Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (18) (Личности, променили курса на Европейската история)

16.
Вятърът се обръща

С напредването на петнадесети век светът навлиза в нова епоха и това не е просто банална фраза. Младите мъже, които обсъждат Платон по площадите, го усещат, дори необразованите, стоящи в безсловесно благоговение пред новите общодостъпни произведения на изкуството, го долавят. Катедралният купол на Брунелески, бронзовите двери на Гиберти, огромният дворец, който постепенно е издигнат за рода Паци на хълма в Олтрарно, грандиозните карнавални шествия, организирани от Лоренцо де Медичи — нещата никога няма да са отново същите. Флоренция се превръща в нов град, но се случва и нещо друго. Зад жаждата за нови забавления, нови чудеса и нови идеи има едно прокрадващо се смущение, както и таящо се негодувание, особено сред „малките хора“, които все така се мъкнат към същите бедняшки квартали след края на поредния турнир или празненство.

Англия и Холандия започват производството на платове, в резултат на което изнасят по-малко вълна, и флорентинската търговия с платове рязко спада. Както винаги чиомпите първи понасят последствията, а колкото повече мъже биват освобождавани, толкова повече семейства страдат. Негодуванието срещу новия път, възприет от Флоренция, все повече нараства, нищо вече не е същото, всички стари устои ерозират. Сред цялото това объркване, което започва да овладява всички слоеве на обществото, изглежда, че само един човек може да предложи сигурност — свещеник на име Савонарола.

Джироламо Савонарола е роден във Ферара през 1452 година, като Леонардо да Винчи, но във всяко друго отношение двамата са пълна противоположност един на друг. Дядото на Савонарола е виден лекар в двора на херцозите на Ферара, а и баща му заема дребни длъжности при същите владетели, но не се отличава с нищо. Младият Савонарола, замислено дете, което рядко се усмихва, получава образование вкъщи при дядо си, който като лекар решително настоява, че когато алкохолът се приема редовно и в достатъчно количество, е полезен за здравето. За нещастие вижданията му за образованието не са толкова просветителски и въпреки близостта на Ферара до Флоренция и последвалото ренесансово влияние върху двора на херцога дядото на Савонарола си остава до голяма степен почитател на стария средновековен подход към учението, както и на отношението към живота, пропито от средновековната вяра в Бог. Мрачният и блед младеж с орлов нос внимателно слуша тирадите на дядо си срещу злините на съвременния свят — човешкото пребиваване на земята е само подготовка за задгробния живот, а единственият смисъл на безсмъртието са вечните мъки. В свободното си време младият Савонарола подрънква жаловни мелодии на лютнята си и пише депресивни бездарни стихове:

Виждам как светът е потънал в мрак,

напълно изличени са всички добродетели,

отникъде не проблясва ярък пламък

и никой не поема вина за греховете си…

След смъртта на дядо си Савонарола постъпва във Ферарския университет, където за първи път се сблъсква с хуманистичните идеи, които започва да изучава, но вътрешно отхвърля. През този период се влюбва в една девойка на име Лаодамия, незаконна дъщеря на знатния флорентински род Строци, които са изгнаници във Ферара. Тя живее в къщата срещу неговата на една тясна улица и веднъж, виждайки я да се показва на прозореца, Савонарола от своята тераса й предлага да се омъжи за него. Предложението му е отхвърлено с презрение, защото дори и една незаконна Строци никога няма да склони да се омъжи за един прост Савонарола.

От този миг нататък Савонарола все по-силно и по-силно започва да мрази жените, всякакъв вид труфила, висшите класи и всички форми на лесен живот. Същевременно започва да се ожесточава и срещу новите хуманистични идеи и обикновеното му в началото презрение се превръща в омраза. През 1475 година по време на празниците, посветени на свети Георги, двадесет и три годишният Савонарола се измъква от дома си и тръгва пеша към Болоня, която се намира на около петдесет километра от града, където постъпва в Доминиканския орден и става монах. По-късно пише на своя баща, за да обясни постъпката си: „Повече не мога да понеса порочността на хората в Италия… Тъй като тленните пориви са противни за разума, трябва с цялата си сила да се боря, за да спра Дявола да не възседне раменете ми.“

След като прекарва няколко години в различни манастири из Северна Италия, през 1482 година Савонарола е изпратен в „Сан Марко“ във Флоренция. Това е същият манастир, който е реновиран с огромните суми на Козимо де Медичи и където главата на рода запазва една килия, за да може да се отдава на размисъл. В „Сан Марко“ Савонарола бързо си създава име на решителен човек, способен на краен аскетизъм и непорочност — спи на сламеник, поставен върху обикновена дъска, и се въздържа, като не участва в честванията на празниците, на които другите монаси се наслаждават. Никой не се впечатлява от дребния грозен свещеник с необикновено чувствени устни, който заеква и се запъва на всяка дума, когато е негов ред да изнесе неделната проповед в църквата на „Сан Марко“. Но бързо става ясно, че недодялаността му няма нищо общо със срамежливостта — под надвисналите тъмни вежди, сключени над големия му орлов нос, очите на Савонарола горят от напрежение. Сякаш е изпълнен с бушуваща мощ, която не може да отприщи. Както самият той по-късно разказва, по това време проповедите му нямат никакво въздействие и „не можеха да изплашат дори и пиле“.

Савонарола се моли и пости, очевидно призовава Бог да му разкрие какви са Неговите намерения към слугата му, за да изпълни със смисъл злочестия си живот на земята. Най-после през 1485 година получава своето откровение, което го вдъхновява да „разкрие Божият промисъл чрез своите думи, за да предупреди света за ужасите, очакващи грешниците.“ По това време служи в малкия град Сан Джиминяно, намиращ се на около четиридесет и осем километра югозападно от Флоренция. Започва да изнася своите проповеди по време на Великите пости с пламенното красноречие на човек, открил най-после своето предназначение в живота — порицава строго паството си и го предупреждава за нещастията, които Бог ще отприщи над света. Светата Божия църква вече не е свята, защото поема по греховния път, от най-ниските санове до най-висшите всички потъват в греховност. Църквата трябва да бъде изпепелена и прочистена из основи, преди да си възвърне светостта и чистотата на истинското християнство.

Мълвата за свещеника, който проповядва като обладан, бързо се разпространява и след две години той отново се връща в „Сан Марко“ във Флоренция. Пико дела Мирандола го чува да говори и остава силно впечатлен от мощта и простичката убедителност, с които Савонарола интерпретира библейските текстове. Въпреки голямата си ерудиция Пико се намира в много трудно положение, защото неговите „900 тезиса на истинската религия“ са осъдени от Рим и той е изправен пред заплахата да бъде съден като еретик. Вследствие на засилващото се у Мирандола чувство за несигурност чутото в „Сан Марко“ го зашеметява с цялата сила на своята неизбежност.

Много скоро ръководителите на Савонарола започват да се тревожат заради новия му начин на проповядване и решават, че е по-добре да го ангажират с друго. През 1487 го изпращат в Болоня като преподавател по религия в университета, защото въпреки относителната неразбираемост на апокалиптичните му виждания, вследствие на безбройните часове на непрестанно изучаване в килията си, монахът много добре познава и разбира Библията.

Във Флоренция пък Лоренцо де Медичи иска съвет от Пико във връзка с теологичния аспект от образованието на тринадесетгодишния си син и кардинал Джовани. Пико смята, че един добър проповедник ще окаже ползотворно влияние върху Джовани, и препоръчва на Лоренцо да използва влиянието си, за да върне Савонарола в „Сан Марко“. Именно една такава проста вяра би оценило момчето.

Флоренция се чувства особено горда от честта, оказана на града с ръкополагането на сина на Лоренцо за кардинал, което води и до известно сантиментално възраждане на религиозния интерес на гражданите. Преситената публика е узряла за адските послания на Савонарола и проповедите му бързо започват да привличат много и редовни посетители. „Малките хора“ намират утеха и са уверени, че бедността им е като Христовата, че ще бъдат измежду избраните, докато богатите ще бъдат подложени на вечни мъки. Мнозина от прегърналите новите хуманистични идеи също са привлечени. Фалшът и претенциите, вдъхновени от тези нови идеи, са смъкнати и под тях се разкрива по-дълбока и древна тревога, която лелее за средновековните устои на миналото. Благодарение на своето образование Савонарола е напълно запознат с новия хуманизъм и знае как точно да обърне идеите му срещу самия него — всеки човек е отговорен за собствената си душа и както казва Пико, „можеш да придадеш на своя живот каквато си поискаш форма“, но от каква полза са философиите на Платон и Аристотел, когато заради тях създателите им са осъдени на вечни мъки в ада? Новите хуманистични идеи водят единствено до безсмислен разкош и плътски удоволствия, та нали дори стихотворенията на поетите на хуманизма не са посветени на християнски теми, тъй като вместо притчи за праведност се предпочитат езически легенди. Художниците и те не са по-добри, защото дори когато решат да рисуват на религиозни теми, използват толкова ярки цветове и изобразяват човека толкова подробно, че „Богородица прилича на блудница“. (Причините не са ни много ясни, но Савонарола е настроен особено силно срещу греховността на проститутките, които нарича „буци плът с очи“.) Не трябват много подобни проповеди, за да се въздейства на крехкия характер на Ботичели. Същевременно и Полициано разпознава своите грехове в изобличителните проповеди на Савонарола и започва да се чуди за съдбата на своята безсмъртна душа. Новият хуманизъм повлиява на живота им и оживява изкуството, но все още не е имал достатъчно време, за да се вкорени в душите им.

През лятото на 1489 година Савонарола изнася поредица от лекции в градините на манастира „Сан Марко“. Последните се намират почти на една крачка от градините, където се помещава школата по скулптура на Лоренцо и където Микеланджело се учи. Вероятно по същото време Буонароти чува проповедите на Савонарола и преживяното дълбоко го впечатлява. Дори когато е вече стар, продължава да твърди, че все така може да чуе пронизващия глас на Савонарола и да види пламенните му жестове. Любопитното е, че Микеланджело е сред най-малко развълнуваните, защото вярата му винаги е била силна и гледа на творческите си и литературни заложби като на неразделна част от своя духовен живот. Неговото изкуство и поезия продължават да се развиват свободни от ограничаващата пуританска набожност.

Последователите на Савонарола се увеличават, а с това посланията му стават все по-смели: „Ако искате да създавате добри закони, първо трябва да се подчините на Божиите, защото всички канони зависят от Вечнозаконието.“ Проповедите му започват да придобиват все по-политически оттенък — говори срещу злоупотребата с властта и как тя покварява онези, които я владеят. После заговаря конкретно за злоупотребата с властта от страна на деспотите, управляващи градовете по тази земя, и слушателите му бързо разпознават „деспота“, управляващ техния град. Името на Лоренцо не се споменава, но той се превръща в съсредоточие на народната омраза.

Първоначално Лоренцо решава да подходи помирително с надеждата, че яростта на Савонарола ще бъде смекчена от живота в цивилизована Флоренция. Пико уверява Лоренцо, че религиозните виждания на монаха почиват на здрава основа и че в сърцето си той е „добър човек“. Полициано също препоръчва да бъдат предпазливи и намеква, че в изреченото от Савонарола има известна доза истина, освен това е популярен сред народа и дава подходящ отдушник за насъбралите се чувства. Тогава обаче монахът отива по-далеч и оприличава зверствата на съвременните деспоти с тези на Навуходоносор и Нерон. Въпреки това Лоренцо и сега решава да изчака. През 1491 година Савонарола е назначен за помощник-абат на „Сан Марко“ и присъствието на публика на първата му проповед за Великите пости е толкова голяма, че той моли да изнесе още проповеди, като ползва по-голямо пространство — катедралата. Лоренцо необмислено позволява да удовлетворят молбата му. Проповедите на Савонарола привличат огромни тълпи, а от уста на уста народът разпространява най-новите му порицания към „деспотите“ из целия град.

Лоренцо е едва в началото на четиридесетте години от своя живот, но вече е покосен от семейната болест — подаграта и болезнено подутите от артрита стави — която обездвижва дядо му и убива баща му. Той също неочаквано е принуден да започне да се придвижва в лектика, защото е измъчван от болките, но градът продължава да бъде управляван както винаги безпроблемно с помощта на хора, назначени от Медичите. Лоренцо все още се колебае какво да прави с непокорния монах, започнал да оспорва властта му. Оказва се, че тайните предупреждения, изпратени на Савонарола чрез поддръжниците на Медичите, не значат нищо за него и са пренебрегнати. Лоренцо обмисля да помоли папата да изпрати Савонарола другаде, но шестдесетгодишният Инокентий VIII също е болен, разгулният му живот и развратът вземат своята дан чак сега.

До Лоренцо стигат новините, че Савонарола предрича смъртта на „деспота“, както и кончината на папата. Болестта на Лоренцо е публична тайна във Флоренция, а мнозина знаят, че и Инокентий VIII не е добре. Но тази информация сякаш само потвърждава пророческата дарба на монаха. След като може да види смъртта на папата и владетелите, тогава какво ли друго може да види? Може би неговите ужасяващи и апокалиптични видения все пак ще се сбъднат?

На 11 декември 1491 година вторият син на Лоренцо Джовани навършва шестнадесет години. Годината не само бележи неговото пълнолетие, но и официалното поемане на кардиналските прерогативи, в чийто сан е издигнат три години по-рано. В двореца Медичи се подготвя голямо празненство, но Лоренцо е твърде болен, за да присъства — с лектиката го отнасят до един от прозорците на горния етаж, откъдето за кратко и дискретно той наблюдава началото на угощението. След малко повече от три месеца, на 21 март 1492 година Лоренцо моли да го отнесат във вила Медичи в Кареджи, където умира дядо му Козимо. С него са и любимците му Пико и Полициано.

Две седмици след пристигането на Лоренцо в Кареджи от Флоренция идват новини, че два от прочутите лъвове на града са се изпохапали до смърт в клетката — жителите на града приемат събитието като много лоша поличба. Същата вечер, в която е поставен нов фенер върху купола на катедралата, пада мълния, една от мраморните топки, поддържащи фенера, се изважда и се търкулва по кубето, пада върху калдъръма и се разбива на парчета. Когато научава за това, Лоренцо настоява да му кажат от коя страна на катедралата е паднала топката — отговорът е от северозападната. „Посоката, в която се намира тази къща“, казва той на слугите си, „което означава, че ще умра.“ На смъртното си легло дори и великият хуманист се връща към суеверията на отминалата епоха.

Лоренцо вика своя най-голям син Пиеро на смъртния си одър, така както правят Джовани ди Бичи и всички глави на рода преди и след него. Младият Пиеро прилича на чичо си Джулиано и е необичайно хубав за един Медичи, сега е на двадесет и една години, само четири години по-малък от Джулиано, когато го убиват. За нещастие Пиеро има склонност да се държи надменно и предпочита лова пред държавните дела. Лоренцо моли да го оставят насаме със сина му, взема ръката му и започва да го съветва за това какво да е поведението на Медичите — пред обществото винаги трябва да се държи скромно, да не забравя за народа на Флоренция и собственото си семейство… Някогашните ревностни молби на прадядо му Джовани ди Бичи сега звучат кухо — подобни думи са се превърнали по-скоро в традиция, отколкото в завет.

Полициано разказва, че бързо става ясно, че болестта на Лоренцо атакува „не само вените, но и всичките му органи, вътрешности, кости и дори костния мозък.“ Лоренцо усеща, че животът го напуска и взема важно решение — заповядва да повикат Савонарола. Не става ясно обаче дали вика свещеника, за да му даде той последно опрощение на греховете, или прави последен опит да заличи пропастта между тях, та да завещае на сина си един обединен град. Описанията на тази съдбовна среща много се различават. Богобоязливият Пико оставя една до известна степен мистична версия за случилото се, а дълбоко опечаленият Полициано описва една поетично-емоционална сцена.

Въпреки противоречащите си описания със сигурност знаем, че Савонарола отправя три искания към Лоренцо. Първо, пита Лоренцо дали се кае за греховете си и дали е верен на вярата, на което последният отговаря утвърдително. Второ, Савонарола иска той да се откаже от своето богатство, на което Лоренцо не отговаря. Тогава монахът поисква „да върне свободата на гражданите на Флоренция“, Лоренцо отново не отговаря и накрая извръща лице от монаха. Савонарола запазва мълчание за известно време, после промърморва опрощението на греховете и излиза.

След броени дни, на 8 април 1492 година, Лоренцо Великолепни умира.

Легендата разказва, че цяла Флоренция придружава Лоренцо де Медичи до гроба му, а откритото показване на мъката от страна на обществото потвърждава по един неизречен начин приемствеността на Пиеро. Някои изследователи намекват, че това наистина е само миг, скалъпен от Медичите, и всъщност обществото изобщо не тъжи за Лоренцо, което с оглед на проблемите в града изглежда по-вероятно. И в двата случая Пиеро го наследява като некоронован принц на Флоренция, защото никой не е в състояние да попречи на това.

В Рим умиращият Инокентий VIII дава израз на страховете на мнозина — сега, когато Лоренцо, „стрелката на италианския компас“, го няма, мирът няма да бъде запазен дълго. След три месеца Инокентий VIII е наследен на папския престол от Александър VI, който печели чрез прост и ефикасен, но много скъп начин — подкупва съперниците си да го подкрепят. За тази цел отиват ни повече, ни по-малко от цял керван мулета със злато и скъпоценни камъни и общо взето всички са съгласни, че това е първият случай, когато някой на практика купува папството. Александър VI е представител на рода Борджия, произлизащ от Испания, понтификатът му се характеризира с една нова безпощадност и амбиция, а на италианската политическа сцена се появява нов безкомпромисен играч.

Пиеро де Медичи наследява баща си, когато е на двадесет и една години, Лоренцо е с година по-голям, когато наследява своя. Сравненията с Лоренцо Великолепни са неизбежни, независимо от това кой идва на власт, макар че Пиеро прилича на баща си в много отношения. Той също е решителен и обича да се забавлява, но смята, че притежава изключителен вкус за изкуството и е доста добър поет. За съжаление не е никакъв поет и, от друга страна, не насърчава кой знае колко младия Микеланджело, с когото израства.

Преди всичко Пиеро с удоволствие оставя всекидневните дела по управлението на Флоренция в ръцете на опитния съветник на баща си Пиеро Довизи да Бибена, а управлението на банката — на стария Джовани Торнабуони. През 1480 година банка „Медичи“ е принудена да затвори клоновете си в Лондон и Брюж и през по-голямата част от властването на Лоренцо финансовата институция оцелява с доста сериозно намалени приходи, като почти със сигурност е подпомагана от време на време с отклонени тайно от Лоренцо пари от флорентинската хазна. Същевременно флорентинската търговия с вълна все повече запада, а обеднелите работници и дребни търговци са едни от първите, които прииждат в паството на Савонарола. Нито Медичите, нито Флоренция могат вече да си позволят големите и харесвани от всички празненства, които правят бащата на Пиеро толкова популярен сред гражданите.

Въпреки това Пиеро с всичко показва, че желае да върви по стъпките на Лоренцо, макар че демонстрира и истинско неразбиране за управлението му. Пиеро гледа на Лоренцо, а и на себе си, като на бляскав принц, любимец на съдбата, водещ играч на италианската политическа сцена и обожаван от населението владетел. Но не притежава нито грам от прочутото очарование на своя баща и си съставя погрешно мнение за основите на неговото управление. Родът Медичи е център на един добре смазан политически апарат, който се нуждае от непрекъснато внимание — награди, важни постове и подаръци трябва редовно, тактично и разсъдливо да бъдат раздавани. Без тях съществува опасност вечно повратливата лоялност в сферата на флорентинската политика да се окаже измамна. Пиеро подценява и баланса на силите, поддържащ мира на голямата италианска сцена. Съчетанието от грешни преценки във вътрешно и външнополитическо отношение му спечелва прякора „Злочестия“. Съмнително е обаче дали дори и бащата на Пиеро би успял да преодолее поредицата от злополучни събития, които започват да се случват.

Във Флоренция Савонарола продължава с ревностните си проповеди, като казва на все по-голямото и обладано от страх паство, че във виденията си вижда „огнен кръст, виснал в тъмните облаци над Флоренция“. Призовава всички граждани да се покаят, преди да стане прекалено късно, ругае срещу неописуемите пороци, обхванали Църквата на всяко ниво, включително и най-високия от всички постове. Всички знаят какво има предвид, защото репутацията на Родриго Борджия е прословута, още преди той да се е превърнал в папа Александър VI. Пророчеството на Савонарола за смъртта на Лоренцо де Медичи и Инокентий VIII се оказва вярно, сега той предрича смъртта на третия „деспот“, седемдесетгодишния крал на Неапол Феранте. Според монаха това събитие ще бъде последвано от апокалиптичното нашествие на огромна чуждестранна армия в Италия, което ще се спусне от Алпите, за да опустоши цялата земя като „бръснари-хирурзи, които със своите сатъри режат заболелите и счупени крайници.“

Пиеро де Медичи се изправя пред действителността на италианската политика, която също има своите плашещи страни. Но за да разберем положението, трябва да обрисуваме по-детайлно ситуацията. Владетелят на Милано Лодовико „Мавъра“ Сфорца всъщност е само регент, който трябва да управлява Милано, докато законният наследник Джан Галеацо, син на убития Галеацо Мария Сфорца, навърши пълнолетие. За да се заздравят връзките между Милано и Неапол, младият Джан Галеацо е оженен за внучката на стария крал на Неапол Феранте — Исабела. Джан Галеацо навършва пълнолетие, но Лодовико Сфорца отказва да му предаде юздите на властта с аргумента, че Джан Галеацо е неспособен да управлява Милано и е „почти пълен идиот“. В твърдението има известна истина, но съпругата на Джан Галеацо Исабела смята друго и се обръща към своя дядо краля на Неапол с искане да наложи със сила властта на мъжа й. Баща й, херцогът на Калабрия и наследник на трона Алфонсо, е ядосан и дава да се разбере, че възнамерява да потегли на север, както вече го е правил победоносно след провала на заговора Паци.

Лодовико от Милано се обръща към Флоренция за помощ, но Пиеро де Медичи отговаря уклончиво, съветниците му се колебаят, защото и Феранте от Неапол е съюзник на града. Лодовико се обръща за помощ към Венеция и папата — мирът в Италия е заложен на карта и само с тяхна подкрепа би могъл да бъде възстановен балансът на силите. Те обаче също увъртат — нито един владетел не иска открито да подкрепи узурпатор като Лодовико Сфорца, защото на територията, където често има по няколко претенденти за една титла, това може да има опасни последствия. Лодовико „Мавъра“ Сфорца бързо разбира, че е заплашен от изолация и цяла Италия може да се обърне срещу него.

Оста Милано — Флоренция — Неапол, която толкова внимателно е поддържана от Лоренцо де Медичи и запазва мира в Италия толкова дълго, вече не съществува. Нещо по-лошо, Лодовико Сфорца прави решителна крачка и се обръща за помощ към външна сила. Моли краля на Франция Шарл VIII за подкрепа, а в замяна е готов да го подкрепи, когато той реши да осъществи неприложените френски права върху неаполитанския трон.

Италианските владетели не знаят, но това е точно възможността, която Шарл VIII чака. Той е единственият син на Луи XI „Краля паяк“ — ексцентричен владетел, чиито умело прикривани способности лежат в основата на утвърждаването на Франция като най-богатата и могъща държава в Европа. Шарл VIII го наследява на тринадесет години, но поема властта чак през 1491 година, когато навършва пълнолетие. Младият крал има странен външен вид — изгърбен е, а походката му се характеризира с особено люлеещо се накуцване, което според разпространената легенда се дължи на факта, че на всеки крак има по шест пръста. Характерът му е също толкова необикновен — на практика няма почти никакво образование и си остава поразително наивен, но пък прекалената му похотливост и лакомия, както и навикът му да си мърмори през сплъстената си червена брада, кара хората да се чувстват неловко в негово присъствие. Вече показва признаци на мегаломания и се вижда като владетел на огромна империя, а силното му желание за международна власт се подхранва от неговите съветници, които желаят той да се намира извън страната, за да преследват собствените си престъпни цели. Подхвърлят на Шарл VIII, че ако Франция възстанови законната си власт над Неапол, тогава ще може да се заеме с отвоюването на Константинопол и Йерусалим, като по този начин страната ще контролира невероятно доходоносния търговски път към Близкия Изток. Шарл жадно поглъща думите им и лесно се оставя да го убедят в пансредиземноморската роля на Франция.

През януари 1494 година умира кралят на Неапол Феранте. Така се сбъдва поредното пророчество на Савонарола, свързано с третия от „деспотите“. Феранте е наследен от сина си, херцога на Калабрия, под името Алфонсо II, при което Шарл VIII мигновено предявява правата си към трона на Неапол и дава ясно да се разбере, че е готов да използва сила в подкрепа на своите претенции. Ако френската армия прекоси Алпите, цяла Италия, с изключение на Милано, е застрашена по пътя й на юг. Пиеро де Медичи обявява, че Флоренция ще защитава територията си срещу всеки нашественик, и подкрепя Неапол, за да отблъсне всяко чуждестранно нахлуване в Италия. Мнозина във Флоренция, които с безпокойство научават за развоя на събитията, смятат, че и другите пророчества на Савонарола ще се сбъднат.

Но не всички могат да бъдат разтревожени толкова лесно — както винаги, за да бъде ознаменувано идването на пролетта, знатните флорентински семейства дават поредица от приеми в своите дворци. Въпреки привидната веселост на тези празненства, нещата далеч не вървят добре във фракцията на Медичите. Пренебрежението на Пиеро към партийната машина на рода означава, че обтегнатите отношения остават неразрешени. Старшият клон на рода, оглавяван от Пиеро, вече не е най-богатият, което се дължи на несигурното положение на банка „Медичи“. Клонът, предвождан от братовчедите му Джовани и Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи (последният поръчва на Ботичели „Раждането на Венера“), натрупва голямо богатство от търговията със зърно. В резултат на това Джовани и Лоренцо започват да негодуват срещу политическата власт, която притежава Пиеро, а обтегнатите отношения между тях излизат наяве по време на незначителен спор на един от пролетните балове. Пиеро де Медичи и Джовани ди Пиерфранческо де Медичи спорят кой да танцува с местната красавица, която и двамата желаят. Пиеро удря пред всички плесница на Джовани, а той пък знае, че не може да отвърне, като предизвика на дуел владетеля на Флоренция, и е принуден да се оттегли, като очевидно е бесен от това. Разцеплението във фракцията на Медичите вече е видно за всички.

Пиеро размишлява над трудната ситуация. Какво би направил баща му? Лоренцо със сигурност би предприел решителни мерки, без значение дали ще използва своето обаяние, и би направил щедър жест, за да заздрави разрива, или пък би нанесъл веднага удар, за да премахне всяка заплаха. Пиеро се колебае известно време и решава да тръгне по втория път. Заповядва да арестуват Джовани и Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи и да ги затворят в Кафаджиоло във вилата на Медичите в Муджело. Задържат ги по очевидно изфабрикуваното обвинение, че са изпратили тайно послание до краля на Франция Шарл VIII. Според Пиеро в съобщението пише, че макар Пиеро де Медичи да е заявил, че ще защитава флорентинската територия, в града има много други, които не се противопоставят на похода срещу Неапол.

През септември 1494 година Шарл VIII повежда огромна армия, с която минава Алпите и влиза в Италия. Числеността на армията според съвременниците от епохата е различна, но е някъде между 30 000 и 60 000, като има вероятност в нея да влизат поне 30 000 въоръжени мъже, които навярно са придружени от почти толкова пажове, вестоносци, музиканти, жонгльори, готвачи, проститутки и други. Това е армия два пъти по-голяма от последната най-многобройна, която е прекосила Алпите и е нахлула в Италия през 218 година преди Христа под предводителството на Ханибал, чийто брой е далеч по-достоверно преценен и се твърди, че е около 26 000 души. (Фактът, че по-ранната цифра е по-достоверна, говори за степента на организация в Древния Рим и тази във Франция от петнадесети век, която все още се намира в Късното средновековие.)

По-застрашителното обаче е, че армията на Шарл VIII се състои от ветерани, калени в далеч по-кръвопролитните битки в Северна Европа, които са много различни от тактическите „маневри“, минаващи за битки в Италия и изпълнявани от италианското градско опълчение и техните наемници. Авангардът на френската армия е съставен от обучената Швейцарска гвардия, прочута с умението си да устоява и разбива всяка кавалерийска атака, а за италианските войски нападението на кавалерията обикновено означава край на битката, тъй като всички се пръскат, за да спасяват живота си. Френската армия е въоръжена и със забележителна огнева мощ под формата на подвижни оръдия, изстрелващи чугунени гюлета, а не каменни, които могат да разбият нападението на бойните карета от пехотинци, както и да нанесат повреди на градските стени.

Лодовико Сфорца приветства Шарл VIII в Милано, а после заминава за Павия, където е приет от законния владетел на Милано Джан Галеацо и съпругата му Исабела, която го моли да не напада баща й, краля на Неапол Алфонсо II. Независимо от това Шарл VIII и голямата му армия продължават неумолимия си поход на юг. Лодовико Сфорца очевидно е обезпокоен от посещението на краля на Франция при Джан Галеацо и само след броени дни плъзва новината, че последният е починал от отравяне, а съпругата и четирите му деца са затворени от Лодовико, който вече официално се обявява за законен херцог на Милано. В същото време Алфонсо II се отправя в бърз марш на север, за да пресрещне нашествениците. Двете армии се сблъскват на брега край Рапало, на около четиристотин и пет километра на север от неаполитанската граница. Разгромът е пълен и Алфонсо II бяга обратно към Неапол с остатъка от своята армия. Войските на Шарл VIII напредват по брега, паната дава да се разбере, че френската армия може безпрепятствено да премине през владенията му, а Венеция обявява неутралитет. Сега само територията на Флоренция стои на пътя й. Шарл спира войските си на границата с флорентинска Тоскана и изпраща съобщение на Пиеро де Медичи, в което настоява безпрепятствено да премине Тоскана на път за Неапол.

Положението е изключително деликатно. Пиеро е обещал подкрепата си на Алфонсо II Неаполитански и е очаквал другите италиански градове да направят същото, но сега е сам. Дали не трябва да се отрече от обещанието си и да обяви, че Флоренция спазва неутралитет? След пет дни в щаба на Шарл VIII все още няма отговор от Пиеро де Медичи и разгневеният крал заповядва на своята войска да навлезе в Тоскана. Пограничната крепост Фивицано е превзета, а целият й гарнизон посечен. Шарл VIII заповядва на Флоренция да се предаде.

Градът бързо се изпълва с противоречиви слухове. Във Флоренция узнават, че Джовани и Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи са избягали от Кафаджиоло и са стигнали в щаба на Шарл VIII, където са уверили краля, че Пиеро де Медичи не говори от името на гражданите на Флоренция мнозинството от които искат да се предадат. Този факт показва, че основанието за арестуването им по заповед на Пиеро не е никак изфабрикувано, въпреки че при това развитие на ситуацията няма почти никакво значение. Бързо става ясно, че твърдението на Джовани и Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи пред Шарл VIII е истина: те имат много симпатизанти във Флоренция, които искат да предадат града на французите. Гражданите, които разполагат с власт, търсят изкупителна жертва за тежкото положение в града и бързо намират такава в лицето на Пиеро. Същевременно Савонарола продължава със своите адски проповеди от амвона на катедралата — във виденията му огнения кръст, надвиснал над Флоренция, вече се е превърнал в огнен меч, който заплашва с пламъци и вечни мъки всички онези, които не се покаят.

Най-после Пиеро решава да действа — възнамерява да защитава Флоренция и тосканските й територии, затова свиква наемници под разпореждане на града и ги изпраща на север, за да защитават останалите погранични крепости. Много бързо обаче му става ясно, че и малкото подкрепа, която има във Флоренция, се топи, дори и в неговия клон на семейството мнозина вече открито говорят за капитулация. Именно в този момент Пиеро взема най-важното решение в живота си. По подобие на баща си, чиято храбра мисия в Неапол спасява Флоренция преди петнадесет години, Пиеро се отправя сам на среща с Шарл VIII, като се спира само за да напише обяснение до Сеньорията.

Но Пиеро не е Лоренцо Великолепни нито по характер, нито по съдба, а Шарл VIII не е впечатлителният Феранз от Неапол, който толкова лесно се е трогвал от героични дела. Дори и тогава гледат на мисията на Пиеро като на отчаяна постъпка, а не като на проява на храброст. Когато пристига в щаба на Шарл VIII в Сарзанело, не го приветстват като герой, напротив, поздравяват го с презрение. Кралят веднага иска правото да завладее пристанищните градове Пиза и Ливорно и да ги окупира, докато трае „начинанието“ му. Същевременно Пиеро се държи унизително, вместо да възприеме суетното перчене на баща си. Шарл VIII не издава своето удивление и задоволство от факта, че Пиеро се съгласява с всички френски искания. Подобно на Лоренцо и Пиеро има намерение да спаси града, но му липсва разбиране за целия мащаб на ситуацията. Кралят отчаяно се нуждае от защитна линия, която да предпазва армията му от обграждане и която да му остави изход да се върне обратно във Франция. Силите на Пиеро са доста по-малки, но той разполага със значителна мощ, с която да се пазари. Ако е демонстрирал твърдост на характера, може би е щял да спечели уважението на Шарл VIII. Съществувала е дори възможност да постигнат съгласие за условия, които биха били изгодни и за двамата, но не става така и поведението на Пиеро му струва скъпо.

На 8 ноември 1494 година, след двуседмично отсъствие, Пиеро се връща във Флоренция. Когато отива в Сеньорията, за да докладва за изхода на своята мисия, с изумление установява, че затварят вратата под носа му. Сеньорията не открива кого да обвини заради собствената си нерешителност и безпомощност, затова на мисията на Пиеро е гледано като на предателство, а самият Пиеро е възприеман като предател. Поведението на същите тези хора, които са щели да подкопаят мисията му още в самото начало, когато са имали намерение да предадат града веднага, няма оправдание, но Флоренция е град, попаднал в хватката на паниката и истерията, нуждае се от изкупителна жертва и Пиеро сам се превръща в такава.

Сеньорията заповядва да ударят голямата камбана, докато Пиеро и въоръжената му свита несигурно чакат на конете на площада пред градската община. Плътните тонове на камбаната зазвучават от кулата над града, призовават гражданите на площада и събитията приемат свой собствен ход. Събралите се на площада граждани започват да се подиграват на Пиеро и хората му, после ги замерят с камъни и отпадъци и накрая Пиеро и свитата му се прибират на сигурно в двореца Медичи. От разстояние чуват рева на тълпата на площада пред Сеньорията, където членовете на градския съвет публично обявяват Пиеро де Медичи и брат му Джовани за предатели.

Деветнадесетгодишният кардинал Джовани пристига от Рим веднага след като научава за мисията на Пиеро при Шарл VIII. Сега се опитва да мобилизира брат си, но напразно. Пиеро е като парализиран от безнадеждността — напрежението от мисията и отхвърлянето от народа на Флоренция са повече, отколкото може да понесе. Джовани решава да поеме нещата в своите ръце и заедно с една въоръжена група верни поддръжници на Медичите, яхнали коне, излизат на улицата с прочутия боен вик на Медичите: „Palle! Palle!“ Но виковете им са посрещнати с дюдюкания и ответен зов: „Popolo e Liberta!“ В крайна сметка тълпата започва да се държи толкова заплашително, че кардинал Джовани и хората му се прибират във вътрешния двор на двореца Медичи, а големите порти се затръшват зад тях.

Рано сутринта на 9 ноември 1494 година под прикритието на тъмнината Пиеро де Медичи, съпругата му и двете му деца си проправят път през пустите улици към портата Сан Гало, откъдето се отправят в изгнание. Междувременно кардинал Джовани и последните верни прислужници на Медичите минават през стаите на двореца и събират колкото ценности могат да носят. После се говори, че Джовани се преоблича като доминикански монах и ги отнася в манастира „Сан Марко“. Доста странен избор, макар че манастирът е традиционна крепост на Медичите още от времето, когато Козимо съхранява ценности там, преди да замине в изгнание, защото помощник-абат сега е Савонарола. Но някои от монасите остават верни на Медичите, защото няколко от ценностите, спасени от Джовани, са запазени до наши дни, достигнали до нас през други членове на семейството. Кардиналът спасява колкото може и бяга от града в изгнание, все още преоблечен като доминиканец.

На следващия ден Сеньорията официално прогонва Пиеро де Медичи и семейството му от Флоренция завинаги, като определя награда от 4 000 флорина за главата на Пиеро и 2 000 за тази на Джовани. Козимо де Медичи е предсказал — „след петдесет години Медичите ще бъдат в изгнание“. Това се сбъдва само след малко повече от тридесет години.