Керъл Хигинс Кларк
Разкош и убиец на борда (14)

Оксфорд

Инспектор Ливингстън измина по-голямата част от 75-те мили до Пиърсънс Хол почти без да забелязва спокойствието на английската провинция.

Беше 11.30, когато той седеше в един друг кабинет, очаквайки директорката Маргарет Хезлоп да се върне от някакво съвещание. В 12 без четвърт вратата се отвори и една жена, която се придвижваше с инвалидна количка, я бутна с бастуна си.

Ливингстън скочи на крака:

— Мога ли да ви помогна?

— О, не, няма нужда, аз се справям сама още от войната — каза енергично тя. Беше на около 60 години с приятно изражение и сива стегната в кок коса. Спря срещу стола на Ливингстън и му подаде ръка.

— Маргарет Хезлоп.

— Найджъл Ливингстън. Благодаря ви, че ме приехте толкова бързо.

— Знаех, че сигурно е важно. В противен случай едва ли щяхте да изминете този път от Оксфорд. — После делово попита. — По какъв въпрос желаете да разговаряме?

— Бих искал да разговаряме за биографията на Валери Туилър.

— Валери Туилър? — Хезлоп изглеждаше озадачена.

— По мъж фамилията й е Кук.

— О, да, разбира се. — Лицето на директорката стана по-строго и тя разтърси глава. — Никога не бих я свързала с името Туилър. Тя възприе бащината си фамилия, след като се разведе с един момък от града.

— Доколкото можах да се осведомя, е била известна под името Мери, докато е била учителка тук. — За втори път тази сутрин Ливингстън се усети, че си играе с писалката и бележника.

— Всъщност през цялото време, докато беше тук, — отговори Хезлоп.

— Така. А знаете ли дали е прекарвала някоя от летните си ваканции като гувернантка в Гърция?

— Да, разбира се. С това започнаха неприятностите й. — Хезлоп подкара инвалидната си количка до етажерката и извади от там папка, на която беше написано „Мери В. Кук“.

— Какво имате предвид като говорите за неприятности? — попита бързо Ливингстън.

— Не сте ли и вие затова тук? — попита Хезлоп, след като затвори чекмеджето и разтвори папката на бюрото си. — Тя се разведе с мъжа си и искаше да се махне оттук през лятото. Работеше за едно семейство в Гърция, в което, сигурна съм, знаете това, стана трагедия. Една жена влязла в къщата си, когато там се извършвала кражба с взлом и била убита. Тъй като Мери била единствената, която живеела в къщата без да е член на семейството, разпитвали я най-подробно. Когато се върна тук през есента за започването на учебната година полицаите продължаваха да идват и да я разпитват. На нас това никак не ни харесваше. Създаваше някои затруднения и противоречеше на атмосферата тук. Мисля, че не можаха да докажат нищо. Най-после се откри свободно място в „Свети Поликарпс“ и тя се възползва от възможността да се махне оттук. Кандидатира се за длъжността и, доколкото ми е известно, оттогава работи там. Дори чух, че се канела да се омъжи.

— Да, вярно е.

— Ами, надявам се, че избраникът й ще има по-голям късмет от Малкълм Кук. Тя е твърде трудна жена. Чудесна преподавателка, но не се привързва лесно.

„Нищо чудно, че не е искала да признае, че познава Атина — помисли си Ливингстън. — Напълно логично беше да е искала да започне нов живот. И дори фактът, че интервюто с нея е било в деня на изчезването на Атина може да няма нищо общо с това.“ И друг път се беше сблъсквал с нелепи съвпадения, когато хората попадат в неподходящ момент на неподходящо място.

Ливингстън благодари на Маргарет Хезлоп, че му беше отделила част от времето си и се накани да си върви, обещавайки, че ще се обади пак, ако се нуждае от повече информация.

На стълбището, което водеше към паркинга той се поколеба, спирайки за момент да се наслади на слънчевите лъчи, които се прокрадваха иззад облаците, размишлявайки над това, което току-що беше чул.

— О, Господи, къде ли съм паркирала това проклето нещо?

Ливингстън се огледа и се усмихна, като видя една възрастна жена на около 70 години.

— Съпругът ми винаги се дразни от това, че не мога да запомня къде съм паркирала колата. Има проблеми с краката и аз го оставям пред вратата, а после се връщам да паркирам. Днес в голямата зала има занаятчийска изложба. Показват много хубави неща. Може би ще искате да ги видите?

Опитвайки се да помогне, Ливингстън попита.

— Каква марка е колата ви?

— Син „Остин“. Напоследък ни създава доста неприятности. Наричаме я нашата гнила ябълка — каза шеговито тя. — О, благодаря ви. Сега я виждам. Като се подпираше на перилата започна да слиза по стълбите.

Син „Остин“. С.О. Ливингстън прегледа бележника си и намери мястото, на което беше отбелязал точно какво е написано на кибритената кутия, намерена в джоба на Атина Популос. — С.0.315. Той рязко се обърна и бързо се запъти обратно към сградата.

— Възползвам се от готовността ви да помогнете по-скоро, отколкото бихте предполагали — каза той на изненаданата директорка. — Дали случайно нямате на разположение списъка на колите, ползвани от вашите преподаватели?

— Да, разбира се. Всички имат пропуски, за да използват паркинга.

— Каква кола караше Валери, т.е. г-жа Кук, когато беше тук?

— Момент да проверя. Папката й още е тук. Ами да — син „Остин“.

— Какъв е регистрационния му номер, попита напрегнато Ливингстън.

— Три-едно-пет-седем-шест-четири.

— Много ми помогнахте.

„Валери Туилър или Мери В. Кук е познавала Атина от Гърция — помисли си Ливингстън, качвайки се в колата си. — Поради някаква причина Атина бе записала част от регистрационния номер на колата на Вал. Изчезва в деня, когато Вал разговаря с директора на колежа в Оксфорд. Вал обвинява Вероника, че се е опитала да отрови Пенелоп Атуотър, нещо, в което той инстинктивно чувстваше, че не може да повярва. Ригън Рейли е на същото мнение. И друго. Предстоящата сватба на Вал и Филип не беше логична. Бяха съвършено различни и неподходящи един за друг. Тя се омъжва за него, защото вероятно щеше да наследи лейди Екснър и имотите й. Ако наистина се е опитала да отрови Пенелоп Атуотър, никой не можеше да каже каква ще е следващата й стъпка. И кога ще бъде направена.“ Чувството, че трябва да действа бързо, го накара да натисне педала за газта по обратния път към Оксфорд.