Пиер Байяр
Как да говорим за книги, които не сме чели (7)

Глава първа
В светския живот

В която Греъм Грийн разказва един кошмар, в който героят му се оказва пред препълнена зала с почитатели, очакващи нетърпеливо да заговори за книги, които не е чел

След като изучихме основните случаи на не-четене, за които видяхме, че не се свеждат до липсата на изчистена и проста форма на четене, а могат да придобият други, много по-изтънчени форми, сега аз ще ви представя няколко характерни ситуации, в които не-читателят се оказва принуден да говори за книги, които не е чел и в които моите разсъждения, вдъхновени от личния ми опит, биха могли да ви бъдат от някаква полза.

Най-често срещаните ситуации са тези, в които се налага да се изказваме пред група. Понякога се случва разговорът да се насочи към книга, която не сме чели и да сме принудени — или поради факта, че е позната на всяка личност с претенции, или че сме допуснали грешката да заявим прекалено прибързано, че сме я чели, да бъдем център на внимание. Тук става дума за един неприятен момент, от който можеш да се измъкнеш с възможно най-незначителни загуби и с малко финес — например като отклониш разговора към друга тема. Но да си представим, че това не може да стане и лицето, което е принудено да говори за книга, която не е чело, е подложено на кошмарно внимание от страна на публиката, която изучава внимателно реакциите му. Не можем да избегнем аналогията с това, което Фройд определя като „сън за изпит“ — сънуващият, ужасен, си представя, че е изправен на препитване, за което не е готов^[1]. Тази връзка извиква в съзнанието му заровени още в детството страхове.

* * *

Точно това се случва на Роло Мартин — главен герой в „Третият мъж“^[2], романът на Греъм Грийн, вдъхновил известния филм на Керъл Рийд. В началото на повествованието той се оказва във Виена, разделена след войната на четири сектора, които се контролират съответно от Франция, Великобритания, САЩ и СССР. Мартин е дошъл в столицата на Австрия, за да намери приятеля си от детството Хари Лим, който го е повикал. Отивайки на адреса му, Роло открива, че той е починал след катастрофа — излиза от жилището си и е блъснат от кола. Младият мъж поема към гробището и там се запознава с Ана, любовница на Лим, и Калауей, военен полицай.

Разпитвайки свидетелите през следващите дни, Мартин открива противоречия в разказите им и се убеждава, че приятелят му е станал жертва не на случайна катастрофа, а на планирано убийство. Калауей има също своите съмнения за края на Лим, но той е движен от други подбуди. Той знае, че Лим, освен предан приятел, какъвто го помни Мартин, е и престъпник без скрупули, който е натрупал богатство чрез контрабандата на калпав пеницилин, причинил смъртта на много невинни.

Един ден, излизайки от жилището на Ана, в която вече се е влюбил, Роло забелязва на улицата съмнителен мъж, който се оказва самият Лим. Жив и здрав. Опасявайки се от полицейски арест, той е разиграл собственото си изчезване с помощта на няколко съучастника. Чрез един от тях Мартин се опитва да се свърже с него. Срещат се на голямото колело на Пратера във Виена. Лим се оказва симпатичното момче от детството, но на моменти от него наднича безскрупулно същество, безразлично към съдбата на жертвите си. Ужасен от това, в което се е превърнал приятелят му, Мартин решава да сътрудничи на полицията и да й помогне да го залови. На другата им среща Лим е ранен от полицаите, но успява да се скрие в канализацията. Там Роло го довършва, за да му спести страданията и заминава с Ана.

* * *

Тази повествователна нишка от криминален характер се дублира от друга, по-хумористична, която се отнася до професионалната активност на Мартин. Роло е писател, макар и да не иска да го наричат така. Скромността му се дължи на факта, че той не създава високо ценена литература, а „романи уестърни“ под псевдонима Бък Декстър и със завидно запомнящи се заглавия като „Самотният ездач от Санта Фе“^[3].

Този псевдоним е в основата на едно недоразумение, което продължава из цялата книга. Мартин всъщност е объркан от културния отдел на посолството с един друг Декстър с малко име Бенджамин, който е елитен романист и чиито книги, като „Извитият нос на кораба“^[4], заемат място в литературното течение на Хенри Джеймс.

Мартин много внимава да не разсее объркването, защото е пристигнал във Виена без пари и тази грешка в идентификацията му позволява да се възползва от стая в хотела, от която има нужда, за да продължи разследването си. В същото време избягва да се среща с представителя на културния отдел Крабен, страхувайки се, че ще се издаде и няма да може да достигне целта си.

Една вечер нещата се объркват — Мартин е отведен почти насила на среща с читатели. Като Декстър той е принуден да коментира произведения на истинския Декстър. Т.е. произведения, за които по принцип е специалист, но в действителност нито ги е писал, нито ги е чел.

* * *

Положението на нашия Декстър е още по-трудно поради факта, че другият Декстър твори в област на литературата, която му е органично чужда като автор на приключенски романи. До такава степен, че Роло Мартин в пълната си неспособност да отговаря на въпросите най-често не е в състояние дори да разбере значението им:

„Първият въпрос убягна изцяло на Мартин, но за щастие Крабен запълни празнината и отговори за всеобщо удовлетворение.“^[5]

Трудностите пред Мартин са още по-непреодолими, тъй като има пред себе си не каква да е група читатели, а кръг от страстни любители на литературата и „неговите“ произведения — имайки своя идол на разположение и горейки от желание да му отдадат почит, му задават въпроси на специалисти, стремейки се чрез тях да изпъкнат самите те.

„Една нежна жена, с лице изпълнено с доброта, облечена в пуловер, плетен на ръка, попита с разочарован вид:

— Не намирате ли като мен, господин Декстър, че никой, никой не е описал толкова поетични чувства, колкото Виржиния Улф?… Имам предвид в прозата.

Крабен прошепна:

— Можете да им кажете нещо за потока на съзнанието.

— За кое?“^[6]

Даже на въпроса за авторите, които са повлияли неговото творчество, Мартин се оказва веднага в затруднение, ако и да не му липсват майстори на словото, от които той се възхищава. Но всъщност той е в един различен жанр от тоя на своя омоним, където са се настанили предимно автори на евтини романи.

„— Господин Декстър, можете ли да ни кажете кой е авторът, който най-много ви е повлиял?

— Грей — отговори Мартин, без да се замисли.

Естествено, той мислеше за автора на «Конници на аления градински чай»^[7] и се зарадва като видя, че отговорът му очевидно срещна всеобщо одобрение. Само един стар австриец се провикна:

— Грей? Кой Грей? Това име не ми говори нищо.

— Зейн Грей. Не познавам друг.

Той се обърка от смеха в шепи, който дойде от английската колония.“^[8]

Това, че Роло Мартин отговаря каквото и да е, не предизвиква пряко инциденти, както се вижда от нормалния ход на срещата. Важното е, че диалогът се развива в едно пространство, което не е реално, а се приближава по-точно до съня и се подчинява на неговите закони, твърде разнородни в сравнение с тези, които обикновено направляват развитието на нашите разговори.

* * *

Усещайки все пак, че Мартин е в затруднение, Крабен в крайна сметка се намесва, но това неволно усложнява още повече разговора, усилвайки недоразумението между публика и автор:

— „Това е една малка шега на господин Декстър. Той иска да каже Грей, поета Грей — един нежен гений, изтънчен и дискретен. Пристрастията му може лесно да се проследят.

— Името му е Зейн Грей?

— Именно тук господин Декстър се шегуваше. Зейн Грей е написал това, което ние наричаме уестърни — вулгарни романчета за бандити и каубои.

— И той не е велик писател?

— Не, не е. Твърде далече е от това — каза господин Крабен. — Дори не бих го нарекъл писател в истинския смисъл на думата.“^[9]

И така, казвайки това, Крабен създава ситуация, непоносима за Мартин, защото той се заяжда с тази част от литературата, представляваща неговата лична вселена и основателна причина да живее на тоя свят. Дотогава Мартин не счита себе си за писател, но виждайки как публично му се отнема това право, в крайна сметка става такъв:

„Мартин ми разказа, че чувайки това изявление, почувствал в него да се надигат първите тръпки на бунта. Досега той никога не беше се считал за писател, но бил подразнен от педантичността на Крабен до такава степен, че дори отразяването на светлината от очилата на Крабен му се сторила достатъчна причина за раздразнение.

— Той просто е една забавна известна личност — каза Крабен.

— И защо, по дяволите, да не бъде такъв? — попита Мартин ожесточен.

— О! Знаете ли… аз само исках да кажа…

— Какъвто е бил Шекспир?“^[10]

Ситуацията става още по-оплетена, когато Крабен, опитвайки се да помогне на един писател, който не е чел книгите, за които говори по простата причина че не ги е писал, самият той се поставя в подобно положение — принуден е да обсъжда произведения, които не познава. Това бързо констатира и Мартин:

„— Чели ли сте Зейн Грей?

— Не, наистина не мога да кажа…

— Тогава вие не знаете за какво говорите.“^[11]

Неоспорим отговор — дори ако Крабен, формулирайки своята преценка, се основава на мястото на Грей в тази колективна библиотека, която ни позволява да си съставим мнение за книгите. Благодарение на познаването на жанра, в който се намират романите на Зейн Грей, заглавията и подсказаното от Мартин, с основание можем да стигнем до мнението, че всички опитни не-читатели, при тая ситуация, няма да срещнат затруднение при изразяването на своето мнение.

* * *

Въпреки моментите на изненада, които понякога озадачават публиката, Мартин се измъква сполучливо от ситуацията. Това става поради две причини. Първата е абсолютната сигурност, която той демонстрира, независимо от въпросите:

— „А Джеймс Джойс? Къде бихте поставили Джеймс Джойс, господин Декстър.

— Къде искате да го поставя? Нямам намерение да поставя когото и да е, където и да е било.

Денят му, така ужасно запълнен — беше пил прекалено с Кулър, беше се влюбил, един мъж бе убит, а сега пък имаше абсолютно неоправданото чувство, че му се сърдеха. Зейн Грей беше един от неговите герои: той нямаше… да понася всички тези глупости.

— Искам да кажа: бихте ли го поставили сред великите?

— Няма да скрия от вас: никога не съм чувал да се говори за него. Какво е написал?“^[12]

Сигурността, която показва Мартин, се дължи в някаква степен както на характера, така и на авторитетната позиция, в която организаторът на мероприятието и публиката са го поставили. Всичко, което той каже, се обръща в негова полза, тъй като пиедесталът, на който е поставен и идентификацията му, която не е разкрита, изключват той да каже глупост. Така, колкото повече демонстрира, че не владее тематиката, толкова по-убедителен е той в една друга област.

„Той не си даваше сметка за това, но полагаше огромно усилие. Само един велик писател би могъл да усвои това арогантно и толкова оригинално поведение. Няколко човека отбелязаха Зейн Грей на опакото на плик, а Графен прошепна с прегракнал глас на Крабен:

— Как се пише Зейн?

— Уверявам ви, че не съм сигурен.

Известен брой имена бяха изстреляни едновременно в лицето на Мартин — малки остри имена като Стърн, кръгли речни камъчета като Улф. Един млад австриец, на чието чело падаше черен кичур… извика:

— Дафни дьо Мюрие!

Господин Крабен направи гримаса, стрелна с очи Мартин и каза:

— Бъдете снизходителни към тях.“^[13]

Такъв тип авторитетна позиция е основен елемент на това, което се разиграва в обсъждането на дадена книга. Та нали простото цитиране на даден текст е най-често начин да подплатиш собствения си авторитет и да оспориш този на другите. Мартин може да свърже Бенджамин Декстър с традициите на уестърна, без риск да му противоречи: или твърденията му ще бъдат приети като оригинален поглед, или, ако прехвърлят границата, ще бъдат отбелязани като демонстрация на чувството му за хумор.^[14]

И в двата случая признаването на истината предшества формулировката на изложението и съдържанието му в голяма степен губи значението си.

Да изтъкнем и изучим залозите на властта; да анализираме точната ситуация, в която попадаме, говорейки за дадено произведение, е основен елемент на нашия размисъл върху книгите, които не сме чели, защото само той може да ни даде точните стратегически средства, когато сме в лоша позиция, подобна на тази, в която се озовава Мартин. Ще имаме повод да се върнем на това.

* * *

В тази ситуация на публичен разговор един писател, който не е чел книгите, за които е призван да говори, се оказва изправен пред хора, които не са чели тези произведения, които пък той е написал. Става дума за един блестящ пример за това, което е прието да се нарича диалог на глухи^[15].

Ако тя е изведена до крайност, както е в случая със срещата с читатели в „Третия мъж“, тази ситуация е още по-често срещана, отколкото бихме си представили, щом стане дума за някоя книга. Различните събеседници не са чели този, за когото говорят или само бегло са го прегледали, и точно тогава се оказва наистина, че те коментират различни книги.

Дори и в по-рядко срещания случай, когато всички са държали книгата в ръка и са се запознали с нея, както например при Умберто Еко, разговорът се отнася по-малко до нея, отколкото до един фрагментиран и отново изграден предмет, една лична книга-екран, несвързана с тези на другите читатели и оттук слабо податлива на съвпадения с тях.

Но това, за което става дума, надхвърля случая на една-единствена книга. Диалогът на глухи не се дължи само на разликата между двамата автори, за които говори Мартин, а също и поради факта, че двете присъстващи страни се опитват да разговарят за две съвкупности от книги. Или, ако предпочитате, за две различни и противоположни библиотеки. Това не са просто две книги, с които се заиграват, а два списъка от непримирими имена (Декстър и Декстър, Грей и Грей) поради дълбокото различие и дори несъвместимостта на две култури в конфронтация.

Можем да наречем вътрешна библиотека тази съвкупност от книги — подразделение на колективната библиотека, която обитаваме всички, върху която се изгражда всяка личност и която определя впоследствие нейното отношение към текстовете и към другите|^[16].

Библиотека, в която фигурират със сигурност няколко точни заглавия, но която е съставена най-вече, като тази на Монтен, от фрагменти от забравени и въображаеми книги, чрез които ние обясняваме света.

Тук диалогът на глухи се поражда от това, че вътрешната библиотека на публиката и тази на Роло Мартин или не съвпадат, или съвпадат малко; и повърхностите за възможна среща са минимални. Дебатът не се ограничава до една книга, дори ако някои заглавия са раздвижени, а се отнася по-широко — до самите понятия книга и литература. От този момент нататък въпросните библиотеки трудно могат да общуват и опитите да им се позволи да го направят, предизвикват неизбежно напрежение.

* * *

И така, ние никога не говорим помежду си само за една-единствена книга, а за цяла една поредица, която се намесва в разговора по заобиколен начин чрез дадено точно заглавие, като всяка книга препраща към концепция за литературата, на която е временен символ. Във всеки момент от нашите разговори вътрешните библиотеки, които ние сме изградили в нас самите в течение на годините и където сме струпали нашите тайни книги, влизат във връзка с тези на другите с риск да предизвикат търкания или конфликти.

Защото ние не се задоволяваме да приютим тези библиотеки, ние сме също целостта от тези натрупани книги, които постепенно са ни оформили и вече не могат да бъдат разделени от нас, без да страдаме. Както Роло Мартин не понася критиките, насочени срещу романите, написани от неговите учители, така и думите, които очернят книгите от нашите вътрешни библиотеки, без да вземат под внимание това, че те са част от нашата идентичност, ни разкъсват понякога до най-съкровеното в самите нас.