Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (13) (Личности, променили курса на Европейската история)

11.
Пиеро Подагричавия

Пиеро ди Козимо де Медичи, или Пиеро Подагричавия, както става известен, управлява Флоренция само пет години. На този период често се гледа като на кратка прелюдия между по-благоразумната епоха на Козимо и по-пищната на Лоренцо Великолепни. Но всъщност е много повече от това.

Със смъртта на Козимо през 1464 година Пиеро е „приемственик“, властта на баща му е факт, но не е призната публично. При Пиеро господството на Медичите за първи път е обществено признато явление, на него гледат като на владетел на Флоренция, дошъл на власт благодарение на правото си на наследство — събитие, което не е свързано с никакъв демократичен процес. А онова, което тактично е прието в началото на петгодишното властване на Пиеро, е утвърдено явление в края му, когато го наследява синът му Лоренцо. Промяната е неуловима, но същностна, из основи — Лоренцо Великолепни върви по улиците като всепризнат владетел, а Козимо никога не го е правил. Синът му Пиеро сдържано приема положението на водач, докато Лоренцо гледа на него като на свое право и му се наслаждава.

Въпреки осакатяващата си болест Пиеро е по-забележителен на външен вид от баща си — бюстовете и портретите изобразяват един мъж със сурова красота, което е рядкост в рода Медичи. Козимо вероятно никога не осъзнава, че той има скрити дарби. Баща му урежда женитбата на Пиеро с една изключителна жена — Лукреция Торнабуони, дъщеря на дългогодишния управител на банка „Медичи“ в Рим. Лукреция е енергична, смела и начетена жена, която е добра майка и изключително одухотворена представителка на нежния пол. Тя играе водеща роля в разпростирането на покровителството над хората на изкуството на Пиеро и е лична приятелка с няколко от тях. Пише доста добра поезия, която в наши дни е почти непозната, заради изключително религиозното й съдържание. А формиращото влияние, което има над най-големия си син Лоренцо, е поразително.

Не може да се отрече, че подаграта на Пиеро се отразява на характера му. В определени моменти той демонстрира изискани маниери, липсващи на Козимо, но по време на все по-зачестяващите болезнени пристъпи Пиеро е хладен, резервиран или раздразнителен. Дори юношата Лоренцо забелязва как по невнимание баща му понякога отблъсква хората, а италианските взаимоотношения тогава, както и сега, се градят на топлината, чието отсъствие често разстройва хората.

А каква е тази „подагра“, която тегне над рода Медичи и почти осакатява Пиеро? Няма съмнение, че болестта е наследена от Козимо, а свадливият вид на Джовани ди Бичи предполага, че и дядото на Пиеро може да е страдал от същото. Няма съмнение и че болестта на Пиеро е подсилена от хранителните му навици, преобладаващи сред заможните италианци от епохата. Онзи, които са на върха на обществото, имат навика да изяждат огромно количество месо — за удоволствие, за да се нахранят здраво и като израз на общественото им положение, тъй като месото е скъпо. През онази епоха обикновено се сервира с гъсти и пикантни сосове, за да прикрият вкуса на месото, което бързо се разваля в жегата векове преди хладилниците. Флорентинците в частност питаят особена любов към ястия с бъбреци и черен дроб. По-голямата част от зеленчуците се считат за храна на селяните и рядко се поднасят. Истинската вреда обаче се нанася през зимата, защото това е сезонът на кореноплодните, считани за храна за добитъка. Няма проблем, ако „малките хора“ се хранят с такива неща, но изисканите дори и не помислят да посегнат към тях. В резултат на това сред висшите слоеве на обществото, особено през зимата, преобладава недостиг на витамини и минерали.

Не бива да се изненадваме, че подаграта на Пиеро се влошава при подобна диета, но е малко вероятно да е причинена от нея. От чисто медицинска гледна точка подаграта и артритът му са следствие от задържането на пикочна киселина, което води до заболяване на бъбреците, в резултат на което пък цветът на лицето му е тъмно жълт. Задържането на пикочна киселина води до натрупване на кристали, които предизвикват болки и отичане на ставите, така че няма нищо изненадващо във факта, че през по-голямата част от втория период от живота си Пиеро е носен на лектика. Свидетели разказват, че в определени случаи дотолкова е парализиран, че единственото, което може да помръдне, е езика си, за да говори. Този инвалид обаче се оказва умел владетел, защото грешките, допуснати от него, не са причинени от замъгленото му от болка съзнание. Самообладанието и волята на Пиеро са почти равни на тези на баща му.

Няколко години преди смъртта на Козимо известен брой знатни граждани на Флоренция постепенно започват да показват недоволството си от неговото управление. Обикновените съперничества и омрази се трупат и увеличават броя на онези, които изпитват мълчаливо недоволство. Сред тях е и старият приятел на Козимо Аньоло Ачиайоли, който се обръща срещу него и смята, че Пиеро е напълно негоден да поеме управлението. Ачиайоли счита възрастния Козимо за страхливец, защото според него „избягва да взема всякакви решения, които биха изисквали от главата на рода да прояви енергичност.“ Както е в подобни случаи и в този има известна доза истина — няколко богати граждани на Флоренция силно надвишават кредита си в банка „Медичи“, но Козимо не ги притиска да покрият дълговете си. И така по време на смъртта му състоянието на банката не е особено добро.

Друг сред онези, които тихо се обръщат срещу Козимо, е довереният му съветник Диотисалви Нерони, представител на старо флорентинско семейство, натрупал значително богатство. Нерони желае да превърне състоянието си във власт и е разгневен от идването на власт на друг Медичи, което му попречва.

Пиеро поема управлението на банка „Медичи“ от Козимо и смята за благоразумно да помоли стария приятел на баща си Нерони да прегледа счетоводните книги на банката и да го въведе във финансовото й състояние. Нерони решава да изплаши Пиеро като преувеличи рискованото положение, в което се намира банка „Медичи“. По това време много флорентински търговци силно надвишават кредита си, заради политическите събития по източното Средиземноморие — от 1463 година турците и венецианците водят война, нанасяща големи вреди на търговията с подправки и коприна от Изтока. Вследствие на преувеличенията на Нерони Пиеро решава незабавно да свие разходите на банката — големите задължения във всички клонове, където ги има, включително в Лондон, Брюж и у дома във Флоренция, да бъдат събрани.

Резултатът е печален и макар че сам по себе си не е пагубен, можем да гледаме на него като на първия значителен упадък в делата на банката, създадена от Козимо. Става ясно, че в лондонския клон има малка вероятност дълговете на крал Едуард IV да бъдат изплатени. Открития, подобни на това в Лондон, а после и в Брюж, дават да се разбере, че почти няма вероятност Медичите да продължат да трупат богатства в Северна Европа.

Положението във Флоренция е по-належащо и опасно, поне от политическа гледна точка, защото, когато Пиеро протестира няколко дълга в местния клон на банка „Медичи“, мнозина от надхвърлилите кредита си търговци са изправени пред банкрут. Търговската класа започва да се настройва срещу Медичите, а водачът на тази разрастваща се фракция е Лука Пити, глава на древния банкерски род, чиито търговски дела преживяват нов разцвет през последните четири десетилетия.

Пити става известен с показното пилеене на пари, което често прави с цел да се самоизтъкне. Голяма част от екстравагантните атракции по време на посрещането във Флоренция на папа Пий II са негово дело, а Козимо с неохота се съгласява да направи тези ненужни според него разходи. Пити иска да се покаже като една от главните движещи сили в града и да получи международно признание. В продължение на няколко години строи голям дворец на хълм на южния бряг на река Арно, който се извисява над онази част от Флоренция, известна като Олтрарно („отвън Арно“). Козимо е склонен да остави Пити да живее с мисълта, че е на път да се превърне в основния политически фактор в града. Отчасти заради последвалото нежелание на Козимо да се занимава с тревожни и дълготрайни проблеми, отчасти заради тайното нарастване на истинското могъщество на рода Пити, но Лука Пити безспорно се очертава като много явна и ярка сила, с която трябва да се съобразяват.

Общественото мнение във Флоренция започва да се раздвоява между Партията от хълма (фракцията Пити с център двореца на рода) и Партията от равнината (фракцията Медичи, съсредоточена около по-скромния дворец в равнината на север от центъра на града). Ачиайоли и Нерони малко по-тайно заемат страната на Партията от хълма. Към тях се присъединява и идеалистът, син на знатно и старо флорентинско семейство, Николо Содерини, който е изключително надарен оратор. Содерини става говорител на Партията от хълма и търси обществена подкрепа за каузата, като настоява за премахването на корумпираната избирателна система, с която Медичите запазват властта си. Пламенният Пити решава, че е дошло времето, и на четири очи призовава за незабавни действия срещу Медичите, като твърди че с обществената подкрепа и опората от страна на търговците управлението на Медичите лесно ще бъде свалено с въоръжен бунт. Пиеро може да бъде пленен и убит, всички други главни представители на рода изпратени в изгнание, а градът завинаги прочистен от семейството. Пити много добре съзнава, че партията на Медичите може да получи подкрепа от Сфорца в Милано, но вече е подсигурил за Партията от хълма в случай на въоръжен конфликт помощта на Венеция, Ферара и на новия папа Павел II, също венецианец.

Содерини обаче се противопоставя и успява да убеди другите заговорници да не използват въоръжена сила. Идеализмът му спечелва още една победа и много скоро призивът за „свобода и равенство“ на Содерини е подет от населението. В резултат от нарастващото обществено напрежение системата за избор на Сеньорията, чиито членове се предлагат от еснафите и която лесно се контролира от Медичите, е заменена от по-демократичния избор чрез жребий, който е използван в миналото, и Содерини става гонфалониер с всеобща подкрепа.

Търговците обаче бързо разбират накъде духа вятърът, населението настоява за радикални промени в начина на управление на града, а никой не може да каже как ще завърши всичко. По ирония на съдбата политическото разложение в управлението от страна на управляващите фракции води до стабилност и сега търговците виждат как властта се изплъзва от ръцете им. Народното управление води до безредици, търговията страда и градът може да бъде съсипан. На всяка крачка Содерини се сблъсква с опозиция, когато представя идеалистичните си предложения пред градските съвети, останали в стари и не толкова подкрепяни от народа ръце. По време на управлението си гонфалониерът и радващата се на народна популярност Сеньория не постигат нищо, общественото мнение се обръща срещу тях и когато мандатът им изтича, някой поставя бележка на портите на двореца на Сеньорията, на която пише: „Деветте магарета си тръгнаха.“

Содерини е възмутен, когато потокът от всенародни демократични реформи не помита Пиеро де Медичи, а и от друга страна, сега търговците подкрепят старата система и той сякаш е по-могъщ от всякога. Содерини решава да заложи на Пити и съучастниците му в заговора Ачиайоли и Нерони. Времето за идеализъм отминава и трябва да се предприемат по-крайни мерки. Заговорниците изпращат тайно послание до Ферара и Венеция, за да координират усилията си, но много скоро събитията приемат неочакван обрат.

През март 1466 година до Флоренция достига новината, че великият бивш кондотиер и приятел на Козимо де Медичи Франческо Сфорца е починал. Като херцог на Милано го наследява двадесет и две годишният му син Галеацо Мария Сфорца. Галеацо има доста чудат характер и вече се говори, че проявява признаци на опасно душевно разстройство. Плъзват отвратителни истории за изнасилени съпруги на благородници из тържествените зали на двореца му, говорят, че в тъмниците под палата лично херцогът ръководи изтезанията на враговете си и понякога със собствените си ръце изтръгва крайниците им.

Пиеро де Медичи осъзнава колко е опасно положението, в което се намира, и се решава на дипломатически риск. През април изпраща седемнадесетгодишния си син Лоренцо на посещение в Неапол с надеждата, че ще спечели Феранте за каузата на Медичите. След няколко седмици Лоренцо се завръща, пленил Феранте с юношеския си интелект и самоувереност и станал добър приятел с монарха.

Но тогава сред летните августовски жеги Пиеро е повален от силен пристъп на подагра. Практически е парализиран и е пренесен на лектика, за да се възстанови сред прохладата на вилата му в Кареджи на няколко километра северно от Флоренция. Заговорниците предприемат необходимите стъпки. Пиеро е изваден от строя и в Кареджи, когато до него достига новината, че херцогът на Ферара изпраща армия, която да прекоси планините и да нахлуе на флорентинска територия, за да плени Пиеро и сина му Лоренцо и да ги убие. Положението става още по-опасно, когато разбира, че венецианците също подготвят армия под предводителството на най-добрия си кондотиер Бартоломео Колеони, чиято фамилия означава „лъвско сърце“. Колеони заема мястото на покойния Франческо Сфорца и се смята за най-способният пълководец в Италия.

Пиеро действа мигновено въпреки силните болки и заповядва веднага да бъде отнесен обратно във Флоренция. Лоренцо язди начело и когато приближават града, някакви селяни му казват, че въоръжени мъже им готвят засада пред градските порти. Лоренцо препуска обратно при баща си и го предупреждава за опасността. Двамата решават да заобиколят и да влязат през друга от градските врати. След като пристигат в двореца Медичи, Пиеро се заема да събере поддръжниците на каузата на рода. Неочаквано до тях достигат новините, че Галеацо Сфорца е изпратил кавалерия от 1 500 души от Милано, които да влязат в бой със силите на херцога на Ферара.

Внезапното връщане на Пиеро в двореца Медичи заварва заговорниците неподготвени. Ачиайоли, Содерини и Нерони препускат, за да съберат хората си, и оставят Пити в незавършения му дворец. Часовете минават и страхът на Пити, че е изоставен, нараства все повече и повече, докато в крайна сметка не изгубва самообладание. Яхва коня и препуска с всички сили по Понте Векио над Арно, през града към двореца Медичи, където иска незабавна аудиенция с Пиеро. Разказите за срещата се различават: според един Пити пламенно моли Пиеро за пощада, като се заклева, че от този миг нататък „ще го подкрепя до смъртта си“. Не е ясно дали по това време Пиеро знае колко дълбоко е замесен в заговора за убийството му Пити, но във всеки случай великодушно му прощава. Друг от хронистите стига дотам да твърди, че Пиеро дори приема предложението на Пити да ожени сина си Лоренцо за една от дъщерите му, за да поправят разделението, обзело града.

Пиеро успява да събере въоръжената си стража и изпраща съобщение на Галеацо Сфорца да препусне възможно най-бързо с кавалерията си към Флоренция. Същевременно и Содерини изпраща куриер до армията на херцога на Ферара да тръгне към града, а после се отправя към двореца на Сеньорията, за да принуди членовете на съвета да арестуват Пиеро. Градът е обзет от смут и паника, които обаче не водят до всенародното въстание, на което се надява Пити. Никой не е изпратен да арестува Пиеро, а въоръжените групи на заговорниците губят кураж и се разпръскват из страничните улички. Армията на херцога на Ферара научава за това и разбира, че е подведена за положението във Флоренция. Населението няма да се вдигне и да ги приветства като освободители, както им е обещал Содерини, така че ферарци решават да се върнат. Когато новините достигат Венеция, войската на Колеони дори не е напуснала Венеция.

Заговорът се проваля и Пиеро заповядва на политическата машина на Медичите да вземе необходимите мерки, за да възстанови спокойствието в града. Избрана е Сеньорията, поддържаща каузата на Медичите, гласът на голямата камбана се понася над Флоренция и всички имащи право да гласуват се отправят към площада. Тук вече са се събрали 3 000 войници — обединените сили на градската стража и въоръжените поддръжници на Медичите, начело с младия, облечен в доспехи Лоренцо, който препуска между тях. Събралите си граждани са силно изплашени от слуховете за гражданска война и нахлуването на чужди войски и приемат свикването на балия, която много бързо се съгласява да възстанови стария начин за назначаване на членовете на Сеньорията от еснафите вместо по-демократичния избор чрез жребий, който довежда до избора на Содерини за гонфалониер. Всякакви демократични реформи се отлагат за период от двадесет години, докато Флоренция не се стабилизира напълно. Всички много добре разбират случилото се — властта на Медичите е възстановена и получава народно одобрение вероятно за десетилетия напред. Флорентинци са принудени да го приемат, независимо от това дали искат, или не, а доколкото можем да преценим, съгласието им не е чак толкова неохотно, тъй като това е цената, нужна за стабилитета.

Главните заговорници Ачиайоли, Нерони и Содерини са осъдени на смърт, но Пиеро се намесва и присъдите са заменени с изгнание. Намерението му е да заздрави връзките в разединения град, но изпращането на заговорниците в изгнание се оказва скъпо струваща грешка. Содерини и Нерони заминават направо за Венеция, чиито управници все повече се страхуват от съюза между Флоренция и Милано. Дожът на Венеция и съветът му са убедени, че се налага да действат срещу Флоренция и през май 1467 година Колеони е изпратен да нападне града. Всяващият страх Колеони е на шестдесет и седем години и това си проличава. Учил се е от самия Сфорца и сега командва огромна армия от 8 000 конници и 6 000 пехотинци.

Както винаги, когато научава новините, Пиеро действа незабавно и изпраща съобщение до Феранте в Неапол и Галеацо в Милано, като ги призовава да изпратят колкото е възможно повече подкрепа. Същевременно назначава генерал Федериго да Монтефелтро за командващ войските на Флоренция — четиридесет и пет годишният Монтефелтро е владетел на малкия град-държава Урбино в южните подстъпи към Романя и се слави като достоен съперник на Колеони във военното поприще. Той също се е учил от Сфорца и дори се жени за дъщеря му Батиста.

Двете армии започват да маневрират по хълмовете и долините на Романя, като предпазливо изчакват другият да направи погрешен ход. Всъщност Монтефелтро избягва бойни действия и изчаква пристигането на подкрепленията от Милано и Неапол. Постига целта си и много скоро към него се присъединяват неаполитанските сили под предводителството на херцога на Калабрия и голямо подкрепление от Милано, водено от самия Галеацо.

Монтефелтро бързо преминава в настъпление и принуждава Колеони и войската му да заемат неизгодни позиции, но преди да нанесе удара, Галеацо неочаквано решава да остави врага да избяга. Когато Сеньорията във Флоренция изпраща съобщение, в което настоява да им бъде обяснено случилото се, Монтефелтро възразява, че по силата на каприза Галеацо решава, че един Сфорца не може да получава заповеди от бивш офицер, подчинен на баща му. Сеньорията дипломатично приканва Галеацо във Флоренция, за да разкаже лично за положението на бойното поле и да даде съвет как да действат флорентинските войски. Монтефелтро вече не е възпрепятстван от младия, но ненадежден херцог на Милано и успява да притисне венецианската армия, която се оттегля към Имола. Колеони най-после е принуден да се бие и приема сражението. Силите на Монтефелтро бързо вземат надмощие, но слънцето залязва и двете войски са принудени да се бият на светлината от огньовете. В настъпилото объркване Колеони заповядва на хората си да отстъпят. Монтефелтро обявява, че флорентинската войска е победила, но всъщност изходът от битката не е ясен, тъй като Колеони се връща във Венеция, а по-голямата част от армията му е незасегната. Венецианците обаче не желаят да водят дълга война и след година между двата града е подписан мирен договор, с който Пиеро успява да изгради отново стария съюз. Мирът е възстановен, както във Флоренция, така и във външнополитическо отношение и той окончателно се превръща във владетел на града.

Пиеро е отговорен и за търговския удар, носещ непрекъсната печалба за банка „Медичи“, като по този начин прикрива постепенното западане на банковата й дейност из цяла Европа. Няколко години по-рано баща му Козимо замесва банка „Медичи“ в търговията със стипца, която се намира под монопола на Папството. Стипцата представлява минерални соли от вулканични наноси, използвани за фиксиране на ярките багри на платовете, и е от жизненоважно значение за текстилната промишленост във Флоренция, както и за Холандия, Белгия и Лондон. Години наред европейските доставки от висококачествена стипца идват от мините в Мала Азия, близо до Смирна, в наши дни Измир, които се намират под контрола на генуезците, докато през 1455 година не попадат в ръцете на османските турци. Търговията със стипца обаче продължава и според един хронист турският султан „печели годишно от християните повече от 300 000 в злато.“ Това значи, че европейците практически финансират войната, която турците водят на Балканите и по източното Средиземноморие. За щастие тази пагубна аномалия спира през 1462 година, когато откриват „седемте хълма със стипца“ при Толфа — част от Папската държава, намираща се само на няколко километра от западния бряг на Италия при Чивитавекия.

Папските власти веднага завладяват ценния източник на полезни изкопаеми и установяват монопол, като обявяват, че от този миг нататък всеки, внасящ стипца от турците, е отлъчен от църквата. Всъщност папата има толкова силно желание да запази този безценен източник на приходи, че отива и по-далеч — във всички индулгенции, продавани за опрощение на греховете, изрично е упоменато, че те са лишени от сила за всеки, който дори използва внесена турска стипца. Това обаче предизвиква доктринален проблем, тъй като монополната търговия, подобно на лихварството, е абсолютно забранена от Църквата. За щастие вещите теолози при папския двор бързо успяват да намерят дупка в закона. Мините за добив на стипца лишават неверниците турци от доход, т.е. на практика се използват в името на християнската кауза, което напълно оправдава очевидно незаконните средства, и конкретно в този случай монополната търговия не е грях.

Като папски финансист банка „Медичи“ се намира в изгодно положение, за да се включи в търговията със стипца, а и разполага със създадена мрежа от борси под формата на разпръснатите из цяла Европа клонове. Така до 1464 година банка „Медичи“ държи почти половината от стипцата, вадена при Толфа, което е значително начинание, тъй като ни е известно, че през 1471 година годишно се вадят около 70 000 кантара стипца („кантар“ е древна мярка за тежина, разпространена из цялото Средиземноморие, и е равна на около 54,4 кг.), количество, което приблизително се равнява на 3 444 тона.

Козимо е прекалено болен, за да ръководи това търговско начинание, чието начало е поставено в годината на неговата смърт. Вместо него тъстът на Пиеро Джовани Торнабуони се заема с управлението му. След кончината на Козимо Торнабуони започва да се оплаква на Пиеро, че пазарът на стипца не носи почти никаква печалба. Цялостният монопол се ръководи толкова неумело от папските служители, че пазарът често се пренасища, което води до срив на цените, още преди по-скъпо закупената стипца да достигне предназначението си. Торнабуони съветва Пиеро да се откажат от търговията или да си извоюват изключителни права от папските власти, което налага монопол от страна на Медичите и фиксира продажната цена на подходящо ниво. Но в резултат на войната от 1465 година между Флоренция и Венеция папа Павел II изтегля папските авоари от банка „Медичи“ и ги прехвърля в банката на един от своите роднини.

Този ход поставя банка „Медичи“ в затруднение — оставането в търговията със стипца по времето на Павел II ще бъде трудно, да не говорим за опит за осигуряване на монопол. За пореден път Пиеро залага на своя син и през март 1466 година изпраща седемнадесетгодишния Лоренцо в Рим, като разчита не само на младежката му способност да очарова, но и което е по-изненадващо, на търговската му преценка. Лоренцо пристига в Рим, а Пиеро му пише от Флоренция, че трябва „да уреди този проблем и други неща, както намери за добре.“ Синът вече е получил инструкции от баща си за онова, което трябва да изрече — само банка „Медичи“ може да си позволи да оборудва галери, които да пренасят стипцата по дългото плаване до Лондон и Холандия. Опасностите в лицето на пирати и корабокрушения означават, че всеки по-дребен представител рано или късно ще е разорен, а банка „Медичи“ може да си позволи да покрие подобни загуби. Съчетанието от светските умения на Лоренцо и убедителните аргументи на Пиеро успяват и на 1 април 1466 година банка „Медичи“ получава монопол върху стипцата. На следващия ден Торнабуони пише на Пиеро и с удоволствие го уведомява, че банката може вече да наложи двойно по-висока цена от предишната за стипцата на лондонските и брюжките пазари. Банка „Медичи“ си осигурява огромен доход за години напред.

Изчисленията за големината на този доход се различават. Известно е, че папските власти получават малко по-малко от два флорина за всеки кантар, преминаващ през дворцовите складове в Чивитавекия. Същевременно знаем, че в Брюж банка „Медичи“ обикновено изкарва между три и четири флорина за кантар. Дори ако приспаднем разходите за транспортиране, излиза, че банката вероятно получава минимум около 70 000 флорина на година, което е огромна сума, като имаме предвид, че цялата печалба на банка „Медичи“ за период от двадесет и три години до 1420 година е 152 000 флорина.

Пиеро Подагричавия запазва още една от великите традиции на Медичите — покровителството над хората на изкуството. Козимо желае да остави вечно наследство от Медичите под формата на сгради, а поръчката на картини оставя за синовете си Джовани и Пиеро. Решението му не само показва техния интерес към изобразителното изкуство, но и предполага един развит вкус и познаване. Докато баща му е жив и по време на болезнените пет години от своето управление, Пиеро често поръчва картини на няколко художници. Продължава да подкрепя любимеца на баща си Донатело, а когато той умира през 1466 година, отдава почит на художника, като изпълнява желанието му да бъде погребан в църквата „Сан Лоренцо“ до Козимо — жест, показващ силната съпричастност на Медичите към хората на изкуството, работили за тях. Медичите са сред първите, които разбират и открито признават, че хората на изкуството са не само обикновени занаятчии. Същевременно творците развиват увереност в себе си, вървяща ръка за ръка с появата на хуманизма. Те започват да вярват в себе си, в своята уникална визия за света. Всъщност от този период нататък можем да говорим за концепцията за човека на изкуството като „гений“ и всичко, свързано с нея. Виждаме творецът, който показва изключителната си дарба, изключителното си поведение, изключителната си самоувереност и, парадоксално, в резултат на това изключителното си психологическо терзание.

Типичен представител на този нов обществен вид е художникът Фра Филипо Липи, който първо работи за Козимо, а после за Пиеро и става приятел на младия Лоренцо. Липи е син на касапин и е роден около 1406 година във Флоренция. От ранна възраст остава сирак и е отгледан от бедната си леля, но често бяга, за да води босоногия живот на уличните хлапаци, който формира жизненоважни черти от характера му. На петнадесетгодишна възраст отчаяната му леля го изпраща в манастира „Санта Мария дел Кармине“ в Олтрано, където той дава обет като кармелит, оттам и титлата му „фра“, съкратено от „отец“ или „брат“. Животът в манастира не оказва почти никакво влияние върху буйния Липи, но го запознава с друга оформяща характера му личност.

През 1426 година манастирът „Санта Мария дел Кармине“ наема двадесет и пет годишния художник Мазачо, за да нарисува поредица от фрески върху стените на капела Бранкачи. Мазачо е един от първите, открили нов начин на рисуване, при който фигурите във фреските му са като живи, притежават правдоподобност и драматична сила, невиждани дотогава. Фра Липи е заинтригуван и прекарва часове в съзерцание на младия Мазачо по време на работа. Художникът открива, че младият монах има дарба да рисува, и започва да му показва тайните на своя рисунък — използването на светлина и перспектива, умението да се рисува човешка анатомия и претворяването на чувствата.

Две години по-късно, през 1428, Мазачо умира, но новата му изразителна техника достига пълен разцвет в изкуството на Липи, който напуска манастира и заминава за Падуа с намерението да стане художник. От ранния му период не оцелява нито една картина, но сигурно оригиналността му си е личала още от самото начало, защото влиянието на стила му върху другите падуански художници лесно се разпознава — светът на изобразителното изкуство е разтърсен от нов порив.

Вероятно заради спор за жена Липи напуска дискредитиран Падуа и тръгва по южния бряг към Анкона. Веднъж излиза да плава, но вятърът отвява лодката му навътре в морето, където е пленен от мавърски корсари, които го откарват до Северна Африка като роб. Прекарва година и половина в пленничество, като на стената в килията си изографисва портрет на местния халиф — ислямът забранява изобразяването на фигури, но когато халифът вижда лика си, толкова го харесва, че дарява на Липи свободата му. Историята не се счита за много достоверна, тъй като единственият й извор е ненадеждният Липи, но със сигурност знаем, че по това време се появява в Неапол, където съчетава живота на придворен художник със забавленията в бордеите. През този период или малко по-късно попада за кратко в затвора и е публично бичуван заради измама, след което със сигурност напуска Неапол и през 1437 година се завръща във Флоренция.

Тук успява да получи поръчка от монахините в „Сант Амброджо“, където рисува картина зад олтара, която е на изключително ниво и привлича вниманието на Козимо де Медичи. Дори в наши дни съвършенството в работата на Липи се вижда мигновено. Изобразените от него лица изпъкват на фона, сякаш са релефни. Казват, че Липи се научава да рисува така, докато наблюдава релефите на Донатело и техния ефект. Тази релефност на лицата и експресивната им индивидуалност превръщат картините му в нещо невиждано още от самата им поява. Съвсем ясно усещаме, че всяка мадона е жена, познавана от Липи, и дори кръглоликото дете в ръцете й е лесно разпознаваема личност, а не синтезиран образ.

По-голямата част от поръчките към Липи са религиозни, което се дължи на начина, по който художниците биват наемани през този период. Вероятно при неговия характер е неизбежно картините му да не бъдат пропити с дълбока религиозност, но пък притежават предизвикателен реализъм. Неговите благовещения, мадони и картини зад олтара изобразяват изключително живи сцени, одухотвореността на участниците в тях не е тържествена или преувеличена — ние разчитаме позата им или тяхната изразителност по естествения израз на лицата им така, сякаш ги виждаме в реалния живот. Лекотата на линиите и цветовете напомнят за влиянието му, забелязано при художниците в Падуа — внезапно разпознаваме един призрачен предшественик на Ботичели в целия блясък на рисунъка и цветовете му.

Единствено ярката дарба на Липи е причина за безкрайното търпение на Козимо де Медичи във взаимоотношенията му с този непокорен художник, защото покровителите на Липи са възнаграждавани с непрекъсната неблагодарност, която е един от малкото постоянни елементи в характера му. Медичите са принудени да упражнят целия си талант на благодетели, когато става дума за Липи. Козимо, а по-късно и Пиеро, се научават да задържат плащането на поръчките до тяхното завършване, въпреки че понякога и това не е достатъчен стимул. Като последно средство Липи получава ателие в двореца Медичи и тук го затварят, доставят му храна и материали за рисуване, но вратите остават заключени, докато поръчаната картина не бъде завършена. През тези периоди Липи е принуден дори да спи в ателието. Знаем това, защото веднъж успява да избяга, като накъсва чаршафите, завързва ги и се спуска по тях на улицата. После изчезва за няколко дни, а Козимо изпраща слуги да го търсят из бордеите около Стария пазар и пивниците в бедняшките квартали по края на Санта Кроче, намиращ се покрай блатистия северен бряг на Арно, на изток от центъра на града. Липи обаче изиграва роля за разбирането, което Козимо проявява към хората на изкуството, които наема, защото след тази случка Медичи „решава в бъдеще да се опита да го задържи, като се отнася внимателно и доброжелателно, и да му позволява да идва и да си отива, когато пожелае.“

Вероятно като част от тази просветителска стратегия през 1446 година Козимо насърчава Липи да изостави охолството на Флоренция и да замине да работи в провинцията в Прато, в подножието на планините, на около шестнадесет километра на северозапад от града. По препоръка на Козимо енорийският свещеник на църквата „Свети Стефан“, който е и негов незаконен син на име Карло, поръчва на Липи да направи фреските. Художникът го изобразява в една от тях.

Малко след това Липи получава поръчка да нарисува картина за монахините в „Санта Маргерита“ в Прато. Успява да убеди абатисата да му позволи да използва като модел за своята Мадона деветнадесетгодишната монахиня Лукреция Бути. След два месеца Лукреция забременява и двамата избягват. Скандалът е огромен, тъй като и двамата са дали обет за безбрачие, а църковните власти са принудени да отнесат въпроса до папата.

Този път Козимо трябва да упражни цялото си влияние, за да оправи положението. През 1458 година прочутият хуманист и автор на еротични истории Пиколомини става папа Пий II и по време на празненствата в чест на посещението му във Флоренция Козимо го убеждава да разгледа случая на Липи и Бути. Папата издава специално решение и ги освобождава от дадените обети, което им позволява да се оженят и да създадат дом с невръстния си син, който след години става изтъкнатият ренесансов художник Филипино Липи. Но много скоро Липи-баща изоставя съпругата и сина си и започва да работи над поредица от все по-невероятни шедьоври и да извършва все по-непростими простъпки, като един от случаите завършва с обвинение в незаконно присвояване на пари от неговия помощник, заради което го „измъчват на дибата, докато не се изпусне.“ Липи умира на 8 октомври през 1469 година на шестдесет и три годишна възраст в Сполето, отровен, както казват, от побеснелите роднини на прелъстено от него младо момиче.

Изненадващо, но Липи е погребан в катедралата в Сполето, което става почти със сигурност по настояване на Медичите. Това е едно от последните дела на Пиеро Подагричавия, който умира след два месеца от болестта, дала прякора му. До края на своя живот следва съвета на баща си да бъде дискретен, но мъдър и решителен владетел. През последните месеци от живота си е прикован към леглото в двореца Медичи, където научава, че определени млади и буйни хора от партията се възползват от силното влияние на рода — по думите на Макиавели „сякаш Бог и съдбата бяха превърнали града в тяхна плячка.“ На представителите на други семейства се устройват засади през нощта, а понякога дори ги ограбват през деня, когато прекосяват претъпканите улици около църквата „Сан Лоренцо“, която традиционно се смята за територия на Медичите. Въпреки тежкото си състояние Пиеро извиква подстрекателите край леглото си и ги предупреждава, че ако определени родове не се чувстват сигурни по улиците на Флоренция, той ще бъде принуден да върне от изгнание главите на тези родове, за да предпазят своята плът и кръв. Блъфът му успява и улиците на града отново стават сигурни за всички. Наследството на Пиеро е възстановяването на мира както във Флоренция, така и между съседните държави.