкия характер, особено коварните черти. Студената пресметливост, а не благородният жест, постигат в крайна сметка целта. Възгледите на Макиавели се оформят постепенно, докато се сблъсква с непрестанната непочтеност и извъртания на дипломатическата сцена, които не е в състояние да контролира. Други биха се отчаяли от безсилието, но Макиавели търси лек. Ако Италия иска отново да бъде велика, така както по времето на Римската империя, то тя се нуждае от водач, който е напълно безскрупулен и който няма да се отдръпне, когато се налага да прибегне до най-крайни мерки.

Един мъж изглежда притежава тези качества — това е Чезаре Борджия, с когото Макиавели се среща на два пъти. По време на първата му мисия през 1502 година Чезаре Борджия е военачалникът на папското могъщество на своя баща Александър VI. С помощта на вдъхновена свише военна стратегия и добре дисциплинираните си войски Борджия превзема обширни територии в Романя.

Чезаре Борджия е роден през 1475 година в Рим и е вторият незаконен син на човека, който по-късно става папа Александър VI. Семейният живот и културата на Чезаре са напълно испански, макар че е роден в Италия — той е очарователен, изключително начетен и красив, но наследява и аморалната безскрупулност на баща си, който го готви за висш пост в Църквата. Скоро става ясно, че Чезаре е по-неподходящ за подобна кариера дори и от своя развратен баща, но Александър VI настоява и го прави архиепископ на Валенсия на шестнадесет години, а след една година и кардинал. Папата възнамерява да направи по-големия брат на Чезаре Хуан главнокомандващ папските войски, но Чезаре решава да вземе нещата в свои ръце и отравя Хуан. Александър VI практично приема, че Чезаре е единственият човек, на когото може да повери командването на своите войски, и му позволява да подаде оставка като кардинал и да се отрече от дадения обет. После папата урежда брака му с френската принцеса и титлата херцог на Валентиноа, която получава от краля на Франция Луи XII. Чезаре е готов да започне военния си поход в Романя, след като французите са негови съюзници и му осигуряват военна подкрепа.

За три години на бойни действия, до 1502 година, Чезаре Борджия успешно завладява големи части от централна Италия и достига чак до Адриатическо море. Като признание за делата му папа Александър VI го прави херцог на Романя. Чезаре най-после отправя взор към континенталната част на Италия и превзема Урбино, който граничи с Флорентинската република. Тогава Макиавели е изпратен на дипломатическа мисия, за да се опита да разбере намеренията на Борджия. Подробностите от срещата са ни известни от писмата на Макиавели до властите във Флоренция. Двадесет и седем годишният Борджия приема флорентинското пратеничество през нощта на фона на драматичните светлини на факлите във великолепния херцогски дворец, построен преди тридесет години от оттеглилия се кондотиер Федериго да Монтефелтро. Брадатото и осветено от потреперващите пламъци лице на Чезаре има за цел да всее смут в сърцата на пратениците и успява. Борджия започва неуверено да ласкае флорентинските пратеници с измамно очарование, казва им колко уважава флорентинците, защото запазват неутралитет по време на походите му. Но ако сега не проявяват желание да са негови приятели (и тук маниерите му внезапно се променят), той няма да се поколебае да прегази републиката и да върне на власт Медичите, чийто водач кардинал Джовани де Медичи сега е приятел на баща му, папата. Флорентинските пратеници настойчиво заявяват, че Флоренция няма никакво намерение да нахлува в териториите на Борджия, но на Чезаре това не му стига. Казва на емисарите, че не вярва на републиканския им начин на управление и ако не го променят, той ще го направи вместо тях. Флорентинците не отстъпват и смело му заявяват, че народът на Флоренция е много доволен от новото си републиканско управление. Борджия само се изсмива в лицата им. Като последно средство пратениците припомнят на Чезаре, че градът им все още е в съюз с Франция — ако Флоренция бъде нападната, Луи XII е обвързан с договор да им се притече на помощ. И този път Борджия се изсмива и казва: „По-добре от вас знам какво ще направи кралят на Франция. Ще останете измамени.“ Флорентинските пратеници много добре знаят истината, съдържаща се в думите на Чезаре, но запазват самообладание. Знаят и че Борджия блъфира и няма намерение да превърне Луи XII в свой враг. На следващия ден Макиавели препуска с всички сили обратно към Флоренция, за да информира Сеньорията за рискованото положение. Неговата преценка е, че Борджия няма да нападне, но от друга страна, като се има предвид характера на Чезаре, никой не може да каже какво ще направи.

За щастие вниманието на Борджия е отвлечено от по-належащи проблеми, защото научава, че пълководецът Вителоцо Вители и няколко от висшите офицери вдигат бунт заедно с войниците си. Борджия е уязвим, затова незабавно взема пари от папската хазна, за да наеме френски войски. Вители и другите заговорници размислят и изпращат съобщение на Чезаре, в което му предлагат да се срещнат и да разрешат различията помежду си. Борджия се съгласява.

В този момент изпращат Макиавели на втора мисия при Чезаре, в резултат на което секретарят остава няколко месеца при него и през този период Борджия му показва пълния размах на своите възможности. За да потуши разногласията си с Вители, Чезаре урежда помирението да стане в малкия град Сенигалия на Адриатическия бряг. Борджия освобождава френските си войски като жест на добра воля, за да вдъхне увереност на Вители и останалите да се появят в Сенигалия с малка част от воините си. Посреща Вители и другарите му „с мило изражение… поздравява ги като стари приятели.“ Докато го прави, успява да ги отдели от войските им, след което заповядва да ги вържат и хвърлят в тъмницата. Същата вечер, докато „ридаят, молят за милост и като обезумели се обвиняват един другиго“, Борджия заповядва да ги обесят.

Тази случка е вдъхновяваща за Макиавели, който я описва в доклада си „Коварството на херцога на Валентиноа към Вители и другите“ и която играе илюстративна роля в неговия шедьовър на политическата философия „Владетелят“. Онова, което Макиавели описва в тези произведения, не са примери, които биха подобрили воденето на политика, вместо това той говори за онова, което ние знаем като реалполитика, т.е. неидеалистична политика, съобразена единствено с реалностите и националните интереси на страната.

Но не бива да бъркаме описанието на Макиавели на тази реалполитика с действителността. Той е човек на изкуството, вярващ в умелото пресътворяване на своите идеи. Въпреки доклада на Макиавели, ние знаем, че Борджия всъщност не освобождава своите френски войски, за да успокои Вители — те са отзовани внезапно и Чезаре остава незащитен, единствената му възможност е да блъфира, за да постигне целта си. Пратеничеството на Макиавели придружава Борджия до съдбовната среща при Сенигалия и в първоначалния доклад изрично описва как заминаването на французите „обръща съзнанието на двора с главата надолу“. Всичките ридания и взаимни обвинения на жертвите, докато ги бесят, също са ретуш, за тях не се споменава в първоначалния доклад. Намерението на Макиавели е да засили и задълбочи характера на Борджия, а не да накара олицетворението на своите идеи да изглежда като паникьосан измамник, който играе двойна игра. Макиавели не се интересува от човека Борджия, а от методите му, които представляват наука за действието, освободено от всякаква нравственост. Става дума за напълно нова наука, науката на политиката. Онова, което Макиавели търси и описва във „Владетелят“, е един привиден начин на управление, в който влизат както жестовете на Лоренцо Великолепни, така и безскрупулността на Чезаре Борджия. Това е наука, в която подобна дързост, подобен блъф, подобен опортюнизъм и подобно коварство са заложени като разумни посоки за действие и всяка може да бъде предприета, когато обстоятелствата го изискват. Успешната политика е наука и като такава в нея няма място за нравственост.

Интересното е, че докато Макиавели е при Борджия, се среща и става приятел с главния военен инженер на Чезаре, който несъмнено е най-великият научен ум на епохата. Това все пак е епохата, предшестваща появата на съвременната наука, а ученият е и човек на изкуството — Леонардо да Винчи. Ето още един човек, разкъсван от противоречия, и вероятно точно това привлича Макиавели — Леонардо изпитва ужас от войната, но прекарва часове наред в кабинета си в проектиране на военни машини, далеч изпреварили своето време. Той мрази и деспотизма, но не вижда нищо погрешно в това да отдава под наем дарбите си на деспоти като Лодовико Сфорца от Милано, а сега и на Чезаре Борджия.

В срещата на Макиавели и Леонардо виждаме двама учени в зародиш, вярващи в емпиричния метод. Леонардо вярва в подробното разучаване на всяко нещо в света, в опита да се разбере неговия начин на функциониране. По свой политически начин и Макиавели прави абсолютно същото. Още повече че при Леонардо и Макиавели виждаме последващото развитие на хуманистичния дух до точката, където се разклонява — хуманизмът, който някога дава знания на изкуството, поезията и философията, сега се разпростира към една различна и практическа същност — към политиката и към науката в зародиш.

Когато Макиавели се завръща във Флоренция, Содерини му осигурява пост като секретар на Военния съвет, където отговаря за флорентинската военна стратегия, която понастоящем тъне в безпорядък. През 1494 година Пиза вдига бунт и прекъсва главния път на Флоренция към морето, последвалата обсада от страна на флорентинците завършва с неуспех, главно заради наемниците, ангажирани да свършат работата, които не желаят да се излагат на опасност. Макиавели предлага вместо Флоренция да плаща на наемници, да създаде своя редовна войска. Предложението е революционно, защото до този момент нито един италиански град не поддържа своя напълно обучена и редовна армия. Содерини се съгласява и много скоро Макиавели започва строева подготовка на своите хора, облечени в новите си червени униформи с бели шапки и жилетки, допълнени от червено-бели чорапи — войската, олицетворяваща гордостта на Флоренция, трябва да се облича както подобава.

Макиавели решава да наеме Леонардо да Винчи за военен инженер и геният веднага дава изобретателна идея как да победят Пиза. Ако отклонят река Арно, така че да минава край Пиза, с един удар ще постигнат две неща — Флоренция ще има пряк достъп до морето благодарение на отклонената река, а пресъхването на Арно ще остави намиращата се надолу по течението Пиза буквално на сухо. Макиавели както винаги е привлечен от мисълта за смели действия и е очарован, но планът на Леонардо има един фатален недостатък, който спъва толкова много от практическите му идеи. Напредничав е за времето си и тогавашната технология просто не може да осъществи задачата, а резултатът е фарс, в който стотици войници в опръскани с кал униформи копаят широк ров, затънали до коленете в кал. Содерини бързо слага край на скъпото начинание и Леонардо е насърчен да си търси работа на друго място. За щастие историята има хубав край и Пиза най-после е покорена от новата войска на Макиавели. Това е най-голямата му победа, от Флоренция пристига съобщение, че за да отпразнуват много важния му триумф, в града са запалени клади. „Ти сам върна богатствата на Флорентинската държава“, пише един от възхищаващите му се приятели.

Но и Макиавели, и Борджия, двамата, които по свой начин се опитват да контролират историята, в крайна сметка са пометени от нея. През 1503 година Александър VI се разболява, Борджия бърза обратно към Рим, а след смъртта на баща си окупира Ватикана в опит да задържи властта, но не може да попречи на избора на нов папа. Новият понтифекс Пий III обаче се съгласява да запази Борджия като „гонфалониер на папските войски“, което на практика му дава власт над превзетите територии. Самият Чезаре Борджия също е тежко болен, но остава херцог на Романя на практика и по име. След няколко месеца обаче умира Пий III и е наследен от заклет враг на Борджиите, Юлий II. Изглежда, че Чезаре не може да защити мястото си, но най-неочаквано папата решава да го задържи на този пост и дори използва Борджия, за да потуши бунт срещу папската власт в Романя. После с един гениален ход, достоен за самия Борджия, Юлий II арестува Чезаре, който, за да върне свободата си, е принуден да предаде градовете в Романя под пряк папски контрол. Борджия е принуден да избяга от Италия, след като е лишен от източника на своето могъщество и от силни съюзници, и три години по-късно умира в Испания.

Във „Владетелят“ Макиавели отдава този рязък обрат на съдбата на болестта на Борджия и на последвалата липса на безскрупулна решителност. „Не биваше да позволява папството да отиде при някои от онези кардинали, които е обидил, нито пък при някого, който след като бъде избран, ще има причина да се страхува от него, защото хората нападат или от страх, или от омраза.“ Юлий II започва в духа на Макиавели и продължава по същия начин. Първият му ход е да се съюзи с французите, за да прогони венецианците от папските територии, окупирани от тях след бягството на Борджия. В съответствие със своите енергични виждания за поведението на църковния служител Юлий повежда сам войските, като настоява неговите двадесет и четири кардинала, пребиваващи в Рим, да го съпроводят.

Портрет на папа Юлий II, Рафаело

Резултатът е жалка гледка: остарели кардинали с наднормено тегло се влачат далеч зад папските войски и техния ентусиазиран военачалник. Само младият кардинал Джовани де Медичи се справя, макар да е пълен и късоглед, той със сигурност знае как да насърчи войниците, а Юлий II е силно впечатлен.

След като използва французите, за да победи венецианците, Юлий II разкрива основната си стратегия, която е да отърве Италия от „варварските нашественици“, т.е. французите. Свиква нова Свещена лига, в която влизат Неапол, Свещената римска империя и някак обузданата Венеция. Флоренция, която съхранява съюза си с Франция, разумно решава да запази неутралитет. Френският крал Луи XII е толкова бесен от пълния обрат в политиката на папата, че заповядва да бъдат свикани френските кардинали, с цел да свалят Юлий II. За ужас на Флоренция Луи XII решава съборът да се състои в новозавоювания град Пиза.

Папа Юлий II вижда в неутралитета на Флоренция предателство към Италия и Свещената лига и се заклева градът скъпо да си плати за това. Първо обаче трябва да се справи с французите, които все още държат Болоня и голяма част от Ломбардия. Юлий II изпраща папската армия, в която влизат както италиански войски, така и изключителните испански воини под предводителството на кардинал Медичи. Папската армия се състои от не по-малко от 3 000 души кавалерия, подкрепена от 20-хилядна пехота. Юлий II обещава на верния си млад кардинал, че ако постигне успех срещу французите, може да се отправи към Флоренция и да се обяви за владетел на града.

На Велика събота 1512 година голямата френска армия под предводителството на смелия млад военачалник Гастон дьо Фоа се подрежда в бойна формация в равнината пред Равена по бреговете на река Ронко. Наредени в боен ред са 24 000 френски пехотинци и 4 000 стрелци с лък. Срещу тях испанските и италианските войски от папските сили заемат позиции, съпровождани от виковете на своите знаменосци. Тогава кардинал Медичи, облечен в червените кардиналски одежди, излиза на белия си кавалерийски кон и се обръща към събралите се войски. С отекващ глас ги призовава храбро да се бият за папата и да се молят на Бог за славна победа над чужденците. Можем само да се чудим какво са разбрали от това испанските войници. После войските смело се впускат в битката под гордия взор на своя командир, въпреки че, както съвременникът историк Гучардини отбелязва: „За по-динамичните части от военните маневри кардинал Медичи всъщност бе до голяма степен негоден заради недоброто си зрение.“

По това време папските войски, а и френските, вече са оборудвани с внушителен брой оръдия и с началото на битката редиците от настъпващи пехотинци са посечени от непрекъсната канонада на гюлетата. Резултатът е едно от най-големите кръвопролития в тогавашната европейска история — 10 500 французи са убити, а сред испанците жертвите са дори още повече. Вследствие на това французите твърдят, че победата е тяхна, а когато новините достигат Флоренция, облекчените граждани запалват тържествени клади по улиците.

След битката кардинал Медичи слиза от коня и тръгва сред падналите, като се опитва да даде утеха на ранените и умиращите. Това е всичко, което получават, защото няма лекари, които да обикалят бойното поле, докато пролетната дневна светлина постепенно чезне над стенещите, виещите и извадилите късмет мъртъвци. Дори и френският военачалник Гастон дьо Фоа, лежащ на смъртно ложе до своя кон, с туника опръскана със собствения му мозък, не може да разчита на медицинска помощ. Можем само да си представим чувствата на кардинал Медичи, когато по изключение изпълнява истинската роля, за която е ръкоположен. Далеч по-лесно е да си представим какво чувства, когато се появява френска рота и го пленява.

Въпреки своята „победа“ французите решават да се върнат на север, отвъд Алпите. Кардинал Медичи постига целта си; макар че по ирония на съдбата е принуден да ги придружи — толкова любим кардинал ще донесе добър откуп. Но у Джовани де Медичи се крие повече, отколкото изглежда на пръв поглед. За изненада той осъществява дръзко бягство — най-неочаквано за всички се преоблича като пехотинец и така успява да се измъкне от своите пазачи, като според слуховете им се изплъзва, скривайки се в един гълъбарник.

Кардинал Медичи се връща в щаба на испанската армия и получава съобщение от Юлий II, че може да потегли към Тоскана и официално да стане владетел на Флоренция. Кардиналът изпраща предварително писмо на Содерини, защото иска да избегне кръвопролитията, и го моли да се предаде. Содерини отказва, но не преди да свика Парламента и да се посъветва със събралите се жители на града. Гонфалониерът знае, че сега на свое разположение има редовната армия от 9 000 души на Макиавели, а испанските войски на кардинал Медичи вече са намалели и наброяват два пъти по-малко от преди.

Макиавели се заема с подготовката на отбраната на града, а кардинал Медичи напредва към малкия град Прато, намиращ се на около шестнадесет километра в северозападна посока. За жалост приближаването на всяващите страх испански войски кара войниците на Прато да захвърлят оръжието си и да побегнат. Решените на битка испанци щурмуват стените на града, следва отвратителен хаос: в продължение на четири дни испанците вилнеят из града — изнасилват, плячкосват и убиват. Според един доклад от епохата: „монахините от превзетите манастири бяха принудени да се подчинят на естествените, както и на неестествените плътски желания на войниците. По улиците майките хвърляха дъщерите си в кладенците и скачаха след тях…“ Войските изобщо не се подчиняват на своя военачалник, който прави всичко възможно, за да облекчи положението — сред целия ужас кардинал Медичи се опитва да барикадира колкото е възможно повече жени в местната църква, за да ги спаси. Повече от 4 000 души са убити по време на плячкосването на Прато, което е едно от най-отвратителните зверства през епохата.

Ужасът обхваща Флоренция, когато новините за случващото се достигат града. Група от поддръжници на Медичите се добират до площада на Сеньорията и настояват за оставката на Содерини. Той веднага се съгласява и изпраща Макиавели да съобщи на кардинал Медичи за действията му и да го помоли за разрешение безпрепятствено да напусне града. Кардиналът му разрешава и Содерини избягва. По-късно по петите му изпращат папски агенти, но той успява да се измъкне през Адриатика и да достигне до Рагуза, днешен Дубровник, който е християнски град, но във васална зависимост от Османската империя и отвъд властта на папата. Там заживява в изгнание.

На 1 септември 1512 година кардинал Медичи, придружен от братовчед си Джулио, влиза във Флоренция. След осемнадесет години Медичите отново се завръщат като владетели на града. През първите няколко месеца самият кардинал Джовани управлява, а след това предава властта в ръцете на по-малкия си брат Джулиано де Медичи, кръстен на чичо си, убит по време на заговора Паци.

Изненадващото е, че изминават два месеца от завръщането на Медичите, преди Макиавели да бъде освободен от поста, който заема. После го наказват, отнемат му поста заради подкрепата към Содерини, лишават го от гражданство, което е силно публично унижение, и го глобяват 1 000 флорина, което на практика го довежда до несъстоятелност, а после е прогонен от града и изпратен в изгнание в малкото имение на около единадесет километра на юг от Флоренция, което наследява от баща си. Той е само на четиридесет и три години, но животът му е съсипан.

Ала лошото тепърва предстои. След четири месеца, през февруари 1513 година, е разкрит заговор за убийството на новия владетел на града Джулиано де Медичи. В единия от заговорниците откриват списък с имената на двадесет знатни граждани, които може да подкрепят каузата им, ако успеят. Името на Макиавели е в списъка, затова издават заповед за арестуването му.

Щом научава за това, Макиавели заминава за Флоренция и се предава на властите. Иска да покаже, че е невинен, но за свое смайване е хвърлен в Барджелото. Подложен е на мъчения: четири жестоки спускания със стрападото, в миналото оказали се достатъчни за Савонарола, за да се признае за еретик. Макиавели е на средна възраст и в недобра физическа форма, но въпреки това се държи достойно. Когато по-късно говори за тези събития и за мъченията, гордо отбелязва: „Понесох ги толкова открито, че се обичам заради това.“ Вероятно не преувеличава, защото, ако е направил някакви признания, свързани със заговора, дори и лъжливи, само за да сложи край на непоносимата болка, със сигурност са щели да го екзекутират.

За щастие приемат, че е невинен, но въпреки това самото преживяване оказва въздействие върху Макиавели. Когато започва да пише своята политическа теория, той набляга на ролята на изтезанията — за да управлява успешно, един владетел трябва „да държи в постоянен страх, който да се дължи на болката, която той може да причини.“ Макиавели говори от личен опит — законите и етичните наказателни мерки придобиват по-голяма сила, когато са подкрепени от страха от мъчения.

Макиавели е задържан в Барджелото още два месеца, а после го освобождават, за да се върне отчаян в провинциалното си имение. По-късно разказва за живота си там — как сред тосканските хълмове отглежда маслинови дървета и лози и надзирава стопанството си от няколко кози и овце. В края на деня, със залеза на слънцето, той отива в местната странноприемница, където играе карти с хлебаря и мелничаря. Приятен и лек живот, но Макиавели го мрази, защото все още мечтае да се върне в политиката.

Започва да изпраща поредица от писма до новите владетели на Флоренция, но те са жалко четиво. Макиавели впряга значителните си литературни умения в съчиняването на унизителни просби, както и на весели, ласкателни стихотворения, който тук-там са изпъстрени с дребни съвети, свързани с ежедневието, почиващи на богатия му опит. Всичките му писма обаче са пренебрегнати, сега враговете му и някогашните му съперници застават между него и властта, като се грижат писмата му никога да не достигат целта — вещите му и оригинални съвети често се следват, но само за да помогнат за напредъка на нечия чужда кариера. Огорчението на Макиавели се превръща в отчаяние и той пише на свой приятел за положението, в което се намира: „Хванат съм сред гнидите, но отмахвам прахта от съзнанието си и отново преживявам усещането от лошото отношение на съдбата.“

През есента на 1513 година Макиавели започва да пише „Владетелят“. Работи, понесен на крилата на вдъхновението, и завършва произведението си в края на годината. То съдържа квинтесенцията на житейския му опит в политиката — всичко, което научава от службата си във Флоренция по време на един от най-трудните и опасни периоди от историята на града, е синтезирано и сведено до поредица от прости, но проницателни истини, като всяка е илюстрирана от красноречиви исторически примери. Това е нова политическа философия на управлението и за разлика от всички минали опити тя е практическа, а не теоретична или утопична. Философията описва какво се е случило и последствията от това, а не какво трябва да се случи.

Отчаянието на Макиавели го лишава напълно от илюзиите в живота, сега сякаш за първи път вижда и описва жалката истина, която лежи в основата на политическата действителност. Онова, което твърди, че описва, е чистата и безкомпромисна картина на света, такъв, какъвто е и винаги е бил в миналото. „Владетелят“ се обръща към владетеля на държавата и го информира за най-добрия начин, по който да използва властта си, да я поддържа колкото е възможно по-дълго и успешно и докато обстоятелствата позволяват. Прагматичните и резултатни правила са политическата наука на Макиавели: „Владетел, който желае да задържи властта си, трябва да се научи да бъде добър или лош в зависимост от нуждата, която го налага.“ Владетелят трябва да се научи да лъже, да мами и да заблуждава, за да оцелее, трябва да се научи как и кога е нужно да предаде дори и най-близките си съюзници и приятели. В тази наука няма морални принципи, само практически. Безскрупулността е задължителна, ако човек иска да остане на власт, а един владетел е владетел, само докато управлява.

Винаги обаче има събития, които остават извън непосредствения контрол на владетеля. Истинската същност на политиката е просто битката между две сили. Едната е virtu, която не бива да се бърка с добродетелта — в смисъла, който влага Макиавели, думата означава могъщество или власт и произлиза от латинското vir, значещо „мъж“, а осъществяването на virtu е контрол. Другата сила е fortuna — късмет, съдба или орис, която се опитва да подкопае virtu, но не е напълно извън контрола му. С оглед на предубежденията на своята епоха и италианския език, Макиавели охарактеризира virtu като мъжка, а fortuna като женска сила — съветът му за справяне с fortuna е толкова политически некоректен (в съвременния смисъл на думата), колкото и останалата част от философията му. „По-добре е да бъдеш пламенен, отколкото предпазлив, защото fortuna е жена, и ако искаш да властваш над нея, трябва да я обуздаваш и биеш.“

Макиавели разбира, че науката сама по себе си не е нито морална, нито състрадателна — тя или работи, или не. Онова, което описва, е изпълнено с аморални психологически прозрения и той търси най-успешния и безкомпромисен път, по който политическата наука може да постигне целта си. Тук често Макиавели е разбиран погрешно — основният му принцип е да направи Италия отново велика, както по времето на Римската империя и неговата безкомпромисна „наука“ дава възможност на един владетел да постигне тази цел. Средствата са оправдани от крайния резултат, въпреки че Макиавели не го подчертава достатъчно, в резултат на което имаме склонност да се съсредоточаваме върху средствата, застъпвани от него.

Значението на „Владетелят“ е огромно и бележи жизненоважна стъпка в нашето европейско политическо разбиране за самите нас. В него откриваме необходимото лицемерие, за да живеем като нравствени човешки същества в едно ефективно управлявано общество, което има за цел да процъфтява или просто да оцелее на международната сцена. В това се изразява плурализмът в сърцето на западната култура: свойственото противоречие между духовния и обществения живот, между ценностите на нашите принципи и ценностите на нашите действия. Подобен плурализъм се нуждае от способността да приемеш такава двойственост и да живееш с нея, което на свой ред изисква противоречаща на логиката рафинираност или цинизъм. Невинаги съзнателно, но Медичите и Флоренция много добре илюстрират стъпките, които западният свят прави към това разбиране за себе. Първо, Козимо де Медичи се бори с противоречията между греха на лихварството и спасението на душата си, като на практика няма желание да се откаже от нито едно от двете. После, Савонарола доказва невъзможността на религиозния фундаментализъм в едно икономически и политически жизнеспособно общество. Чак тогава Макиавели показва същественото разделение между морала и науката на управлението — плурализмът, с който сме се научили да живеем. Това е неудобната и неприятна истина, неразрешимото противоречие, което мнозина считат за песъчинката в стридата и което през следващите векове извежда западната цивилизация до нейното световно господство.

Посланието на Макиавели обаче не му донася успех. Посвещава „Владетелят“ на един от членовете на рода Медичи, после на друг, но те не са заинтересовани, защото подобни идеи печелят малко приятели. По време на изгнанието си Макиавели се връща към литературата и създава своята злобна черна комедия „Мандрагора“, която по всеобщо мнение е първият комедиен шедьовър на италиански език. След години Медичите се умилостивяват и Макиавели получава поръчка да напише „История на Флоренция“. Произведението му хвърля светлина, но, разбира се, е пристрастно към Медичите, когато става дума за събитията, защото Макиавели се надява, че така ще се сдобие с пост в управлението. Получава две незначителни задачи — маловажна мисия в Лука и пост като инспектор на градските стени, но никога не заема ръководни позиции и през 1527 година умира беден и разочарован. След пет години се появява първото издание на „Владетелят“ на италиански и бързо след това е преведено на всички основни европейски езици. В резултат името на Макиавели става нарицателно за злото из целия континент, който изобщо не може да приеме нелицеприятната за него истина. Въпреки това „Владетелят“ се преиздава вече 400 години на английски. Отхвърлянето от страна на Медичите на „Владетелят“ е особено иронично, защото произведението е съвършеният наръчник за това как да бъдеш кръстник на Италианския ренесанс.