Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (12) (Личности, променили курса на Европейската история)

10.
„Баща на отечеството“

Знаем, че Козимо де Медичи е инстинктивно предпазлив човек, когато става дума за личния му, политическия и професионалния му живот. Тогава защо е толкова разточителен в своето покровителство? За това има няколко причини и всяка е неделима част от сложния му характер. Първо, изпитва вина, защото християнството все така изрично забранява лихварството, въпреки че Църквата си затваря очите: „Ако дадеш в заем пари… не искай лихва.“ (Изход 22:25) — има още много други отпратки, които ясно го формулират. Козимо не забравя и присъдата, изречена от Христос: „И още ви казвам: по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие.“ (Мат. 19:24) През целия си живот Козимо е благочестив християнин и настоява счетоводните книги на банка „Медичи“, подобно на другите банки от епохата, да започват с надписа „Col Nome di Dio е di Bona Ventura“, което съобразно контекста често се превежда като „В името на Бог и Печалбата“, защото последното е значението на „щастлива случайност“ за един банкер. Козимо навлиза в средата на своя живот и конфликтът между вярата и земните дела започва да трови съзнанието му. В началото на четиридесетте си години има лична аудиенция при папа Евгений IV по време на неговото пребиваване във Флоренция. Папата предлага за спасение на душата си Козимо да финансира реконструирането на манастира „Сан Марко“ и де Медичи веднага наема Микелоцо, за да се заеме със задачата, за която в крайна сметка похарчва повече от 30 000 флорина. Сумата е огромна, но изглежда Козимо е взел проекта много присърце и дори запазва килията си в „Сан Марко“, където от време на време се оттегля за размисъл. Тогава започват и теологичните му дебати с помощник абата Антонио Пиероци, който е дребен, емоционален мъж със строг и забележителен характер, чиито изключителни духовни качества са причина да го канонизират след смъртта му.

Нещо в характера на Пиероци допада много на Козимо и вероятно безгрешният помощник абат го убеждава да търси пълно опрощение за своите греховете. А когато става дума за лихварство, това може да се постигне само като раздаде всичко, натрупано по този начин, което със сигурност обяснява пълното разточителство на покровителството на Козимо. Но ако внимателно прегледаме „тайната книга“ виждаме, че дори огромната сума от 660 000 флорина, която знаем, че раздава, не е всичко, което спечелва. Изчислено е, че след смъртта на баща си Джовани ди Бичи Козимо наследява приблизително 100 000 флорина и въпреки благотворителността му след смъртта му остават повече от 200 000 флорина.

Не можем да отречем, че мотивите на Козимо за благотворителността не са изцяло духовни. Тя със сигурност подпомага политическите му цели, създава му репутация във Флоренция, както и разнася името на банка „Медичи“ из цяла Европа. Козимо финансира престрояването на колежа за флорентински студенти в Париж и подновява италианската църква „Санто Спирито“ в Йерусалим. Но си остава политически реалист, както разбираме от думите, записани от съвременника му Веспасиано: „Познавам методите на Флоренция и след петдесет години рода Медичи ще е изгнаник, но моите сгради ще останат.“ Козимо желае да се обезсмърти чрез работите, осъществени благодарение на неговото покровителство. Това донякъде обяснява защо избира да финансира проекти, които са видими за обществото, а когато става дума за по-лично и не толкова видимо покровителство, като картини например, предпочита да остави нещата на синовете си Пиеро и Джовани.

Козимо може да не вярва в дълготрайността на властта на Медичите, след като си отиде от този свят, но прави всичко, което е по силите му, семейството да контролира Флоренция, докато е жив, и всички евентуални политически съперници бързо се отстраняват. Много богатства са натрупани по време на „царуването“ на Козимо, а парите във Флоренция означават власт — в това градът се показва поне отчасти достоен за републиканските идеали и със сигурност е повече от всеки друг главен град в Италия или изобщо в Европа. Традиционно властта във Флоренция е в ръцете на търговската класа, а земевладелската аристокрация нарочно е отстранена от демократичните процеси, вместо това може да се наслаждава на титлите си, макар че някои успяват да заобиколят забраната, като стават членове на търговски еснаф.

Щом Козимо забележи, че някое семейство натрупва достатъчно богатство, за да се превърне в евентуален център на опозицията, не се поколебава да отправи прикрито предупреждение. Въпреки тайния характер съветът е съвсем недвусмислен: главата на семейството трябва да разпредели капиталите си, като закупи земи в провинцията, и получава благородническа титла. Ако не го направи, очаква го разорителна данъчна оценка от инспекторите, които са предани на партията на Медичите.

Властта на Козимо се простира над всичко, както отбелязва един чуждестранен пратеник в града: „Козимо върши всичко… Без него нищо не може да бъде направено.“ Но властта му е неуловима, той не е управлението, а само властта зад него, а на подобна мощ е трудно да се противопоставиш или да я премахнеш. По думите на известния ренесансов историк от двадесети век Дж. Р. Хейл „предвид градския размер на по-голямата част от италианското държавническо изкуство, не без основание можем да сравним Козимо с «боса» в чикагската или даласката задкулисна политика, или с «падре» в зоната на влияние на мафията“. Сравнението е безпристрастно, тъй като известен брой кървави дела са извършени в името на Козимо из малките улички през нощта, разбира се не непременно по негова пряка заповед. Въпреки това обаче, когато се разчита на широка обществена подкрепа, трудно можем да класифицираме управлението му като тирания. Очевидно е, че хората на Флоренция имат нужда от своя кръстник, и естествено разбират, че дори и да не го искат, алтернативите са далеч по-лоши.

Това е в сила за вътрешната политика на Флоренция, но външната е съвсем различно нещо. Тук Козимо е до голяма степен видимата движеща сила и желае всички извън Флоренция да го знаят. Не съществуват никакви съмнения, че е много далновиден държавник, който постоянно работи за добруването на Флоренция и нейните граждани, управлявани и управляващи. Козимо има виждания, които далеч надхвърлят нивото на местната политика, и това до голяма степен се дължи на положението му като банкер. Ако банка „Медичи“ иска да процъфтява или дори да оцелее, трябва отблизо да следи политическата сцена, а за това международната му мрежа от клонове и представители му служи добре, като му предоставя непрекъснат поток от информация. До петдесетте години на петнадесети век банка „Медичи“ има клонове из почти цяла Западна Европа от Лондон до Неапол, от Кьолн до Анкона. Единствените страни, оставащи в по-голямата си част извън обсега на Медичите, са Испания — която ревностно монополизира търговията с Новия свят — Австрия и Южна Германия — сфера на влияние на великото немско банкерско семейство Фугер от Аугсбург — и Балтика — монополизирана от Ханзенската лига.

Козимо може и да прегрешава като кръстник на Ренесанса, но несъмнено е сред светците, когато става дума за основните играчи на италианската сцена. Главният съперник на Флоренция е могъщият и несметно богат град Милано, чиято неустановена териториална граница често е само на около осемдесет километра на север. От 1412 година Милано се управлява от херцог Филипо Мария Висконти, изродена издънка на прославен род, който живее като отшелник в непристъпната си крепост в града и дори и сред собствения си народ придобива формата на зловеща легенда. Висконти е невероятно дебел и ужасно грозен, затова рядко се появява на публични места, отказва да присъства на обществени тържества, дори и когато става дума за посещение на император или представител на владетелски род, защото се засяга заради външния си вид. Наследява херцогството след убийството на брат си и непрекъснато се страхува от заговори срещу себе си, спи в силно въоръжени спални и сменя леглото си три пъти на нощ, за да се изплъзне на евентуалните убийци. Филипо е и суеверен до абсурдност, ужасът му от гръмотевици го принуждава да построи специална звукоизолирана стая с двойна врата в средата на замъка, така че да не чува тази страшна поличба.

Когато на двадесет години Филипо Мария Висконти внезапно наследява херцогството, намира хазната празна и за да поправи това, се жени за четиридесет и две годишната вдовица на един от своите кондотиери Беатриче, която му носи зестра от 40 000 флорина. Брачните взаимоотношения между водещия уединен живот Филипо и неочаквано образованата бивша съпруга на наемен генерал се оказват трудни още от самото начало, а след няколко години параноята надделява. Беатриче е арестувана и изправена пред съда за прелюбодеяние заедно с един паж в юношеска възраст, чието единствено престъпление е, че забавлява господарката си, като свири на лютня в присъствието на придворните й дами. Всички, включително и придворните дами, са измъчвани, докато не признават, че Беатриче му изневерява, после са екзекутирани, а всички доказателства, свързани със „съдебния процес“, са заличени от архивите. След това е уреден друг политически целесъобразен брак с младата Мария Савойска, като по този начин Милано се застрахова срещу нападение от север. Но когато двойката се оттегля към брачното ложе, Филипо чува воя на куче в нощта и вследствие на тази ужасяваща поличба отказва да остане под един и същи покрив със съпругата си — решение, което почти със сигурност й спасява живота. Обаче няма пряк наследник на Висконти за херцогството, макар че Филипо има незаконна дъщеря Бианка.

С такава личност за съсед Козимо де Медичи е принуден да упражни значителните си дипломатически умения с пълна сила. Филипо Мария Висконти живее затворен в замъка си, но мечтае да направи Милано върховна сила в Северна Италия и плановете му показват всички умения на убедения параноик. Почти е невъзможно да се предвиди следващият му ход, който може да е продиктуван от последната му консултация с личния астролог. Капризът е друг фактор, който кара враговете му непрекъснато да правят предположения, и се оказва особено ефективен в отношенията му с могъщите кондотиери, наети от Филипо да водят войните му. Когато забавя плащанията, те често продължават да се бият, вместо да се оттеглят и да оставят друг кондотиер да ги замени и да прибере парите им. Висконти знае как да използва дори и най-малките страхове и подозрения на другите.

Козимо успява да постигне известно равновесие в Северна Италия, като поддържа традиционния съюз на Флоренция с Венеция. Но дори и при тези условия Милано остава постоянна заплаха, а херцог Филипо Мария е насърчаван от изгнаника Риналдо дели Албизи, заклел се да отмъсти на Козимо. Миланските войски навлизат в територията на Флоренция през 1437 година и отново през 1438 година, като и двата пъти са успешно отблъснати, но не без усилия, които стават видни за международните сили. За да води война срещу наемните войски на Милано, Козимо наема своя нов приятел, великият генерал Франческо Сфорца, и му заповядва да прогони миланските сили от флорентинска територия, а после да превземе Лука — ход, за който знае, че ще срещне одобрение във Флоренция. Сфорца напредва, като принуждава миланските войски да се оттеглят към Лука, но не е склонен максимално да се възползва от предимството си, като атакува града и миланските сили. Няма желание да обижда Филипо Мария, тъй като все още таи надежда да се ожени за незаконната дъщеря на херцога Бианка. Същевременно и Венеция отказва да подкрепи Флоренция при нападение срещу Лука, тъй като не е съгласна на увеличаване на флорентинската територия. През 1438 година самият Козимо пътува до Венеция, за да се опита да убеди съюзника си да се присъедини към него, но Серенисима не отстъпва от своя неутралитет. Козимо осъзнава, че на Венеция никога не може да разчита напълно.

През 1440 година миланските наемници, предвождани от Риналдо дели Албизи, отново навлизат на флорентинска територия, но пак са отблъснати, което принуждава Риналдо да се оттегли със съжаление и да се отправи на дълго пътешествие из Светите земи. Междувременно Сфорца е възнаграден за тайната си вярност към Милано — херцог Филипо Мария му позволява да се ожени за Бианка и дори дава смътни обещания да обяви Франческо за свой наследник.

След шест години, през 1447, Филипо Мария Милански умира. Не посочва наследник и от всички страни се появяват претенденти за Милано. Претенциите на Сфорца са пренебрегнати, когато кралят на Неапол Алфонсо и Орлеанският херцог във Франция по отделно изявяват своите претенции. Същевременно гражданите на Милано провъзгласяват града за република по флорентински модел. След три години на международни интриги и разправии Сфорца просто влиза в града с армията си и се обявява за херцог на Милано. Козимо е подкрепил правилния човек, някогашният враг на Флоренция вече е съюзник.

Действията на Сфорца имат опасни последствия. Венеция незабавно разваля отношенията си с Флоренция и се съюзява с Неаполитанското кралство, което все още предявява претенции към Миланското херцогство. Флорентинските граждани са прогонени от Венеция и Неапол, а банка „Медичи“ е принудена при значителни загуби да затвори клоновете си в двата града — всеки се отмята от задълженията си към врага. В отплата Сфорца кани Козимо да отвори клон на банка „Медичи“ в Милано, като предлага един дворец за седалище. Франческо толкова много разчита на банка „Медичи“, че дворецът практически се превръща във финансово министерство на херцогството. И този път късметът на Козимо не му изневерява.

В Италия се установява несигурен мир, изглежда, че Неапол и Венеция са склонни да чакат сгоден момент, а за облекчение на Козимо това означава, че търговията продължава. Съюзът с Милано е добър за флорентинските търговци и външната търговия, но по-голямата част от населението не го одобрява. Мнозина са се били във войните срещу Милано и трудно преглъщат съюза със стария враг. Същевременно от Неапол и Венеция се завръщат огорчени изгнаници, които разпространяват слуха, че Козимо поддържа Сфорца, само защото наемният генерал му дължи цяло състояние, което иска да си върне чрез миланската хазна.

Промените на италианската политическа сцена имат последствия извън страната. Венеция се чувства застрашена и се обръща към императора на Свещената римска империя Фридрих III да разруши съюза между Флоренция и Милано, който застрашава цяла Северна Италия. В отговор на тази заплаха Козимо решава, че единствената възможност е да се обърне за подкрепа към врага на император Фридрих III френския крал Шарл VII. Медичи знае, че трябва изключително внимателно да подходи към тази молба, тъй като Франция от много време има териториални претенции в Италия и на всяка цена трябва да бъде избегнато навлизането на голяма френска армия в страната. Първоначално Козимо мисли да пътува на север, за да се срещне лично с Шарл VII, но разбира, че положението в града е прекалено несигурно, за да напусне Флоренция и да поема на дългото пътешествие към Франция. Вместо това избира за свой пратеник приятеля си, хуманиста Аньоло Ачиайоли, представител на едно от старите флорентински семейства, останали верни на Медичите. Самият Ачиайоли е прогонен от Риналдо дели Албизи по време на изгнанието на Козимо. Той е и изключително надарен оратор, прекарал безброй приятни часове с Козимо в четене на римския писател и ритор Цицерон. Вероятно като компенсация за неспособността си да говори на публични места Козимо храни голямо уважение към речите на Цицерон, които защитават републиканските добродетели на Древния Рим и изтъкват, че гражданският дълг е едно от необходимите изисквания за добър живот.

През 1451 година Ачиайоли е изпратен към Франция, където ораторското му майсторство очарова Шарл VII, както си му е редът, и кралят обещава да признае съюза на Милано и Флоренция за следващите две години. Флоренция е лишена от търговията с Венеция и се обръща към Франция. Уверението на Шарл VII означава, че разрастващата се търговия между двете държави може да продължи за известно време. Но Ачиайоли е принуден да направи малка отстъпка — Милано и Флоренция не трябва да се противопоставят, ако Франция предяви претенции към Неаполитанското кралство. Това означава, че френският претендент Рьоне д’Анжу може да потегли на юг към Неапол, като безпрепятствено прекоси флорентинска Тоскана.

Козимо остава предпазлив към намесата на Франция в Италия и неочаквано му се отдава възможност да противодейства на това. През 1452 година императорът на Свещената римска империя Фридрих III преминава през Флоренция на връщане от чисто формалната му коронация от папата. Козимо заповядва императорът и свитата му от 1 500 австрийски рицари да бъдат настанени и забавлявани за сметка на града, а банка „Медичи“ получава нареждане да покрие всички дългове на бързо изпразващата се градска хазна. Цената е огромна, но срещу нея купува трайното благоволение на императора. Гражданите на Флоренция обаче не са толкова впечатлени и броженията срещу Медичите се увеличават. Стойността за издръжката на Сфорца в Милано се оказва един от основните разходи на градската каса — голямата му армия от наемници не се бие, но въпреки това трябва да й се плаща, а сега населението на Флоренция финансира пиянските пристъпи на хилядите недодялани австрийски рицари. Кое е следващото, което Медичите ще поискат?

Тогава ги сполетява нещастие: кралят на Неапол Алфонсо е вбесен, че Флоренция признава френските претенции към трона му, и изпраща армия под командването на незаконния си син Феранте, която да нахлуе във Флорентинската република. Новините, че Феранте и войската му прекосяват южната граница и напредват от юг край село Ренчине, бързо достигат до Флоренция. В града настъпва смут, вината за това нещастие се приписва на Медичите. Козимо е ужасен, но запазва самообладание. В един миг в кабинета му в двореца Медичи нахлува обзет от паника търговец, който крещи: „Ренчине падна!“ Козимо спокойно вдига поглед и озадачено пита: „Ренчине? Къде е Ренчине?“ Сякаш това няма никакво значение.

Козимо уверява хората край себе си, че няма повод за тревога, но не след дълго и той губи самообладание. Докато обзетите от страх граждани на Флоренция се тълпят пред двореца Медичи и настояват да узнаят какво ще се случи с тях, Козимо се дотътря до спалнята си на горния етаж. На шестдесет и четири години всичко изведнъж му идва прекалено много. Някои хроникьори твърдят, че се преструва на болен, други — че наистина се разболява от тревога, най-вероятно преживява малък нервен срив. Абсолютният властник не може да понесе мисълта, че губи контрол, че този път губи всичко и нищо не може да направи по въпроса.

В този миг до Флоренция достигат новините, че Рьоне д’Анжу и невероятната му френска армия е прекосила границата и се отправя на юг, за да нападне неаполитанците. Сякаш по чудо Флоренция е спасена. Козимо се оттегля в провинциалното си имение в Кафаджиоло в планините, за да се възстанови, и постепенно възвръща предишното си хладнокръвие. Но сега е изправен пред друга заплаха. През 1453 година двугодишната гаранция за подкрепа от Шарл VII изтича, което означава, че венецианците могат да нападнат всеки миг. Но още веднъж късметът не изневерява на Флоренция, тъй като в Европа достигат новините за унищожителен удар, нанесен на Венеция: Константинопол пада под ударите на османските турци. Това е катастрофа за венецианската търговия и далечните й гръцки и адриатически притежания зависят изцяло от милостта на турците. Много скоро обаче разбират, че това не е само катастрофа за Венеция, защото цяла Италия е застрашена от османците. През 1454 година Венеция, Флоренция, Милано и Папството се обединяват в Свещена лига срещу турските неверници, към нея скоро се присъединява Неапол и в Италия настъпва мир.

Козимо де Медичи твърдо вярва, че „търговията сближава народите и обсипва със слава онези, които рискуват в нея.“ В това се състои съществената разлика между него и съперниците му на италианската и европейската сцена. За крале, херцози, принцове, императори и папи на дневен ред стоят вечните власт и териториални амбиции. С изключение на Венеция — показателно е, че и тя е република — търговията не е от първостепенно значение, подобно нещо е за търговците и банкерите. Козимо не е заинтересуван от безсмислени конфликти, в това той е много съвременен управник. Но се интересува от пари, на които гледа като на основа за могъщество, а този му интерес поне отчасти се споделя и от гражданите на Флоренция. Преследването на личното му благоденствие и това на Флоренция се оказват също толкова рисковани, колкото стремежа на всеки крал към слава и завоевания. В международната политика Козимо е достатъчно прозорлив, за да подкрепи Сфорца — избор, който напомня за рискованата подкрепа, оказана от баща му на Балтазар Коса. Но Балтазар става папа и поверява на Медичите доходоносните папски сметки. Сфорца обаче става само херцог на Милано и крайъгълен камък в политиката на Козимо за постигане на мир, но и неспирно източва финансите на Медичите. Основният източник на приходи за банка „Медичи“ остават постъпленията от Римската курия и връзката с Рим е толкова жизненоважна, колкото и тази с Милано.

Но Козимо е принуден да поеме голям риск. Години преди да превземе Милано, Сфорца започва да си създава своя държава, като завладява земи в Романя, състоящи се от много полуавтономни малки градове държави, принадлежащи официално на Папството. Сфорца се превръща във враг на папа Евгений IV, който никак не е щастлив, когато научава за срещата на Козимо и последвалото приятелство с кондотиера. В резултат банка „Медичи“ губи правото да управлява папските приходи през последните години от понтификата на Евгений IV. Банката губи клона си при Римската курия, но запазва другия си римски клон, който продължава да осъществява доходоносните си дела, като съхранява голяма част от личните сметки на папата, както и на мнозина от неговите кардинали.

Козимо предвижда подобен развой на събитията и както винаги е предприел необходимите предпазни мерки. Знае, че възрастният Евгений IV няма да живее дълго и от доста време изгражда приятелски отношения с Томасо Парентучели, който е най-вероятният му наследник.

Парентучели е син на беден лекар от далечен край на северна Тоскана. Поради липса на средства като млад мъж е принуден да изостави следването си в Болонския университет. Около 1420 година пристига във Флоренция, където е нает от Риналдо дели Албизи и Пала Строци за възпитател на децата им. По това време става хуманист и е част от кръга на Козимо. Споделя любовта на Козимо към книгите и играе основна роля в изграждането на библиотеката му, която е отворена за всички и дори дава под наем редки ръкописи на бедни учени като Парентучели. От своя страна Томасо прочита всяка книга и ръкопис, които попаднат в ръцете му, така че след няколко години за него казват, че „всичко, което не знае, е отвъд границите на човешкото познание.“ Скоро привлича вниманието на Евгений IV, който го назначава за епископ на Болоня, а Козимо заема големи суми на Парентучели, за да издирва и закупува за Църквата редки ръкописи. Двамата отново се срещат, когато Парентучели присъства на Вселенския събор във Флоренция през 1439 година. Дълбоките му познания впечатляват византийските делегати и той успява да играе главна роля в убеждаването на арменците, етиопците и якобитите да забравят за различията си с Константинопол и да прегърнат вселенските цели на събора.

Най-после през 1447 година Евгений IV умира. Парентучели го наследява като папа Николай V и мястото на Козимо като папски банкер е затвърдено за пореден път. Но зад приятелството стои нещо повече от чистия финансов интерес. Николай V се съветва с Козимо за създаването на Ватиканската библиотека, която е направена по модел на библиотека „Медичи“. Също така желанието на папата за мир в Италия „без използването на други оръжия освен Христовите“ съвпада с по-светското желание на Козимо за мир и благоденствие. Николай V запознава Козимо със сиенския си приятел Енеас Пиколомини, който след единадесет години, през 1458 година, ще стане папа Пий II.

Ако Николай V е първият папа, който е и хуманист, то Пий II прави още една крачка и е първият хуманист, който е и папа. Пиколомини обаче е доста неправдоподобен избор за Христов викарий не само заради преобладаващата си вяра в хуманизма. Преминал е четиридесетте години, когато дава обет за безбрачие, а дотогава си създава заслужено име на завършен латинист, но и на също толкова завършен женкар. Еротичната му „История за двама любовници“ и бляскавите му латински стихове привличат вниманието на императора на Свещената римска империя Фридрих III, който го назначава за придворен поет. Оказва се, че Пиколомини дава обет за безбрачие от чиста амбиция, защото той с нищо не променя поведението му. Но сега впряга широките си хуманистични познания в създаването на няколко по-сериозни произведения, като забележително иновативната му географска история, озаглавена „За Азия“, която по-късно вдъхновява Христофор Колумб да търси западен път към Катай (Китай).

На петдесет и три годишна възраст Пиколомини в крайна сметка постига амбицията си и става папа Пий II. Но за изумление на Козимо дава управлението на папските финанси на банкер от родния си град Сиена, въпреки че запазва личната си сметка в римския клон на банка „Медичи“. Козимо незабавно подема публична кампания, за да убеди Пий II да промени решението си, и когато малко след избирането си новият папа преминава през Флоренция, в негова чест се прави пищно празненство. Рицарски турнир на светлината на факли на площада пред Сеньорията и грандиозно драматизиране на моменти от историята, като сред участниците е и деветгодишният внук на Козимо, бъдещият Лоренцо Великолепни. Зад затворените врати се дават разточителни пирове, на които на почетните гости се поднасят отбрани вина, а компания им правят най-красивите куртизанки на Флоренция.

Козимо обаче е стар, страда от пристъпи на подагра и артрит. Когато го представят на папата, не може да го поздрави, както подобава — не може нито да се изправи, нито да коленичи в краката му. Козимо се шегува с това и двамата се разсмиват, но опитът му да спечели желаните папски сметки, е неуспешен. Но и този път Козимо взема всички предпазни мерки и когато папа Пий II умира след пет години, той вече е спечелил благоволението на бъдещия папа Павел II, а папските сметки отново се връщат в банка „Медичи“.

Към края на живота си Козимо прекарва повече време сред чистия планински въздух на именията си в долината Муджело. Става рано, за да подрязва лозите, да надзирава брането или пресоването на реколтата от маслини, чак след това се занимава със съобщенията, донесени от града по куриер. Вечерите прекарва в обсъждане на Платон с Фичино, чиято колиба е наблизо. От време на време т.нар. Платонова академия прави своите сбирки — основана е от Козимо, за да се обсъждат философът и произведенията му. През зимата сбирките са редовни и се провеждат в двореца Медичи в присъствието на мнозина от приятелите хуманисти на Козимо, а през лятото са в градината под кулите на провинциалната му вила в Кафаджиоло. (Последните изследвания изобщо поставят под съмнение съществуването на Платонова академия, но е ясно, че кръгът от хуманисти във Флоренция се събира относително редовно в полуофициална обстановка, за да обсъжда древната философия, сигурно е и че тези срещи стават известни като Платонова академия.)

Козимо винаги е бил затворен в себе си човек, а неговата изисканост и присъствие на духа му спечелват име на загадъчна личност. Но когато остарява, постоянните болки от артрита, подаграта и проблемите с пикочния мехур го превръщат в печален и язвителен човек, макар че сарказмът му не губи хумористичните си нотки. Когато неговият свят и добър стар приятел Пиероци, сега архиепископ на Флоренция, се опитва да го убеди да забрани на всички свещеници да играят комар, Козимо отговаря: „Нека започнем от началото. Не трябва ли да им забраним да играят с фалшиви зарове.“

Според Фичино първоначално Козимо „скъпеше времето си толкова, колкото и Мидас своето злато.“ Сега с часове наред седи в стола си и когато неговата съпруга Контесина му натяква и го пита какво прави, той отговаря: „Като заминаваме в провинцията, ти със седмици се приготвяш за пренасянето. Дай ми малко време да се приготвя за заминаването ми в провинцията, от което няма да се върна.“ Въпреки това все още е дълбоко ангажиран с делата на Флоренция и отказва да предаде юздите на властта в ръцете на своите синове, които го разочароват. По-големият син Пиеро е болнав от малък, наближава петдесетте и страда от наследствената болест — подаграта, а натежалите клепачи му придават вечно заспал вид. По-малкият му брат Джовани е любимец на Козимо, но пък се отдава на прекомерни удоволствия. Наследява ума на баща си, но е прекалено пълен и никога не е спортувал. Пиеро помага в управлението на банката и го прави достатъчно компетентно, а Джовани от време на време е изпращан на дипломатически мисии, на които неговото остроумие и чар постигат желаната цел. Но Джовани изпада в лоши настроения, защото и той страда от подагра. Миланският посланик разказва един паметен случай, когато се отбива в двореца Медичи и открива стария Козимо в господарското легло, а двамата му сина на средна възраст лежат от двете му страни — тримата са повалени от подаграта и тримата са в еднакво раздразнително настроение.

Козимо усеща, че не може да разчита на синовете си, дори и в случая, когато самият той губи самообладание по време на неаполитанското нашествие на Феранте. След няколко години, когато Феранте наследява трона на Неапол и отново заплашва с война, Козимо прибягва до коварство. Семената на Ренесанса вече достигат до Неапол и Феранте, който получава хуманистично образование, все още има силен интерес към знанията от класическата епоха. Козимо научава, че кралят на Неапол силно желае да притежава безценно и изключително рядко произведение от римския историк Ливий, от което са оцелели едва няколко ръкописа. За да се преодолее кризата, надвиснала над Неапол и Флоренция, Козимо изпраща на Феранте безценния ръкопис на Ливий от колекцията си. Кралят на Неапол е извън себе си от радост и същевременно е поласкан, че е признат за голям учен. Козимо знае как се правят тези неща, но вече се тревожи за онова, което ще се случи след смъртта му и след като неговите синове поемат управлението. Мнозина имат сметки за разчистване с Медичите и той има лоши предчувствия: „Знам, че след моята смърт синовете ми ще се сблъскат с повече проблеми, отколкото синовете, на който и да е гражданин на Флоренция, починал много, много отдавна.“

И тогава, през 1463 година Джовани умира от сърдечен удар. Козимо е съкрушен, още повече, защото е убеден, че Пиеро няма да живее дълго. Чуват главата на рода да казва, докато слугите му го носят на лектиката^[1] из залите на двореца Медичи, че това е „прекалено голяма къща за толкова малко семейство.“ Когато го оставят сам, той лежи на леглото със затворени очи, а щом Контесина го упрекне, й отвръща сардонистично: „Като си отида, ще бъде тъмно, та искам да свикна.“

Козимо знае, че краят му наближава и търси във философията смисъла на живота. Стига с Цицерон и дълга към обществото, сега се опитва да разбере Платон и summum bonum (върховната добродетел). В последните си дни вика Пиеро и Контесина на смъртния си одър и както разказва самият Пиеро, им обяснява, че не желае пищно и тържествено погребение. През 1464 година, на седемдесет и четири години Козимо де Медичи издъхва, докато слуша Фичино, който му чете Платон. Погребението му е просто, но цяла Флоренция тихо се стича на улиците около църквата на Медичите „Сан Лоренцо“, докато спускат ковчега на Козимо. Сеньорията заповядва върху надгробната му плоча да бъдат изсечени думите „Pater Patriae“ („Баща на отечеството“).