Уилиям Макдоналд
Божията благодат (9)

Спасение по благодат чрез вяра

В последната глава видяхме, че благодатта на нашия Господ Иисус Христос го е отвела на кръста на Голгота, за да умре като Заместник на грешниците. Сега бързаме да кажем, че тази Негова смърт не е била краят. Иисус Христос е бил погребан в един чужд гроб (Йоан 19:41, 42), но на третия ден е възкръснал от мъртвите като Победител над греха, над смъртта и над ада (1 Кор. 15:4). По-късно Той се е възнесъл обратно на небето, където Бог го е увенчал със слава, почести, сила (Деяния 1:9, 11). Неговото възкресение и възнесение са доказателство, че Бог е удовлетворен от изкупителното дело на Христос (Рим. 4:25).

Нека сега да разгледаме въпроса за спасението на хората. Делото на Господ Иисус е достатъчно за спасението на всички хора, но не всички хора биват спасени. Цената, която Той плати, е достатъчна за изкуплението на всички грехове, но не всички грехове биват автоматично изкупени.

Причината за това е, че Бог не спасява хората против тяхната воля. Той не взема на небето онези, които не искат да бъдат там. Не принуждава хората да избират точно този начин на живот.

Затова Той е трябвало да измисли план, според който всички онези, които желаят да бъдат спасени, да получат това благословение. Как е успял Бог да направи това?

Всъщност има само два разумни начина, чрез които Той е могъл да направи това:

1. Първо, Той е могъл да каже, че спасението ще се даде на онези, които го заработят или заслужат по някакъв начин.

2. Второ, Той е могъл да даде спасението като подарък на онези, които пожелаят да го приемат. Това е спасението по благодат.

Ако Бог беше възприел първия начин, Той би могъл да каже примерно, че ще спаси онези, които:

1. Пазят десетте заповеди.

2. Подчиняват се на златното правило.

3. Живеят според проповедта на планината.

4. Са кръстени.

5. Принадлежат към някаква църква.

6. Водят почтен и благоприличен живот.

7. Правят най-доброто, което могат.

8. Дават някакви пари.

В този списък, на който бихме могли да сложим заглавието „Спасение чрез дела“, можем да включим всяка система, в която вечният живот се заработва или заслужава.

Вторият начин — спасение по благодат — просто означава, че вечният живот се дава като дар, без за него да се плаща някаква цена и без да се изпълнява каквото и да било условие. Той е безплатен подарък за всички, които го приемат.

Кой от двата начина е възприел Бог?

Бог е възприел втория начин и предлага спасението като безплатен подарък, а не като нещо, което трябва да се заработи. Следните текстове от Библията показват съвсем ясно, че това е така:

„А на този, който върши дела, наградата му не се счита като милост, а като дълг; а на този, който не върши дела, а вярва в Онзи, който оправдава безбожния, неговата вяра му се счита за правда“ (Рим. 4:4, 5).

„Защото заплатата на греха е смърт; а Божият дар е вечен живот в Христос Иисус, нашия Господ“ (Рим. 6:23).

„Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас — това е дар от Бога; не чрез дела, за да не се похвали никой“ (Еф. 2:8, 9).

В библейския смисъл подаръкът е нещо, което се дава от едно лице на друго, без за него да се плаща никаква цена, без получателят изобщо да трябва да го заработва или заслужава по някакъв начин и без дарителят изобщо да трябва да получава нещо в замяна. В мига, в който някое от тези условия или изисквания бъде нарушено, подаръкът престава да е подарък. Подаръкът няма нищо общо с идеята за заслуга или достойнство от страна на човека.

Но как един грешен човек може да получи подаръка на спасението? Отговорът е, че той може да го получи чрез вяра в Господ Иисус Христос. В Новия Завет се казва повече от сто пъти, че спасението е чрез вяра в Спасителя. Например:

„Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, а да има вечен живот“ (Йоан 3:16).

„Който вярва в Сина, има вечен живот; а който не се покорява на Сина, няма да види живот, а Божият гняв остава върху него“ (Йоан 3:36).

„Истина, истина ви казвам: който слуша Моето учение и вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот, и няма да дойде на смърт, но е преминал от смърт в живот“ (Йоан 5:24).

„Истина, истина ви казвам: който вярва в Мен, има вечен живот“ (Йоан 6:47).

„А те казаха: Повярвай в Господ Иисус Христос и ще се спасиш, ти и домът ти“ (Деяния 16:31).

Да вярваш в Христос означава много повече от това да вярваш в историческите факти за Иисус. Да повярваш означава да изповядаш своя грях, да разбереш, че Той е умрял като Заместник на грешниците и да Му предадеш изцяло своя живот. Означава също да Го приемеш като Господ и Спасител (Йоан 1:12); да отвориш вратата на сърцето си и да Му позволиш да влезе вътре (Откровение 3:20).

Повярването в Господ Иисус Христос би могло да се сравни с първия урок по скокове във вода. В него инструкторът казва на ученика да застане на края на стойката с лице към басейна, да събере краката си и да се наведе напред, докато докосне с ръце пръстите на краката си. И след това той му казва: „Оттласни се и просто се остави да паднеш във водата.“ Напрегнат и уплашен, ученикът изпълнява командата и скача. Когато се доближава до повърхността, ръцете му се изправят и потъват във водата, а след тях и цялото тяло. Това е първият му скок. Какво е станало? Всъщност ученикът изцяло е предал тялото си на водата. На стойката не е останала нито една част от него. Той се е доверил на водата.

Точно това става и при повярването в Господ Иисус Христос. Тогава ти предаваш своя живот на Него и оставяш всичко в Неговите ръце.

На някои може да им стори, че тук има противоречие. Ние вече казахме, че спасението е дар и че за неговото получаване не се изисква нито да изпълняваме някакви условия, нито да заплащаме някаква цена. А сега казваме, че за да бъде спасен, човек трябва да повярва в Господ Иисус Христос. Как можем да съвместим тези две твърдения?

Отговорът на този въпрос съдържа следните няколко елемента:

1. Вярата не е условие, чрез което човек заработва спасението си.

2. Вярата не е заслуга. Човек не може да се похвали с това, че е повярвал в Господ Иисус Христос. Има ли нещо по-естествено от това създанието да се довери на своя Творец! Има ли нещо по-разумно от това човек да се довери на един Бог, Който никога не греши!

3. Доверявайки се на Христос, човек просто показва своята готовност да бъде спасен чрез Божията благодат.

Когато говорим за вярата, добре е да посочим два много важни допълнителни факта.

Първият е, че това, което има значение, не е количеството на вярата, а нейният обект. Дори и когато един човек има голямо количество вяра, ако нейният обект е недостоен, тя нищо не струва. Но и най-простата вяра в достойния Господ Иисус Христос носи спасение на душата.

Вторият е, че вярата никога не може да се смеси с делата като начин на спасение. Ние не се спасяваме чрез вяра в Христос и чрез добри дела, а само чрез вяра в Христос. Спасението е по благодат, а благодатта или изцяло е благодат, или изобщо не е благодат.

„Но ако е по благодат, не е вече от дела, иначе благодатта не е вече благодат [а ако е от дела, не е вече благодат, иначе делото не е вече дело]“ (Рим. 11:6).

Делата и вярата са два взаимноизключващи се принципа. Човек приема или единия, или другия: не може да приеме и двата едновременно.

Това повдига един интересен въпрос: „Защо Бог не е решил да даде спасението на принципа на добрите дела?“ Като отговор на този въпрос ви предлагаме следните няколко разсъждения:

1. Първо, защото тогава никой нямаше да се спаси. Всички хора са мъртви в своите престъпления и грехове и следователно не могат да вършат никакви добри дела за Бога. „Всичката ни правда е като омърсена дреха“ (Ис. 64:6). Човек не може да има добри дела преди да бъде спасен.

2. Второ, защото ако човек можеше да заработи пътя си до небето, той щеше направи Бога свой длъжник. Бог ще му дължи неговото спасение в замяна на живота, който той е водил. Но това е невъзможно. Бог не дължи на никого нищо (Рим. 11:35). Човек не може да направи нищо, което да постави Бога в положение на негов длъжник.

3. Ако човек можеше да се спаси чрез собствените си дела или характер, той щеше да има с какво да се похвали пред Бога. Но това също е немислимо (Рим. 3:27). В небето Бог ще има цялата слава и няма да я даде на нито едно създание. Самохвалковците биха развалили небето, ако отидеха там.

4. Също така, ако човек можеше да се спаси сам, то тогава той би бил свой собствен спасител. В този случай той би могъл да се покланя на себе си. Но това противоречи съвсем явно на първата заповед: „Да нямаш други богове освен Мене“ (Изход 20:3). Ако човек би могъл някога да вземе участие в своето собствено спасение, той би станал съвместен изпълнител на спасението с Господ Иисус и би разделил славата на спасителното дело с Него. Ние вече показахме, че това е невъзможно.

5. Идеята за спасение чрез дела не би могла да бъде вярна и поради факта, че Бог е постановил: „Без проливането на кръв няма опрощение“ (Евр. 9:22). В добрите дела няма проливане на кръв и следователно няма и спасение.

6. Онези, които мислят, че ще заслужат небето чрез добри дела, забравят, че Бог изисква абсолютно съвършенство. Спазването на една-единствена заповед не е достатъчно. Спазването дори и на девет от десетте Божии заповеди също не е достатъчно. Бог изисква пълно подчинение (Яков 2:10).

7. Дори и човек да можеше да живее съвършено от един момент нататък, той пак не би могъл да се спаси, защото Бог ще го държи отговорен за миналите му грехове (Еклесиаст 3:15). В този случай ще трябва да бъдат изкупени всички негови грехове, които той е извършил до този момент.

8. Всяка мисъл, че човек може да се спаси чрез собствените си дела, отрича необходимостта от делото на Христос. Ако спасението можеше да се постигне с човешки действия или благодарение на човешкия характер, нямаше да има нужда от смъртта на Спасителя (Гал. 2:21). Но Писанията ни учат, че няма друг път за спасение. „Защото никой не може да положи друга основа освен тази, която е положена, която е Иисус Христос“ (1 Кор. 3:11).

9. Идеята, че човек може да спаси себе си или да участва в своето собствено спасение, се противопоставя на идеята за достатъчността на делото на Христос (Кол. 3:11). „Има хиляди кръстени хора, които твърдят, че почитат Христос, без всъщност изобщо да Го почитат. Те Му отделят някакво място в своята религиозна система, но това изобщо не е мястото, което Той трябва да заема според Божиите намерения. За тях Христос не е «всичко във всичко». За тях освен Христос винаги има и още нещо: Христос и Църквата, Христос и тайнствата, Христос и специално ръкоположените служители, Христос и тяхното лично покаяние, Христос и тяхното собствено благочестие, Христос и техните молитви, Христос и тяхната собствена искреност или благотворителност, върху която те полагат своите души“ (Райл).

10. При спасението, както и при всичко останало, Бог винаги трябва да заема първото място — мястото на Даващия. Господ Иисус ни учеше: „Даването е по-блажено от вземането“ (Деяния 20:35). Щом като това е така, Бог винаги ще бъде на мястото на по-блажения. Той ще дава, а човекът ще получава.

11. И накрая трябва да кажем, че тъй като Христос е завършил делото на спасението, човекът не би могъл да добави нищо към него. Той просто не може да добави нищо към едно съвършено дело. Христос Иисус не дойде на света, за да помогне на грешниците да се спасят, а за да ги спаси (1 Тим. 1:15).

Идеята, че хората се спасяват, като пазят закона, се поддържа от много хора, но не и от Библията. Бог не е дал закона като път на спасение. Той никога не е имал такива намерения. Законът никога не е бил стълба, по която човекът би могъл да се качи на небето. Не, законът е бил даден, за да изяви греха. Законът има за цел да покаже на хората дълбочината на тяхната поквареност, за да могат да се обърнат към Господа и да извикат за милост. „А освен това дойде и законът, за да се умножи прегрешението“ (Рим. 5:20). „Нито едно създание няма да се оправдае пред Него чрез делата на закона, понеже чрез закона става само познаването на греха“ (Рим. 3:20). Законът е бил даден, за да смири хората, да ги изобличи като грешници и да ги доведе до разкаяние пред краката на Господа (Рим. 3:19). „Благодатта не може да започне да действа, преди законът да ни е довел до безмълвно покаяние“ (Скофилд).

Тук обаче държим да подчертаем, че макар и спасението да не е чрез добри дела, то е „за добри дела“ (Еф. 2:10). Ако си представим спасението като едно дърво, бихме могли да кажем, че добрите дела не са „коренът“ на спасението, а „плодът“ от спасението (Тит 2:14). Вярата е онова, което донася спасението в душата, и това спасение в душата ражда добрите дела.

Точно тази страна на истината е подчертана и от апостол Яков (2:14–26). Той иска да видим добрите дела като доказателство, че човекът е бил оправдан чрез вяра. Вярата сама по себе си е невидима, но тя може да стане видима чрез добрите дела. Един човек може да каже, че има вяра, но ако неговият живот не се характеризира с добри дела, очевидно неговата вяра не е истинска. Също както тялото без духа е мъртво, така и вярата без дела е мъртва. Ако една вяра не води до добри дела, тя е вяра само на думи.

И една последна забележка! В един бъдещ ден добрите дела на вярващите ще бъдат наградени (1 Кор. 3:14). Макар и да не допринасят нищо за спасението на човека, добрите дела ще допринесат много за неговия живот на небето.

Такава е Божията благодат! Бог спасява хората даром чрез вярата в Неговия Син, без никакви дела от тяхна страна. И когато те повярват, Той им дава и силата за добрите дела.