Пиер Байяр
Как да говорим за книги, които не сме чели (6)

Глава четвърта
Книги, които сме забравили

В която с Монтен задаваме въпроса дали една книга, която сме чели и напълно забравили и за която дори сме забравили, че сме я чели, е все още книгата, която сме чели

Всъщност няма голяма разлика между една „четена“ книга — доколкото тази категория има смисъл — и една прегледана. Валери има достатъчно основание да прелиства произведенията, за които говори, а Баскервил да ги коментира, без да ги е отварял, защото най-сериозното и пълно четене се доближава до един полет над книгата, а сетне се превръща в преглед. За да осъзнаем това, е достатъчно да добавим към акта на четене едно измерение, което пренебрегват много теоретици — това на времето. Четенето не е само запознаване с текст или придобиване на знание. То също, още в мига на осъществяването си, е поело едно неукротимо движение към забравата.

Дори когато чета, аз започвам да забравям това, което съм прочел. Процесът е неизбежен, той продължава дотогава, докато не се окаже, че като че ли не съм чел книгата; превръщам се в не-читателя, когото щях да бъда, ако бях по-благоразумен. Да кажеш, че си чел една книга, това преди всичко е метонимия^[1].

От дадена книга четем само една част, по-голяма или по-малка, и тази част е осъдена, в един по-къс или по-дълъг срок, да изчезне. Така повечето книги, с които ние се срещаме, се превръщат в приблизителни спомени, раздвижени според обстоятелствата на момента.

* * *

Никой читател, включително и най-запаленият, не може да бъде защитен от този процес. Това се отнася и за Монтен, когото сме свикнали да свързваме с традицията и с библиотеките. Оказва се, че той без никакви скрупули може да бъде причислен към забравящите читатели, при това също толкова откровено, колкото и Пол Валери.

Несъвършенството на паметта е една постоянно присъстваща тема в Опити^[2], дори и да не е най-известната. Монтен непрекъснато се оплаква от този проблем и неприятностите, които му причинява. Той споделя, че не може да отиде в библиотеката и да потърси някакви данни, без да забрави защо всъщност е там^[3]. Когато говори, е принуден да го прави без да се разпростира, от страх да не изгуби нишката на мисълта си. Неспособен е да запомни дори едно лично име. Викайки някого от прислугата, той използва или народността му, или пряката му работа (готвач, градинар и прочие).

Проблемът добива сериозни размери, когато Монтен, постоянно на ръба на кризата за собствената си идентичност, започва да се страхува, че ще забрави собственото си име. И се пита как ще се справя с ежедневието в един неизбежен ден, когато според логиката на предишните му забравяния, стигне до това.

Този всеобщ недостатък на паметта очевидно има своето въздействие върху четените книги и още в началото на главата, която им посвещава, Монтен признава без заобиколки, че ще му е трудно да запази спомен от четенето:

„И ако съм човек по някакъв начин, то изобщо не съм човек на някакво задържане“^[4].

При него има едно нарастващо, систематично заличаване; то настъпва спрямо всички съставни части на книгата — от автора до текста. Те изчезват от паметта му със скоростта, с която са влезли там.

„Прелиствам книгите, не ги изучавам: това, което ми остава от тях, е нещо, което не схващам като нещо различно; това е нещо, от което преценката ми се е възползвала, а словото и въображаемото са се просмукали. Авторът, мястото, думите и други обстоятелства забравям тутакси.“^[5]

Заличаването е всъщност другата страна на обогатяването. Точно защото е усвоил прочетеното, Монтен бърза да го забрави, сякаш книгата е била само временна опора на мъдрост без лице и не й е останало нищо друго, освен да изчезне, след като е изпълнила мисията си. Но че забравата няма само негативен аспект, не разрешава всички проблеми, включително и психологическите, и не разсейва тревогата, нагнетявана от катадневната необходимост да комуникираш с другите и в същото време да не можеш да запомниш нищо.

* * *

Истина е, че всеки се е докосвал до подобен тип неприятности и че от всеки прочит извличаме единствено крехко и временно познание. Това, което е присъщо за Монтен и показва значимостта на смущенията в паметта му, е фактът, че той се оказва неспособен да си припомни дали е чел дадена книга:

„За да наваксам малко предателството на паметта си и нейното несъвършенство — толкова развито, че ми се е случвало повече от веднъж да взема книга, която считам за нова, а се оказва по нахвърляните бележки по страниците й, че съм я чел преди няколко години, — от известно време в края й отбелязвам с големи букви кога съм я свършил и какви изводи съм си направил. Това ми дава представа за какво става въпрос и общата идея, която съм извлякъл, четейки я.“^[6]

Проблемът с паметта тук е поставен с по-голяма острота, тъй като настъпващата забрава е свързана не само с книгата, а с четенето изобщо. Забравата не заличава единствено предмета на самото действие четене, чиито контури остават поне схематично в мисълта. Като че ли окончателността на заличаването в крайна сметка обхваща всичко, засягащо предмета. И поради този факт сме в правото си да се попитаме дали едно четене, за което дори не си спомняме, че се е състояло, може още да се нарича четене.

Интересно, ако разгледаме относително точния начин, по който Монтен си спомня за някои книги, които не е харесал (той например е способен да различи текстовете на Цицерон или дори отделните книги на Енеида^[7]), имаме чувството, че точно те — може би защото са го впечатлили повече от другите, — са се спасили от забравата. Тук емоционалният фактор отново се оказва определящ в заместването на книгата-екран с хипотетичната реална книга.

Неспособен да си спомни, Монтен разрешава проблема с паметта чрез хитроумна система от бележки в края на книгата. Те имат за цел да му позволят по-късно да възстанови мнението си от момента на четенето, а може би и да му припомнят като следи от отдавнашно преминаване, че е чел произведението. Това са следи, предопределени да оцелеят при бъдещите периоди на амнезия.

* * *

Но продължението на този текст, засягащ четенето, е още по-учудващо. След като е обяснил на читателя причините и принципа на своята система от бележки, Монтен невъзмутимо започва да му представя откъси и да говори за книги, за които е трудно да се каже дали е чел, или не, тъй като е забравил съдържанието им и е принуден да прегледа записките си, за да си го припомни:

„Ето какво съм написал преди около десет години в моя Гикциарден, понеже какъвто и език да говорят моите книги, аз им говоря на моя.“^[8]

Първият „коментиран“ автор обаче е историкът от Възраждането Гишарден (а не Гикциарден), когото Монтен определя като „ревностен историк“^[9] и особено достоен за доверие, тъй като сам е бил участник в събитията, които разказва и е по-малко склонен към ласкателства към великите. Вторият му пример е Филип де Коминс^[10], за когото не пести похвалите, възхищавайки се на простотата на речта му, чистотата на повествованието и на липсата на суета. Третото упоменаване е свързано с Мемоарите^[11] на Дю Беле — автор, когото цени за отговорността му, но пък има опасения, че не пледира за краля^[12].

Прочитайки бележките си, за да коментира текстовете, за които не си спомня дали ги е чел, Монтен, търсейки дали е съхранил нещо от съдържанието им, се оказва в една раздвоена позиция. Коментарът, който чете, всъщност не е истински негов, без да му е и напълно чужд. Той прави съпричастен читателя на чувството, изпитано някога по повод на тези книги, без да си дава труда да провери дали то съвпада с това, което би почувствал по-късно.

За запознатия с цитата ситуацията е оригинална, защото той се уповава не на други писатели, а на самия себе си. В крайна сметка всякаква разлика между цитат и автоцитат изчезва в момента, когато Монтен забравя какво е казал за тези автори. Дори да е казал нещо, то е станало друго за него самия, отделен от себе си поради грешките на паметта и правещ толкова опити чрез прочита на своите собствени текстове да се преоткрие.

Но колкото и учудваща да е идеята за система от бележки, предложена на читателя, Монтен в крайна сметка само извлича логически контакти от това, което знае добре за книгите, които преглежда или не, каквото и да е състоянието на паметта му. Той не съхранява от тях — дори искрено да вярва, че е запазил верни спомени с бележките, — нищо друго, освен няколко разпръснати елемента, които изплуват като островчета в океана на забравата.

* * *

Читателят у Монтен не е стигнал още до края на своите изненади. Той открива, че забравяйки за книгите на другите до степен да не може да си спомни дали ги е чел, или не, нещата не стоят по-добре и по отношение на неговите собствени писания:

„Не е голямо чудо, ако моята книга следва съдбата на другите и ако паметта ми сбърка това, което съм писал — като това, което съм чел, т.е. това, което давам — като това, което съм получил.“^[13]

Неспособен да си спомни това, което е написал, Монтен се оказва лице в лице със страха на тези, които губят паметта си: да се повтаря, без да го осъзнава и да опознае тревогата от загубата на контрола над писането, оказвайки се, без да си дава сметка, прекалено верен на себе си. Страх, твърде оправдан от факта, че Опитите не са по актуални теми, а засягат въпроси, към които не е трудно да се насочиш във всеки един момент. Оттук страхът, че би могъл да тръгне да ги анализира отново, без да се усети.

„И така, тук аз не казвам нищо. Това са най-общи въображаеми неща: тъй като съм ги избирал произволно и умът ми се е занимавал с тях стотици пъти, страхувам се, че вече съм ги формулирал.“^[14]

Тези повторения, които Монтен намира за окайване, допуснати от друг автор като Омир, за които той го упреква, му се струват „още по-разрушителни“ за неговите собствени текстове, тъй като „показват нещо само повърхностно и временно“^[15]. Просто защото рискът да ги пренапише, без да забележи, дума по дума и глава по глава е твърде голям.

Но страхът, че може да се повтори не е единственото му притеснение, произтичащо от факта, че е забравил собствените си книги. Другият кошмар е, че Монтен най-често не разпознава собствените си текстове, когато ги цитират пред него („връщат ми всички удари към мен самия, без да го усетя“^[16]). Тоест цитират редовно Опитите в негово присъствие, без да се усети. Така той трябва редовно да говори за текстове, които не е чел, но е писал.

Четенето при Монтен не само е свързано с недостатъците на паметта, но и с раздвоението, което е в основата на страха му, че полудява. То, четенето, е обогатяване в момента на осъществяването му, но в същото време води до обезличаване поради липсата на възможност да се задържи в паметта и най-краткият текст; но не престава да поражда сюжети, които не съвпадат сами със себе си.

* * *

Много повече отколкото други автори Монтен, с повтарящите се опити да избяга от себе си, ни дава основание да мислим, че той заличава всякаква граница между четене и не-четене. Действително, от един момент нататък всяка прочетена книга започва незабавно да чезне от съзнанието му до степен, че става невъзможно да си спомни дали я е чел. Самото понятие четене губи своята устойчивост и която и да е книга — отваряна или не, — в крайна сметка става еквивалент на всяка друга.

Връзката на Монтен с книгите, при все че думите изглеждат остри, все пак казва истината за нашите отношения с тях. Ние не съхраняваме в паметта си хомогенни книги, а фрагменти, изтръгнати от отделни четива и често смесени с други; и още повече задвижвани от нашите собствени фантазии — остатъци от фалшифицирани книги, аналогични на спомените-екрани, за които говори Фройд и които в крайна сметка заличават други.

След като се запознахме с Монтен би трябвало да се говори по-скоро не за четене, а за не-четене, за да се определи това непрестанно движение на забрава на книгите, в което сме въвлечени. Движение, състоящо се едновременно от изчезването и от смесването на съответствията, променящо книгите, често сведени до техните заглавия или до няколко сходни страници — неясни сенки, плъзгащи се по повърхността на нашето съзнание.

Че книгите не са свързани само със съзнанието, но и със загубата на памет и дори идентичност — това е задължителен елемент във всяко разсъждение за четенето. Ако не приемем това, значи да отчитаме само позитивната и натрупваща роля на срещите ни с писаното слово. Да четеш — това не е само да се информираш; това е също — а може би и най-вече — да забравяш и да се изправиш лице в лице със забравата в самия себе си.

Темата на четенето, чиято представа се очертава след тези срещи с Монтен, всъщност не е тема, обединена и сигурна в себе си, а едно разколебано същество, изгубено сред фрагментите от текстове. Всъщност парчета, които едва се идентифицират, а животът изправя непрекъснато пред ужасяващи ситуации, където това същество, станало неспособно да отдели своето от чуждото, поема риска във всеки момент при срещите си с книгите да се сблъска със собствената си лудост.

* * *

Колкото и тревожен да е, опитът на Монтен може да има и благотворен ефект за всички, които си създават една идеална и недостижима представа за културата. Жизнеутвърждаващо е да запомним, че и съвестните читатели, с които ни се случва да разговаряме, са най-напред, подобно на Монтен, несъзнателни не-читатели — включително и на книгите, за които си въобразяват, че владеят.

Идеята за четенето като загуба — без значение дали тя се осъществява вследствие прегледа на книга, нещо чуто (казано) или прогресивно забравено, а не за четенето като печалба, е главна движеща психологическа сила за този, който иска да стигне до ефикасна стратегия за измъкване от конфузни ситуации, с които животът ни сблъсква. Сега е моментът, след като определихме различните видове не-четене, да се заинтересуваме от тях.