Юджийн Джейк
Безсрочен договор (14)

14

Следващите дни отминаха спокойно, Ема бе забравила случката с момичето в ресторанта. Отиде в салона и Джини, момичето, което бе на информацията й подаде плик.

— Беше пред вратата сутринта — каза и сви рамене.

Ема огледа плика, нямаше подател, на него беше написано само нейното име. Отиде в малкия си офис и го отвори. Имаше писмо.

„Внимавай, малката!

Сестра ми също бе толкова щастлива през дните прекарани с него — дни, които дадоха резултат. Племенникът ми е на месеци, но бащата отказва да се поинтересува от него. Тя го гледаше сама до скоро. Сега е мъртва. От седмица. Когато отидох да говоря с него в хубавия му и подреден офис, той най-нагло ме изгони с думите, че много може да искат да имат деца от него, но е факт, че все още не е станал татко. Ти ще си следващата… Помисли, как ще се чувстваш в това положение? Сама? С детето на мъж, който се отрича от Вас? Само те предупреждавам, помисли си добре! Човек, който може да зареже собственото си дете, дали ще има скрупули към теб или някоя друга? А може би си мислиш, че си изключение?

И ти ли ще се самоубиеш?

Не се притеснявай, момиче, няма да допусна подобно нещо, постоянно съм около теб и те наблюдавам. Ще се постарая поне ти да не направиш грешката на сестра ми!

С най-добри чувства!“

В плика имаше и снимка на брюнетка подстригана на черта до ушите с дълъг бретон, която държеше в скута си сладко бебе, с тъмен мъх по главичката.

Ема изпусна писмото на бюрото. Гледаше като в транс. Какво по дяволите, бе това? Момичето родило детето се е самоубило? Но защо? Джейсън е баща на това дете? Дали наистина е така? Ако е вярно и не ги е погледнал, това означава, че едва ли не той е убил момичето. Сигурно е била в безизходица, няма друга причина да отнемеш живота си. И какъв е този кучи син, че ще я наблюдава? Неговият поглед ли усещаше във врата си? Защо тогава не застане очи в очи с нея и не й разкаже всичко?

Късно следобед, се приготвяха да отидат на вечеря, но Ема мислеше само за писмото. Бе отнесена и някак дистанцирана. Джейсън забеляза състоянието й, но нищо не каза.

Вечеряха, но Ема мълчеше през цялото време. Мъжът я наблюдаваше по време на вечерята и накрая попита:

— Какво става?

— Нищо — каза тя тихо.

— Ема, ще ми кажеш ли защо мълчиш? Какво има? Случило ли се е нещо? Моля те, кажи ми, знаеш, че винаги ще ти помогна стига да знам какво става — каза Джейсън наблюдавайки я.

Тя бръкна в чантата си и извади сгънатото на две писмо и леко го плъзна по масата към него.

— Това беше тази сутрин пред салона — каза тя тихо.

Джейсън го прочете и го хвърли на масата.

— Тотални глупости. Не им вярвай — каза и бодна следващата хапка от чудесната торта, която имаха за десерт.

— Не мисля така, Джес. Момичето е мъртво. Едва ли ще се самоубие човек ако не е в безизходица.

— Глупости — каза той и я погледна. — Може да е била наркоманка, шизофреничка, да изброявам ли още?

— Не знам, Джес — каза тя тихо. — Мисля, че трябва да си направиш тест за бащинство.

— Какво? — попита той изумено. — Казах ти, нямам нищо общо с това дете. Как да ти го кажа, за да го разбереш?

— А аз мисля, че имаш — каза тя и го погледна, докато с вилицата продължаваше да рови в недокоснатата си вечеря. Ако се окаже, че ти си виновен за смъртта й, как ще се почувстваш? — замълча, без да очаква отговор от него, а и не получи такъв. — Сякаш със собствените си ръце си я удушил — добави тихо.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита я с присвити очи. — Трябва да се чувствам виновен всеки път, когато някоя откачалка се самоубие? Или да осиновявам децата на самотните майки, защото си търсят богат татко? Това ли се опитваш да ми кажеш, Ема? Няма да стане, това дете не е мое, казвам ти го за последен път. Няма повече никога да дискутирам тази тема. Ясно? Повече не повдигай този въпрос пред мен.

Тя само поклати глава и продължи да гледа в чинията си.

Вечерта мина в мълчание и тягостна тишина. Когато накрая си легнаха той я придърпа в обятията си, но тя му обърна гръб и вторачи поглед в стената срещу нея.

— Какво става? — попита учуден.

— Нищо, трябва ми малко време, искам да помисля.

Джейсън въздъхна и издърпа ръката си. Легна по гръб и сложи ръка под главата си.

— Джес — каза Ема тихо.

— Да — чу се гласа му.

— Ако забременея няма да махна бебето.

— Това е ясно, но няма такава опасност. Ще забременееш, когато кажеш, че искаш дете. Преди това… Можеш да бъдеш спокойна.

Рязко стана от леглото и набързо се облече. Взе ключовете на колата и входната врата се затвори с трясък зад него. Минути по-късно, в тишината на спящия вече град, Ема ясно чу звука от мощния двигател на Ламборджинито. Тя бавно стана и облече халата си. Погледна температурата на централния климатик и увеличи градусите. Запали цигара и опря чело в студения прозорец на дневната. Толкова харесваше гледката от апартамента му, но в момента не виждаше нищо. Сякаш умът й бе зациклил на една-единствена тема — детето и мъртвата му майка…

На следващия ден отиде в салона и каза на Джини.

— Ако чуеш някъде да дават апартамент под наем, обади ми се, моля те.

— Една моя приятелка ми бе споменала, че в блока, в който живее дават един под наем, но нямам представа как изглежда.

— Обади й се и я попитай, ще отида да го видя — каза Ема.

След половин час вече бе в таксито и пътуваше към ъгъла на Бродуей и Източна 23-та. Оказа се, че апартамента се намира на 9 етаж, малък и кокетен, а гледката бе за милиони. Виждаше се и „Дженерал Уорт Скуеър“ а заведенията по малките площадчета бяха в краката й… Имаше какво още да се желае в новия й дом, но като за начало я устройваше идеално. Предплати наема и взе ключовете от собственичката. Върна се в жилището на Джейсън и набързо събра багажа си. Остави му кратка бележка „Имам нужда от време да обмисля всичко“. На излизане остави ключовете на портиера.

На обед Джейсън се обади, но Ема не му вдигна. Точно след половин час той бе в салона, в тъмносиния си костюм, бяла риза и искрящо синя вратовръзка.

— Какво става? — попита вбесено.

— Изнесох се от апартамента ти — дойде спокойния отговор.

— Моля? — попита шокирано мъжът.

— Трябва да помисля, да обмисля нещата.

— Какво трябва да мислиш? Ясно. Аз съм извергът изоставил детето си и същият онзи изверг, заради който жените се самоубиват. Я сега ми обясни, кое от двете те накара да се изнесеш. Фактът, че някаква се е самоубила, или факта, че може да съм зарязал детето си? Кое те кара да бягаш като подплашена кошута? Възможността да те сменя с друга? Идеята, че може да имаш дете от мен? Помисли върху това, мила моя, не мисли за глупостите на хората. Изправи се срещу собствените си страхове…

Той излезе и повече не се обърна назад.

* * *

Първа се обади Алекс, майка му. Беше разбрала, че се е изнесла и разбира се, причината, която я бе накарала да стигне до там. След това и Теодор. Накрая Брандън. Всички казваха, че това е грешка, че Джейсън не би постъпил по този начин, че не е такъв.

Същият този ден Джини се обади и й каза, че някакъв мъж я чака в салона. Тя пътуваше натам, когато асистентката й съобщи новината.

Влезе в салона и веднага видя огромният мъжага, който стоеше на едно от канапетата, някак не на мястото си в салона за красота. Погледна към рецепционистката и Джини само кимна с глава към посетителя.

— Здравейте, търсили сте ме — каза на мъжа.

— Здравей, аз съм Чейс. От днес съм ти назначен за охрана.

— За охрана? — попита тя учудено.

— Да, Джейсън иска да те охранявам заради писмото, което си получила.

— Благодаря, Чейс, но нямам нужда от охрана — каза тя.

— Вижте, г-це Ема, аз ще бъда до Вас независимо дали го искате или не. Можем да го направим по-лесно и за двама ни, а може и да стане по трудния начин, и в двата случая няма да се отделя от Вас.

— Имам ли избор, Чейс? — попита тя с наклонена глава.

— Не мисля, г-це Ема — каза мъжът сериозно.

— Добре тогава, Чейс, забрави госпожицата, само Ема, ако обичаш — каза и се засмя.

— Обичам умните жени — каза мъжът и също се засмя.

— Ще живееш при мен, имам една свободна спалня. Искам само да те предупредя, че не желая да се споменава името на човека, който те е наел да ме охраняваш.

— Няма проблем, Ема — каза й мрачно.

Оказа се, че Чейс бе приятен човек, винаги готов да й помогне и не натрапващ се. Понякога с удоволствие гледаха заедно филми и вечеряха в апартамента й. Само за три дни станаха добри приятели. Дори забеляза, че Джини, която бе трудно да впечатлиш по какъвто и да било начин, на няколко пъти се бе изчервявала заради комплиментите на охранителя й, освен това няколко пъти идва неочаквано с готова храна.

Няколко вечери след това, докато приготвяше вечерята им, Ема го чу да говори по телефона.

— Не, аз ще му се обадя — каза и след малко отново чу гласа му.

— Здравей, Джес, за нашия човек, вече знаем къде живее и кой е всъщност. Момчетата го следят от три дни — замълча и след малко продължи — не, Били се е качил в пикапа му и по сигнала на GPS-а са го проследили. Да, Джес, направо с контейнера са го спипали, докато е изсипвал съдържанието му в реката. Момчетата да го прибират или ще се обаждаш на властите? — явно слушаше, защото след малко добави: — Добре, Джес, ще продължат да го следят докато кажеш, но останалите, освен Били и Хари, ги пращам да се прибират. Да, Джес, тук всичко е ОК — каза и погледна към момичето в кухнята.

Когато разговорът приключи, Ема се усети, че през цялото време е стояла и слушала.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да, всичко е ок. Набарахме го копелето — каза охранителя й до нея.

— Копелето? — попита тя и повдигна вежди.

— Набарахме го докато изсипва радиоактивните отпадъци в реката, сега само остава Дже…, ааа нашият човек да се обади и да раздвижи влиятелните си дружки. Да се надяваме, че скоро ще се решат проблемите със замърсяването.

* * *

Бяха минали две седмици от изнасянето й от жилището на Джейсън. Брандън стоеше на дивана до Ема.

— Сладкишче, моля те, чуй ме, Джес е много променен. Той е друг човек, мила, и то заради теб. Никоя друга не е била толкова дълго с него, никоя не е живяла с него, разбираш ли? — Брандън бе много сериозен — Виж мила, едва ли е вярна тази работа с детето.

Докато Брандън разпалено обясняваше на Ема, че брат му се е променил и няма нищо общо с човека, който беше преди, Чейс безучастно слушаше подпрян на касата на вратата.

— Престани Брандън, майка ти си тръгна преди час от тук и също се опитваше да ме убеди в това. Какво следва после? Да дойде и баща ти? Кристин? Цялото семейство ли ще се изреди да ме убеждава, че той е невинен? Той самият мълчи и не казва нищо, а останалите се държите така, все едно това дете е ваше — момичето крещеше вече от яд. — Виж какво, не ми пука дали има дете или не, отношението му към момичето ме притеснява и сигурността му, че детето не е негово. След като е толкова сигурен защо не си направи тест за бащинство? Ами ако наистина Бенджамин е негов син? Какво ще стане? Ще го остави ей така да израсне? В беднота? Без баща? Това ли се опитвате да ми обясните? Той е сигурен, че не му е дете и точка, всички трябва да вярваме, че е така, само защото Джейсън не предполага, че някой от палавите му приятели можа да си е свършил работата?

— Ема, — каза Чейс — мога ли малко да те прекъсна, и да Ви кажа нещо, което никой от двама ви не знае за човека, когото всички претендирате, че познавате? — попита Чейс бавно.

— Кажи ни, да чуем ти какво ново ще разкажеш за него — каза Брандън.

— Нямам намерение да слушам нищо, отвратена съм от него. Как може да е толкова коравосърдечен, че да направи подобно нещо? — каза Ема, стана от дивана и се насочи към спалнята си.

— Ема, ела моля те — помоли я Брандън — Обещавам, само ще изслушам Чейс и си тръгвам, няма повече да те убеждавам в нищо — каза мъжът и набра номер от телефона си. — Мамо, качи се горе. Ела тук — каза Брандън и прекъсна връзката.

— Секунда, Чейс, майка ми ще дойде веднага. Нека и тя чуе това, което искаш да ни кажеш.

Александра Монтгомъри почука на вратата само след минута. Брандън отвори и каза:

— Седни мамо, Чейс е бил колега на Джес, и иска да ни разкаже нещо, което никой от нас не знае за него, или поне той твърди така.

Алекс се настани на дивана до фотьойла, в който се бе настанила Ема и кимна с глава.

— Ще ви разкажа за последната ни мисия заедно — каза той и се загледа през прозореца.

И тримата го погледнаха с любопитство.

— Бяхме в Афганистан. Каменистите планини и склонове бяха нажежени от високите дневни температури. Вечер ставаше студено, но напечените от слънцето камъни продължаваха да отделят топлина и едва около полунощ, можехме да поемем нормално въздух и да усетим хладината на пещерата, в която бяхме вече три дни. Пребивавахме, защото в планините на Афганистан животът е много труден. Имахме късмет, че колегите ни откриха чрез сателита малка пещера, която с мъка побираше петима от нас. От три дни бяхме разделени на две групи, едните денем пазеха пещерата и околностите й, докато останалите вътре спяха, защото всяка вечер те бяха черните сенки в нощта, които наблюдаваха мястото, на което държаха в плен невинни граждани. „Невинни“ бе твърде силна дума, защото хората, които трябваше да изкараме обикновено не бяха никак невинни. Невинните хора не ходеха на срещи с талибаните. В случая бяха мъж и жена. Той бе търговец на оръжие, и трябваше да го изкараме от там. „Невредими“ бе заповедта, която получихме.

„Чия ли пионка бе той? В играта на кого играеше? Кой определяше хода на пешките?“ тези въпроси си задавахме.

Пещерата, в която държаха пленниците, бе съвсем близо до нас, но охраната бе толкова засилена, сякаш скапаните талибани усещаха, че нещо ще се случи. Да, щеше да се случи, при това много скоро, най-вероятно следващата вечер. Всичко зависеше от това в какво състояние щяхме да ги намерим. Ако бяха добре, сами трябваше да тичат към свободата си, но ако бяха ранени или изтезавани трябваше да им помогнем. Това, което можехме да направим за тях на място, щяхме да го сторим, но ако имаше сериозно ранени трябваше да ги закараме на един определен адрес, в разнебитена къща, в която щяха да ги очакват. Планът беше, ако имаше сериозно ранени да тръгнем с камиона на противниците ни, а когато навлезем в по-полегатата част на планината ние самите, на гръб или с носилки щяхме да отведем пленниците на определеното място. Там вече щяха да се погрижат за тях, а ние щяхме да се върнем обратно по начина, по който бяхме дошли. Незабележими от никой, черни сенки в нощта, бързо и светкавично придвижващи се, убиващи мълниеносно и безшумно. Всеки един от нас е перфектната бойна единица, а всички заедно — специалните части, ние бяхме тюлените обучени на борба с всеки вид оръжие и в ръкопашен бой. Ние бяхме един от секретните отряди, АЛФА. Нас ни пращаха там, където работата трябваше да се свърши чисто и без свидетели. Там, където някое правителство дърпаше конците, но трябваше да остане в сянка. Тогава пращаха нас, отряд Алфа.

Ема бавно впери поглед в гърба на разказвача. По лицето на Алекс се стичаха сълзи, а Брандън слушаше съсредоточено.

— Късно същата нощ — продължи Чейс — Хари свързочника, извади малкия лаптоп и когато го включи, на монитора му се показа съобщение получено от спътника, с който поддържахме връзка.

„Имаме съобщение, момчета. Нека видим кой се притеснява за нас — каза той отново и сам се засмя на шегата си. Когато го отвори и видя съобщението, погледът му бавно се отправи към капитана.“

„Джес, викат те обратно, веднага — каза в недоумение. Всички мъже погледнахме към свързочника.“

„Какво по дяволите, означава това?“ — попита Джес.

Свързочникът бавно прочете на глас:

„До Джейсън Монтгомъри, оперативен капитан на отряд Алфа 5, незабавно да се отправи към базата на американската армия намираща се в най-голяма близост до мястото на групата. Незабавно“. Всички погледнахме Джес, както го наричахме помежду си.

„Тръгвай, Джес, ще довършим операцията без теб“ — казах му.

„Не — последва тихият му отговор. — Първо ще довършим работата тук, едва след това ще замина — каза бавно и твърдо. — Няма да ви оставя сами тук, в тази прокълната от Бога земя. Опитай да се свържеш с майора — каза той на свързочника.“ Хари започна да набира номера на майора чрез сателитна връзка от специалния мобилен телефон в раницата му и подаде апарата на капитана.

„Майоре, какво става? — попита Джес в слушалката. — Генерал Уилкинсън? — попита тихо Джейсън, а кръвта се отдръпна от лицето му, когато чу кой го изисква обратно. — Майоре, обади се вкъщи, нещо се е случило щом генерала ме вика — каза рязко. — Ще чакам да се обадиш, и няма да тръгна от тук, преди да приключим работата — каза и прекъсна линията.“ — Всички вперихме поглед в него.

„Най-добре тръгвай, Джес — каза единият от мъжете опрял се на стената. Погледът, който срещна обаче, бе стоманен. — Да ги измъкнем тази нощ, а? — каза той отново“ и всички ние закимахме с глава.

„Не, — каза тихо Джейсън. — Не сме подготвени да атакуваме веднага, може да се случи всичко, не искам да рискуваме — каза тихо опрял глава на стената и затворил очи.“

„Какво си седнал да се притесняваш за пионките на големите играчи? Те сами са се насадили на тези пачи яйца — казах му отново.“

„Въобще не ми пука за тях — каза тихо капитанът. — Пука ми за вас. Не желая да ви се случи нещо, искам следващата събота заедно да се напием и да сваляме мацки.“

„Че кой е казал, че няма да се напием? — попитах отново, настанил се срещу него“ Телефонът звънна.

„Майорът — каза свързочника и подаде апарата на Джес.“

„Какво става, майоре? — попита той — Какво му е? — последва веднага въпрос — След като приключим тук, майоре, не мога да оставя колегите си сами — каза той отново като натърти на думата колеги — Ти само се погрижи да се приберат момчетата. Ако има проблем, аз лично ще се обадя на генерала, той ще уреди незабавно превоза ми. Ще ти се обадя, когато тръгна към най-близката база — и връзката приключи.“

Ние се изправихме като че по знак. „Явно следва начало на бойни действия — каза свързочника и събра техниката си в чантата, като се ухили на капитана с надежда“

„Не — каза той сериозно“ В пещерата бяхме осем от десет членната група. Двамата снайперисти бяха останали на пост някъде отвън, за да пазят живота ни. След кратък, но ясен спор, в който всички гарантираха на Джейсън, че няма да има проблеми и операцията ще завърши по план, отговорът бе категоричен.

„Не. — И това бе заповед, която нямаше да се промени, каза Чейс. — Атакуваме утре вечер — каза той твърдо. — Чейс, ако баща ти е с инфаркт и нямаш под ръка генерал, който да ти се обади, как ще научиш? А ти Дон? Бил? — с всяко произнасяне на име погледът му се устремяваше към мъжа притежаващ го.“

Александра изхлипа на дивана, а Брандън й подаде салфетка.

„Операцията протече по план — продължи Чейс. — Мъжете стоящи на пост около пещерата бяха обезвредени за минути. За наше щастие пленниците не бяха измъчвани. Имаше моменти, в които бягаха по-бързо и от нас самите. Всички гледахме учудено жената, която бягаше на токчета. Не й пречеха нито камъни нито насипи. Бягаше, сякаш за удоволствие. Можехме да се закълнем в най-святото си, че ние самите щяхме да си изпочупим краката ако трябваше да бягаме със същите обувки. В шест часа на следващата сутрин Джейсън се обади на майор Тайрън, за да му каже в коя посока тръгва, и в коя база ще се появи до час. Изгледахме го невярващо, когато чухме времето, за което каза, че ще се яви в базата. Той обаче, спокойно сложи раницата на гърба си и погледна компаса на часовника си. На сбогуване ни каза:“

„До събота, момчета. — Махна ни с ръка и в лек бяг тръгна в посока на базата. С тази скорост Джес можеше да бяга с часове. Не се изморяваше и следеше с погледа на ястреб ставащото около него, неслучайно бе избран за капитан, винаги е притежавал страхотна физика и издръжливост.“ — Това беше последната мисия на Джес — каза Чейс. — След това започна да се изявява на друго бойно поле.

Ема слушаше притихнала на дивана.

— Да, — каза Алекс тихо — това бе преди 5 години. Късно следобед той пристигна в болницата в Хюстън. Това вероятно е било най-трудното решение, което е вземал през живота си. Да зареже девет безумно смели мъже някъде в Афганистан или да изостави баща си, вероятно на смъртното му ложе.

— Да, това бе голяма дилема за него, защото отговаряше за живота ни — Чейс ги изгледа един след друг и седна върху перваза на прозореца.

— След това той много се промени, — каза Алекс — когато пристигна в болницата, компанията беше пред фалит. Брандън — тя замълча и подсмръкна отново — въобще не знаехме дали е жив и от изтърсака на семейството, Джес стана главата му. Всички зависехме от него, баща му беше на ръба между живота и смъртта. Продаде спортният си Мерцедес, пистовият мотор, който така ме ужасяваше и вилата ни в Аспен. Тео бе започнал да строи завода, за да може Джейсън да го поеме и да се оттегли от армията. От притеснения, че Брандън е в неизвестност и очакването всеки момент да се обадят да ни съобщят, че Джейсън е убит някъде, баща му се срина и получи масивен инфаркт.

— А тъй като аз изтеглих огромна сума пари от сметките ни, за да закупя два нови газови терена, брат ми се е оказал с вързани ръце пред сключените договори за завода, без пари и пред фалит — продължи Брандън разказа.

— Ема, сега ще чуеш ли това, което искам да ти кажа? — попита я той — Преди време, в Маями ти казах, че аз съм причината Джес да се превърне в това, което е. Нека ти разкажа, Ема, — каза той умолително.

Ема само поклати глава в знак на съгласие.

— Имах приятелка, Анабел. Беше страхотна, поне според мен. Влюбих се до полуда в нея и в един момент тя се оказа смисълът на живота ми. Давах всичко за нея, Ема, бих продал и семейството си, за да задоволя капризите й. Бях я отрупал с накити и всичко, което може да се купи с пари. Апартамент, кола, всичко, абсолютно всичко, което би си пожелала една жена. За внимание и любов няма да говоря, то е ясно. Накрая се сгодихме. Седмица преди сватбата тя ми каза, че няма да се омъжва за мен, защото се е запознала с някой и иска да е с него. Бях съсипан. Физически, психически и емоционално. По всеки един начин, за който си помислиш, аз бях унищожен. Намерих утеха, но в уискито. С него ставах и с него лягах. И така месеци наред. Освен всичко това, излизах с колата, когато бях най-пиян.

Тишината в стаята можеше да се реже с нож. Всички слушаха внимателно разказа на Брандън.

— Просто не виждах смисъл да живея. Родителите ни се обичаха от толкова години и заедно бяха преживявали добри и лоши дни, Кристи беше отишла в колеж, а Джейсън го нямаше. Той отиде в армията. Всеки един бе поел пътя си, а аз… — замълча и след малко продължи — тогава така мислех, докато един ден Джейсън не се върна. Той разбира се, знаеше в какво състояние ме остави, но когато се върна аз бях на същото място. Не бях мръднал и на сантиметър, близо шест месеца само се наливах с уиски. Опита се на няколко пъти да ме изведе с него, но накрая се качваше на мотора си и заминаваше, а аз оставах отново сам у дома, с бутилката в ръка. Една сутрин ме завари рано-рано с бутилката. Писна му и започна да ми крещи. Накрая, след като му теглих няколко псувни, ме преби. Мамка му, той винаги е бил корав, но не очаквах, че аз съм станал толкова слаб. Свестих се в болницата, на системи и потрошен. Джес дойде при мен и каза:

— Сега заминавам, и когато се върна, ако те заваря отново в това състояние ще те довърша. Думите му бяха: „Ще ти откъсна главата, ще те обеся на собствените ти черва, а след това ще те излежа, копелдак такъв.“ — Брандън се засмя, а Алекс гледаше шокирано — Това ме отрезви окончателно. Ако не беше братлето ми, сега не знам в какво състояние щях да бъда. А това ми напомня, че все още не съм му благодарил, че ми спаси живота.

Алекс отново изхълца през сълзи. Брандън й подаде друга кърпичка и се облегна на дивана.

— След това — продължи той — просто заминах. Исках да открия себе си, да разбера защо бях реагирал по този начин и други, мои си неща. Или с две думи, просто избягах. Поне имам смелостта да си го призная, Ема, но тогава така мислех, умът ми бе прецакан от уискито. Както и да е, — каза той и въздъхна — първо отидох в Мексико, след това в централна Америка, южна Америка и накрая стигнах до Аляска. От живота на местните от глада и мизерията, която видях се върнах на себе си, осъзнах много неща за живота и накрая се прибрах.

Александра хлипаше на дивана и синът й и подаде цялата кутия със салфетки.

— Когато се върнах, последва жесток скандал между нас двамата. Бях изиграл огромна сума на хазарт, имайки достъп до семейните сметки. Двамата се сбихме жестоко и бяхме наранени, но не сериозно, Джейсън има малък белег до окото си, а аз, този — каза той и показа малък белег на брадичката си. — В крайна сметка Джейсън ме нарече непрокопсаник, а аз му заявих, че съм купил два нови терена със залежи на газ. „И с какво плати сондажа? Нещастник, как може да вършиш подобни глупости? — избухна той срещу мен. — Защо, вместо да твориш простотии не вземеш да се изкъпеш?“ — Това не е твоя работа, ето ти данните от първоначалния сондаж. — Тогава му хвърлих документите. Джейсън ги гледа известно време и ме погледна учудено. — А дали съм непрокопсаник, не е твоя работа — казах му ядосан. — „Да, обаче профука фирмените пари по хазарт, нали?“ — скочи отново срещу мен — Да, така е — казах и свих рамене. — По курви и хазарт, но след това си ги върнах обратно, е, разбира се, не веднага… — казах отново. — Все едно със семейните пари съм купил и двата залежа.

Сред настаналата тишина се чу само изхлипването на Александра.

— Това се случи между нас, след като се върнах. Той е прав, Ема, аз бях виновен за всичко.

— А Анабел? — попита тихо Ема.

— Тя не ме интересува повече. Дойде при мен, след като се прибрах, извинява ми се и каза колко съжалява, но единственото, което й казах, бе: „Сбогом, Ана!“

Всички мълчаха. Всеки от присъстващите си мислеше за негови неща, а Ема просто възприемаше ситуацията и това, което научи.

— Той е такъв заради мен, Ема — продължи след малко Брандън — Преди не беше такъв гадняр. Когато аз се пропих, Джес се промени. Понякога си мисля, че го е страх да не му се случи същото, но с тази разлика, че той няма да се пропие. Тогава започна да сменя жените постоянно, но ти си различна, Ема. Той е луд по теб. Откачил е тотално, каза ми, че ще ме убие ако започна да те свалям. Разбираш ли, не ме е страх от него, мога да съм му достоен противник, но преди никога не се е интересувал дали някой друг сваля мацките, с които е. Знаеш ли, че ти си първата, която е била в апартамента му? Никоя друга не е припарвала в дома му. Какво още да ти кажа, за да разбереш, че брат ми те обожава? Какво?

— Трябва да помисля, Бран. Не ми казвай нищо. Толкова много информация… та аз не зная нищо за него. А и едва ли той знае нещо за мен. Знае за Матю, разбира се, но…

— Кой е Матю? — попита майка му.

— Матю е бившият ми приятел — каза тя бавно. — Знаете ли, сега разбирам защо бе това изнудване от Джейсън. Това, да живея с него. — Тя скочи от дивана и започна да обикаля стаята. — Живеех с него, с Матю, — уточни тя — мислех, че бях влюбена в него, но много скоро страхът измести любовта. Бях манекен на бельо, постоянно бяхме канени по коктейли и партита. Матю бе начинаещ актьор, но нямаше участия. Ясно е, че парите вкъщи носех аз, за него вероятно е била неприятна мисълта, че е издържан от мен и скоро започна тормоза. От обичана, се превърнах в курва, която заради коктейлите си намираше участия. Накрая каза, че съм проститутка и ме преби зверски. Явно след побоя съм припаднала, защото когато се свестих бе ден, а него го нямаше.

Чу се изскърцване със зъби от Чейс.

— Събрах си нещата и си извиках такси. Отидох в мотел извън града и зачаках сините да минат. Тогава си дадох сметка какво правя и как живея… Тъй като имах снимки, на които не се явих, а в този бранш те заменят много бързо, реших, че повече няма да се снимам, а ще направя студиото. Свързах се с познат, много добър фотограф. Той ме гледаше скептично, когато му предложих без пари да се погрижим за външността на момичетата, но после това се оказа много добра идея. Родителите ми, разбира се, бяха в неведение за случващото ми се, на драго сърце ме подкрепиха за идеята за салона. Така направих студиото за красота. Отначало бе трудно, но след това нещата потръгнаха. — Ема замълча. — През месеците, в които живеехме заедно с Джейсън, никога не ме е било страх от него. Той никога не ме заплаши, не ме обиди или удари. Напротив, чувствах се на сигурно място с него. Особено след като видях сблъсъка на Матю със стената. Едва след като видях как Матю висеше като парцал в ръката му — при думите й, Чейс се усмихна хищнически — си дадох сметка какво е направил той. Но тогава не го осъзнавах. Сега знам, Джейсън ме излекува от нежеланието ми да имам отношения с другия пол.

— Трябва да помисля — каза Ема след малко и отново седна на дивана.

— А ние трябва да си ходим — каза Алекс и стана. — Идваш ли, Бран? — попита синът си.

Той кимна с глава и каза:

— Ема, нали знаеш, че можеш да ми се обаждаш, за всичко и по всяко време?

— Да, Бран, благодаря — каза тя замислено и дори не чу затварянето на вратата, когато те напуснаха апартамента й.

— Какво ще стане сега, Брандън? — Алекс попита синът си в асансьора.

— Не знам, мамо, надявам се нещата помежду им да се оправят — каза мъжът и нежно прегърна майка си.

— И аз, миличък, — каза тя тихо.