Пол Стратърн
Медичите. Кръстниците на Ренесанса (10) (Личности, променили курса на Европейската история)

8.
Изтокът срещу Запада

Само четири години след като се връща от изгнание, Козимо осигурява най-големия международен триумф за Флорентинската република. През 1439 години градът е домакин на великия Вселенски събор, свикан, за да се изгладят различията между Римокатолическата църква и Православието на Константинопол, известен още като Византион, а в наши дни като Истанбул.

Схизмата между Курията и Византийската църква води началото си от късната епоха на Римската империя, когато християнизираната империя се разделя на две. Източната, гръцка църква поддържа строга ортодоксалност и настоява, че не бива да има никакви отклонения от доктрините на християнството, а Римската, западна църква до известна степен се развива през вековете и в резултат на това нито една от двете църкви не смята, че другата прилага истинското християнство.

През 1204 година схизмата допълнително е задълбочена, когато кръстоносците от Четвъртия поход на път за Светите земи се озовават под стените на Константинопол. Сред безпътния хаос, който настава, кръстоносците изнасилват и грабят из целия град, и поставят пияна проститутка на трона на императора в „Света София“. След подобно пълно разложение на нравите всякакви надежди за обединяване между Рим и Константинопол изглеждат нереалистични, но два века по-късно отоманската армия завладява по-голямата част от днешна Турция и вече заплашва самия Цариград. Византийският император Йоан VIII Палеолог се обръща към папата с молба за помощ „в името на Христа“. Папа Евгений IV отговаря с предложение водачите на двете църкви да се срещнат и да разрешат доктриналните различия, византийският император се съгласява и се отправя по море начело на делегация от 700 души, сред които има двадесет и трима владици, за среща в северноиталианския град Ферара.

Византийската делегация пристига във Ферара през януари 1438 година. По това време градът мръзне под студените напори на вятъра от Алпите, а градските власти не са в състояние да подслонят голямата римска делегация, както и неочаквано голямото пратеничество от Константинопол. Папа Евгений IV прекарва почти целия си живот в манастир и няма никакви финансови познания, вследствие на което затъва в големи дългове. Като домакин от него се очаква да плати за византийския император и сякаш безбройната му свита, в която влиза дори и менажерия с възможно най-екзотични животни. Първоначално папа Евгений IV заема от банка „Медичи“ 10 000 флорина, но те се оказват безнадеждно недостатъчни и той е принуден да вземе още 10 000 флорина, но дори и те не стигат. Без да се посъветва с банкерите от рода Медичи, успява да вземе още един голям заем, но само след като бива убеден да заложи като гаранция цялата средновековна крепост в Асизи.

Във Флоренция Козимо де Медичи следи отблизо развоя на събитията и когато му съобщават за избухването на чумна епидемия във Ферара, решава, че е време да действа, и изпраща брат си Лоренцо със съобщение до папата. Предлага великият Вселенски събор да се премести сред по-здравословния климат на Флоренция, а за да улесни преместването в града, с готовност плаща 1 500 флорина на месец, за да подпомогне покриването на разходите на събора през цялото време, докато траят заседанията. Евгений IV много добре знае за мотивите на Козимо, криещи се зад това предложение, защото е ясно, че преместването на Вселенския събор във Флоренция ще донесе невероятен престиж на града, а същевременно ще предизвика огромен разцвет в търговията, от което значително ще се възползват местните търговци, да не говорим за банките, които имат представителства там. Папата няма избор, защото по всичко изглежда, че чумата ще се разрази с пълна сила, когато времето се затопли, така че съборът се отправя към Флоренция.

По този повод Козимо решава да се раздели с обичайната си предпазливост и прави всичко възможно да бъде избран за гонфалониер, така че лично, като предводител на града, да приветства делегациите на папата и императора. В деня, когато се очаква пристигането на делегациите, улиците на Флоренция са украсени със знамена, а по пътя на шествието са подредени облечени в ливреи херолди с фанфари и несметни тълпи, които изпълват балконите и прозорците, дори са се покатерили по покривите. Но когато най-после византийският император и безкрайната му свита влизат в града, ги посреща проливен дъжд, придружен от бурен вятър. Дъждът е толкова силен, че тълпата бързо се разпръсва, балконите се опразват, а зяпачите изчезват от покривите и оставят окаляната императорска процесия да върви под отворилите се небеса по пустите улици. Бързо ги извеждат от украсения със знамена път на шествието и по една странична уличка ги отвеждат към близкия дворец, където подслоняват измокрените, кални и объркани хора.

Въпреки неблагоприятното начало великият Вселенски събор започва своите заседания и флорентинският букинист от онова време Веспасиано отбелязва в своите ярки „Спомени“: „Когато времето е хубаво, папата и цялата Римска курия, императорът на гърците и всички епископи и прелати се събираха в «Санта Мария дел Фиоре», където бяха взети всички мерки, за да бъдат настанени светите отци на двете църкви.“ Сред огромния отекващ кораб на катедралата и под великолепното кубе на Брунелески започват първоначалните обсъждания. Църковните отци много бързо завързват спор върху проблеми от жизненоважно доктринално значение. Дали нафората, използвана по време на отслужването на литургията да бъде подквасена, както твърдят католиците, или неподквасена, както твърдят православните? Дали по време на последното си пътуване към рая или ада, душите първо трябва да минат през чистилището, както настояват католиците, или не — както твърдят православните? Но проблемът, който предизвиква най-много спорове и разделя всички, засяга Светата троица на „Баща, Син и Светия дух“ — дали както твърдят католиците Светият дух произлиза от Бащата и Сина, или само на Бащата, според православните?

Санта Мария дел Фиоре, куполът, на която е построен от Филипо Брунелески

Двата лагера започват да дебатират и страстите се нажежават, когато става дума за спорния проблем дали трябва, или не да се приеме формулата „и Сина“.

Но най-голямото въздействие на събора се усеща извън кулоарите и заседателната зала, по самите улици, където гражданите на Флоренция и особено хората на изкуството в града са изправени пред невиждан дотогава спектакъл. През деня, докато вървят по улиците, флорентинци се сблъскват с всякакъв вид брадати и екзотично облечени прелати, покрити с пищни копринени одежди. Очевидците се дивят на гръцките владици, облечени от главата до петите в черно, на увенчаните им с черни, прилични на кюнци калимавки, над които са спуснати черни воали на раменете им — покрити с пелерини в ярки цветове с бели и пурпурни вертикални райета. Според Веспасиано сред делегатите има „няколко арменци, якобити (представители на еретичната секта на монофизитите от Македония) и копти, изпратени от отец Йоан (легендарния християнски владетел на Изтока).“ Със сигурност има украинци и руснаци, придружавани от своите слуги татари, а сред свитата на други има маври, бербери и черни африканци. Очевидно поне една от делегациите има домашни любимци маймуни, а други водят пойни птици с екзотично оперение, трети пък — опитомени пантери — всички те по-късно се появяват в картините на флорентинските художници. Гостите оказват влияние дори върху флорентинската кухня, защото, когато забелязват, че византийският император предпочита яйцата му да бъдат приготвени по определен начин — сложени в нагорещен тиган и разбъркани с ароматни треви и подправки, а после сервирани в чинията му, Флоренция открива бърканите яйца.

В летните вечери след обилната храна и когато теологичните спорове останат встрани, започват частните срещи на учените в дворците, където са настанени делегатите от Изтока. Особено интересни са онези сбирки, чийто домакин е владиката Васарион, прочут теолог и философ, който идва от Трапезунд на Черно море. Друга водеща фигура на тези срещи е Гемистос Плетон, който няма равен в познанията си върху Платон. Козимо и приятелите му хуманисти с благоговение слушат Плетон, когато тълкува идеите на Платон. Хората са като оковани затворници в тъмна пещера с лица, обърнати към стената, а светът, който виждат, се състои само от сенките, играещи върху стената на пещерата. За да постигнат просветление и да прозрат истината, те трябва да извърнат поглед от света на сенките и да се изправят пред истинската същност на идеите, съществуващи в светлината извън пещерата.

Не така живее Козимо обаче, напротив, той винаги е бил земен човек, който отдава голямо внимание на счетоводните книги и непрекъснато прави планове за осъществяването на политическите си намерения. Въпреки това нещо в Платоновия идеализъм докосва характера му и вероятно удовлетворява някаква дълбока и незадоволена духовна нужда в него, което може би е остатък от младежкото му влечение към античността, което баща му го принуждава да изостави. Именно тези беседи с византийските философи вдъхновяват Козимо да поръча на Фичино латинския превод на произведенията на Платон, така че да може сам да ги чете. Същевременно Козимо започва да мечтае за създаването на школа, подобна на създадената от Платон в Атина преди повече от 1 800 години. Той основава във Флоренция Платонова академия, където философските идеи се обсъждат и разпространяват сред споделящите същите възгледи интелектуалци, които са и факлоносците на новото познание.

След четири дълги и знойни летни месеца, изпълнени с препирни, Вселенският събор най-после постига съгласие върху теологична формулировка, която позволява на двете църкви да образуват единен християнски свят — схизмата, продължила шест века, най-накрая приключва. Папата е признат за всеобщ предводител на Църквата, а византийците се съгласяват на компромис по жизненоважния въпрос, свързан със Светия дух. Съгласяват се на тази стъпка, защото гърците не са убедени в своята точна доктринална позиция по проблема, като основната причина се дължи на това, че незнайно как забравят съответните сборници с древни текстове в Константинопол.

На 6 юли 1439 година се провежда последното събрание на събора, на което тържествено са подписани договорите, скрепяващи обединяването на двете църкви в единен християнски свят. Според Веспасиано: „Цяла Флоренция се бе изсипала, за да наблюдава благородното събитие.“ От едната страна е папата със своята делегация, „а от другата има стол, покрит с коприна, на който седи византийският император, облечен в пищните си одежди от Дамаски брокат и с корона по гръцки маниер, на чийто връх има великолепен скъпоценен камък. Той беше много красив мъж с брада, подстригана по гръцки.“ Прокламацията е прочетена първо на латински, а после на гръцки: „Нека небесата тържествуват, а на земята да настъпи всенародно веселие, защото стената, разделяща Западната и Източната църква, падна. Мирът и съгласието се завърнаха.“ Римските кардинали и гръцките владици радушно се прегръщат, преди да коленичат пред папския престол.

После император Йоан VIII Папеолог отплава обратно за Константинопол, за да очаква войските, обещани му от папата в защита на града от турците. Но когато се завръща и условията на споразумението стават известни на обществото, народът бива обзет от силен гняв и се вдига на бунт. Константинопол не иска да има нищо общо с новото споразумение, което е анатема за вярата им. Съглашението се разпада и съдбата на Константинопол е неизбежна, само след десетилетие, през 1453 година, султан Мехмед Завоевателят и несметните му османски орди пристигат пред стените и обсаждат града. В крайна сметка непристъпните стени са пробити и османските войски се изсипват в Константинопол. През следващите три дни, докато траят кръвопролитията из столицата, главата на последния византийски император Константин IX Палеолог е отрязана от тялото с ятаган и поставена на една колона сред радостните викове на тълпите на Хиподрума.

В интерес на истината, по това време Константинопол е само бледа сянка на предишното си величие. По-голямата част от населението напуска града, защото се страхува от най-лошото, сред бягащите има много учени и философи, които достигат до Италия и започват да водят нов живот. След края на Вселенския събор владиката Васарион е убеден да остане в Италия, а папата го прави кардинал. Сега страната се превръща в убежище за гръцките учени, които превръщат всичко гръцко в мода. Много скоро децата на висшето общество започват да учат древногръцки и умението да водиш разговор на гръцки се счита за върха на интелектуалната мода. С времето някои от флорентинците започват да описват случващото се с думата „rinascimento“ („ренесанс“, или „възраждане“) на древното познание.

Думата „ренесанс“, такава каквато я разбираме, се появява за първи път в творбите на флорентинския художник и биограф Базари, въпреки че контекстът, в който я намираме, ни кара да мислим, че се използва вече от няколко години. Едва в началото на деветнадесети век думата ще достигне до Франция, а във Великобритания и Германия ще се разпространи в средата на века. Едва когато авторите започват да разбират какво се е случвало от чисто историческа гледна точка, едва тогава определят това като отделна епоха.

Възраждането през петнадесети век на познанието в Италия, и по-конкретно във Флоренция, получава допълнителен тласък от многото редки гръцки ръкописи, купени от избягалите от Константинопол учени. В манускриптите се говори за всичко, включително и на теми, непознати или забравени на Запад, като се почне от философията и се стигне до математиката, от алхимията до астрологията. Всички тези теми се възраждат — през настъпващата епоха рационалното и ирационалното, сетивното и несетивното процъфтяват. След дългото въздържание през Средновековието гладът за знание е всепоглъщащ.

Притокът на ръкописи дава възможност на Козимо де Медичи да прибави още бройки към голямата си библиотека, за която казват, че в своя зенит има повече от 10 000 манускрипта на старогръцки, латински и иврит. По изключение в тази област не върви по стъпките на баща си — Джовани ди Бичи притежава само три книги, всички те посветени на средновековната теология. А след като се оттегля, Козимо открива удоволствията да поръчва произведения на изкуството, защото от един богат гражданин на Флоренция се очаква именно по този начин да почете града си. Това се счита почти за обществено задължение. Козимо тръгва по стъпките на баща си, но с размах, неочакван от никого.