Пиер Байяр
Как да говорим за книги, които не сме чели (8)

Глава втора
Пред учителя

В която случаят с тивите потвърждава, че изобщо не е необходимо да си отварял дадена книга, за да дадеш за нея, с риск да предизвикаш недоволството на специалистите, едно компетентно мнение

Като преподавател често съм се оказвал на свой ред в ситуация, когато ми се е налагало да коментирам пред широка публика книги, които не съм чел — било в прекия смисъл (никога не съм ги отварял), било в по-смекчения вариант (просто съм ги прегледал или пък забравил). Не съм сигурен, че съм се справял кой знае колко по-добре в сравнение с Роло Мартин. Често съм се опитвал да се успокоя, казвайки си, че тези, които ме слушат, са хора като мен и несъмнено не знаят повече.

С течение на времето успях да забележа, че тази ситуация изобщо не смущава студентите, на които понякога им се случва да се намесят с известно вироглавство, понякога с точност, относно отделните детайли, с които ги запознавам неволно или не. За да не създам проблеми на никой от университета, където преподавам, ще дам един пример, който, географски погледнато, е много далечен, но близък по същността си — този с тивите.

Тивите, които живеят в Западна Африка, не са студенти, но те се оказват точно в такава ситуация, когато антроположката Лаура Боанан решава да ги запознае с една пиеса от английския театрален репертоар, за която те никога не са чували — „Хамлет“.^[1]

Това представяне не е съвсем лишено от причина. Лаура Боанан е американка, която твърди, че човешката природа е еднаква навсякъде и е решена да го докаже. Това е по повод думи на неин английски колега, че американците не разбират Шекспир. Тръгвайки за Африка, тя слага „Хамлет“ в багажа си с надеждата да докаже, че човешкото същество е едно и също въпреки културните различия.

Приета в племето, където веднъж вече е отсядала, Лаура Боанан се настанява в жилището на един много учен старец, който ръководи общност от около сто и четиридесет души — всичките в по-голяма или по-малка степен негови роднини. Антроположката се интересувала много от значението на церемониите за своите домакини, но те прекарвали повече от времето си в пиене на бира. Така че тя седяла изолирана в колибата си и тъй като нямала кой знае какви развлечения, се посветила на четене на Шекспировата пиеса, на която междувременно направила (според нея!) универсална интерпретация.

На тивите им направило впечатление, че Лаура Боанан прекарва много време в четене на една и съща книга и заинтригувани, й предложили да им разкаже тази вълнуваща история. При това надълго и нашироко, с всички необходими обяснения, като обещали да бъдат добронамерени към езиковите й грешки. Така антроположката получила идеален случай да провери своята хипотеза и да докаже универсално разбираемия характер на пиесата на Шекспир.

* * *

Проблемите започват много рано, още когато Лаура Боанан, разказвайки началото на пиесата, се опитва да обясни как една нощ трима мъже, застанали на пост, изведнъж виждат мъртвия си вожд да се приближава към тях. Ето така се появява първият повод за несъгласие, защото според тивите тази фигура в никакъв случай не може да бъде умрелият.

— „Той защо вече не им е вожд?

— Умрял е — обясних аз. — Ето защо са объркани и уплашени, когато го виждат.

— Невъзможно — отсече един от старейшините и подаде лулата си на своя съсед, който го прекъсна.

— Разбира се, че това не е бил мъртвият вожд — рече той преди да дръпне от лулата. — Това е било знамение, изпратено от някой магьосник. Давай нататък.“^[2]

Разтърсена от увереността на своите слушатели, Лаура Боанан продължава все пак разказа си как Хорацио се обръща към стария вожд, за да го попита какво да направи, та той да намери покой. След като мъртвият не отговаря, той заявява, че синът на вожда, Хамлет, трябва да се заеме с това дело. Нова вълна на изненада сред присъстващите, тъй като този тип житейски ситуации при тивите не засяга младите, а старейшините. Още повече че покойният има жив брат — Клавдий.

„Старейшините замърмориха възбудено. Подобни неща били задължение на вождовете и старейшините, не на младите. Нищо хубаво не може да се чака, когато става зад гърба на вожда. Ясно било, че Хорацио не е някой, който разбира как стоят нещата в действителност.“^[3]

Лаура Боанан се обърква още повече след последвалия въпрос: дали бащата на Хамлет и Клавдий са от една и съща майка? Оказва се, че това е фундаментално за тивите.

„— Бащата на Хамлет и чичо му една и съща майка ли имат?

Въпросът не можа да стигне до съзнанието ми; толкова бях потресена и объркана, за да си дам сметка, че един от най-важните елементи на «Хамлет» бе свален от дневен ред. Доста неясно отговорих, че може би са имали една майка, но че не съм сигурна — историята не казва нищо по въпроса. Старият вожд ми каза сериозно, че тези подробности за произхода били основното и като се върна вкъщи, непременно трябва да разпитам нашите старейшини относно това. После извика през вратата на една от младите си съпруги да му донесе торбата от козя кожа.“^[4]

Лаура Боанан продължава и стига до Гертруда, майката на Хамлет. Нещата и тук вземат още по-лоша насока. В прочита на западняците традиционно се формализира бързината, с която тя се е омъжила отново след смъртта на съпруга си, без да изчака да измине някакъв благоприличен срок. Тивите обаче са изненадани как Гертруда е чакала толкова дълго:

„Хамлет бил много тъжен, че майка му се омъжила повторно така бързо. Тя изобщо не била длъжна да го прави. При това обичаят при нас е вдовицата да не взема друг съпруг, преди да са изминали две години в траур.

— Две години! — възкликна съпругата, която току-що се бе появила с издутата торба от козя кожа на стария вожд. — Това е прекалено дълго. Кой ще ти оре нивата през времето, когато нямаш съпруг?

— Хамлет — отвърнах аз, без да се замислям. — Той е бил достатъчно голям, за да оре нивата на майка си. Тя не е трябвало да се омъжва отново.

Никой не изглеждаше убеден в това. Аз не настоях.“^[5]

* * *

Ако Лаура Боанан изпитва трудности да обясни на тивите семейното положение на Хамлет, още по-трудно й е да ги накара да разберат изключителното място, което заемат призраците в пиесата на Шекспир и в обществото, откъдето тя идва:

„Реших да прескоча монолога. Дори и да си мислеха, че Клавдий е постъпил правилно като се е оженил за вдовицата на брат си, оставаше мотивът за отровата и знаех, че те няма да одобрят братоубийството. Продължих с повече надежда:

— В тази нощ Хамлет застанал на пост с тримата, които вече бяха срещали мъртвия му баща. И той се появил отново. Другите пак се уплашили, но Хамлет свърнал настрани, за да последва мъртвия си баща. Когато останали сами, умрелият взел думата…

— Знаменията не могат да говорят — каза тържествуващо старият вожд.

— Той не е бил знамение. Те може да са виждали знамение, но той не е бил такова.

Моята публика изглеждаше толкова объркана, колкото бях и аз говорейки.

— Това бил наистина мъртвият баща на Хамлет. Ето това ние наричаме призрак.“^[6]

 

Колкото и изненадващо да ви изглежда, тивите не вярват на призраци, които на нас са ни така близки. Просто те нямат място в тяхната култура.

„Бях принудена да употребя английската дума «призрак», понеже за разлика от много съседни племена, тези хора не вярваха по никакъв начин в оцеляването на личността след смъртта.

— Какво е това призрак? Видение ли е?

— Не, призрак е някой, който е умрял, но се разхожда и може да говори. Можеш да го чуеш и да го видиш, но не можеш да го пипнеш.

Те отбелязаха веднага:

— Можеш да пипнеш зомбито.

— Не, не! Това не е бил един от онези трупове, които магьосниците съживяват, за да го принесат в жертва и да го изядат. Никой не е направлявал стъпките на бащата на Хамлет. Той си вървял сам.“^[7]

Това обаче не оправи нищо, защото тивите са по-рационални от англосаксонците и не приемат идеята за мъртви, които се разхождат.

— „Мъртвите не могат да вървят! — запротестира в един глас моята публика.

Съгласих се на компромис:

— Призракът е сянката на мъртвия.

Но те пак възразиха:

— Мъртвите нямат сянка.

— Е, добре — казах сухо, — в моята страна си имат.

Старият вожд обузда недоволното мърморене, което се надигна веднага и ме погледна одобрително с този престорен и вежлив вид, който те приемат пред многогодишния труд на младите невежи суеверници:

— Без съмнение в твоята страна мъртвите могат да вървят, без да са зомбита.

После извади от дъното на торбата си парче от изсъхнал орех от ктла, отхапа единия край, за да покаже, че не е отровно и ми подаде останалото в знак на помирение.“^[8]

Така преминава цялата пиеса в разказа на Лаура Боанан, без тя, въпреки всичките отстъпки, които прави и е готова да направи, да успее да прекрачи културната дистанция с тивите и да изгради с тях, тръгвайки от Шекспир, тема на относително общ разговор.

* * *

Макар и да не са чели и ред от „Хамлет“, тивите определено имат доста точни идеи за пиесата и всъщност се оказват напълно способни, като моите студенти, които не са запознати с материала, върху който изнасям лекцията, но са изпълнени с желание да дискутират и споделят мнението си. Ако идеите им са добре изразени по повод разказаното в пиесата, те не се развиват едновременно с него или като резултат от него и в крайна сметка нямат нужда от него. По-скоро те съществуват отпреди този разказ — съставляват една представа за света, организирана в система, в която книгата е приета и идва да заеме съответното място.

Всъщност не книгата, а тези фрагменти се движат във всеки разговор или във всеки текст и взаимно се заместват в нейно отсъствие. Тивите говорят за един въображаем „Хамлет“, който не е този на Лаура Боанан — все пак нейният е по-близък до пиесата на Шекспир. Макар да е по-реален, взет такъв какъвто е, той също е от една организирана съвкупност от представи.

Предлагам да наричаме вътрешна книга тази съвкупност от митични представи — колективни или индивидуални, — които застават между читателя и всяко новонаписано произведение и които променят четивото без неговото участие. Тази въображаема и твърде неосъзната книга играе ролята на филтър и определя възприемането на новите текстове, т.е. кои елементи от тях да бъдат задържани и как да бъдат интерпретирани.^[9]

Вътрешната книга е идеален вътрешен предмет. Това се вижда много добре у тивите — тя е носител на една или няколко легендарни истории, които имат определящо значение за своя притежател, защото говорят най-вече за минали раждания и смърти. В случая при тази вътрешна колективна книга на тивите начинът, по който Лаура Бонан разказва и им внушава Шекспир, се сблъсква с техните теории за произхода и оцеляването, съдържащи се в нея и спояващи групата.

Поради това те вече слушат не историята на Хамлет, а това, което в тази история отговаря на техните представи за семейството и статута на мъртвите и което би могло да ги конфронтира. И когато няма съответствие между книгата и техните очаквания, опасните пасажи не се вземат предвид или се трансформират при възможно най-голямо съвпадение между тяхната вътрешна книга и „Хамлет“, или по-скоро картината, която им се предлага през призмата на Лаура Боанан.

Отказвайки да обсъждат произведението, за което иска да им говори антроположката, тивите нямат никаква нужда от директен достъп до него. Малкото съответствия, които откриват в разказа на Лаура, са им предостатъчни, за да се включат в дебата между двете вътрешни книги. Всъщност в този дебат пиесата на Шекспир и от двете страни се използва само като претекст.

И тъй като те се изказват основно по повод на своята си вътрешна книга, изявленията им за Шекспир, също като тези на моите студенти в подобни ситуации, могат съвсем спокойно да започнат преди да са се запознали с произведението, предопределено във всички случаи да се стопи и да изчезне в рамките на размислите, провокирани от вътрешната книга.

* * *

Вътрешната книга — в случая на тивите — е по-скоро колективна, отколкото индивидуална. Тя е съставена от общите представи за културата, които включват както идеята за семейните отношения, така и за отвъдното например. Но там е и четенето, и начинът, по който трябва да се пристъпи към дадена книга, а и въпросът как да се прехвърли границата между въображение и реалност.

Ние не знаем нищо за отделния член на племето тиви — освен малко за стария вожд — и е вероятно сплотеността на групата да налага уеднаквяването на реакциите. Но ако във всяка култура съществува вътрешна колективна книга, то съществува за всеки един и вътрешна индивидуална книга. Тя е също толкова действаща, ако не и повече, колкото колективната във възприемането, т.е. в изграждането на културните предмети.

Изтъкана от фантазиите, присъщи на всеки индивид и от личните ни легенди, вътрешната индивидуална книга е в основата на желанието ни за четене, т.е. на начина, по който избираме и после четем книгите. Тя е този предмет на фантазията, в търсене на който живее всеки читател и за който най-добрите книги в живота му ще се окажат само несъвършени фрагменти, тласкащи го да продължи да чете.

Можем да си представим също, че всеки писател работи точно в търсене и оформяне на своята вътрешна книга. Той е постоянно недоволен от книгите, които среща, включително и от своите — колкото и завършени да са те. Как наистина да започнеш и да продължиш да пишеш без тази идеална представа за съвършената книга — непрекъснато търсена и приближавана, невъзможна за достигане?

Както вътрешните колективни книги, така и индивидуалните вътрешни книги образуват система за възприемане на другите текстове и се намесват едновременно във възприемането им и в тяхната реорганизация. В този смисъл те съставляват една таблица за опознаване на света и в частност на книгите, чието откриване те провокират, създавайки илюзията за прозрачност.

Именно вътрешните книги правят толкова трудни обсъжданията на произведенията, тъй като не може да се уеднакви предметът на разговор. Те присъстват с това, което аз нарекох в моето произведение за Хамлет една вътрешна парадигма, т.е. система за възприемане на реалността толкова особена, че е невъзможно за две парадигми да влязат в реално общуване.^[10]

Съществуването на вътрешната книга заедно с не-четенето е това, което прави пространството на разговор относно книгите толкова накъсано и разнородно. Това, което приемаме за четени книги, е едно своеобразно струпване на фрагменти от текстове, преработени от нашето въображение и без връзка с книгите на другите, пък дори те материално да са идентични с тези, които са ни попаднали в ръцете.

* * *

Това, че тивите предлагат един прочит на нечетена книга, за който най-малкото, което може да се каже, е, че е частичен, не трябва да ни кара да мислим нито че той е карикатурен — още повече че той поставя ударение върху характеристиките на всяко четене, нито че е лишен от интерес. Точно обратното, тази двойна обективност на тивите към Шекспир (те не са го чели и са представители на друга култура) ги поставя в една привилегирована за коментар ситуация.

Отказвайки да вярват на историята за призраци, тивите се приближават до цяло едно течение от Шекспирови критици — наистина малцинствено, но действащо, което се съмнява в появата на бащата на Хамлет и намеква, че героят най-вероятно е жертва на халюцинация.^[11]

Друговерска хипотеза, която обаче заслужава поне да бъде разгледана и която в случая е улеснена от несъпричастността на тивите към пиесата. Непознаването на текста (и то двойно!) по парадоксален начин им дава един по-директен достъп не до някаква си истина, скрита в произведението, а до едно от многобройните му възможни богатства.

И така, няма нищо чудно в ситуацията, която разгледах по-горе, в това, че моите студенти, без да са чели книгата, която им представям, успяват бързо да схванат някои нейни елементи и никак не се колебаят да вземат отношение, тръгвайки от съвкупността на техните културни представи и тяхната лична история. Няма нищо чудно и в това, че техните изказвания — колкото и отдалечени да изглеждат от началния текст (но какво пък значи да бъдеш близък?), внасят в срещата с него една оригиналност, каквато несъмнено не биха притежавали, ако се бяха заели да го четат.