Пиер Байяр
Как да говорим за книги, които не сме чели (4)

Глава втора
Книги, които сме прегледали

В която ще видим заедно с Пол Валери, че е достатъчно да си прегледал една книга, за да й посветиш цяла статия и че за някои книги би било по-неподходящо, ако действаш по друг начин

Тази идея за „общ поглед“ не се ограничава до позицията на книгата в колективната библиотека. Тя засяга също позицията на всеки пасаж в целостта на книгата. Качествата за ориентация, които един образован читател успява да развие по отношение на всеобщото разположение на библиотеката, се отнасят също и за вътрешността на отделния том. Да бъдеш образован, ще рече да си способен да се ориентираш бързо в една книга, а не предполага да я четеш от кора до кора. Тъкмо обратното. Колкото по-голяма е тази способност за ориентация, толкова по-малка е необходимостта да четеш една отделна книга.

Отношението на библиотекаря на Музил представя един случай, доведен до крайност, който засяга малко хора. Включително измежду решителните противници на четенето — дотолкова е трудно изобщо никога да не четеш. Един по-често срещан вариант е този на читателя, който не се отказва от книгите, но се задоволява да ги прегледа. Героят на Музил е всъщност в една двусмислена позиция, понеже, дори да не отваря книги, той не ги пренебрегва. Неволно или не, той хвърля един поглед върху творбата, запознавайки се със заглавието и съдържанието.

Да прегледаш книгите, без истински да ги четеш, изобщо не пречи да ги коментираш. Дори е възможно да става дума за най-ефикасния начин да ги опознаеш, уважавайки в дълбочина природата им и тяхната способност да ни обогатяват и избягвайки загубването в детайлите. Поне такова е мнението и доказаната практика на признатия майстор на не-четенето Пол Валери.

* * *

В галерията от писатели, защитили се от рисковете на четенето, Пол Валери заема доминиращо място, тъй като една част от творчеството му е язвително разобличаване на опасностите от тази дейност. Така господин Тест, един истински герой на Валери, живее в апартамент без книги и вероятно в това отношение, както и много други, той представлява моделния писател, който не крие, че чете малко.

„Най-напред бях намразил четенето и дори бях раздал на приятели любимите си книги. Наложи се да си купя някои по-късно, след напрегнатия период. Но оставам в слаба степен читател, защото в едно произведение търся само това, което може да ми помогне или да ме откаже от нещо в моята собствена работа.“^[1]

Това недоверие към книгите произтича първо от биографията. Пол Валери става известен в областта на литературната критика, поставяйки под съмнение обединяващата връзка, установена между творчество и писател. Действително сред критиците на 19-и век е било прието, че познаването на автора благоприятства разбирането на творчеството; оттук и стремежът да натрупаш за него възможно най-много информация. Скъсвайки с тази традиционна практика, Валери залага, че противно на видимото, авторът не би могъл да обясни творчеството. То е продукт на творчески процес, който се развива вътре в него, но го надхвърля и би било злоупотреба да го свеждаш до жизнения му път. За да разбереш една творба, не е нужно да се осведомяваш в детайли за автора й, тъй като последният в крайна сметка е само временна спирка за нея.

Пол Валери съвсем не е единственият в своето време, който проповядва разделението между творчество и автор. В „Срещу Сент-Бьов“^[2] Пруст защитава теория, според която литературното творчество е продукт на един Аз, различен от личността, която познаваме. По-късно той отстоява тази теория и в „В търсене на изгубеното време“^[3] чрез персонажа си Бергот. Но Валери не се задоволява с това да елиминира автора от полето на литературната критика. Той се възползва от тази си теория, за да се отърве и от текста.

* * *

Че Валери чете малко — или най-често изобщо не чете — не му пречи изобщо да има точно мнение за авторите, които не познава, и да се изказва пространно за тях. Както по-голямата част от литературните творци, за които говори, и той не е чел Пруст. Но за разлика от другите, Валери го признава със спокоен цинизъм и дори с тези думи започва възхвалата си за Пруст в „Нувел ревю франсез“ през януари 1923 г. (малко след смъртта на писателя).

„Въпреки че познавам едва един том от великото творчество на Марсел Пруст и че изкуството на романа за мен е един вид невъзприемливо изкуство, при все това аз знам, от малкото от «В търсене на изгубеното време», което съм имал удоволствието да прочета, каква изключителна загуба понесе Литературата; и не само литературата, но и още повече това тайно общество, което във всяка епоха съставляват тези, които й придават истинската стойност.“^[4]

Продължението на въведението още повече влошава случая Валери, тъй като, за да се оправдае, че не познава автора, за когото говори, той стига дотам да се скрие зад благоприятните и най-вече обобщителни мнения на Жид и Доде.

„Достатъчно ми е впрочем, след като не съм чел и ред от това обемно произведение, да се опра на произнеслите се за неговото значение толкова различни умове, каквито са Андре Жид и Леон Доде, за да бъда убеден, че няма място за съмнение; едно толкова рядко препокриване не би се състояло, освен ако не гарантира сигурност по въпроса. Трябва да бъдем спокойни: слънчево е, ако и двамата го заявяват едновременно.“^[5]

Така мнението на другите е определящо преди да изградиш свое собствено и можем изцяло да разчитаме на него до степен — приемаме, че такъв е и случаят с Валери — да си спестим прочитането и на един ред от текста. Както той бързо си признава, неудобството от това сляпо доверие при другите читатели е, че е трудно да докажеш впоследствие точността на коментара.

„Други ще говорят точно и задълбочено за едно толкова могъщо и фино творчество. Други ще изложат тезата си какъв е бил човекът, който го е замислил и осъществил славно; аз само открехнах вратата към него преди доста години. Тук мога да предложа само мнение без особена сила и почти недостойно да бъде написано. Това е просто почит, тленно цвете на един гроб, който остава.“^[6]

Ако не обвиняваме Пол Валери за цинизма му и ако в замяна на това отчетем неговата искреност, трябва да приемем, че няколкото страници, посветени на Марсел Пруст, които следват това въведение, не са лишени от истина, доказвайки по този начин това, което няма да престанем да констатираме: изобщо не е необходимо да познаваш това, за което говориш, за да говориш за него точно.

След въведението статията се разделя на две части. Първата се отнася за романа като цяло и виждаме как Валери избягва точните оценки. Така научаваме, че романът има за цел да ни „направи съпричастни на един или няколко въображаеми «живота», чиито персонажи той превръща в институции, фиксира времето и мястото, излага събитията“, нещо, което го противопоставя на поезията и му позволява да бъде едновременно резюмиран и превеждан без особена загуба.^[7] Тези забележки, оказващи се точни за цяла поредица романи, са неприложими изобщо за Пруст, чието творчество трудно може да бъде резюмирано.

Но Валери се оказва по-вдъхновен във втората част на своя текст. Тя е посветена на Пруст — нещо, което е трудно да се избегне в статия, изразяваща почит. Свързвайки последния с писателите, за които току-що е говорил („Пруст е изтеглил изключителен жребий от тези толкова прости и пространни възможности.“^[8]), Валери откроява все пак Прустовата особеност, че творчеството му е изградено върху „изобилие от връзки, които и най-малката картина намира така лесно в личната субстанция на автора“. Това вглеждане в Прустовия начин да заиграва с безкрайните връзки на всяка картина представлява двойно предимство. Най-напред не е необходимо, ако притежаваш нужната чувствителност, да си чел Пруст, за да отвориш на която и да е страница и да стигнеш до тази констатация. Това е една благоприятна стратегия, която оправдава не-четенето. Ловкостта на Валери се състои в това, че обяснява как стойността на творбата на Пруст се дължи на забележителното качество, че може да бъде отваряна на която и да е страница.

„Интересът на тези произведения се състои във всеки фрагмент. Можеш да отвориш книгата където поискаш; нейната жизненост не зависи изобщо от предходното и в някаква степен от придобитата илюзия; тя се дължи на това, което бихме нарекли собствена активност на самата тъкан на текста.“^[9]

Постижението на гения на Валери е, че създава теория от своята практика на четене, доказвайки, че тя е търсена от автора, който разбира, че да не четеш и да се въздържаш да четеш, е най-добрият комплимент, който можеш да му направиш. В заключение на статията си, отдавайки почит към „трудните автори“, които скоро никой няма да може да разбира, и веднъж приключил задачата си на критик, също без свян, той едва прикрива, че няма повече отпреди намерението да се захване с четене на Марсел Пруст^[10].

* * *

Ако почитта към Пруст позволява на Валери да илюстрира своята концепция за четенето, то един друг известен съвременник — Анатол Франс — му предоставя възможността да се покаже изцяло като критик, който се лишава решително и от автора, и от текста.

Приет през 1927 г. във Френската академия на мястото на Франс и така принуден по стечение на обстоятелствата да му поднесе възхвала, Пол Валери се придържа стриктно към това да следва дълга си, който е очертал още в началото на речта си:

„Мъртвите имат единствено живите за източник на живот. Нашите мисли са за тях единствените пътища на светло. Те, които толкова са ни научили, те, които са си отишли, струва ни се заради нас и са ни оставили всичките си шансове, справедливо и достойно е те да бъдат набожно приети в паметта ни и да вкусват по малко живот от нашите думи.“^[11]

Ако иска да просъществува в нечия памет или в даден текст, Анатол Франс ще трябва да намери някого другиго, не Валери, който по време на цялата си реч намира начин да не му отдаде почит. Всъщност речта на Валери за неговия предшественик се състои от безкрайна броеница от вероломства, следваща повтарящия се принцип на двусмисления комплимент:

„Публиката позна усещането за оазис у моя предшественик. Неговото творчество изненадваше единствено нежно и приятно с освежаващия контраст по един така премерен начин с ярки срички или много комплекси, които се установяваха отвсякъде. Изглеждаше, че лекотата, светлината и простотата се завръщат на земята. Това са богини, които се харесваха на повечето. Заобичахме веднага една реч, която можехме да вкусим без особено да мислим, която съблазняваше с толкова естествена външност и чиято прозрачност понякога без съмнение показваше задна мисъл, но не мистериозна; напротив винаги добре читаема, ако не и винаги успокояваща. Имаше в книгите му едно завършено изкуство на докосване до идеите и най-сериозните проблеми. Нищо не задържаше погледа, освен чудото да не срещаш никакво съпротивление.“^[12]

Трудно е да си представиш подобно изобилие от раняващи намеци на толкова малко редове, понеже творчеството на Франс тук последователно е определяно като „нежно“, „приятно“, „освежаващо“, „премерено“ и „просто“ — нещо, което трудно минава за комплименти в литературната критика. На всичко отгоре върховният ритник, че то е способно да се хареса на всекиго. Можеш да го вкусиш, без да мислиш, защото идеите са само „докоснати“ — оценка, която Валери уточнява веднага:

„Какво по-ценно от нежната илюзия за яснота, която дава чувството, че се обогатяваме без усилие, че вкусваме удоволствие без затруднение, че разбираме без да внимаваме, че се възползваме от спектакъла без да плащаме. Щастливи са писателите, които ни отнемат бремето на мисълта и които изтъкават с лека ръка светла маскировка от комплексността на нещата.“^[13]

Ако отдаването на почит на Пол Валери към Франс е едно струпване на злини, текстът е още по-строг, тъй като остава неясен — като че ли Валери цели да внуши чувството, че наистина се пази да не прочете Анатол Франс, нещо, което би било противоположно на мнението, което той изказва за него. Не само нито едно заглавие на произведение не е посочено, но и нито един момент не става малко по-ясен и дори не намеква за някоя от творбите.

Още по-лошо, Валери внимава да не цитира дори веднъж името на този, чието място се кани да заеме, споменавайки го чрез перифрази или препращайки ни към него чрез намеци и чрез заиграване с омонимите: „Самият той беше възможен и осъществим единствено във Франция, чието име е взел“.^[14]

Отказът да остави усещането, че малко е чел Анатол Франс, се дължи може би на основното обвинение, което му отправя Валери — това, че самият Франс е чел много. Определен като „безпределен читател“^[15] — нещо, което при Валери звучи като обида, — Франс е този, който обратно на своя наследник в Академията, се е объркал в книгите.

„В действителност, господа, аз не знам как една душа може да запази своя кураж единствено при мисълта за огромните запаси от писания, които се натрупват в света. Какво по-главозамайващо, какво по-объркващо за духа от съзерцанието на бронираните в позлата стени на една огромна библиотека; и има ли нещо по-мъчително за мисълта от тези редици томове, тези парапети от произведения на духа, които се образуват по кейовете на реката, тези милиони томове и брошури, изпадали по бреговете на Сена като интелектуални отломки, изхвърлени от хода на времето, което се разтоварва от тях и се пречиства от нашите мисли?“^[16]

И така, този излишък от четене има за последица факта, че лишава Анатол Франс от оригиналност. Защото такъв е, разбира се, в очите на Валери най-големият риск, който навлича четенето на писателя, подчинявайки го на другите.

„Вашият учен и изтъкнат събрат, господа, не е почувствал това неразположение от големия брой. Той имаше много здрава глава. За да се предпази от тази отврат и от този статистически шемет, той не е имал нуждата да чете много малко. Твърде далеч от чувството за потиснатост, той е бил възбуден от това богатство, от което е извличал толкова уроци и прекрасни последици за поведението и изхранването на своето изкуство. Не пропуснахме да го споменем отново доста строго и наивно, че е информиран за толкова неща и че е пренебрегнал това, което знае. Какво искаме да е правил? Правил е нещо, което никога не се е правило? Няма нищо по-ново от този вид задължение, което се налага на писателите, за да бъдат напълно нови.“^[17]

Един от ключовете за четене на текста се съдържа във формулата, съставяща антитеза на поведението на Франс, „че не е пренебрегнал това, което знае“. Културата носи в себе си заплахата от затъване в книгите на другите, от която трябва да избягаш, за да създадеш самият ти произведение на творец. Накратко Анатол Франс, който не е успял да прокара свой собствен път, е истински пример за вредите от четенето. И разбираме, че Пол Валери се старае не само никога да не го цитира или припомня творчеството му, но дори и да не споменава името му. Като че ли даже то би могло да го замеси в идентичен процес на собственото му обезличаване.

* * *

Проблемът на тези „възхвали“ на Марсел Пруст и Анатол Франс е, че резултатът от тях е хвърлянето на съмнение върху всички други текстове, посветени от Валери на писатели. Определено ни кара да се питаме дали той ги е чел или поне прегледал бегло. От момента, в който той признава, че чете малко и при все това не спира да дава мнението си, най-дребното от тези критични твърдения, дори най-незначителното, става подозрително.

В това отношение възхвалата на третото голямо име в литературата от първата половина на века — Анри Бергсон, не е направена, за да предизвика притеснения. Този текст, озаглавен „Реч за Бергсон“^[18], идва всъщност от една конференция, състояла се във Френската академия през януари 1941 г. по случай смъртта на философа. Валери започва по един класически начин със споменаване на неговата смърт и погребението му, преди да продължи с най-лошото си дърдорене в изброяване на неговите качества:

„Той беше гордостта на нашата компания. Това, че неговата метафизика ни е съблазнила или не, че ние сме го последвали или не в задълбоченото изследване, на което той посвети целия си живот, и в истински творческата еволюция на мисълта му, все по-дръзка и по-свободна, не е от значение, важното е, че ние имахме в негово лице най-автентичния екземпляр на най-възвишените интелектуални добродетели.“^[19]

Очаква се, след подобно навлизане във въпроса, тези комплименти да получат известно аргументиране, и — защо не? — Валери да уточни позициите си по отношение на тези на Бергсон. Читателят бързо се разочарова, защото формулировката, открехваща следващият параграф е от тези, които обикновено подписват коментарите на нечетени текстове:

„Няма да навлизам в неговата философия. Не е моментът да прибягвам до преглед, който изисква да бъде задълбочен и не може да бъде такъв, освен под светлината на ясните дни и в пълнотата на упражняването на мисълта.“^[20]

Най-вероятно отказът да навлезе във философията на Анри Бергсон не е част от стила на Валери и трябва да се приема буквално. Продължението на текста не ни успокоява относно степента на познание, което той би могъл да има за неговото творчество:

„Много старите и съответно много трудни проблеми, които господин Бергсон е разглеждал, като този за времето, за паметта и най-вече — за развитието на живота, са били възобновени от него и философската ситуация, такава каквато се оказва във Франция преди петдесетина години, а и любопитно променени.“^[21]

Че Бергсон е работил върху времето и паметта — кой философ не го е правил? — трудно може да мине за представяне, даже и лаконично, на неговото творчество и оригиналното в него. И така, ако приемем няколкото реда относно противопоставянето между Бергсон и Кант, продължението на текста е толкова неясно, че то е приложимо със сигурност много добре както за Бергсон, така и за голям брой други автори, за които тези формулировки биха важили със същата сила.

„Много висока, много чиста, много възвишена фигура на мислещ човек и може би един от последните хора, които изключително, задълбочено и превъзхождащо са мислили за една епоха, в която светът крачи все по-малко мислещ и медитиращ, в която цивилизацията изглежда от ден на ден се свежда до спомена и до останките, които пазим, от нейното многообразно богатство и от нейното свободно и свръхизобилно интелектуално производство, при все че мизерията, тревогите и препятствията от всякакъв род потискат и обезкуражават начинанията на духа, Бергсон изглежда принадлежи към една отминала епоха и неговото име е последното голямо име от историята на европейската интелигенция.“^[22]

Както виждаме, Пол Валери не може да се удържи да не приключи с една злонамереност: сърдечната формулировка „последното голямо име от историята на европейската интелигенция“ едва успява да смекчи суровостта на тази, която я предшества и която мило нарежда Анри Бергсон в една „отминала епоха“. Можем да се опасяваме, четейки и опознавайки страстта на Валери към книгите, че той отбелязва отминалата позиция на философа в историята на идеите единствено за да си спести усилието да отгърне творбите му.

* * *

Тази практика да критикуваш без автор и текст изобщо не е абсурдна. Тя почива при Валери върху една аргументирана концепция за литературата, на която една от основните идеи е, че не само авторът е безполезен, но и творбата е излишна. Това смущение, предизвикано от произведението, може най-напред да бъде свързано с целостта на неговата концепция за литературата, която разкрива това, което той нарича, след Аристотел и другите, поетика. Преди всичко Валери има грижата да отдели основните закони на литературата. Оттук нататък позицията на всеки текст става двусмислена, защото той със сигурност би могъл да послужи за точен пример при изработването на тази поетика. В същото време той е точно това, което трябва да се сложи настрани, за да придобиеш общ поглед.

Така бихме могли да последваме Уилям Маркс, който отбелязва, че това, което интересува Пол Валери, е по-малко даденото произведение, отколкото неговата идея:

„Колкото университетската критика се опитваше да натрупа възможно най-голям брой документи и отделяше на извънлитературните източници (кореспонденции, лични документи и т.н.) преобладаващо значение в своята работа, толкова критиката на Валери иска да ограничи максимално своя предмет до степен, че да запази в полето си на наблюдение единствено творбата, дори нещо по-малко от творбата: просто идеята на творбата.“^[23]

Достъпът до това „дори нещо по-малко от творбата“ — идеята й, има толкова повече шансове да се осъществи, ако не се приближаваме прекалено много с риск да се изгубим в нейната индивидуалност. И така, именно на границата, затваряйки очи пред нея и мислейки за това, което тя би могла да бъде, критикът има шансове да долови интересуващото го, точно за да я надскочи: не това, което е тя, а това, което тя споделя с другите. Оттук нататък всяко прекалено внимателно четене, ако не и всяко четене, е пречка за задълбоченото схващане на нейния предмет.

С тази поетика на дистанцирането Валери основава един от най-използваните начини за отношение на всеки един към книгата: прегледа. Наистина рядко се случва, когато държим книга в ръцете си, да я прочетем от първия до последния ред. Ако изобщо все пак тази практика е възможна. По-голямата част от времето ние правим с книгите това, което Валери приканва да се прави с Марсел Пруст: ние ги преглеждаме.

Това понятие може да се разбира поне по два начина. В първия случай преглеждането е линейно. Читателят започва текста от началото, после започва да прескача редовете или страниците и се насочва, достигайки го или не, към края. При втория случай прегледът е кръгов, читателят не усвоява подреденото четене, а се разхожда из творбата. Понякога започва от края. Този метод, както и първият, не включва някакво си недооценяване. Той представлява един от обичайните начини за връзка с книгата и му липсва предразсъдъка от мнението на читателя.

Но зародишът на този начин на откриване разтърсва чувствително разликата между четене и не-четене, а и самата идея за четене. В коя категория да сложим тези, които са прекарали известно време над една книга и дори часове, без да я четат последователно? Можем ли да кажем за тях, че ако им се налага да говорят за нея, че те говорят за книга, която не са чели? Подобен въпрос се налага за тези, които остават извън книгата — такъв е библиотекарят на Роберт Музил. И можем да се питаме кой е по-добрият читател измежду този, който чете в дълбочина една книга, без да може да открие мястото й, и този, който не навлиза в никоя, но снове между всички.

Вижда се, трудно е — и нещата ще се задълбочават — да се очертае ясно какво е не-четене и съответно какво е четене. Изглежда се оказваме най-често — във всеки случай за книгите, които ни съпътстват в дадена област, — на една междинна територия до такава степен, че става трудно да кажем за по-голямата част от книгите дали сме ги чели или не.

* * *

Също като Музил Пол Валери ни тласка да мислим за колективната библиотека, а не за отделната книга. За един истински читател, грижливо разсъждаващ върху литературата, от значение е не отделната книга, а съвкупността от всички останали. Отделяйки изключително внимание на една-единствена се рискува да се изгуби от поглед тази съвкупност и това, което от всяка книга присъства в една по-обширна организация и което именно позволява да бъде разбрана в дълбочина.

Но по този начин Валери ни позволява да стигнем по-далече, приканвайки ни да усвоим това същото отношение към всяка книга и да придобием за нея общ поглед, който е свързан с погледа върху съвкупността от книгите. Изследването на тази точка на перспективата включва да бъдем бдителни, за не се изгубим при подобно преминаване и така да поддържаме разумна дистанция с книгата — единствената, която позволява да оценим истинското й значение.