Пиер Байяр
Как да говорим за книги, които не сме чели (9)

Глава трета
Пред писателя

В която Пиер Синиак показва, че може да се окаже важно да внимаваш за думите си пред някой писател, особено когато той не е чел книгата, на която е автор

Има и по-лош вариант от това да се окажеш пред преподавател, който не е запознат с материала, за който изнася лекция. Това е да бъдеш изправен пред лицето, което е най-заинтересовано да има някакво мнение за книгата и най-добре знае дали му казвате истината или не. Накратко: самият автор на книгата, за когото априори се счита, че я е чел.

Някои ще сметнат, че трябва да си роден на черен петък, за да се окажеш в такава ситуация. По принцип е така — можеш да изкараш целия си живот на не-читател, без да срещнеш и най-незначителния писател; още по-малко вероятно — да попаднеш на някакъв неизвестен автор на книга, която не си чел и да претендираш пред него, че я познаваш.

Всъщност всичко това зависи най-вече от професионалния контекст, в който живееш. Литературните критици са принудени да посещават редовно места, където се срещат писатели — още повече че двете дейности се пресичат. Тази ограниченост на средата, в която се движат и едните, и другите — които най-често са едни и същи, прави така, че, коментирайки дадена книга, нямат друг избор, освен да говорят само най-хубавото за нея. За мое нещастие, същото се отнася и за преподавателите в университетите. Малко са тези мои колеги, които, щом издадат книги, да не се считат задължени да ми ги изпратят. Така всяка година се оказвам в деликатната ситуация да давам мнението си на автори, познаващи текстовете, които са написали и които освен това са опитни критици, способни да преценят в каква степен наистина съм ги чел и дали просто не им разказвам историйки.

* * *

„Двусмислени“ — точно това е най-подходящото прилагателно, с което бихме охарактеризирали изказванията пред публика на двамата герои от известния криминален роман „Фердино Селин“^[1] на Пиер Синиак. Дошен и Гастинел, двама автори на бестселъра „Кафявата жава“^[2], които са поканени за участие в литературно предаване, се държат пред водещия по начин, който най-малко може да бъде определен като странен. Изглежда като че ли и единият, и другият предпочитат да не отговарят на въпросите, зададени им по повод книгата, за която те априори би трябвало да се поздравят, защото тя им носи богатство и е главната причина да бъдат поканени в телевизията.

По-младият от двамата автори, Жан-Мари Дошен, персонаж много висок на ръст и слаб, се чувства явно не на място в това предаване:

„Дошен изглеждаше все повече на ръба на съня. Явно му беше трудно да поддържа разговора. Пред камерите той бе колеблив, не на мястото си и почти никога не довършваше кратките изречения, които все пак изтървеше.“^[3]

Умората не обяснява нищо. Всъщност има една-единствена причина Дошен да изглежда по израза на разказвача „повече от отнесен“^[4] по повод на собствената си книга. И това е, че Гастинел — физически толкова импозантен, колкото другарят му е хилав, си е присвоил правото на съавтор.

Потърсен от Дошен като издател и прочитайки ръкописа, Гастинел усеща веднага, че държи в ръцете си една силна книга и решава да се включи като съавтор, без да е добавил в нея и ред. За да си осигури съгласието на истинския автор, той го шантажира. За това Гастинел използва девойка — съблазнява я на бал, после я отвежда с пияния Дошен в селската си къща. Там изнасилва момичето и го прегазва с колата си. После заснема Дошен надвесен над трупа, в който вече е подпъхнал и документите му за самоличност. Така кльощавият писател се оказва под постоянната заплаха да бъде обвинен чрез касетата, която Гастинел крие грижливо, за убийство, което не е извършил, но което е допуснал да стане с бездействието си. Така той е принуден да изпълнява всички прищевки на издателя, който си е осигурил половината от авторските права на книгата срещу своето мълчание.

* * *

Присвояването на ръкопис, в който не е написал и един ред, съвсем не поставя повече морални проблеми пред Гастинел, отколкото извършването на убийството. Все пак той се чувства некомфортно да говори за книгата пред публика и е наложил на водещия да не споменава в предаването съдържанието й. И когато въпросите стават прекалено конкретни и се приближават опасно до текста, той не се колебае да му напомни в ефир за уговорката им:

„— Не забравяйте малката сделка, която сключихме преди предаването. На никаква цена Дошен и аз не искаме да дефлорираме интригата на нашия роман. Ако не ви пречи, дайте да говорим повече за авторите. В крайна сметка мисля, че това интересува повече телевизионните зрители.“^[5]

Поведението на Гастинел е още по-учудващо, като се има предвид, че той е добър говорител и не изпитва никакво затруднение да коментира бъдещия втори том на „Кафявата жава“. Дори разказва няколко епизода!… Очевидно за него и дума не може да става да се говори за произведението на Дошен в присъствието на последния.

Всъщност тази предпазливост на Гастинел е съвсем оправдана. Ако той желае да не се говори за книгата, то не е защото не я е чел (като много от действащите лица в нашата книга), а защото Дошен, който е авторът, не я е чел. Всъщност романът на Пиер Синиак пресъздава една невероятна история, където Гастинел говори за книга, която е чел, но не е писал, а Дошен представя книга, която е писал, но не е чел.

За да разгадаем ситуацията, в която се намират двамата герои в тази въвеждаща сцена, трябва да знаем, че Дошен не е жертва само на една клопка — шантажът, който му скроява Гастинел. Вторият капан е разкрит ретроспективно едва в последните страници на романа. Ако първата ни обяснява странното поведение на Дошен, втората ни позволява да разберем държането на Гастинел.

Докато работи по ръкописа на „Кафявата жава“, Дошен е без постоянен адрес и е приютен от Селин Фердино, съдържателката на един съмнителен хотел. Едва запознала се с началото на романа, тя е обхваната от ентусиазъм и пришпорва Дошен да го завърши и публикува. Дори му предлага помощ — всеки ден тя преписва на машината си на чисто сътвореното от писателя.

Проблемът е, че тя се възползва от позицията си на технически сътрудник и написва един съвсем друг роман. Всъщност тя заменя малко по малко произведението на Дошен, запазвайки единствено заглавието, епохата, в която се развива действието и малките имена на двата персонажа, които са деца. Така ден след ден Селин подменя зле написаните и неподлежащи на публикуване страници на Дошен с един много по-качествен текст, на който тя е автор.

Защо прави това? Какъв е интересът й? Името Селин Фердино всъщност визира Селин Фьоан — известна колаборационистка от времето на окупацията на Франция от хитлеристите. Тя е решила да публикува своите мемоари от този период на историята с цел шантаж над няколко души, които кротко са си устроили един безоблачен живот. Самата тя при освобождението от германците е дала дума да не разказва това, което знае, срещу ангажимент за своята безнаказаност. И тъй като не може да публикува спомените си за онова време, без да бъде идентифицирана, на нея й хрумва гениалната идея да използва за това ръкописа на своя гост. Всъщност той се явява не само име-носител, но и книга-носител. По този начин тя публикува своя ръкопис под негово име и без негово знание.

Така двата текста, носещи едно и също заглавие, са в постоянно движение из романа на Пиер Синиак — заместват се един друг постоянно по страниците. Дошен, както и читателят, не разбира как неговият собствен текст, който той намира за отвратителен, може да предизвика възхищението на цялата критика. А тя всъщност има достъп до другия ръкопис — този на Селин. Именно затова Гастинел няма никакво желание да конкретизира книгата в присъствието на Дошен, страхувайки, че последният ще си даде сметка, че не я е чел.

Така Дошен се оказва в ситуация да се изказва за книга, която не познава, а в същото време е убеден, че е неин автор. Обратно на Роло Мартин, който знаеше, че не говори за същия автор, когото обсъждат читателите на срещата, Дошен не знае, че присъства на диалог на глухи, а Гастинел прави всичко възможно (включително се погрижва в Дошен да не попадне екземпляр от издадената книга), за да му попречи да разбере, че „Кафявата жава“ всъщност не е „Кафявата жава“.

Особено важно за Гастинел, който е чел книгата, но трябва да попречи на втория автор да бъде конкретен, страхувайки се, че така ще открие по реакциите на водещия замяната на ръкописите, е всички изказвания по време на предаването да останат възможно най-двусмислени. Един от вариантите е да говорят за всичко друго, но не и за текста — например за биографията на авторите и за продължението на романа.

Другата възможност, от която умело се възползва Гастинел, е да се говорят повърхностни неща, които са общи и за двете книги. Това са периодът на Окупацията, който служи за декор на двете произведения и Мак и Мимил, двете деца-герои на романа, които Селин се е погрижила да остави в своята версия на „Кафявата жава“:

„Водещият искаше да се върне към задачата си: очевидно гореше от желание да говорят за романа. Гастинел го нахока, после склони, въпреки всичко, след като изпусна разкъсваща въздишка, да каже две-три думи за произведението… Всъщност се съгласи да каже две-три дребни неща — малко компрометиращи, все същата маниакална грижа да не дефлорира интригата — за този Макс и този Мимил. После дебелият автор важно насочи разговора, като че ли той бе водещ на минидебата, за окупацията на Париж по принцип, хайките, ограниченията, опашките пред лошо заредените магазинчета за хранителни продукти, затъмняването на прозорците вечер от страх от въздушно нападение, списъците със заложници, разлепени по стените, анонимните доноси и цялото опяване за ежедневната мизерия на тези четири безкрайни години. В крайна сметка, не ставаше въпрос да се говори, за да не се каже нищо, тъй като тази злокобна атмосфера постоянно присъстваше в произведението.“^[6]

Да останат при общите неща за двете деца или при основния фон, присъстващ и в двете произведения, е единственият изход за Гастинел. В редките моменти, когато разговорът става застрашително конкретен, веднага се поражда неразбирателство между водещия и Дошен. Тогава Гастинел е принуден да се намеси, подхвърляйки двусмислени изрази, които удовлетворяват и двете страни.

„— Ще си създадете врагове.

— Още по-добре, обожаваме да се бием. Във всеки случай, откакто успяхме, наброяваме не малко. Даже отклоняваме желаещи.

— Намеците за Юнтел или Юнотел… важни хора за времето… понякога стигат твърде далече…

— Никак не съм съгласен. Не сте вникнали добре.

— Ние никога не атакуваме истински хората — намеси се Гастинел. — Това са само… да ги наречем дребни убождания.“^[7]

Проблемът, пред който Гастинел се оказва изправен е, че трябва да се намерят формулировки, които подхождат едновременно за книгата, която Дошен е чел (тази, която е писал) и която водещият не познава, както и на тази, която стои отворена в ръцете му и за чието съществуване Дошен изобщо не подозира. Ръкописът на Дошен не цели да постави в затруднение бившите колаборационисти, докато този на Селин представлява истинско обвинение срещу тях. Изразът „малки убождания“ е един вид компромис, във фройдисткия смисъл на думата, между двете книги, за които се говори едновременно в предаването. Така Гастинел съставя директно пред милионите телевизионни зрители фрагменти от една обща книга, способна да поднесе приемливо помирение на двете страни и в която всеки би бил в състояние да открие своето собствено произведение.

* * *

Водещият на телевизионното предаване не е единственият, който изпитва трудности с Дошен в комуникирането. Същото се отнася за Селин и другите литератори. Те непрекъснато му говорят за една книга, която му е трудно да разпознае, тъй като не я е чел.

Селин, за свое нещастие, познава книгата на Дошен, понеже е била принудена всеки ден да я преписва на машина. Но тя не може да му каже какво наистина мисли за нея и всъщност му говори за една въображаема книга, която съвсем слабо се припокрива с нейната. Ето защо той е смаян от хвалебствените й думи през времето, когато тя преработва ръкописа. Тези думи към него му се струват малко помпозни, още повече че тя всъщност ги отправя косвено по-скоро към самата себе си:

„— Наистина имам късмет в момента. Толкова е трудно да срещнеш добър писател, особено в наши дни. Всички велики са се поклонили и са си отишли… И никога не са повторили успеха си! «Оставям ви моите книги, забавлявайте се!» Селин… Арагон… Жионо… Бекет… Хенри Милър… Да не забравяме Марсел… И като си помисля, че има зачеркнати изречения, които дори не могат да се разчетат — дотолкова си ги заличил! Когато по чудо успеем да разчетем това, което си зачертал, оставаме смаяни. Ти си премахнал такива ценни неща! Остава да се питаме какво е ставало в главата ти, когато си им обърнал гръб.

Усмивката, която се изписа на устните ми, трябваше да изрази обида и скептицизъм:

— Само един дребен въпрос: наистина ли сте чели моя ръкопис?“^[8]

Това, което е описано тук, е доведено до карикатура. Но това е нещо, с което всички писатели са се срещали и при което те осъзнават, че отзивите за техните книги не отговарят на това, което си мислят те, че са написали. Всеки писател, беседвал по-дълго с ревностен читател или чел по-дълга статия за своето творчество, познава това чувство на странно безпокойство, давайки си сметка за липсата на съответствие между това, което е искал да каже и това, което е било разбрано. Отклонение, в което няма нищо чудно, тъй като вътрешните книги на автора и на читателя по принцип се различават — тази, с която вторият припокрива книгата на първия, няма никакви шансове да бъде припозната от него.

Неприятен опит с някой читател, който не е разбрал нищо от замисъла на автора, е може би парадоксално още по-болезнен, когато той е добронамерен, оценил е книгата и дава всичко от себе си, започвайки да говори с подробности. Правейки това, читателят прибягва до думи, които са присъщи на речта му и без да приближи истински книгата на другия, по-скоро отива към своята собствена идеална книга. Уникален е в отношението си към словото и към другите събеседници, той не може да бъде преведен на техния „език“. Разочарованието за автора може да стане още по-голямо, ако достигне и до откритието за необозримата дистанция, която разделя хората.

Така можем да кажем, че шансовете да нараним един писател, обсъждайки книгата му, са още по-големи, когато ние го харесваме. Отвъд общите поводи за удовлетворение, които могат да ни се сторят съвпадащи, усилието да бъдем по-точни за причините, тласнали ни да оценим положително книгата, има абсолютния шанс да бъде деморализиращо за писателя, сблъсквайки го остро с неоспоримото в мнението на другия и думите, които той използва.

Този мъчителен опит на неразбиране със сигурност е засилен в книгата на Пиер Синиак от обстоятелството на разделяне между текста, който писателят счита, че е написал, и този, който другите вярват, че са прочели, понеже в този случай има две различни книги. Но отвъд повърхностната интрига точно тази проблематика за невъзможната комуникация между вътрешната книга на автора и тези на неговите читатели, се оказва поставена на сцената по един почти алегоричен начин. Имайки това предвид, изобщо не бива да се учудваме, че въпросът за двойника е толкова натрапчив в романа на Синиак. Точно на раздвоение става свидетел Дошен, тъй като категорично не се разпознава в това, което другите говорят за книгата му. Също като писателите, които често имат усещането, когато обсъждаме техния текст, че става дума за един друг текст. Това раздвоение е в резултат на нашата вътрешна книга, която не сме в състояние да предадем, нито да припокрием с някоя друга. Да не забравяме, че това, което ни прави абсолютно уникални, далече от повърхностните ни сходства с другите, е точно това, което не можем да споделим.^[9]

* * *

Какво е най-подходящо да споделим очи в очи с един писател? Среща с автора на дадена книга, която не сме чели, изглежда априори най-щекотливият, тъй като за него се предполага, че познава това, което е писал. В действителност се оказва, че това е най-лесният вариант от всички.

Най-напред, не е задължително — обратно на това, което е възприето широко, — писателят да е винаги готов не само да обсъжда своята книга, но дори и да си спомня с точност за нея. Примерът с Монтен, неспособен да забележи моментите, в които го цитират, идва да ни покаже, че човек е също толкова отдалечен от своите собствени текстове, колкото и от другите, след като вече веднъж ги е написал и се е разделил с тях.

Но най-вече, ако е истина, че вътрешните книги на двама души не могат да съвпаднат, безполезно е да се впускаш в обширно и детайлно обсъждане с писател. Това води до риска колкото повече упражняваме красноречието си за произведението, толкова повече да нарасне безпокойството му, че му говорим за друга книга и че го бъркаме с друга личност. И още един риск съществува — авторът да изживее истински случай на обезличаване, сблъсквайки се с безкрая на вселената, разделяща едно същество от друго.

Както виждаме, има само един вариант за тези, които се намират в ситуация да говорят пред един автор за неговите книги, без да са ги чели: кажете добри неща, без да навлизате в детайли. Авторът не очаква от вас резюме или аргументиран коментар за своята книга. Дори е за предпочитане да не правите нито едно от двете. Той е подготвен да чуе, че сте харесали това, което е написал. Постарайте се това да е доста двусмислено.