Юджийн Джейк
Безсрочен договор (6)

6

Вечерта някак я изкараха. Спяха и се пробуждаха. Всички подскачаха от звуците на животните в гората. На сутринта бавно и мъчително отвориха очи. Бе адски задушно и влажно. Ема свали якето си и го остави на седалката до себе си.

— Знаете ли, имаме един малък проблем — каза жената правила забележки на Ема. — Ходи ми се до тоалетна.

— Определено не е малък проблема — обади се младежът отпред и Ема се усмихна на казаното от него. Тя не бе престанала цялата нощ да прави забележки на всички. Започна с Ема и след това на всички им дойде реда. Никой не пропусна.

Изнервени, гладни и изморени около обед всички бяха унили. Температурата още не бе достигнала апогея си, а от наблъсканите хора в малкия самолет течеше пот. Да не споменаваме пълната липса на вода или течности.

* * *

Рано на следващата сутрин, още по тъмно десет души се разположиха в черна гумена лодка и бяха откарани навътре в морето. Всички гледаха учудено един от присъстващите, но си мълчаха. Двигателят работеше толкова тихо, че почти не се чуваше. На около пет мили навътре в морето лодката спря. Джейсън погледна компаса на часовника си и каза:

— На мястото сме — за спомен от армията бе запазил само часовника си и никога не се разделяше с него.

— Къде тогава е превозът ни? — попита Били.

В същото време откъм десния борд на лодката изплува дългото черно тяло на подводницата, която щеше да ги закара на най-близкото място до падналия самолет.

— Зад гърба ти — обади се Чейс.

За по-малко от минута мъжете бяха в нея, тя се потопи и невидима за никой се отправи към бреговете на Куба.

На огромна маса вътре мъжете се запознаха с подробна топографска карта на района. В прикритието на гората щяха да скрият лодката, с които щяха да се приберат обратно.

— Имате на разположение 5 часа, момчета — каза капитана на подводницата — Ние ще бъдем тук. Ако ви няма ще се върнем след 1 час, след това отплаваме.

— Разбрано — каза Джейсън.

Мъжете бяха насядали на столовете около масата и мълчаха.

— За какво всъщност е цялата тази работа? И защо така изведнъж се върна в екипа, Джес? — попита Чейс.

— Във въпросния самолет е приятелката ми — отговори Джейсън.

Последва подсвиркване с уста от мъжете около него.

— И какво? Тя сега очаква появата ти на бял кон, след като знае за миналото ти и за връзките ти в армията? — попита Били.

— Не, приятели, тя няма представа за бившата ми работа, нито ме очаква — каза мъжът и предпочете да не споделя, че едва ли ще бъде приет с отворени обятия от момичето.

— Е, ще я открием тогава — обади се Дон, но никой не проговори повече. Всички мълчаха.

— Как изглежда все пак? — попита един от мъжете.

— Мургава, с дълга черна коса и предполагам с кафяви очи.

— Как така предполагаш? — попита Чейс.

— Ами дълга история, ходи с лещи — каза Джейсън.

— Късогледа ли е? — попита накрая и Хари.

— Не, не е късогледа, тя е бивш модел, има салони за красота и пак тя, е лицето, което ги представя — съобщи Джейсън сухо, сякаш му бе неприятно да им дава информация за нея. Последва описание на Ема. — Освен това е най-суетният човек на света, когото познавам — добави накрая.

* * *

Бе около обед, всеки стоеше задрямал или замислен за нещо свое, когато въпросната матрона нададе страхотен рев.

— Човек — крещеше тя с цяло гърло и притиснала се назад към седалката, сочеше към отворената и увиснала надолу врата на самолета. — Видях човек, с маска на лицето.

— Бихте ли намалили децибелите, мадам — каза мъж, който се показа на отвора на вратата. — Ще оглушея от виковете Ви — каза отново той.

— Майко мила — каза отново жената и се прекръсти.

Всички бяха сковани от ужас и изненада от появата му.

— Майка Ви няма нищо общо с мен, можете да бъдете напълно сигурна — каза отново мъжът и след секунди половината му тяло се показа от вратата. Огледа бързо пътниците и се приведе назад.

— Капитане, тук е — каза той и прекрачи вътре. Свали от гърба си дълго въже и с няколко сложни възела го привърза към най-близкото разклонение на дървото.

— Не — извика отново жената и всички гледаха учудено към нея. — Не ви познаваме, няма да влизате тук.

— Ще ме спрете ли? — попита той с досада в гласа и я погледна студено. — Така като Ви гледам, Вие определено бихте ме спряла — Последва втори оглед на пътниците и направи знак с ръка на Ема да се приближи. — Хайде мила, ти ще си първата, която ще се измъкне от тук. Колегите ми чакат долу. Слизай бавно по въжената стълба. Тук сме да ви приберем у дома, не се притеснявайте — каза той и подаде ръка на момичето.

— Защо тя да е първа? — обади се отново жената. Аз съм най-близо до вратата, аз ще сляза първа — каза тя и се надигна от мястото си, при което самолета тревожно изскърца. Всички замръзнаха по местата си.

— Да не сте посмели — извика младежа Уилям — какво искате, да убиете всички ни? Да строшите всички клони надолу и да няма как да слезем ние? Ще си чакате реда, човека знае какво прави — извика отново Били вбесен от наглостта на жената. Не стигаше, че цяла вечер ги хока, ами и сега искаше първа да измъкне туловището си навън.

Тя тромаво се отпусна на седалката и впери поглед през стъклото. Ема метна дамската си чанта през рамо, бавно се изправи и мина напред, към вратата. Мъжът й кимна с глава и тя пристъпи към края на самолета. С лек скок се хвана за стълбата и бързо започна да слиза надолу по нея. След минута бе долу и седна на земята. Един по един пътниците напуснаха самолета, докато накрая и г-жа Хъксли не се отпусна тежко на земята до тях.

Бяха военни, нямаше съмнение в това. Направиха кръг около тях и насочиха оръжия към заобикалящата ги природа. Дадоха им сандвичи и вода. След като се съвзеха, след минути, през което време мъжете ги изчакаха най-спокойно, пред тях застана мъж, който каза.

— Аз съм капитанът на групата. Сега тръгваме към брега, от който по-късно ще ви приберат. — Направи знак с ръка и мъжете бавно оформиха кордон, който да ги пази от всички страни. Групата потегли. Мина час, а те не спираха да вървят. Накрая пълната жена изсумтя и тропна с крак.

— Искам почивка. Ще ни убиете с това темпо.

— Ако желаете, може да останете и да почивате колкото сметнете за необходимо, но аз няма да намаля заради Вас. Напънете се, скоро ще почивате — каза ледено капитана им. — Момчета, продължаваме — каза студено и показа посоката, в която вървяха от час. Жената се надигна от земята и бавно пое след групата. След половин час спряха и мъжете бавно се отпуснаха на земята между дърветата. Само капитана и още един се шмугнаха в гората.

През цялото време на похода Били бе неотлъчно до Ема. Опитваше се всячески да й помогне. Веднъж й подаваше ръка, предложи да вземе чантата й, но винаги бе около нея. Никога не получи съгласие за предложената помощ. Отговорът бе един и същ. „Не, благодаря!“ Мъжът представил се като капитан бе винаги наблизо и зоркият му поглед не се отделяше от момичето, а пръстът му, винаги бе на спусъка на оръжието, което държеше в ръце.

Ема се бе разположила под сянката на едно дърво и лежеше с притворени очи мислейки, как мъжът обявил, че е капитан на групата й напомня за Джейсън. Изведнъж чу звук до нея. Бързо погледна в посоката и видя въпросният мъж наблизо. Отдъхна си и затвори очи. След секунда притвори очи се загледа в него с интерес. Той кимна на мъж от групата, който се приближи до него.

— Набери майора — каза той и мъжът извади голям телефон, който подаде на шефа си.

— Майоре, — каза той — на брега сме. Координатите можеш да получиш от капитана на превоза ни. Прибираме се — каза последно и приключи разговора. Погледна към нея и срещна погледа й. — Не се притеснявай, всичко ще е наред. Сега ще информират кубинската армия къде се намирате и след това ще ви приберат. До довечера ще си бъдете по домовете.

— Кой си ти? — Ема попита капитана, но я беше страх да изкаже предположенията си на глас.

— Ние сме призраци — каза той бавно, а широката усмивка на колегата му се показа зад отвора на маската.

— Много вярно, шефе. Ние сме невидими. Странно, как никой никога не ни помни, пък и не ни споменават никъде. Ние не съществуваме, г-це.

Момичето се замисли над думите му. Очите на капитана им обаче, не спираха да я наблюдават. Тя усещаше как я следят, а косъмчетата на врата й настръхнаха.

— Защо постоянно ме гледаш? — попита го изнервена, след като колегата му се отдалечи.

— Забранено ли е? Все пак трябва да ви предадем живи и здрави на властите — каза той тихо.

— Ами отиди тогава да наблюдаваш някой друг — каза тя.

— Искам да наблюдавам теб — каза той отново и тръгна към нея, хвана я за ръка и я поведе навътре между дърветата.

— Пусни ме — каза тя — или ще започна да крещя.

— Чудесно, колегите ми ще ми се притекат на помощ. Това ли искаш? — попита я отново.

Тя тръгна бавно след него, но след още няколко крачки мъжът спря и се обърна към нея. Ръцете му бързо обгърнаха лицето й и нежно го повдигнаха нагоре.

— Как си, Ема? Добре ли си? Побърках се от притеснение за теб — каза и устните му страстно покриха нейните. Сега вече нямаше никакво съмнение, този мъж бе Джейсън.

— Какво правиш тук? — попита тя очите й се насълзиха. — Кой си ти, всъщност?

— Дойдох за теб. Дойдох, за да те върна обратно — каза той бавно — Не знам какво да ти кажа, държах се като глупак, знам, но, когато те видях в прегръдките на онзи сополив младеж направо откачих, Ема. Съжалявам. Толкова силно те бе прегърнал, така те притискаше към себе си, съжалявам, изкарах си го на теб — шептеше във врата й и бавно прокарваше устни по нежната кожа.

— Какво правиш с тези хора, Джейсън? — попита тя шокирано. — И защо те наричат капитан?

— Тези хора са бившият ми екип и аз действително бях техният капитан — обясни той бавно.

— Кой си ти в действителност? Военен? Бизнесмен? — тя бе почти на ръба на нервен срив.

— Преди бях военен, сега съм бизнесмен. Наложи ми се да стана. Нека проведем този разговор като се прибереш, а? — попита тихо.

— А ти кога ще се прибереш?

— Много преди теб. Ще те чакам, когато ви докарат — каза шептейки в устните й, а ръцете му бяха обгърнали нежно малкото й личице и го държаха повдигнато към него.

— Пусни я веднага — чуха глас до тях — Само посмей да я нараниш.

Ема погледна в посоката с премрежени очи и видя младежа от самолета.

— Изчезвай — прозвуча рязко гласът на Джейсън.

— Да — добави друг глас и тримата погледнаха в посоката, от която се бе чул. Там бе застанал мъж от хората му. Беше се приближил безшумно на крачка до младежа и сега го наблюдаваше с кръстосани на гърдите си ръце. — Хайде, момче, идвай — каза той и тръгна, без да дочака отговор.

— Постарай се да не ни притесняват — каза Джейсън на отдалечаващият се мъж.

Той само вдигна ръка с палеца нагоре, явно знак, че ще се изпълни заповедта.

— А, как разбра, че съм тук? — попита тя учудено.

— От Джулио. Той ми каза Ема, той ми каза всичко. Знам какво си видяла онази нощ, но искам да знаеш, че отдавна нямам нищо общо с Тина. Много отдавна. — Той говореше и не спираше да я целува. — Трябва да си поговорим миличко, много подробно.

По някое време чуха тихо покашляне.

— Капитане, явно хеликоптера идва, чуват се перки — каза мъжът промъкнал се отново така тихо, както и преди.

— Идваме — каза Джейсън и с нежелание се откъсна от нея. Хвана я за ръка и я поведе към останалите.

— Не си прави труда, Джейсън. Не идвай на летището, няма смисъл. Всичко приключи — каза тя и още не се бе доизказала, когато чу познат глас.

— Аха, ето я, сега омотала и един от тия — каза матроната надменно като кимна с глава на останалите към идващата двойка.

— Завиждате ли? — попита войникът до нея.

— Ха, — каза тя и се засмя. — Мислите ли, че бих искала така да вися на врата на някой? Впита в него като пиявица?

— Едва ли някой ще успее да ви удържи, мадам — каза Джейсън бързо. — И най-коравият мъж би се огънал под тежестта ви.

Последва смях от наобиколилите ги войници.

— Идва хеликоптер — каза Били.

— Да, момче, знаем вече, чухме го преди десетина минути — каза мъжът наречен Чейс.

— Добре, че идва, няма съмнение какво би се случило — каза отново жената и кимна към панталона на капитана, който бе някак странно издут предвид обстановката. — Тя тази срам няма, снощи пред всички в самолета се съблече и след като й се нагледаха отвори бутилка уиски да се подкрепи. Обаче аз не я изпуснах от поглед — добави гордо.

Джейсън погледна невярващо момичето до себе си, а тя само сви рамене и каза:

— Има много комари, ако ме нахапят, какво ще си помислят хората като ме видят, еба ти и салона. Трябваше да си обуя дълъг панталон, пък и едва ли на някой от присъстващите му бе до това да ме гледа докато самолета висеше от дървото като заклано пиле. А за уискито… — Тя само сви рамене, а Джейсън избухна в смях, към който се присъединиха и останалите му колеги. Един от мъжете се приближи до тях и силно потупа Джейсън по гърба.

— Много се радвам, че така старателно сте се грижили за целомъдрието на госпожицата — каза Джейсън — Просто не знам как бих живял ако не беше успокоението, което почувствах след думите Ви.

Един от военните просто не издържа, седна на земята и се разтресе от смях след последните изречени думи.

Когато хеликоптера започна да се снишава, военните казаха:

— Прикрийте очите си.

Други военни слязоха от самолета и бавно се приближиха към групата.

— Радваме се, че сте добре всички.

— Капитане, благодарим Ви за помощта — каза и се обърна към мъжа в черни дрехи. — И без вас щяхме да се справим, но малко по-бавно щяхме да ги открием.

Всички се качиха на хеликоптера и той бавно се отдели от земята. Ема гледаше фигурите на брега и все още не можеше да повярва на случилото се. През цялата какофония по пристигането им, даването на показания какво се бе случило и как се бяха измъкнали от гората премина като в транс за момичето.

Късно вечерта пристигнаха на летището с всичкият си багаж. Приятелите й бяха там и я очакваха. Джейсън също. След бурните прегръдки на всички, тя ги остави и бавно се доближи до мъжа в дънки и тениска. Телевизионните камери снимаха и излъчваха репортажа на живо.

— Как си? — попита я Джес тихо.

— Добре — каза тя и отново си напомни, че компромисите заради някой друг са останали в миналото й — Нямаше нужда да идваш. Сбогом, Джес, желая ти всичко хубаво за напред.

Той не каза нищо, само взе куфара й и тръгна към изхода.

* * *

Новинарските канали излъчваха посрещането на спасените пътници от самолета паднал над Куба.

Млад мъж с отегчение чакаше приятелката му да се приготви. Изведнъж камерата се фокусира на младо момиче говорещо с рус мъж на изхода. Беше невероятно красива. Вниманието му бе привлечено сякаш с магнит. Тамита приятелката му застана до него и го докосна по ръката. Погледът му се насочи към мъжа, с който беше. „Боже“ — каза си мъжът — „това копеле, тя ли е следващата?“