Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Религиозен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2гласа)

Информация

Конвертиране от ePub и корекция
logixoul(2020 г.)
Източник
veren.bg

Издание:

Автор: Здравко Ненов

Заглавие: Непознатият Бог

Издание: второ (не е указано)

Издател: Верен

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Националност: българска

Художник: Издателство "Верен"

ISBN: 978-619-7015-01-0; 978-619-7015-24-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10499

История

  1. —Добавяне

Възмущение

Най-доброто време за почивка в Гърция е месец юни. Чуден малък залив с кристална вода, ситен блестящ пясък, температура на въздуха не повече от 27 градуса. Лек ветрец разнася миризмата на море… Прекрасна жена и три малки сладки деца, послушни и радостни. Не е ли това истински рай!

Това беше втората ми почивка в Гърция, през 1985 година. Бяхме емигранти в Австрия. Аз работех като инженер и можех да си позволя тази почивка с цялото си семейство. Имаше само една малка неприятна подробност. Нямахме нормални паспорти, защото още не бяхме получили австрийско гражданство, а имахме само статут на бежанци. Притежавахме едни прости документи на груба хартия, на които отгоре пишеше с големи букви „staatenlos“ — сиреч, без родина или без държава. Много лошо, нали? Не можехме да пътуваме през където си поискаме, защото не всички държави признаваха този документ. За България да не говорим. Там не можехме и да припарим, вече имахме присъди за това, че две години по-рано бяхме избягали от комунистическия режим. Но това е друга история. Можехме обаче да пътуваме в бившата Югославия и в Гърция.

По онова време в Гърция нямаше много туристи, особено пък с коли. Ние си бяхме купили един малък микробус Тойота, малко стар, но пак се държеше по-добре от предишната ни новичка Шкода. Бяхме около така наречената местност Олимпиада в основата на най-източния полуостров на Халкидики. На малкото самотно заливче нямаше жива душа. Бяхме радостни и щастливи, къпехме се в изумруденото море, наслаждавахме се на слънцето и не мислехме за злото на този свят. Бяхме възхитени от добрия морал на гърците. Където и да си оставиш нещо, никой не го пипаше. Отдавахме тази честност на гръцкото християнство. Успокоен от общата атмосфера, аз направих нещо, което сега никога не бих направил. Оставих си колата натоварена догоре с багаж. На всичкото отгоре там бяха и документите, и голяма част от парите ни. Колата не се виждаше от плажа. Когато се върнахме след около час, вратата беше отключена. Целият ни багаж си беше там. Не липсваше нищо освен… парите и документите!

Представете си този кошмар. Не стига, че бяхме „никои“, но и документите, на които пишеше, че сме никои, ги нямаше. Как щяхме да се върнем в Австрия? Намерихме полицейския участък, красива стара къща в заспало село, в която очаквах всеки момент да се появи дядо Либен. Отвътре обаче изглеждаше като всички полицейски участъци по света — доста неуютно и негостоприемно. Обстановката беше направо спартанска — е, нали бяхме в Гърция… Но освен че беше доста мръсен, участъкът беше и празен. Останахме да чакаме и чак след два часа се появи един полицай. Той не говореше никакъв „човешки“ — според моите представи — език. А ние не владеехме древни езици като гръцки. Криво-ляво успяхме да се разберем. Получихме документ, че са ни ограбили. Полицаят каза, че това са били румънци или българи. Интересно, къде ти по онова време хора от тези прочути нации да се скитат свободно зад желязната завеса. Аз си останах на мнение, че всички нации си имат собствени апаши.

Нямаше как, напуснахме райската околност и със свито сърце се отправихме към Атина — древната столица. Надявахме се в австрийското посолство да ни повярват, че сме емигранти в Австрия, и да ни разрешат да се върнем. Не смеех да си помисля какво щеше да стане, ако не ни разрешаха. Целият нов живот, който бяхме започнали да изграждаме, беше в Австрия. Не че имахме много, но ако не се върнехме там, започвахме от нула. Трябваше да останем в Гърция и да търсим убежище там. А ако решаха да ни екстрадират в България, там ни чакаше затвор.

След шестчасово пътуване през нощта се настанихме на един къмпинг до летището на Атина. Над главите ни ревяха самолети. С тях се надпреварваха цикадите. Шумотевицата беше изтощителна. За съжаление, беше петък и само успяхме да разберем кога са приемните дни на австрийското посолство. Трябваше да чакаме до понеделник.