Пиер Байяр
Как да говорим за книги, които не сме чели (2)

Увод

Роден в среда, в която се четеше малко, не оценявайки изобщо този вид дейност и при всички случаи, нямайки време да й се посветя, често съм се оказвал, по стечение на обстоятелствата, които животът редовно ни поднася, в деликатни ситуации, при които съм бил принуден да се изказвам за книги, които не съм чел.

Преподавайки литература в университета, в действителност не мога да избегна задължението да коментирам книги, които най-често дори не съм разтварял. Така е и при повечето студенти, които ме слушат, но е достатъчно само един да е имал възможността да прочете произведението, за което говоря, за да разстрои това моята лекция и да рискувам във всеки момент да се окажа в затруднение.

Впрочем често ми се налага да правя преглед на публикации в рамките на моите книги и статии, които в основата си се отнасят за тези на другите. Начинание още по-трудно, тъй като противно на устните изказвания, които могат да допуснат неточности без особени последици, писмените коментари остават задълго и могат да бъдат проверени.

Поради тези така познати ситуации имам чувството, че съм в правото си, ако не разработя нещо като методика на преподаването, то поне да предложа един задълбочен опит на не-читател и да предизвикам разсъждения върху тази тема табу; разсъждения, които често се оказват невъзможни поради многобройните забрани, които трябва да се пристъпят.

* * *

Да се решиш да предложиш своя опит в тая област — за това действително се изисква известна смелост. Не е чудно, че толкова малко текстове възхваляват не-четенето. То се сблъсква с цяла поредица препятствия, които пречат да се изложи пряко въпроса, както аз ще се опитам да го направя тук. Поне три са главните:

Първото би могло да се нарече задължението да четем. Ние все още живеем в едно общество — наистина на път да изчезне, в което четенето си остава предмет на един вид свещенодействие. Това свещенодействие по един привилегирован начин засяга определен брой канонични текстове — списъкът им варира според средата; за тях на практика е забранено да не са четени, освен ако проблемът не бъде преосмислен.

Второто препятствие е сравнимо с първото, но все пак е различно и би могло да се нарече задължението да четеш всичко. Ако се гледа с лошо око на не-четенето, почти същото важи и за бързото четене, за преглеждането по диагонал. Ако ли пък си го признаваш… Това е особено шокиращо за специалностите, в които литературата е основен предмет. Макар че случаят при повечето от тях е точно такъв — там най-често студентите просто са попрелистили творчеството на Пруст, без да го четат задълбочено.

Третото препятствие се отнася до изказването за дадена книга. Един неафиширан постулат на нашата култура гласи, че е задължително да си чел една книга, за да имаш право да говориш за нея с нужната точност.

Но според моя опит, напълно възможно е да се поддържа задушевен разговор за книга, която не си чел; включително и най-вече с някого, който също не я е отварял. Нещо повече, това даже понякога е желателно и аз ще го докажа с развитието на темата в това есе. Няма да престана да наблягам на често недооценяваните рискове, които съпътстват четенето за този, който желае да говори за дадена книга. Още повече, ако се опита да я анализира.

Тази препъваща система от задължения и забрани има като следствие пораждането на всеобщо лицемерие по отношение на действително четените книги. Малко са познатите ми области в живота ни (изключвам парите и сексуалността), за които е толкова трудно да получиш достоверна информация, както за книгите.

В средите на специалистите, поради тройното препятствие, което по-горе отбелязах, лъжата е всеобща, тъй като там тя се съизмерва със значимостта на книгата. Ако самият аз съм чел малко, то познавам достатъчно някои книги — в случая се сещам за Пруст, за да мога да преценя в разговорите с моите колеги дали казват истината, когато говорят за тях; и твърдя, че подобно нещо рядко се случва. Говориш лъжи пред другите, но също и несъмнено най-напред лъжеш самия себе си — дотолкова понякога е трудно да си признаеш, че не си чел една книга, считана за особено значима в средите, които посещаваш. И е толкова голяма способността ни да преиначаваме случилото се в тази област (както и в редица други!), за да го направим по-приемливо за нашите желания.

Тази всеобща лъжа, която се налага от момента, в който заговорим за книгите, е другата страна на табуто, тегнещо над не-читателя и обясняващо всички притеснения, идващи несъмнено от детството ни и допълнително напрягащи ни. Възможно ли е да излезем невредими от този род ситуации, без да анализираме несъзнателната си вина, предизвикана от признанието, че не сме чели някои книги? Това есе си поставя задачата да ви облекчи поне частично.

* * *

Да размишляваш за нечетени книги и обсъжданията, които те пораждат, се оказва още по-трудно поради факта, че терминът не-четене не е дефиниран ясно и че на моменти е трудно да разбереш дали човекът до теб лъже, твърдейки, че е чел дадена книга. Това понятие включва възможността действително да си в състояние да установиш точно разликата между четене и не-четене, още повече че много форми на среща с текста са разположени всъщност помежду тези две състояния. Между една книга, четена внимателно и друга, която никога не си държал в ръцете си и за която даже никога не си чувал да се говори, съществуват много различни степени, които трябва да се разгледат грижливо. Важно е да се отдели нужното внимание на книгите, за които се твърди, че са изключително четени и да се разбере какво точно се разбира под четене. Последното би могло да ни препрати към много различни варианти. Обратно — много книги, привидно нечетени, упражняват чувствителен ефект върху ни посредством отзвука за тях, който достига до нас.

Тази несигурност в границата между четене и не-четене ще ми създава трудности да размишлявам по-общо за начините на среща с книгите. Така моето изследване няма да се ограничи в установяване на техники, позволяващи да избегнем ситуации на трудно общуване. Чрез анализа на тези ситуации то ще има за цел и да установи елементите на една истинска теория на четенето, непропускаща нищо в него — пукнатини, липси, приблизителни разсъждения; и разкриваща обратната страна на идеализираната представа, с която сме свикнали да ни се представя.

* * *

Тези няколко забележки отвеждат логично към структурата на това есе. Ще започна първата част, като подробно разгледам основните видове не-четене, които между другото съвсем не се ограничават до простия факт да държим книгата затворена. Книгите, които сме попрехвърлили; тези, за които сме слушали да се говори; тези, които сме забравили, разкриват също в различна степен тази много богата гама на не-четенето.

Втората част ще бъде посветена на анализа на конкретни ситуации, при които можем да бъдем провокирани да говорим за книги, които не сме чели. Тук не става въпрос да направя изтощителна обиколка на множество онагледяващи случаи, с които животът ни сблъсква в своята жестокост, а за няколко показателни примера — най-често заимствани и пообработени от моя личен опит и разкриващи прилики, които ще обобщя впоследствие, за да аргументирам изложението си.

Третата част, най-важната, е тази, която мотивира написването на това есе. Тя включва поредица прости съвети, събирани от един не-читател в продължение на целия му живот. Тези съвети имат за цел да подпомогнат всекиго, който срещне проблем при общуването и ще му позволят да излезе по възможно най-добрия начин от конфузна ситуация. А защо не и да извлече полза от нея.

* * *

Но тези мои бележки не целят единствено обосновката на цялостната структура на есето; те ни карат също да държим сметка за странното пресъздаване на истината, което се поражда от факта, че говорим за книги и за особената атмосфера, която се установява в подобни случаи. За да стигнем до дъното на проблема, е нужно да променим чувствително самия начин на говорене за книгите, а защо не и думите, които употребяваме за тях.

Верен на основната теза на този труд, който изисква понятието за четена книга да бъде двусмислено, оттук нататък ще поставям бележка-съкращение^[1] за степента на познание от моя страна на всички книги, които цитирам или коментирам. Тази поредица от обозначения, които ще бъдат използвани често тук, трябва да допълни онези, които фигурират традиционно в долната част на страницата и чрез които авторът отбелязва тези, за които се смята, че е чел (ц.п., н.с.м. и т.н.). И така, както ще докажа, изхождайки от моя опит, ние често говорим за книги, които всъщност познаваме слабо. Това е опит да скъсаме с едно неправилно представяне на четивото, в което всеки път уточняваме какво знаем за него.

Тази първа поредица от обозначения ще бъде попълнена от втора^[2], целяща да изрази мнението ми за цитираните книги, които съм държал в ръцете си или които никога не съм виждал.

От момента, в който заявих идеята си, че оценката за дадена книга не включва предварителния й прочит, няма никаква причина да не дам свое мнение за нея, макар то да се различава от приетото. Даже ако я познавам слабо или никога не съм чувал за нея^[3].

Тази система от бележки — надявам се един ден тя да бъде широко използвана! — цели постоянно да напомня, че нашата връзка с книгите не е този продължителен и хомогенен процес, който някои критици илюзорно представят пред нас. Нито пък е място за прозрачно познание на самите нас, а едно мрачно пространство, населявано от призраците на откъслечни спомени, чиято стойност, включително и творческата, се дължи точно на неясните фантоми, които се движат в него.