Пиер Байяр
Как да говорим за книги, които не сме чели (11)

Глава първа
Да не се срамуваме

Където се потвърждава, по повод романите на Дейвид Лодж, че първото условие, за да говорим за книга, която не сме чели, е да не изпитваме срам

Сега е моментът, след като сме уточнили различните видове не-четене и сме се запознали с някои от ситуациите, в които животът ни поставя, да стигнем до причината за написване на тая книга, а именно начините за използването й с цел да излезем елегантно от тези ситуации. Някои от разрешенията вече бяха упоменати в предишните глави или произтичат логически от моите бележки. Но дойде времето да говорим за това по-точно и по-задълбочено.

Видяхме, че обсъждането на дадена книга има малко общи неща с четенето. Двете дейности спокойно могат да бъдат разделени; аз твърдя, че се изказвам много по-дълго и много по-добре за книги, които практически не чета. Това въздържание ми дава цялата необходима дистанция — „общия поглед“ на Роберт Музил, — за да се изкажа за тях точно. Разликата се дължи на това, че да говориш или пишеш за една книга, включва една трета от четенето. Съществуването на тази една третина размества чувствително дейността четене, въвеждайки един по-голям, определящ фактор, отколкото е развитието на действието в структурата на книгата.

Достатъчно говорихме — и се опитах да покажа в предишната част по повод някои конкретни ситуации — до каква степен разговорите за книгите разкриват една вътрешна субективна връзка, т.е. едно отношение на душевни сили, където отношенията с Другия, какъвто и да е характерът на това отношение, взема превес над връзката с текста, който по редица причини не остава цял и непокътнат.

* * *

Известно е, че между професиите, най-често изправени пред задължението да коментират нечетени книги, е тази на преподавателя. Повечето действително са задължени да представят произведения, за което не са имали нужното време, или по-скоро желание да ги прочетат. Плюс това във всеки един момент рискуват да налетят или на самия автор и да им се наложи да говорят за книгата очи в очи, или с други специалисти, които е много трудно да бъдат излъгани.

Английскияп писател Дейвид Лодж, самият преподавател и запознат с обичайните неща в професията, се е занимавал поне два пъти в своето творчество с проблема за поведението, което следва да усвоим спрямо нечетените книги. Двата примера фигурират в романите му „Размяната“^[1] и „Малък свят“^[2]. И двете книги се занимават с интелектуалния и сантименталния живот в университетите и по същество са родоначалници на едно ново литературно течение — академичния романс.

Първият пример, разказан в „Малък свят“, е сравнително банален диалог. Един от членовете на този университетски микросвят, Робин Демпси, спори в продължение на няколко глави с един компютър, който са му дали и който е толкова усъвършенстван, че е в състояние да поддържа нормален разговор. Тази машина на име Илайза е от женски пол и постепенно става най-близката довереница на нашия герой.

Намерил най-накрая някого, пред когото да се разкрие, сигурен в дискретността му, Демпси може да покаже пред Илайза целия гняв и неприязън, който предизвиква в него един от колегите му — Филип Суолоу:

„Р.Д.: изобщо не се чувствам добре.

Илайза: Защо?

Р.Д.: Заради тази история с Филип Суолоу.

Илайза: Говори ми за Филип Суолоу.

Р.Д.: Вече ти говорих за него.

Илайза: Има ли нещо, което бихте прибавили към предишния си разказ?

Р.Д.: За мен Филип Суолоу въплъщава несправедливостта в живота. В Ръмидж той получи мястото на главен лектор, което се полагаше на мен. После получи катедрата по една щастлива случайност. Сега жъне успехи с тази жалка книга за Хазлит.“^[3]

Всички, които се считат за жертви на несправедливо развитие на кариерата си, ще разберат гнева на Демпси. И ще открият себе си в редовете, които следват:

„Илайза: Разкажи ми за Хазлит.

Р.Д.: Изобщо не ме интересува Хазлит. Дори не съм чел скапаната книга на Филип Суолоу. Нямам нужда да го правя. Прекарал съм толкова време с него на досадните заседания на изпитните комисии, че знам каква може да е. Нелепо е, че той може да заеме длъжността в ЮНЕСКО.“^[4]

Редове, които показват достатъчно добре чувствата на добронамереност, особено в оценката на трудовете на колегите ни, и които разкриват връзките вътре в университетските общности, включително при най-срещания случай (и който ни интересува специално тук) — когато не сме ги чели. Дейвид Лодж очевидно говори за среда, която познава добре.

* * *

Подобно на Демпси и многото университетски преподаватели, аз съм прекарал достатъчно време по заседания с моите колеги, за да си създам представа за тях, положителна или отрицателна, и оттам колко струват техните книги, без да е необходимо да ги чета. Обратно на известния Прустов аргумент за разделението между творчество и автор — или по-точно обратно на определен прочит на този аргумент, една книга не е метеорит или производно на скрития Аз. Тя често и обикновено е продължението на личността, която познаваме (при условие, разбира се, че сме си направили труда да я опознаем) и е напълно възможно като Демпси да си съставим мнение за нея единствено чрез срещите с нейния автор.

Това, което казва тук Демпси — а вероятно и Дейвид Лодж чрез него, е добре познато в средите, близки до книгите. изобщо не е необходимо да си чел една книга, за да имаш точна представа и да говориш за нея — не само по най-общ начин, но и в един по-близък план. Защото не съществува книга, която да е изолирана. Всяка книга е елемент от тази обширна съвкупност, която нарекох колективна библиотека и цялостното познаване на този елемент не е необходимо за оценката му. (Демпси знае добре с какъв жанр книга си има работа.) Главното е да определим мястото на книгата в тази библиотека, положително или отрицателно, по начина, по който една дума придобива смисъл само по отношение на думите от същия език и на думите в изречението, където е поставена.

Никога не е въпрос за тази книга тук, а за съвкупността от книги, присъщи на дадена култура, където всяка книга сама по себе си може да отсъства. И така, няма никаква причина да не кажем истината или да не признаем, че не сме чели дадена книга от колективната библиотека, което пък не пречи да имаме върху последната общ поглед и да не останем един от нейните читатели. Имаме целостта — в която присъства личността на автора и която се разиграва отново и отново чрез всяка книга; във всички тях наблюдаваме нейното временно проблясване. Така мнението на Демпси за книгата на неговия колега е напълно приемливо като субективна гледна точка и можем да се обзаложим, че то не би било кой знае колко по-различно, ако той си направеше труда да прочете книгата.

Освен че и тази книга като другите е елемент от съвкупността, нещо, което дава на Демпси известна информация, той долавя и други отзвуци (от заглавието, чутото за нея, собствените си впечатления за автора), за да прецени дали тя го интересува, или не. Точно родството с неговата вътрешна книга може да му представи материал, въз основа на който да изработи своята оценка. Така афинитетът не е пряко открит у нашия герой към произведението на Суолоу и вероятно не би бил намерен от него и да бе прочел книгата.

* * *

Вариантът, при който си признаваш, че не си чел дадена книга, без това да попречи да се изкажеш за нея, би трябвало да бъде най-разпространеният. Ако той се среща рядко в живота, то това се дължи на обстоятелството, че признаването на не-четенето — а това последното, както видяхме, има широки измерения, — е дамгосано в нашата култура с неизличимо чувство за вина.

Фрапиращо е, че Демпси разкрива с такава откровеност своето мнение за книгата на Суолоу само защото се намира пред компютър, а не пред жив човек. Впрочем поведението му се променя коренно, когато той усеща, че неговата събеседница притежава в някаква степен самоличност, т.е. когато тя изстрелва това, което на теория една машина не би трябвало да е способна, а именно:

„Р.Д.: … Нелепо е, че той може да заеме длъжността в ЮНЕСКО.

Илайза: Не бих казала.

Именно в тази последна реплика Робин Демпси е забил поглед от десет минути насам парализиран и изтърпял. При появата й космите на врата му настръхнаха, защото това е съвсем различно от всичко, което Илайза е казвала досега; това не е нито въпрос, нито молба, не е повтаряне на нещо вече споменато в разговора — това е изразяване на мнение. Как е възможно Илайза да има мнение? Откъде ще знае тя неща за длъжността в ЮНЕСКО, които той самият не знае, нито й е казвал? Робин не смее да попита. Най-сетне, бавно и несигурно, той изчуква с клавишите:

«Какво знаете за това?»

Илайза отговаря на секундата:

«Повече, отколкото допускаш.»

Робин побледнява, после почервенява и написва:

«Добре тогава, щом си толкова интелигентна, кажи ми кой ще получи мястото?»“^[5]

И компютърът, еманципирайки се все повече от статута си на машина, отговаря невъзмутимо:

„Филип Суолоу.“^[6]

Ако компютърът е в състояние да излъчва установени мнения, включително за резултатите от университетските избори, то това е защото той съвсем не е така независим, в което дълго е вярвал Демпси. Той е командван от разстояние от един от неговите колеги — едно мошеничество, което хвърля Демпси в ярост. Напълно разбираема, като се има предвид, че не знаейки, че има пред себе си човек за събеседник, той показва непредпазливо неща от своя скрит свят — например омразата си към Суолоу, поставяйки се по този начин в унизителна позиция.

И така, това, което знаем в културната област или по-често не знаем, всъщност разкрива сфери от интимния ни живот и всички лъжи, към които прибягваме, за да прикрием нашите слабости. Ако Демпси имаше друг довереник, никога не би признал, че му се случва често, подобно на всички нас, да говори за книги, които не е чел. Тъй като тази тайна разкрива една съвкупност от защитни механизми, които ние използваме, за да запълним изкуствено в очите на другите, пукнатините в културата си и да им поднесем — включително и на самите себе си — една представителна картина.

Вярвайки, че си има работа просто с една машина, Демпси се показва такъв какъвто е пред един от тези, от които желае най-много да се предпази. Излага истината за себе си чрез омразата, която питае към един от колегите си, а това чувство полицейските правила на обществото и най-вече на университетския свят ни принуждават да прикриваме. Но така също показва и истината за културата, която е едновременно проникната от насилието и изградена от приблизителни оценки.

Това чувство на срам подсъзнателно в по-малка или в по-голяма степен тегне върху цялостното ни отношение към книгите и изказванията ни за тях. Културата — а и имиджът, който се опитваме да си придадем, — е защита, която ни скрива от другите и от самите нас. Ако искаме да получим шанс да намерим адекватни решения в ежедневните ситуации, е необходимо да сме наясно с това чувство и да го анализираме подробно, когато трябва да застанем лице в лице с липсващото ни. Още повече, ако искаме и да оцелеем в това бързо променящо се пространство на културата, изградено от фрагменти от книги, където нашата най-дълбоко прикривана идентичност — тази на уплашено дете, се оказва постоянно в опасност.

* * *

Ако Демпси не признава, освен пред компютъра, че му се случва, като на всеки човек, да говори за книги, които не е чел, то не така е при героите в друг роман на Дейвид Лодж — „Размяната“^[7], където е представена една игра относно истината за книгите.

Тази игра е измислена от същия Филип Соулоу, чийто възможен избор за длъжността в ЮНЕСКО така скандализира и разстрои Демпси в „Малък свят“. В „Размяната“ действието се развива няколко години преди това. Соулоу, все още скромен професор в Англия, разменя своето място с Морис Зап, блестящ американски професор от западния бряг. Доста скоро тази размяна стига и до партньорките на двамата преподаватели… Но това е друга история, с която сега няма да се занимаваме.

По време на своя престой в Калифорния Соулоу показва на няколко студенти така наречената от него „игра на унижение“:

„Научи ги на една игра, която бе измислил като специализант и в която всеки трябваше да измисли известна книга, която не е чел, и която му носеше точка от всекиго, който я е чел. Конфедеративният войник и Каръл заедно станаха победители, събирайки четири точки от пет възможни, съответно със «Степния вълк»^[8] и «Историята на О»^[9] като в двата случая Филип стана причината за загубената точка. Неговият избор — «Оливър Туист»^[10] — обикновено сигурна победа, изобщо не се класира.“^[11]

Виждаме защо играта се нарича „игра на унижение“. Важно е, за да отбележиш точки, да откриеш книги, които всички са чели, но не и самият ти. Обратно на това, което по принцип се случва в светските и особено в университетските среди, където по правило излагаш на показ своята култура, то тук трябва да извадиш на бял свят собственото си невежество. Не бихме могли по-добре да покажем до каква степен културата и свързаната с нея показност в обществото, която ни изправя пред реакцията на другите, се заиграват с архаичното чувство на срам.

Условието на играта е да се унижиш възможно най-много. Шансовете да спечелиш са толкова по-големи, колкото по-голямо е и унижението. Но играта притежава и една друга особеност. И тя е, че почива на искреността. За да победиш, не трябва само да дадеш заглавието на някоя известна книга, трябва да успееш да убедиш другите, че си казал истината (че не си я чел).

Ако кажеш заглавието на популярна книга, която е малко вероятно да не познаваш, тогава другите са в правото си да се усъмнят в твърдението ти. Точките се пресмятат право пропорционално на доверието, гласувано на този, който признава своето невежество. И всъщност право пропорционално на чувството дали унижението на играча е реално, а не симулирано.

По-нататък в книгата играта на унижение се повтаря още веднъж и за нея разказва в писмо Дезире, жената на Морис Зап. Тя е любовница на Суолоу, който е окупирал напълно мястото на американеца. Една вечер Суолоу предлага на колегите си да поиграят на играта на унижението. Хауърд Рингбоум, един от присъстващите преподаватели, понася трудно нестандартната ситуация, в която печелиш само ако губиш и изпъкваш, ако се унижаваш.

„Нали го знаеш Хауърд — има патологична амбиция за успех и патологичен страх да не го помислят за некултурен, а тази игра поставя двете му мании във война помежду им, защото той може да спечели играта само ако изложи пропуските в своята култура. Отначало душата му просто не можеше да възприеме този парадокс и той назова някаква книга от осемнайсети век, толкова неизвестна, че сега не мога дори да си спомня името й. Разбира се, в последна сметка той се оказа последен и се намуси.“^[12]

По този начин Рингбоум се оттегля от играта, която продължава със заглавия като „Ема“^[13] на Джейн Остин и „Изгубеният рай“^[14] на Джон Милтън, за която шефът на катедрата по английска литература за всеобщо недоумение призна, че не е чел. Но Рингбоум продължава да следи как се развива играта и в един момент внезапно се намесва отново:

„И така на третия кръг Сай водеше с “Песен на Хаяуата"^[15], като само мистър Соулоу беше другият, който не я бе чел, когато изведнъж Хауърд удари с юмрук по масата, вирна долната си челюст на около метър напред над масата и каза: — „Хамлет“!

Разбира се, всички се разсмяхме, но не много, защото това съвсем не изглеждаше шега. Всъщност изобщо не беше шега. Хауърд си призна, че е гледал филма с Лоурънс Оливие, но настоя, че никога не е чел текста на „Хамлет“. Естествено никой не му повярва и той направо се вкисна. Попита да не би да мислим, че лъже и Сай малко или повече му внуши, че е точно така. При което Хауърд изпадна в същински бяс и настоя тържествено да се закълне, че никога не е чел пиесата. Сай се извини през стиснати устни, че се е усъмнил в думите му. Но вече всички, естествено, бяхме изтрезнели от притеснение. Хауърд си тръгна, другите останахме още малко, като се опитвахме да се преструваме, че нищо не се е случило."^[16]

Случаят с „Хамлет“ — книга, неоспоримо най-великото произведение на английската литература и чиято символична насоченост е значителна — е още по-интересен, тъй като демонстрира комплексното значение на играта на истина. Тази комплексност особено нараства в университетските среди. Един професор по английска литература може без всякакъв риск да признае или да се престори, че не е чел „Хамлет“. От една страна, най-вероятно няма да му повярват. Впрочем не е и нужно да си го чел, за да говориш за него — дотолкова е позната пиесата все пак. Ако е вярно, че не е „чел“ „Хамлет“, Рингбоум разполага навярно със значителна информация за пиесата и несъмнено познава освен кинематографичната адаптация на Лоурънс Оливие, и други пиеси на Шекспир. Ако не е имал достъп до съдържанието, то на практика би могъл да се справи със ситуацията благодарение на колективната библиотека.

Всичко би могло да се случи, ако, поради скритото насилие на тази игра и психологическия конфликт, отбелязан по-горе, Рингбоум не бе допуснал грешката да не разрешава никаква двусмислица относно своето културно ниво. Правейки това, той се изключва сам от онова колебаещо се културно пространство, което всички ние сме установили между нас и останалите и в което си позволяваме — като допускаме това и за другите, — известно невежество, тъй като знаем добре, че всяка култура, дори и най-задълбочената и най-широката, съдържа дупки и пукнатини. (Дейвид Лодж говори по-горе за тия „пукнатини в културата“), които не ни пречат да притежаваме като цяло устойчива информираност.

Това пространство на комуникация за книгите — и по-общо за културата — би могло да бъде определено като виртуална библиотека^[17], защото то е едновременно обитавано от представи, присъщи на всички и такива, които сме си изработили самите ние, а и защото не е реално. То се подчинява на известен брой правила, имащи за цел да го поддържат като място за консенсус, където книгите са заместени от въображаемото за тях. Това също така е едно пространство на игра, свързана с детството и с театъра — игра, която не би продължила, ако правилата й не се нарушават.

Едно от тези неписани правила е да не се питаме в каква степен този, който казва, че е чел дадена книга, наистина го е направил. И това се налага по две причини. Първата е, че животът във вътрешността на това пространство скоро би станал непоносим, ако двусмислицата в истинността на изявленията не се поддържа и трябва да се отговаря ясно на зададените въпроси. Втората причина е, че самото понятие за искреност е поставено под въпрос във вътрешността на това пространство, защото да знаеш какво означава „чел съм тази книга“ е, както вече се убедихме, доста проблематично.

Заявявайки, че не е чел „Хамлет“ и декларирайки, че това е истина — или това, в което вярва, е истина, — Рингбоум нарушава основното правило на виртуалната библиотека, а именно, че се допуска да се говори за не-четени книги. Правейки това, той превръща чрез бруталното излагане на интимния си живот пространството в място на насилие. Всъщност чрез своя жест той разбулва истината за културата, а именно, че тя е театър, предназначен да прикрие индивидуалното невежество и фрагментарността на знанието. Като прави това, Рингбоум не се ограничава да изложи само своята уязвимост, но извършва и нещо като душевно насилие, предизвиквайки агресия у другите.

Насилието, на което ще бъде подложен, се съизмерва с насилието, което той упражнява върху пространството на виртуалната библиотека, докато това последното чрез своята двусмислица е преди всичко място за игра. Осмелявайки се да съобщи истината за прочита на Шекспир, но същевременно и за природата на това пространство, Рингбоум е осъден да го напусне и наказанието не закъснява. За него Дезире разказва в края на писмото си:

„Пикантен инцидент, признай — но почакай да чуеш последствията. След три дни Хауърд Рингбаум неочаквано се провали на конкурса и всички смятат, че това е защото английската катедра не е посмяла да отпусне щат на човек, публично признал, че не е чел «Хамлет». Историята се шушукаше из целия университетски град, разбира се, и дори вестник «Еуфорик Стейт Дейли» понамекнаха за случая. Плюс това, тъй като това неочаквано оваканти едно място в катедрата, случаят с Круп беше преразгледан и в крайна сметка мястото беше предложено на него. И той надали е чел «Хамлет», само че никой не го е питал.“^[18]

Както отбелязва Дезире, въпросът дали този, който заема мястото на Хауърд Рингбоум (на него не му остава нищо друго, освен да се самоубие), е чел или не „Хамлет“, е второстепенен. Важното е, че той не е напуснал това междинно пространство от виртуални книги, което ни позволява да живеем и комуникираме с другите. И действително е за предпочитане да не поемаме риска да разкъсваме това пространство на консенсус, което само по себе си функционира като защитна стена и да не питаме удостоения с поста — поне не точно в този контекст — за познанията му за Шекспир.

* * *

Анализът на виртуалното пространство и на защитната му функция показва перфектно, че не само чувството за срам, свързано със случаи от детството, е подложено на изпитание, когато се впуснем да говорим за нечетени книги. Има и една по-сериозна опасност, свързана с представата, която имаме за самите себе си и която даваме и на другите. В определена интелектуална среда, където писаното слово все още е от значение, четените книги са неразделна част от имиджа ни и точно него ние залагаме в играта, припомняйки нашата вътрешна библиотека и поемайки риска да оповестим публично нейните граници.

В този културен контекст книгите — четени или не — образуват един втори език, към който прибягваме, за да говорим за нас самите, за да се представим пред другите и да комуникираме с тях. Както езика, така и те ни служат да се изразяваме, но също и ни допълват, набавяйки чрез подбраните и повторно преработени откъси липсващите елементи в нашата личност и запълвайки празнините в нас.

Както думите, така и книгите, представяйки ни, деформират това, което сме. Ние не можем напълно да се припокрием с имиджа, който те ни дават, тъй като последният се явява една частична, идеална или ощетяваща картина, зад която нашите особености изчезват. И понеже тези книги често присъстват у нас като зле запомнени или забравени фрагменти, ние се оказваме най-често в нестабилна позиция спрямо тези неусвоени елементи, недостатъчни като всяка реч.

Говорейки за книги, ние всъщност обсъждаме идеи, които са твърде далече от културата. Това са части от самите нас, които ни служат в тревожни ситуации от нарцистична заплаха, за да осигурят вътрешната ни цялост. Самата ни идентичност е застрашена от тези разговори. Оттук идва и необходимостта това виртуално пространство на нашето представяне на сцената на живота да остане белязано от двусмислицата.

В този смисъл това светско двусмислено пространство е обратната страна на училищното пространство — пространство на насилие, където всичко се прави с лъжата за целокупно четене, за да се разбере дали учениците са чели книгите, за които говорят и върху които са изпитвани. Четенето не се подчинява на понятията истинско/лъжливо, целта в училище да се разсее двусмислицата и да се прецени със сигурност дали те казват, или не истината, е илюзорна.

Тъй като държи да превърне игровото пространство, каквото е обсъждането на книги (пълно с постоянни пазарлъци и оттук и с лицемерие) в пространство на истината, Хауърд Рингбоум се затваря в един парадокс, който го отвежда към лудостта. Всъщност той не понася това пространство да остане изпълнено с нерешителност и иска да наложи нещо, което според него е по-добро. Но като се вземе предвид особеността на играта на Филип Соулоу, то се оказва по-лошо: това е една по-малко разрушителна според него представа, която не понася несигурността и която той вече е принуден да приеме. Тя обаче го отвежда, макар и помирен със себе си, към собственото му погубване.

* * *

Оказва се, че за да можем да говорим без срам за нечетени книги, трябва да се освободим от потискащата представа за една култура без никаква пукнатина, предавана и налагана от семейството и училищните институции и с която ние напразно се опитваме да се отъждествим през целия си живот. Защото истината, предназначена за другите, е по-маловажна от тази, предназначена за самия теб, достъпна единствено за този, който се освобождава от принудителното изискване да изглежда образован, което ни тиранизира вътрешно и ни пречи да бъдем самите себе си.