Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (17) (Личности, променили курса на Европейската история)

15.
Поредица от майстори

Има черти от характера на Лоренцо, в които се вижда еволюция в сравнение с дядо му Козимо и баща му Пиеро, но артистичния темперамент и съзидателността той наследява от майка си Лукреция. Такова е генетичното наследство, но то е само началото. Лоренцо израства в забележителното домакинство на двореца Медичи, който е на път да се превърне в едно от великите интелектуални средища на Ренесанса. Смята се, че в двореца Медичи поне трима от великите хора на ренесансовото изкуство имат кратък и съзидателен престой в началото на своя живот — Ботичели, Леонардо и Микеланджело.

Ботичели е роден с името Алесандро Филипепи през 1444 година. Твърди се, че приема името Ботичели, което означава „малка бутилка“, от по-големия си брат, притежаващ заложна къща с името „Ил Ботичели“. Баща му е шивач, живее и работи в бедния квартал Онисанти на северния бряг на река Арно и на запад от центъра на града. Ботичели е трудно дете и не проявява почти никакъв интерес към учението. Баща му го дава за чирак при един златар, но после вижда зараждащата се в него художествена дарба и го дава да се учи при Фра Филипо Липи. Тук Ботичели бързо усвоява до такава степен майсторството на Липи към изящната линия и цвят, че минават няколко години, преди напълно да излезе от сянката на неговото влияние, но изключителната природа на дарбата му бързо си проличава.

Малко след като напуска ателието на Липи, Ботичели е поканен да живее в двореца Медичи от съпругата на Пиеро Подагричавия Лукреция. Отблагодарява се, като й прави прекрасен портрет като Мадона, а нейните двама сина Лоренцо и Джулиано са до коленете й, от двете страни на Младенеца. В тази картина, отвъд влиянието на Липи и скулптурните ефекти, усвоени от изучаването на произведенията на Верокио, започва да проблясва оригиналният стил на Ботичели.

Пиеро и Лукреция го приемат като член на семейството, той се храни с тях, заедно с едва пет години по-малкия от него Лоренцо и ангелоподобния Джулиано, който става негов любимец. През лятото пътува със семейството до Кафаджиоло, където внимателно слуша по време на сбирките на Платоновата академия, които стават в дома на Медичите. Платоновите идеи на Фичино и класическата митология на Полициано го запознават с един напълно нов свят, който запълва празнината, оставена от пропуснатите учебни дни.

Животът с Медичите дава възможност на Ботичели да усети въодушевлението и ужаса на политическите събития, чийто епицентър е дворецът на рода. След неуспелия опит за преврат на Пити и Содерини, когато седемнадесетгодишният Лоренцо спасява Пиеро Подагричавия от засада, Ботичели създава първия си истински шедьовър в чест на събитието. Това е „Поклонението на влъхвите“, предназначено като дар в знак на благодарност за църквата „Санта Мария Новела“, в което Ботичели изобразява няколко представители на рода Медичи и техния кръг. От лявата страна е гордият герой Лоренцо, положил ръце върху опрян в земята меч, а един от любимите му бели кавалерийски коне е подал глава над рамото му. В съответствие със случая лицето на Лоренцо е идеализирано — то представлява Платиновия герой, а не харизматичната му грозота от действителността. Полициано е облегнат на другото му рамо и е притиснат до изненадващо обикновената фигура на Пико дела Мирандола. В средата на картината, изпълнен с преклонение пред Девата и Младенеца, е най-мъдрият от тримата влъхви, който представлява посмъртен портрет на Козимо, „Бащата на отечеството“. От дясната му страна, като друг от влъхвите, е Пиеро Подагричавия, а най-вдясно на картината е високата и едра фигура на самия Сандро Ботичели, загърната в роба. Главата му е извърната и гледа извън картината — виждаме неочаквано месесто лице под гъста, къдрава рижа коса, но очите му с надвиснали клепачи имат пронизващ взор.

Трудно можем да отделим характера на Ботичели от няколкото истории, достигнали до нас, и от всепоглъщащото поетическо присъствие на картините му. Изглежда той силно се вълнува от излъчването на заобикалящата го среда — вътре в могъщата фигура, зад гордия поглед, се прокрадва един деликатен характер с изключителна чувствителност, която сякаш не се спогажда с физиката. Казват, че бил тромав и импулсивен, не бил постоянен в поведението си и според някои изглеждал ексцентричен. Но това е мъжът, който живее извън своите произведения. Повечето от онези, които говорят за него, споменават, че почти напълно е погълнат от своето изкуство, което може би му придава разсеян вид, описван от някои като една почти мистична мечтателност. Повечето от това сякаш подхожда на художника на картините, които познаваме, но вероятно никога няма да узнаем дали то изобщо отговаря на нрава на истинския мъж.

Ботичели обаче не е светец, подобно съществуване е невъзможно в двореца Медичи по времето на Лоренцо. Там винаги присъства ерудираното остроумие на Полициано или надменният блясък на ума на Пико, или пък поредната история за любовните похождения на Джулиано де Медичи. Но като всички и Ботичели е привлечен най-много от Лоренцо, който със сигурност отговаря на привързаността му. Банка „Медичи“ изпитва затруднения и Лоренцо невинаги може да си позволи да му плаща както подобава, парите са нужни за пирове и карнавали, за да бъдат щастливи гражданите. Вместо това Лоренцо прави всичко възможно да намира работа на Ботичели при онези, за които не е проблем да си го позволят. Художникът изпълнява поръчки на Томасо Содерини, на семейство Торнабуони, Веспучи и дори Албизи. Именно през този период рисува първото от двете си неземни произведения, с които остава в историята — „Алегория на пролетта“.

Дълго време се смята, че картината е поръчана от Лоренцо Великолепни, но всъщност е създадена за един негов богат братовчед на име Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи. В нея Ботичели постига едно съчетание на платоновите идеали и класическата митология, за да изобрази ефирната лекота, цвят и красота. В средата сред съпътстващите я фигури е богинята на любовта Венера, но това е Платонова Венера, чиято идеална любов изпълва цялата природа около нея. Вдясно е фигурата на Флора, хваната в прегръдките на Западния вятър. Този образ се смята, че е Симонета Веспучи, възпята от Полициано като голямата любов на Джулиано де Медичи. Година преди създаването на картината тя умира на седемнадесет години от белодробна туберкулоза. Този факт обяснява призрачната синя прегръдка на Западния вятър, спуснал се зад нея, стреснатия, извърнат назад поглед върху лицето й, а ясно очертаните листа, сипещи се от отворената й уста придобиват по-мрачна символика.

Лоренцо се радва на присъствието на хората на изкуството и прави всичко възможно, за да ги насърчава, но изненадващото е, че не е чак толкова голям меценат, както своя баща Пиеро. Всъщност, пред картините предпочита колекцията си от скъпоценни камъни, която включва няколко изключителни образци, чиято цена е 1 000 флорина. За сравнение, Ботичели обикновено получава по 100 флорина за картина, но дори и това е повече от едногодишната заплата на един умел занаятчия. Но именно художник, любимец на Лоренцо, създава произведение на изкуството, което значи повече от всичко друго за главата на рода. Лоренцо избира Ботичели, поетичния платонист сред художниците, да нарисува обесването на участниците в заговора Паци на стената на двореца на Сеньорията, което със сигурност е повече награда за приятелството и верността, отколкото признание за таланта. Ботичели получава заповед да нарисува колкото е възможно по-реалистично образите на хората, които обществото ще подиграва, които са убили брата, с когото са израснали, брата, когото и двамата са обичали.

По препоръка на Лоренцо де Медичи Ботичели заминава за Рим през 1481 година, за да работи за папа Сикст IV, което е част от помирението между Флоренция и Рим след войната. Сега Лоренцо използва флорентинското изкуство и творците му за политически цели. Освен че впечатляват отделни личности, като папата, херцозите на Милано и Урбино и други, хората на изкуството спомагат за разпространението на едно скрито послание: Флоренция е ненадминатият център на ренесансовата култура, ако я унищожите, унищожавате и италианската цивилизация.

В Рим Ботичели работи две години и рисува фреските в новопостроената Систинска капела, която първоначално се изписва Сикстинска по името на папа Сикст IV. Главните произведения на Ботичели за папата обаче са няколко големи библейски сцени, които изглеждат не толкова изящни — по-тромави са и по-пропити с меланхолия. Може би отразяват липсата на свобода и спокойствие, която той свързва с тези поръчки, както и чувството му на тъга, защото е далеч от ефирността и блясъка на кръга на Лоренцо. След своето завръщане във Флоренция Ботичели бързо си възвръща силата на своето предишно вдъхновение и получава поръчка от братовчеда на Лоренцо Великолепни Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи. Този път създава своята втора неземна картина „Раждането на Венера“, която е вдъхновена непосредствено от стих на Полициано:

Тя пътува през морето, където белите вълни са на повърхността,

млада девойка без човешко лице,

носена към брега от поривите на сластния Зефир,

под синьото небе се ражда в раковина.

Но картината на Ботичели е пропита с много, много повече от тази обикновена класическа сцена. Ако произведенията на Ранния ренесанс претворяват научните открития (перспективата, анатомията и т.н.), то „Раждането на Венера“ олицетворява философията. Спокойната простота на изкараната на брега от морските вълни черупка от мида на Венера всъщност е преплетена с всякакви сложни платонически алюзии. Фичино и Полициано посвещават една от сбирките на Платоновата академия на изясняването на различните платонически аспекти на „Раждането на Венера“. Отново твърдят, че централната фигура е портрет на Симонета Веспучи, но този път тя се появява по-красива и по-неземна — едно призрачно пресъздаване на „млада девойка без човешко лице“. Легендарната красота, обичана приживе от Джулиано и Лоренцо, се превръща в духовен символ на платоническата любов, която създава света. Тази Венера има идеализирано духовно качество — част от красивата действителност, видима, когато извърнем поглед от сенките, играещи по стената в мрачната пещера на простото земно съществуване.

„Раждането на Венера“ затвърждава една тенденция в изкуството, която все повече се разпространява. Картината се рисува върху платно и се поставя в рамка, тя не е фреска, която се създава на стената в църквата. Картините се превръщат в ценна лична собственост, а не атрибут за богомолците, съответно и темите им започват да отразяват тази промяна. В предшестващите столетия на Средновековието на Църквата се гледа като на източник на знание, единственият духовен извор, а нейната религия е вдъхновение за изкуството. Сега обаче изкуството излиза извън традиционните си граници, става светско, олицетворява преоткритото познание и новите постижения на науката, то е движима собственост, приемана в домовете, тържество на философията или живота, а не на религията. Вместо с идеализирани светци картините са изпълнени с портрети на разпознаваеми човешки същества.

Втората личност, която вероятно на млади години живее в двореца Медичи, е Леонардо да Винчи, но твърдението е спорно. Безспорна обаче е ролята, изиграна от Лоренцо де Медичи за ранната кариера на художника. Леонардо е роден през 1452 година току пред стените на малкото провинциално градче Винчи, намиращо се на хълмовете над долината Арно, на двадесет и четири километра западно от Флоренция. Леонардо е първият незаконен син на младото селско момиче Катерина и двадесет и три годишния адвокат сер Пиеро да Винчи. (Титлата „сер“ е почетна за нотариуси, въпреки че изобщо не можем да бъдем сигурни, че Пиеро да Винчи всъщност е квалифициран да бъде такъв.) Пиеро да Винчи вече прави относително успешна кариера като държавен нотариус във Флоренция. Младият Леонардо вероятно е отгледан от дядо си в семейното имение край Винчи, на дванадесет години се премества да живее в дома на баща си във Флоренция, където е единствено дете. Баща му ще има друго дете едва след като се ожени за трети път, когато Леонардо е на двадесет години, но изглежда, че първите две бездетни съпруги на сер Пиеро се грижат за него като за свой син. По време на неговото юношество двете умират една след друга и кончината им трябва да е била извор на голяма лична болка, водеща до известна резервираност, която бързо се проявява в характера му. Но именно безрезервната женска любов бележи детството, юношеството и възмъжаването му и му оказва най-голямо влияние. Тази любов му дава абсолютната самоувереност, произлизаща от факта, че е център на един боготворящ го майчински свят, и която вероятно оказва влияние за неговата хомосексуалност.

Леонардо рано става чирак в ателието-школа на Верокио и бързо си създава име заради своето прецизно художествено майсторство. Става известен и заради изключителната си физическа красота, своята самоувереност и усета си за дрехи в пъстри окраски. Хората бързо научават кой е Леонардо, а той иска да бъде сигурен, че ще го запомнят. На двадесетгодишна възраст вече привлича вниманието на Лоренцо де Медичи с дарбата си на художник, а не с яркото си облекло. Въпреки че Лоренцо се придържа към начина на обличане, завещан от дядо му Козимо — обличай се просто и не привличай внимание. Лоренцо избира по-официално облекло само за пиршествата, но великолепието на присъствието му по време на тези поводи предполага, че ежедневните му дрехи подчертават една ясна сдържаност.

Още от самото начало Лоренцо и Леонардо се отнасят внимателно един с друг и можем да твърдим, че хомосексуалността на Леонардо и вероятно по-прикритата бисексуалност на Лоренцо имат нещо общо. Ясно е, че Леонардо просто не се вписва в кръга на Лоренцо де Медичи. Художникът отраства в провинцията и притежава селски акцент, още по-любопитно е, че младият Леонардо прави впечатление на Пико и Полициано като особено недодялан и невеж млад мъж — образованието му е толкова лошо, че дори не говори латински. В ателието на Верокио Леонардо показва почти патологичен глад за знания, но до голяма степен те имат техническа насоченост — как работят механичните уреди, как се строят машини за повдигане, за изпомпване, за изстрелване на камъни. Нищо от това не се доближава до теоретичните познания, използвани от хората на изкуството преди него — линиите на перспективата, рисувани на платното преди създаването на самата картина, или леките анатомични очертания, на които се научават от работата си с модели.

Лоренцо и неговият кръг признават на Леонардо развитото му до крайност художествено майсторство, но интелектуалният му педантизъм е отхвърлен просто като хоби на един даровит невежа. Платон написва над вратата на своята Академия: „Нека тук не влиза никой, който не знае геометрия“ — Леонардо не знае нито геометрия, нито алгебра, нито пък се запознава с тях през следващите десет години. Вместо това се приучва да изучава с очите си, като отблизо разглежда предметите — като гледа, гледа, гледа и записва точно всичко, което вижда.

През 1476 година Леонардо публично е изобличен като содомит. Явно на обвиненията се гледа много сериозно, защото вероятно прекарва известно време зад решетките. Най-крайното наказание за хомосексуалност е изгаряне на клада, но както вече видяхме, на практика нещата не са толкова строги и през повечето време властите просто си затварят очите. Тогава защо нарочват Леонардо? Най-вероятното обяснение е, че публичното му изобличаване е прикрита атака срещу Лоренцо де Медичи и неговия кръг. В крайна сметка не се стига до съдебен процес, почти със сигурност благодарение на намесата на Лоренцо де Медичи. Върху Леонардо обаче завинаги остава клеймото на това обвинение, като вече е белязан не само с незаконния си произход и сигурно се чувства още по-отчужден заради травмиращото публично събитие. Той иска да бъде прочут, но сега вече знае какво още им е известно за него и какво говорят зад гърба му.

Подкрепата на Лоренцо де Медичи към Леонардо е непоклатима въпреки липсата на разбирателство между двамата. Всъщност може би през този период Леонардо е поканен да живее в двореца Медичи, отчасти за негова защита. Пребиваването му в двореца е причина и за приятелството му с Ботичели, чиито картини всъщност той не харесва. Вероятно именно Ботичели показва на Леонардо произведенията на Мазачо в църквата „Санта Мария дел Кармине“. Тези произведения повлияват на Фра Филипо Липи, оказват силно влияние върху Ботичели и изиграват значителна роля за формирането на Леонардо. Живите извивки и придаващите обем сенки у фигурите на Мазачо са откровение за да Винчи, те не са прости изображения на човешката форма, а изглеждат сякаш съществуват на платното. Голяма част от оригиналността на Леонардо също произтича оттук, но той се развива по напълно различен от Ботичели начин. Там, където Ботичели пресътворява легендата, Леонардо е по-заинтересован от фактическото изобразяване и психологията на живите фигури от действителността.

Има още доказателства за близкото приятелство между Ботичели и Леонардо, както и за силното уважение, което Лоренцо де Медичи изпитва към да Винчи. Когато Лоренцо иска стенопис, изобразяващ участниците в заговора Паци, той се обръща към любимия си Ботичели, който принципно изглежда доста невероятен избор за подобна задача. През 1479 година стенописът трябва да бъде променен, защото Бандини е върнат от Константинопол и екзекутиран. Лоренцо отново се обръща към Ботичели, който обаче по неизвестни причини не може да се отзове. Почти със сигурност знаем, че художникът препоръчва на Лоренцо де Медичи за тази цел Леонардо, въпреки че едва ли главата на рода би избрал да Винчи само въз основа на тази препоръка. Лоренцо силно цени стенописа, който представлява и много открито изявление от негова страна. Флоренция има много успели художници, мнозина от които години наред се радват на покровителството на Медичите, но Лоренцо избира двадесет и седем годишния своенравен Леонардо. Не можем да се съмняваме в уважението, което изпитва към художника Леонардо, или в желанието името му да се свързва с това на да Винчи, дори и характерите им да се различават.

Странният Леонардо получава с помощта на Лоренцо важната поръчка да изрисува „Поклонението на влъхвите“ за доминиканските монаси в църквата „Санто Донато“ в Скопето, намираща се извън градските стени. Контрастът с трактовката на Ботичели на същата тема не може да бъде по-силен. Във версията на Ботичели добре облечените Медичи са събрани с известно благоприличие пред Мадоната с Младенеца. При прочита на Леонардо заобикалящите я фигури са поразени и изумени от гледката на чудотворното божествено присъствие, просват се и жестикулират около него. За разлика от струпаните на преден план фигури, на заден план виждаме изчистените очертания на сграда от класическата епоха, която издига недовършения си горен етаж с точността на архитектурен план. Леонардо продължава да се самообразова, рисува сгради, измислени технически чертежи, военни машини и анатомични фигури. Тук се крие проблемът, тъй като е толкова заинтересован от всички тези неща, че проектът, над който работи понастоящем, бързо губи привлекателността си. Въпреки дългите години накъсана работа, придружена от увещанията, а после и от заплахите на доминиканските монаси, „Поклонението на влъхвите“ остава незавършено — това е само първият от многото такива проекти, които често се появяват в живота на Леонардо.

Лоренцо де Медичи осъзнава, че ако да Винчи иска да просъществува като художник, трябва да спре да си създава врагове във Флоренция. Затова де Медичи поема характерен за себе си риск и го препоръчва на новия владетел на Милано, Лодовико Мауро Сфорца, наследил брат си Галеацо Мария Сфорца след неговото убийство. Лодовико Мауро Сфорца е известен като „Il Moro“ („Мавъра“), което е игра на думи с второто му име и същевременно препратка към мургавия му външен вид. Той е поредният труден представител на рода Сфорца, образован в хуманистичните традиции и развил рафиниран вкус, суетен е по отношение на вида си, особено що се отнася до къдравата му и фризирана коса, но неуместните постъпки в поведението му са смекчени от несъмнената сила на Сфорца, наследена от баща му, кондотиера Франческо. Лодовико е упорит и коварен, пристъпите на страх се сменят с храброст, не може да се разчита на него на международната сцена и е непредсказуем у дома. За късмет на Леонардо Лодовико веднага го харесва и да Винчи му отвръща със същото.

Леонардо пристига в един процъфтяващ Милано. Тук е средището на доходоносната търговия, свързана с производството на коприна. Милано е центърът на плодородните земи на Ломбардия, а също такъв и за галантерийните стоки. Но този просперитет едва сега започва да попива духа на Ренесанса. По никакъв начин не може да съперничи на културното изобилие на Флоренция или пък на културния й снобизъм, но стеснителният млад художник с провинциален акцент веднага се чувства като у дома си тук.

Леонардо остава в Милано седемнадесет години, именно тук дарбите му разцъфват напълно и тук до известна степен постига лично щастие. През 1490 година взема за личен слуга десетгодишното момче Джакомо Салаи. Леонардо му приготвя нов комплект дрехи и оставя настрана парите, за да ги плати. Джакомо забелязва къде са скрити и ги открадва. Леонардо е бесен, но момчето отказва да признае вината си. Да Винчи записва в дневниците си, че Джакомо е „крадец, лъжец, твърдоглавец и чревоугодник“. Момчето е и пакостливо, но притежава чар и след няколко години с Леонардо стават любовници. Необразованият Джакомо свиква с дългите и загадъчни мълчания на своя господар, които толкова често обезпокояват посетителите му, а Леонардо пък проявява търпимост към дребните кражби на своя слуга. Джакомо Салаи остава със своя господар до края на живота му.

Леонардо получава поръчка от херцога на Милано да създаде бронзова статуя в естествен ръст на Франческо Сфорца, който е основател на династията. Рисунките и моделите, създадени от Леонардо за това велико произведение на изкуството, са сред най-възхитителните му произведения, а задачата по изливането на високия почти пет метра бронзов паметник подлага едва ли не на крайни изпитания неговата изобретателност, макар че проектът никога не е завършен. През 1495 година Леонардо получава поръчка да нарисува фреската „Тайната вечеря“ за трапезарията на доминиканския манастир „Санта Мария деле Грацие“ в Милано. Тя е върхът на познанията му като художник и е произведение, пресъздадено с такова върхово майсторство, че изглежда едновременно неизбежно и вечно. Всеки един от светците, събрани край масата от двете страни на благославящия Христос, има своя индивидуалност, която е пропита от дълбочина и жива емоция. Рисуването на картината отнема на Леонардо години, но в крайна сметка я завършва през 1498 година. Този път обаче пропуските са в подготвителните работи — стената, върху която е изписана, е влажна, а боите, използвани от художника, са смесени по негов новаторски метод и не са подходящи. По думите на един свидетел, само след шестдесет години фреската представлява „купчина неясни петна“ — всичко, което ни е известно за шедьовъра, го знаем от репродукциите на второстепенни художници.

В Милано Леонардо има свободата да разработва идеите си. Лодовико Сфорца е увлечен и очарован от проектите му за „бойни машини“, като катапулти, гигантски витла, покрити с броня превозни средства и тарани. Леонардо измисля планове за пресушаване на земи чрез система от канали и за проектирането на съвършени градове, започва да прави дисекции на човешки трупове, като записва подробностите от вътрешната анатомия и органите. За да забавлява своя господар, създава ледени скулптури, фойерверки и конструира механични чудовища. Леонардо е преди всичко чиста „интелектуална мощ“. Сфорца го настанява в един апартамент в големия дворцов комплекс, за който да Винчи проектира централна отоплителна система. Получава и голямо ателие, пълно с чираци и помощници, но какви точно задачи им възлага, си остава загадка. Когато става дума за рисуване, Леонардо работи със свой собствен мъчителен ход. По време на седемнадесетгодишното си пребиваване в Милано завършва само шест картини, но всички остават несравними.

Дори е късмет, че са завършени. Леонардо седи с дни наред, размишлява над идеите си, нахвърля скици в дневниците си и води записки с тайния си огледален почерк. Те представляват рога на изобилието на един необработен гений — изследванията му покриват всичко от астрономията до разположението на ембриона в утробата, от ботаниката до лицевите изражения, от изкуството до въоръжението. Често се пренебрегва фактът, че зад тези привидно отчаяни наброски се крие обединяваща идея — за Леонардо всичко това е част от плана му за „изкуството на рисуването“. За него художникът е върховният човек на изкуството, той притежава едновременно способността да възприема света във всяка една негова подробност и да документира точно как работи. Леонардо нахвърля невероятно амбициозен проект, включващ хора на изкуството, които наблюдават всеки един детайл в света, възприемат структурата и формата му, и съвсем точно документират какво представлява. При него изкуството се превръща в наука. Както отбелязва в един от дневниците си, „за да бъдат изложени, темите се нуждаят от опит, а не от думите на другите… приемам опита за свой господар и за всичко се обръщам към него.“ Съгласно възгледите на Леонардо можем да видим научния метод в неговия зародиш, въпреки че едва след повече от век Галилей развива тези идеи и поставя началото на съвременната епоха в науката.

Амбициозният план на Леонардо за „науката на рисуването“ остава неосъществен. Разбира се, че е неосъществим, но това до голяма степен е проблемът в неговата работа. Може би затова изоставя толкова много от своите велики проекти — защото вижда отвъд онова, което може да бъде постигнато, и изчерпва темата, преди да я завърши. Така тя повече не представлява интерес за него и няма причина, поради която да я завърши.

Леонардо харесва Ботичели, дори и да не харесва работите му, което не заявява в прав текст, но от време на време говори за някоя картина, която със сигурност е на Ботичели, и я дава за пример как не трябва да бъде сътворявано едно произведение на изкуството. Що се отнася до третия член на гениалните творци, свързани с двореца Медичи, то Леонардо не харесва нито човека, нито изкуството му. Да Винчи просто мрази Микеланджело и не го крие. Той гледа на себе си като на хладнокръвен учен, който не се нуждае от Бог, Микеланджело обаче е обсебен от Бог. Леонардо желае да документира точната и едва доловима природа на всичко, което вижда и разбира, а Микеланджело се опитва да пресъздаде духовната битка на човечеството. За Леонардо Микеланджело има средновековен ум, други пък виждат в произведенията му въплъщението на ренесансовия дух — олицетворението на човешкия идеал, който се бори и страда, докато се опитва да се осъществи.

Микеланджело Буонароти е роден през 1475 година в хълмиста област на шестдесет и четири километра от Флоренция, в малкия укрепен град Капрезе, който в наши дни се нарича в негова чест Капрезе Микеланджело. Баща му е флорентинец, назначен за кмет там от държавните власти. Родът Буонароти твърди, че произхожда от рицарите от Каноса, които през единадесети век управляват Флоренция, но това е само родова легенда и не почива на здрави основи. Родът е представител на дребните благородници, но е сполетян от трудности. Само шест месеца след раждането на Микеланджело мандатът на баща му изтича и семейството се завръща във Флоренция. Съобразно обичаите на епохата и малкият Микеланджело е даден на дойка в провинцията. През първите три години живее в Сетиняно, град на каменоделци на около пет километра нагоре по долината на река Арно. След години великият скулптор твърди: „С майчиното мляко съм поел звука на чуковете и длетата, с които създавам своите статуи.“

Младият Буонароти израства във Флоренция, в аристократичната бедност на семейния дом в квартала около църквата „Санта Кроче“, на порядъчна улица, но близо до бедняшките квартали край брега на реката. Баща му живее в социална изолация и младият Микеланджело отраства в атмосфера на задушаващо придържане към „старите нрави“. За разлика от повечето хора на изкуството Буонароти получава добро образование — в училището на маестро Франческо да Урбино, където учи граматика, реторика и латински. То обаче не е просветено хуманистично училище и Микеланджело бързо се изморява от преписването и ученето наизуст, затова, за да минава времето, започва да рисува и решава, че иска да стане художник.

Буонароти баща никак не одобрява увлеченията на сина си по изкуството, подобни занимания не са за семейство с тяхното обществено положение. Следват семейни скандали и по думите на Микеланджело често бил сериозно бит. Мрачната му упоритост обаче надделява и на относително късната възраст от тринадесет години той е изпратен в ателието на Гирландайо — чираците обикновено ги вземат на десет, но макар че Микеланджело е закъснял с три години в сравнение с обучението на другите, Гирландайо бързо съзира изключителната му дарба.

Според Вазари и неговата прочута книга „Животописи на художници, ваятели и архитекти“, на която обаче невинаги можем да се доверим, през 1489 година Лоренцо де Медичи решава да отвори школа за скулптори. Започва да търси подходящи ученици и Гирландайо веднага препоръчва четиринадесетгодишния Микеланджело. Школата на Лоренцо е разположена в един парк край площада Сан Марко и е само на няколко минути път пеша от двореца Медичи. Там в един павилион се съхранява колекцията от древноримски скулптури на Медичите, започната от Козимо по съвет на Донатело. Школата се управлява от бившия ученик на Донатело Бертолдо, талантлив скулптор, работещ с бронз, който според Вазари „беше толкова стар, че не можеше да работи.“ През лятото изнасят скулптурите в парка, където под сенките сядат учениците и ги копират. По-късно в зрелия си живот Микеланджело твърди, че е самоук и че дарбата му е дар Божи, но вероятно научава от стария Бертолдо как да вае модели от глина и восък. Още тогава започва да се говори, че Микеланджело притежава изключителната способност да дяла камъка така, че да изглежда гладък като восък.

Микеланджело е странен юноша. В съзвучие с епохата характерът му съзрява рано — на четиринадесет умствено вече е млад мъж, въпреки че в много от случаите си остава плах и срамежлив. Има добри обноски, но в присъствието на други хора се чувства неловко и явно има комплекс, свързан с външния си вид, въпреки че външността му е недодялана, но не непривлекателна. Вероятно причината за това са първите несъзнателни признаци на хомосексуалност. Има енергичен характер, който обуздава, ето защо често е раздразнителен и от време на време избухва. Носът му вече е чупен лошо в сбиване и остава сплескан до края на живота му.

Легендарната първа среща на Микеланджело с Лоренцо де Медичи в градината близо до Сан Марко бележи повратен момент в живота на скулптора Буонароти внимателно дяла с чука и длетото главата на стар и ухилен сатир, следвайки един римски оригинал. Толкова е погълнат от задачата, че не забелязва застаналия зад него Лоренцо, който със страхопочитание наблюдава майсторството на младия ученик, чиято работа е далеч по-впечатляваща от парчето разяден мрамор пред него. Микеланджело е погълнат от каменната глава, изчуква устата на сатира. Внимателно дяла, за да разкрие езика му, а после и редиците от невидими зъби на горната и долната челюст. Изведнъж осъзнава, че зад него има някой, обръща се и се изчервява. В опит да го успокои Лоренцо се усмихва. Навежда се напред, за да разгледа по-добре главата на сатира и отбелязва, че изображението е погрешно, защото нито един старец няма да има в устата си всички зъби.

Младият Микеланджело се намръщва, унижен от грешката си. В мига, когато Лоренцо се отмества, младият скулптор веднага се захваща отново за работа. Маха един от зъбите на сатира, после прави и дупка във венеца, за да му придаде по-голяма реалистичност, сякаш зъбът е паднал. Лоренцо се връща и е развеселен, но повече от всичко е смаян от видяното и малко след тази случка Микеланджело е поканен да живее и да работи в двореца Медичи. Получава собствена стая и месечна издръжка равна почти на пет флорина, което е малко повече, отколкото един умел занаятчия изкарва, за да издържа семейството си. А с цел да се заглади положението в дома му, бащата на Микеланджело получава работа в управлението на митниците.

През следващите четири години Микеланджело вечеря на масата с Лоренцо и семейството му, по същия начин, по който преди него са се хранили Ботичели, а вероятно и Леонардо. В това обкръжение започва да се държи малко по-спокойно, а Лоренцо го насърчава да посещава срещите на Платоновата академия. За разлика от Ботичели и Леонардо Микеланджело е достатъчно образован, за да може веднага да схване същината на случващото се. Нека си го представим как се мръщи от някой ъгъл срещу Пико, Полициано и другите, които омайват присъстващите. Микеланджело бързо се вдъхновява от тяхната Платонова философия, а размахът на абстрактните й идеи поставя граници на строгата му религиозна вяра. Поезията, която рецитират, му показва, че чувствата могат да се изразяват с думи, чувства, които в неговия случай остават сподавени. Вероятно е изучавал и самото поетично творчество, защото по това време започва сам да пише поезия. Дарбата му няма да съзрее още няколко години, но най-ранните му опити показват, че става дума за нещо повече от лаическите мъки на един труден юноша. С времето Микеланджело започва да пише стихотворения, които до такава степен надминават дори и тези на Лоренцо де Медичи, че се превръщат в едни от най-добрите образци на италианската поезия. Най-ранните съхранени фрагменти говорят за дарбата му:

Изгарям, но оставам в сенките,

тъй както заникът на слънцето потъва в неговия блясък,

другите се отдадоха на насладите в живота си,

но аз тъжа сам и само земята отмерва ритъма ми.

Микеланджело има литературен талант, но изящните изкуства остават неговото главно занимание, пък и те също са вдъхновени от Платоновата академия. Ранният му фриз „Битката на кентаврите“ е вдъхновен от стихове на Полициано, преразказ на Омир и описващи една легендарна класическа сцена. Според мита кентаврите толкова се напиват на сватбата на крал Пиритой, че се опитват да изнасилят и отвлекат всички жени. С младежка енергичност Микеланджело изобразява едно кълбо от гърчещи се и борещи се голи тела. Работата му е истинско съвършенство, повлияно от големите бронзови врати на баптистерия, дело на Гиберти, които младият скулптор оприличава на райските врати. Но произведението си остава ужасяващо, а хаотичната му, но овладяна композиция е повлияна повече от хомоеротичните фантазии на превъзбуденото му съзнание, отколкото от древната легенда. За сравнение, другата му ранна работа е релеф с класическо спокойствие и красота. Ясно си личи, че „Мадоната на стълбите“ е повлияна от Донатело — Дева Мария седи в подножието на масивни, правоъгълни стъпала и кърми един тромав, но мускулест Младенец, а на заден план, нагоре по стълбите, виждаме очертанията на играещи си деца. Но онова, което веднага привлича вниманието, са гънките на обемната дреха на Мадоната — в изгладения мрамор има изключително точна лекота и толкова майсторски постигната плавност на формата. По никакъв начин не можем да сбъркаме, че това е появата на още един невероятен талант, насърчен за първи път от Медичите, а и както ще видим по-нататък, Микеланджело остава дълбоко свързан с рода Медичи до края на живота си.