Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (2) (Личности, променили курса на Европейската история)

Пролог
Зенитът

„От една страна, ако погледнем на принцовете от рода Медичи като на едно цяло, като на група, образът им ще предизвика благоговение и уважение, но от друга, ще изпитаме недоумение и ужас. Благоговението ще е предизвикано от щедростта им, от благодеянията им, от политиката и създадените от тях научни институции. Но ужасът и недоумението ще ни връхлетят, само като се заслушаме в неоспоримите и груби нарушения на добрия тон в личния им живот.“

Джон Бойл, граф на Корк и Оръри, приятел на поета Алекзандър Поуп и един от първите британци, живели във Флоренция през 1755 г.

Флоренция, 26 април 1478 година, неделя, над покривите на града се носи звънът на църковните камбани от кулите. Заобиколен от своите фаворити, Лоренцо Великолепни си проправя път през пъстрата тълпа към катедралата Санта Мария дел Фиоре.

Двадесет и девет годишният Лоренцо е глава на рода Медичи и под маската на републиканска демокрация с помощта на своите съюзници и на мощен политически апарат управлява делата на Флоренция. Именно тук, сред богатствата и изобилието на най-преуспяващия град в Италия, старият и обсебен от Бога свят на Средновековието бавно отстъпва пред новия и самоуверен хуманизъм. По това време банка „Медичи“ е най-успешната и уважавана финансова институция в Европа, с клонове и представители, пръснати из всички големи търговски центрове от Лондон до Венеция. Дори на съвсем скорошната загуба на управлението на папските финанси и отдаването им в ръцете на техните флорентински съперници, рода Паци, се гледа като на временно и дребно поражение. Печалбите от банка „Медичи“ превръщат Флоренция в едно от най-големите архитектурни и културни чудеса в Европа, защото родът има възможност да поръчва работи при творци като Донатело, Ботичели и Леонардо да Винчи. Но дори сред такива гении, не друг, а Лоренцо е човекът, с когото се отъждествява новият хуманизъм на Ренесанса. Неслучайно е известен сред хората като „il magnifico“. Той е принц на Флоренция, без да носи титла, а поддръжниците му искат да е кръстник на децата им. Лоренцо вижда своето управление като празненство — народът е ухажван с пиршества и карнавали. Изтънченият му вкус се проявява в поръчването на произведенията на изкуството, той разбира творците, които наема, насърчава ги да блеснат по свой собствен, характерен начин, а те на свой ред му отдават почит като на равен, когато става дума за изкуство. Самият Лоренцо е завършен музикант, атлет и фехтовач, познава подробно философията и е на път да се утвърди като един от най-изящните италиански поети на своето време.

"Лоренцо де Медичи", XV или XVI в., вероятно по модел на Андреа Верокио и Орсино Бенинтенди, Национална галерия, Вашингтон

Но въпреки всичко се гордее, че е човек от народа — облеклото му е далеч по-скромно от това на мнозинството флорентински благородници. Ако махнем аурата, дължаща се на абсолютната му власт, Лоренцо всъщност е непривлекателен на външен вид — най-известният му портрет представлява оцветен глинен бюст, чийто предполагаем автор е Верокио. Там главата на рода е представен като намръщена фигура с изненадващо груби черти — има широкия нос на Медичите и издадена долна челюст, очи с надвиснали клепачи и широка, но лишена от чувственост уста с тънки устни. Зад тези застинали черти е трудно да се усети изключителният човек, въпреки че, несъмнено, когато личността му ги е оживявала, те са излъчвали онзи магнетизъм, който го е правел толкова привлекателен в сексуален аспект и който е предизвиквал искреното възхищение на философите, хората на изкуството и дори на народа.

Звънът на камбаните се носи над града, а Лоренцо и свитата му стигат до края на виа Ларга и тръгват към площада пред катедралата. Пред тях куполът на Брунелески се издига към небето. Той е може би най-изящното архитектурно достижение на европейския Ранен ренесанс, надминато само от купола на Пантеона в Рим, построен хилядолетие преди това — едва сега Европа започва да догонва своето минало. Лоренцо и приятелите му влизат в хладната и сумрачна вътрешност на катедралата.

По-младият брат на Лоренцо Джулиано все още е на виа Ларга и се опитва да го догони, като накуцва заради пристъпа на болезнен ишиас. Придружават го Франческо де Паци и приятелят му Бернардо Бандини. Докато вървят, Франческо приятелски прегръща през рамо Джулиано, за да му помогне да преодолее накуцването, уверявайки го, че не се налага да бърза. Закачливо стиска рамото му и отбелязва, че не носи ризница под пъстрия дублет. Влизат в църквата и Джулиано вижда, че брат му е вече пред олтара, заобиколен от приятелите си и двама свещеници, в единия от които разпознава възпитател у семейство Паци. Литургията започва и Джулиано де Медичи решава да остане до вратата с Франческо де Паци, Бернардо Бандини и сподвижниците си. Исото на хора отеква сред високата вътрешност на храма под извисилия се купол, после напевът на гласовете стихва и свещеникът, който води службата, се приготвя за Голямата литургия. Звънът на камбанката в ризницата^[1] се понася над приглушените разговори, които се водят сред събралото се паство, но и техните гласове стихват, когато свещеникът вдига нафората пред олтара.

Две отделни събития се случват едновременно в мига, в който свещеникът вдига нафората. Край вратата Бернардо Бандини изважда мълниеносно кинжал, извръща се и го забива в главата на Джулиано де Медичи с такава сила, че разцепва черепа му сред пръски кръв. След Бандини и Франческо де Паци започва като обезумял да мушка падащото тяло на Джулиано. От ярост дотолкова губи разсъдък, че се хвърля върху проснатия Джулиано и, заслепен от кръвта, дори забива кинжала в своето бедро.

В същото време пред олтара двамата свещеници, застанали зад Лоренцо, бързо вадят кинжали изпод одеждите си. Единият слага ръка на рамото му и се готви да го намушка в гърба, но Лоренцо се извръща и върхът на кинжала само порязва кожата на врата му. Залита назад, сваля със замах своята пелерина и я увива вместо щит около ръката си, а с другата светкавично изтегля сабята си. Ужасени, двамата свещеници се отдръпват, а ръцете ми все още държат вдигнатите във въздуха кинжали. Сред викове и блясък на стомана приятелите на Лоренцо го обкръжават, но в суматохата той прескача парапета на олтара и се втурва към отворената врата на ризницата. Бернардо Бандини оставя мъртвото тяло на Джулиано де Медичи и се затичва през насъбралите се богомолци с извадена сабя. Опитва се да пресече пътя на измъкващия се Лоренцо, но приятелят му Франческо Нори се хвърля между тях и Бандини го убива мигновено, пронизвайки го с един-единствен удар. В суматохата друг приятел е ранен в ръката, но докато Бандини се осъзнае, Лоренцо и свитата му влизат в ризницата и затварят тежката бронзова врата.

Лоренцо притиска ръка към врата си, кръвта тече, но раната е повърхностна. Антонио Ридолфи застава до него, импулсивно го сграбчва за раменете и сякаш го целува по врата. Лоренцо осъзнава, че приятелят му изсмуква кръвта от раната и я плюе, защото има вероятност остриетата на свещениците да са били намазани с отрова. Дори и през бронзовата врата могат да чуят врявата, която се вдига сред богомолците, които викат и реват. Лоренцо прави крачка към вратата:

— Джулиано? Спасен ли е?

Приятелите му се споглеждат — никой не отговаря.

Сред хаоса, настъпил в катедралата, убийците на Джулиано и двамата свещеници се смесват с тълпата и излизат, а през това време сред множеството отвън плъзват какви ли не слухове. Някои казват, че големият купол се е срутил, и хората се втурват по улиците, за да се крият на сигурно по домовете си. Други с викове и вой се опитват да влязат в катедралата, но по-голямата част от множеството се струпва на групи, озадачени и успокояващи разстроените и ридаещите. Изминават няколко минути и нищо повече не се случва, приятелите на Лоренцо го измъкват през страничната врата на катедралата и се втурват надолу по улицата, за да търсят убежище в двореца на Медичите.

Но само на километър от там другата част от заговора се развива по план. Водачът на втората група заговорници, архиепископ Салвиати, влиза в Сеньорията^[2], придружен от Якопо Брачиолини и няколко от неговите спътници. Архиепископът иска да се види с гонфалониера, този, който по закон управлява града-държава Флоренция. Салвиати уведомява прислужника, че има да предаде на гонфалониера Чезаре Петручи важно съобщение от папа Сикст IV. Прислужникът поема нагоре по стълбите към апартаментите на гонфалониера, а през това време хората от свитата на архиепископа тихо се промъкват през вратата на двореца. За придружители на църковен прелат тези хора са доста неприятна сбирщина — дегизировката им само до известна степен смекчава техните груби и страховити лица и всъщност това са въоръжени до зъби наемници от Перуджа.

Когато прислужникът влиза да предаде съобщението, гонфалониерът Петручи обядва с колегите си — избраните осем членове на Сеньорията. Петручи заповядва да въведат архиепископа в залата за аудиенции, придружителите му да изчакат в коридора, а всички останали членове на свитата му да бъдат допуснати в канцлерството. Гонфалониерът продължава да обядва и през прозореца едва дочува далечната врява, долитаща от улиците.

Най-после Петручи влиза в залата за аудиенции, но когато поема треперещата ръка на архиепископа, разбира, че Салвиати е разтревожен. Прелатът започва да предава съобщението от папата, но много скоро така запелтечва, че едва му се разбира, бял е като платно и непрекъснато гледа към коридора. Гонфалониерът Петручи става подозрителен и повиква стражата, архиепископът мигновено се втурва към вратата и изкрещява на придружителите си в коридора да извикат наемниците от Перуджа.

Но перуджанците не могат да се отзоват, защото вратите на канцлерството, където са въведени, не се отварят отвътре. Чува се как наемниците блъскат по дървените двери и с пълно гърло крещят да ги пуснат. В мига, в който Петручи излиза в коридора, спътникът на архиепископа Якопо Брачиолини се втурва към него и изважда оръжието си, но гонфалониерът успява да го хване за косата и да го събори на земята. Петручи грабва първия предмет, попаднал пред очите му, който се оказва шиш, и започва да го размахва, за да прогони архиепископа и придружителите му. Гонфалониерът и колегите му разбират по шума, който вдигат наемниците, че те се измъкват от заключеното канцлерство, затова решават да изтичат към входа за кулата и да залостят тежките й врати. Бързо се качват по стълбите и започват да бият камбаната, а оглушителният й звън отеква над покривите на града — обикновено така известяват жителите на Флоренция за надвиснала опасност и ги призовават да се съберат на площада пред Сеньорията.

Много скоро на открития площад започват да се стичат неспокойни тълпи, а над града все така се носи звънът на камбаната. В една от страничните улици се появява друг водач на заговора, Якопо де Паци, предвождащ кавалкада от двадесет-тридесет въоръжени мъже, които започват да скандират „Popolo e Liberta“ („Народ и свобода“) — обичайният призив на флорентинците за бунт срещу потисническо управление. Конниците яздят из площада и се опитват да насърчат тълпите, които остават подозрителни. Но тогава от кулата гонфалониерът и придружителите му започват да събарят камъни върху Якопо де Паци и неговите хора, които бързо усещат, че подозрението на тълпата към тях се превръща в гняв.

Същевременно от северната част на площада се появяват петдесетина конници, те пристигат от страничната улица, идваща право от двореца Медичи. Това са поддръжници на Медичите, които през тълпата си проправят път към Сеньорията, където слизат от конете, вадят оръжията си и влизат през портите. Втурват се по стълбите, нахвърлят се върху перуджанците и бързо ги посичат с пиките и сабите. Само след минути поддръжниците на Медичите излизат от двореца, понесли на високо вдигнатите си алебарди няколко кървави наемнически глави. Обезсърченият Якопо и хората му се обръщат, излизат от източния край на площада и поемат към двореца Паци.

Из целия град плъзват слухове и смут: има заговор, Лоренцо е промушен, семейство Паци са повели армия, която да нахлуе в града. Страховитата гледка с отсечените глави на перуджанците бързо пробужда желанието за кръв на жителите на Флоренция. От ярост и страх по улиците се втурват крещящи групи, които издирват членове на семейство Паци и техни поддръжници, нападат истински и въображаеми врагове; други пък се насочват към двореца Медичи. Лоренцо жив ли е, или мъртъв? Кой ще ги предвожда? Кой ще спаси града им в съдбовния час? Убеждават Лоренцо да се появи на балкона на двореца, където тълпите го приветстват с радостни възгласи. Но хората са разтревожени, защото вратът му е превързан, а туниката му е драматично изпръскана с кръв.

От балкона Лоренцо се обръща към тълпата, разказва им, че има заговор, оглавен от семейство Паци, чиято цел е да отхвърли законното управление на града. Уверява хората пред двореца, че заговорът се е провалил и макар че брат му Джулиано е убит от заговорниците, самият той е спасен и само леко ранен. Не трябва да се паникьосват, трябва да запазят спокойствие, никой не бива да взема закона в свои ръце или да се опитва да си отмъщава, враговете на града ще бъдат намерени и с тях ще се разправят властите. Опитът на Лоренцо да усмири хората има обратен ефект — тълпата се успокоява, че е в безопасност, и вече е твърдо решена да намери изкупителни жертви — заговорниците, техните приятели или пък някой от поддръжниците им. Пръскат се из града на жадни за кръв глутници.

В двореца Паци откриват легналия Франческо, възстановяващ се от раната, която по невнимание е нанесъл с кинжала върху бедрото си. Издърпват го гол от леглото му, влачат го по улиците до двореца на Сеньорията и нагоре по стълбите към апартаментите на гонфалониера. Петручи поема нещата в свои ръце и въздава сурова справедливост — заповядва да обесят Франческо де Паци незабавно. Нахлузват примката на врата му, така както е гол, а кръвта капе от зейналата рана, другият край на въжето завързват здраво за желязната пречка, после го бутат от прозореца. Тълпата надава одобрителни възгласи и обсипва с подигравки полюляващото се голо тяло, което се гърчи в предсмъртна агония, виснало във въздуха от високия прозорец. Идва ред и на архиепископ Салвиати, когото довличат пред гонфалониера, все още облечен в пурпурните одежди, завързват с кожен ремък ръцете зад гърба на прелата и нахлузват въжето на врата му, после хвърлят и него през прозореца. Архиепископът се поклаща на примката, бори се като обезумял, очите му едва не изскачат от орбитите, той отчаяно се опитва да се спаси и прави опити да впие зъби в поклащащото се до него голо тяло, а отдолу тълпата е извърнала лица нагоре и надава вой от удоволствие.

През следващите няколко дни из града бродят тълпи, които си отмъщават както намерят за добре. Двамата свещеници, опитали се да убият Лоренцо, са открити в Бадия, бенедиктински манастир в близост до двореца Паци. Веднага ги извеждат на улицата, разкъсват одеждите им и ги кастрират, преди да ги повлекат, за да бъдат обесени. Примерите за яростта на тълпата са многобройни, тъй като победителите изливат гнева си над победените и се разчистват стари сметки. По думите на Макиавели, който след по-малко от половин век пише своята „История на Флоренция“, имало „толкова много мъртъвци, че улиците бяха осеяни с човешки части.“

Новините за провалилия се заговор на Паци бързо напускат границите на Флоренция и достигат до Рим, където подкрепилият заговорниците папа Сикст IV е бесен, а яростта му става още по-голяма, когато научава, че един от неговите архиепископи е обесен публично, облечен в църковните си одежди. Това си е чисто светотатство! Незабавно издава папска була, отлъчваща Лоренцо от църквата и описваща го като „дете на порока и храненик на смъртта без надежда за възкресение.“ Издава и запрещение на територията на цялата Флорентинска република в нито една църква да не се отслужва литургия. Папата се свързва с краля на Неапол, позовава се на сключения между тях съюз и обявява, че Неапол и Папската държава тръгват на война срещу Флоренция.

А в самия град Лоренцо Великолепни действа с характерния за него размах и решава, че поражението на заговора на Паци трябва да бъде отпразнувано както подобава. Дава да се разбере пред съответните управленски структури, т.е. Съветът на осемте, който управлява полицията и съдебната власт, че желае да се създаде произведение на изкуството, което завинаги да напомня за триумфа му над заговорниците. Ето защо Съветът на осемте привиква любимия художник на Лоренцо Сандро Ботичели и му поставя задачата, придружена от щедро възнаграждение. Художникът получава четиридесет златни флорина, за да нарисува върху стената на предната фасада на Сеньорията огромна фреска, която да ознаменува скорошните събития. Флоренция има свой начин, когато трябва да се разправи с изпаднали в немилост граждани или предатели, та съгласно него на стената са изобразени водачите на заговора Паци — заловените имат примки на вратовете си, свидетелстващи за наказанието им, а Бернардо Бандини, който първи намушква брата на Лоренцо, Джулиано, и успява да избяга, е нарисуван с главата надолу, увиснал на един крак. Под всеки един от портретите Ботичели изписва и кратките подигравателни стихове, написани специално за случая от самия Лоренцо. Под висналия с главата надолу Бандини пише:

Беглецът от ориста си няма да се отърве,

върне ли се, смърт далеч по-страшна го зове.

Ботичели е почти на върха на възможностите си и тези изображения изискват да вложи всичките си умения. Обичаят налага да са невероятно реалистични, нарисуваните лица трябва веднага да бъдат разпознати от своите съграждани. Също така кройката на дрехите и цветовете им трябва да бъдат онези, които обикновено са били носени от заговорниците. Архиепископ Салвиати, разбира се, е изобразен в яркия пурпур на одеждите си. Художникът работи дванадесет седмици, за да завърши творбата, която е своеобразен шедьовър.

Само след седем месеца обаче портретът на архиепископ Салвиати е изличен съгласно специалната клауза, поставена от папа Сикст IV в мирния договор между Флоренция и Папската държава. А след още няколко месеца се налага да бъде пренарисуван и образът на Бандини. След провала на заговора той успява да стигне до крайбрежието и се качва на борда на венецианска галера, отплаваща за Константинопол. Лоренцо изпитва толкова голямо желание да залови убиеца на обичания си брат Джулиано, че отправя молба по дипломатически път към турския султан, който на свой ред заповядва да арестуват Бандини. После окованият Бандини е върнат във Флоренция, където е обесен. Повторното изрисуване на образа на престъпника се счита за важно, но Ботичели не е в състояние да изпълни задачата. Вместо на него поръчката е дадена на не по-малък гений на изкуството — Леонардо да Винчи. В дневниците му има рисунка на обесения Бандини, която почти със сигурност е предварителна скица за фреската.

Последващи промени на тази велика творба няма да има, тя е единствена по рода си, защото обединява работата на Ботичели и Леонардо да Винчи, и остава на стената на Сеньорията, за да я виждат всички. Това е изкуството като прослава — демонстрация на могъщество и великолепие, която същевременно е и предупреждение към онези, дръзнали да се опълчат на Медичите. Фреската остава върху двореца, докато във Флоренция властват Медичите.