Керъл Хигинс Кларк
Разкош и убиец на борда (9)

В океана

Вероника взе програмата за деня от шкафа и седна на леглото си.

— Ригън, трябва да побързаме и да решим къде ще отидем днес. Сега е 11 без пет, а тук има няколко мероприятия, които започват в 11.

— Какви са възможностите? — попита Ригън, копнеейки да се отпусне в някой шезлонг на долната палуба, близо до басейна с книга в ръка и да наблюдава останалите обитатели на този минисвят „Кралица Гуинивър“.

— Я да видим. Има лекция по бридж, която не ме интересува, лекция за компютрите, от която не бих имала никаква полза, как да откриете плевелите в градината си в началния стадий… В никакъв случай преди обяд. Аха! Ето нещо за нас. Семинар по финансово планиране и различни начини за управление на капитала. Сър Джилбърт обичаше да казва, че парите не могат да ти купят щастие, но с тях можеш да си платиш всичко останало. — Вероника се засмя, стана от кревата и посегна към спрея за коса.

— Аз наистина не съм много веща по паричните въпроси. Филип нае един счетоводител да прави балансите на чековата ми книжка, но е крайно време да науча нещо повече. Вероятно това ще бъде една от малкото лекции, на която ще присъстват повече мъже, отколкото жени.

— Истината излезе наяве, Вероника — пошегува се Ригън. Тя отвори вратата на терасата, примигвайки от ярката слънчева светлина.

— О, да… След лекцията можем да обядваме на палубата „Лидо“, а оттам ще се отправим на сеанса на екстрасенса — продължи Вероника. — Няколко астролози са ми правили хороскоп, но винаги съм готова да чуя още някой, който ще ми предскаже бъдещето. А после, естествено ще отидем да играем бинго в „Рицарския салон“ в четири и половина.

Разчетът до минута напомни на Ригън за лагера на скаутите. Преди 20 години тя и приятелката й Сали бяха смъмрени от техния лидер, че се бавят повече от предвиденото време при събирането на дърва за огъня, на който се готвеше лагерната яхния. Когато се завърнаха в цивилизацията, Люк и Нора бяха уведомени от невротичния командир за недостатъчното умение на Ригън да събира съчки. И като си помисли човек, че тя беше едно от двете момичета в отряда, които бяха продали най-много приготвени от скаутите курабийки. Нейната съперничка, която, беше една тантуреста натегачка, се беше оплакала, че не било честно Ригън да продава курабиите на хора, дошли да отдадат последна почит в погребалната зала. Ригън просто бе имала късмет, че през седмицата, когато трябваше да продаде курабиите, беше починал на преклонна възраст един член на клана Шиа.

В салона се бяха събрали над десетина души за семинара по финансови проблеми, а други току-що влизаха. Когато Вероника си проправи път към предните столове Люк се извърна и бързо намигна на Ригън.

— Мисля, че този приятен мъж флиртува с теб — прошепна й Вероника.

„Нищо не може да й убегне“ — помисли си Ригън, когато заеха две места на първия ред. Люк беше седнал два реда по-назад и Ригън чувстваше как самодоволно се подсмихва. „Добре, татенце, само почакай, ще ти покажа аз на тебе.“

Ръка за ръка през предната врата на салона влязоха Марио и Имакулата и ги поздравиха с махване на ръка.

— Значи и вие сте тук, за да научите как да ползвате пътническите си чекове — пошегува се Марио. — Снощи с госпожата спечелихме някой и друг долар в казиното и си помислихме, че могат да ни научат къде да ги вложим.

— От тях останаха само 3 долара — каза ухилена до уши Имакулата, показвайки една пазарска чанта. — Марио ми купи някои нови дрехи от базара на горната палуба. Поисках да купя нещо на Консепсионе и Марио Трети, но Марио Старши не се съгласи. Искаше да ги похарчи само за мен.

— Бихте ли заели местата си, моля. — Един русокос млад мъж с очила, облечен в строг костюм а ла „Брук брадърс“ започна да раздава папки с листове за водене на бележки. Той се представи.

— Името ми е Норман Бенет, финансов консултант, експерт по капиталовложения в ценни книжа. През следващите няколко дни ще се опитам да ви помогна да се ориентирате по-добре при бъдещите си планове за инвестиране.

Вероника се наведе и прошепна в ухото на Ригън така, че я чу цялата зала:

— Той ми се вижда доста хубав. Може би е свободен?

Сломена, Ригън втренчи поглед във въпросника, който беше в папката й.

— Не знам какво да мисля за състоянието на американската икономика, достатъчно затруднения изпитвам, когато трябва да изчисля какви са годишните ми данъци. Какво бих направила, ако днес наследя 1 милион долара? Ще наема хидроплан да дойде и да ме вземе оттук.

Тя се огледа наоколо, за да види кои са другите пасажери, дошли да изучават финансовото магьосничество. В аудиторията имаше няколко двойки от типа новобрачни, но Вероника беше права. От двадесетината присъстващи три четвърти бяха мъже. Погледите на Ригън и Люк отново се срещнаха. Той дискретно се усмихна и посочи с очи към Норман Бенет. Очевидно беше чул оценката на Вероника за финансовия гуру.

Вероника изшътка.

— Ригън, скъпа, господин Бенет е готов да започне. Моля ти се, внимавай.

„Изгарям от нетърпение — помисли си Ригън, забелязвайки, че Кеймърън Хардуик влезе и седна на последния ред. — Сигурно проверява кои са съперниците му“ — реши Ригън, докато Норман Бенет си прочистваше гърлото.

— Предварителното инвестиционно планиране на значителна част от активите е не само важно, но бих казал, че е от жизнено значение. Да, от жизнено значение. Погледнато в исторически план то в значителна степен е било усложнявано поради…

„О, Господи — помисли си Ригън.“

Половин час по-късно, когато монотонният монолог продължаваше, прекъсван само, за да се начертаят няколко графики на черната дъска, Вероника все още стоеше на ръба на стола и непрекъснато кимаше с глава в знак на съгласие с всички блестящи мисли, изказани от Норман Бенет. Ригън се бореше с налегналата я дрямка и отчаяно се мъчеше да си даде вид, че слуша внимателно.

— А сега да преминем към въпросите и отговорите. Моля, аз съм на ваше разположение, не се стеснявайте.

Бенет застана в очакване със стиснати, издадени напред устни, израз, който предизвикваше асоциации с Гомър Пайл.

„Дано да няма въпроси“ — молеше се Ригън, тропайки от нетърпение с крака по покрития с килим под на салона.

Вероника скочи от мястото си.

— Г-н Бенет, вие се спряхте на привлекателна възвръщаемост на акциите със срок 20 години. Мислите ли, че те се разумна инвестиция за човек на моята несигурна възраст?

Ригън чу кикот, идващ от една от новобрачните двойки. Обърна се, стрелкайки ги с поглед.

Бенет се прокашля отново.

— Има толкова много чудесни оферти за инвестиране. Затова бих ви препоръчал да прочетете внимателно въпросника, преди да навлезем в подробностите.

„Едно на нула за теб, Бенет“ — помисли си Ригън.

Следващият въпрос беше зададен от Марио Бутакавола.

— Вие изказахте някои интересни мисли относно възможностите за инвестиране в Източна Европа. Чух за голяма руска компания — производител на трактори, която търси чужд капитал. Смятате ли такава инвестиция за сигурна? — Той не даде възможност на Бенет да му отговори. — Хей, имам една добра идея. Тук е г-н Кеймърън Хардуик, който се храни на нашата маса, а той е голям финансов експерт. Може би ще е интересно да чуем мнението и на двама ви. Ще бъде наистина любопитно.

— Очевидно имате предвид компанията производител на трактори „Борис и Ваня“, която, следвайки примера на своя най-голям конкурент, предлага 49 процента от акциите си на чуждестранни инвеститори. На мен би ми било много интересно да чуя какво ще каже по този въпрос г-н Хардуик. — Бенет проявяваше истинско любопитство.

Марио беше доволен да бъде в центъра на вниманието.

— Ами, да, Кеймърън току-що се връща от обиколка из източноевропейските страни, за да проучва за своите клиенти възможностите за инвестиции. Какво ще кажеш, Кеймърън? — обърна се той към дъното на залата.

Всички погледи се насочиха към Хардуик. Той остана на мястото си, отклонявайки въпроса с думите:

— Бих предпочел да чуя какво вие ще кажете по този въпрос.

Марио настояваше:

— О, хайде Кеймърън. Ние не искаме да ни говориш нещо за клиентите си. Нека поставя въпроса така. Мислиш ли, че по принцип това са изгодни инвестиции?

Хардуик се изправи, стискайки облегалката на стола пред себе си.

— Аз разговарям с клиентите си само конфиденциално. Мисля, че сте дошли да чуете г-н Бенет. — Той с мъка се опитваше да се усмихне. — А сега моля да ме извините. — И излезе от залата.

Бенет наруши последвалото неловко мълчание.

— Досега в повечето случаи моите колеги-финансисти с удоволствие са споделяли възгледите си. Все пак трябва да уважим желанието на г-н Хардуик да не го прави. Сега, по мое мнение…

Десет минути по-късно, на излизане от залата Марио и Имакулата се присъединиха към Ригън и лейди Екснър.

— Този Хардуик ми се вижда малко дръпнат — каза Марио. — Да ви кажа ли нещо? Залагам долари срещу понички, че никога не е чувал за тази компания. За мене той е или тъпак, или се представя за такъв, какъвто не е.

 

 

Силви обиколи сутринта „Астолат“, „залата на рицарите“ и бар „Ланселот“, докато открие Милтън Уонмейкър и сестра му Вайълет Кон, която го следваше като сянка, да отпиват от чаши с коктейл „Блъди Мери“ в един остъклен сектор на палубата „Лидо“. Поглеждайки за трети път, уж небрежно, наоколо, най-после успя да срещне погледа на Милтън, С очарователна усмивка заситни към масата му.

— Радвате се на хубаво време, нали? — попита тя, слагайки ръка на облегалката на стола между Милтън и сестра му.

— Пластирът на едното ми ухо падна и се събудих с гадене. Няма нищо по-лошо от морската болест. Все още не съм я преодоляла и не се чувствам на себе си — оплака се Вайълет.

„Това може да бъде само на добро“ — помисли си Силви.

Милтън бързо се изправи.

— Моля ви, изпийте едно питие с нас. — С една ръка той изтегли стола й да седне, а с другата даде знак на келнера.

— Какво ще пиете, Силви?

— Същото като вас. Обожавам „Блъди Мери“.

— Нашите са безалкохолни — каза Вайълет. Тонът и изражението й показва явно неодобрение.

— На това му викат „Големият срам“ — каза небрежно Силви.

— Съгласен съм — заяви въодушевено Милтън. Когато келнерът пристигна той поръча две водки с доматен сок. Погледна към сестра си. — Вайълет?

— Искам само доматен сок. В коктейла има прекалено много подправки. Снощи ми падна пластира от ухото…

Силви забеляза отегчения израз по лицето на Милтън, когато той я прекъсна:

— И един чист доматен сок.

Снощи Милтън я беше поканил на танц, докато сестра му беше в тоалетната. Сега Силви, слагайки крак върху крак, забеляза стегнатото му тяло под скъпата спортна риза, сините, умни, леко примигващи очи, добре подстриганата бяла коса с оголеното петно отпред, което той не се опитваше да прикрие и слава Богу. Силви беше срещала много мъже, които си пускат дълги коси отстрани и след това, пренебрегвайки закона за гравитацията ги сресват отгоре върху темето си, на което те стоят като залепени. Тя тайно се надяваше, че Милтън няма намерение да посети лекцията за заместители на косата, определена за този следобед. Забеляза, че той я гледа с нескрито възхищение.

„Хареса ме — помисли си тя, и аз го харесвам. — Не избързвай“ — припомни си Силви.

Снощи, когато танцуваха под звуците на „Сатенената кукла“, те почти не си говореха. Силви се наслади на рядкото удоволствие да танцува с привлекателен мъж, който при това не беше с два леви крака. Тя инстинктивно знаеше, че Милтън Уонмейкър не е от онези, които искат жената да им бърбори в ухото, не обръщайки внимание на музиката. Току-що бяха седнали на масата непосредствено до дансинга и си разменяха първоначална информация — че тя е от Палм Спрингс и че е вдовица и че той е от Бевърли Хилс и е вдовец, когато сестра му Вайълет, за която той току-що бе казал, че живее в Маями, се върна от тоалетната.

— Мисля, че съм алергична към пластира, Милтън — каза тя, правейки се, че не забелязва Силви. — В предписанието предупреждават, че може да причини виене на свят и замъгляване на зрението. Като че ли тъкмо това става с мен. Ще ме върнеш ли в каютата ми?

Това беше краят на романтичното приключение от предишната вечер. Силви и преди беше имала подобни случаи — сестри, самоназначили се за кучета-пазачи на своите братя, добри партии за женитба. Дори когато се ожени за Харолд Силви не можа да счупи леда между себе си и сестра му Голди. Зълвата може да се окаже нещо далеч по-лошо от свекървата, а освен това има шансове да бъде с вас завинаги.

Миналата вечер Вайълет се оплака, че пластирът й не й понасял. Тази сутрин, че й бил паднал. Като гледаше Вайълет с престорено съчувствие, Силви бързо я преценяваше: в началото, на 70-те години, с цели десет години по-стара от брат си, облечена в памучна рокля в сиво, която падаше безупречно от рамото до средата на прасеца. „Изглежда като покривка за гладачна дъска“ — помисли си Силви и веднага продължи да я гледа с възхищение. „Няма да можеш да ме разкараш, фу-у“ — каза си въодушевено тя, когато за кратко време Вайълет очевидно омекна.

— Сивото е любимият ми цвят — призна тя, а след това посочи към бара. — Този млад мъж ми изглежда познат. Сигурна съм, че съм го срещала някъде.

Силви и Милтън се обърнаха по посока на сочещия й пръст. Вниманието на Вайълет бе привлечено от Кеймърън Хардуик.

„Чудесно — помисли си Силви. — Нека да й отвлече вниманието.“ Скачайки от стола, енергично започна да маха на Кеймърън да дойде на тяхната маса. Той си взе питието и започна да пресича палубата, насочвайки се към тях.

Силви обясни:

— Кеймърън се храни на нашата маса.

— Не си го спомням, Вайълет — каза Милтън.

Когато Кеймърън пристигна, тя побърза да ги запознае.

— Г-жа Кон е сигурна, че ви познава отнякъде.

Вайълет го гледаше с изпитателния поглед на ястреб готов да се спусне върху жертвата си.

— Никога не забравям лице, което съм виждала. Казват, че Хърбърт Хувър можел да целуне бебе на 14 месеца и да го познае след 20 години, когато вече има право да гласува. Брат ми може да потвърди това, че аз имам същата дарба.

„Обзалагам се, че никога не забравя, когато има зъб на някого“ — помисли си Силви.

Вайълет присви очи.

— Беше преди десет или дванадесет години. Кое пътуване? О, сетих се, Милтън, спомняш ли си, когато ходихме в Гърция? — Тя се обърна към Силви. — Беше преди 11 години. Скъпият ми съпруг Брус току-що беше починал. — Лицето й се оживи. За Силви усмивката й приличаше по-скоро на озъбване. — Вие работехте като келнер в хотел „Олимпик“.

Лицето на Хардуик смени цвета си от червено до мораво.

— Никога не съм бил в Гърция. Мисля, че нещо не сте наред с паметта.

Той се обърна на пети, а Милтън Уонмейкър скочи от стола.

— Хей, вие — запротестира той.

Силви го спря с ръка.

— Много съжалявам, че го извиках. Нямах представа.

Вайълет изглеждаше много доволна.

— Очевидно той не иска да му напомня, че е бил келнер. Сигурно се прави на роден богаташ. Милтън, спомняш ли си как сър Джон и лейди Виктория се шегуваха за ужасните хора, които парадират с добрите си връзки?

Силви забеляза с каква гордост Вайълет спомена имената на титулуваните си приятели. Изведнъж й хрумна идея. Току-що й дойде наум… Тя се поколеба. Тя се поколеба дали да се обърне към дъртата злобарка с Вайълет или г-жа Кон? Вайълет, ние често ще се виждаме…

— Тъкмо си помислих, Вайълет, че бих се радвала много да ви запозная с лейди Екснър, която също е на нашата маса. Ние много се сприятелихме и тя вече ме покани да посетя имението й в Оксфорд. Казва се… — „О, по дяволите, как се казваше? — Силви трескаво мислеше. — Лоли? Лоули? Лю…“ — Лиуилин Хол.

Вайълет с радост се съгласи, че за нея ще бъде голямо удоволствие да изпие едно питие с лейди Екснър на коктейла, даван тази вечер от капитана. След това, въздъхвайки каза, че стомахът наистина я присвива от люлеенето на кораба и дали скъпият Милтън ще бъде така добър да я придружи до каютата й за да си полегне за малко преди обяд.

„Защо не се качиш на метлата си и да отлетиш на нея“ — помисли си Силви.

 

 

Лейди Екснър и Ригън обядваха на собствената палуба на апартамента. Преди това Ригън беше казала.

— Вероника, ти беше на фитинг занимания, изкара и учебната тревога, слуша лекция по финанси, а още е малко след пладне. Защо не поръчаме салата и да си починеш два часа?

— Чудесна идея — весело се съгласи Вероника. — Сеансът при екстрасенса е в 14 и 30, а преди консултация с екстрасенс човек трябва да се самовглъби. Да се докосне до вътрешния си мир, до най-съкровените си чувства, до най-дълбоките си и неизказани емоции.

„Няма нищо непредсказуемо в живота ги“ — помисли си Ригън, посягайки към листа с менюто, което се предлагаше по каютите.

— Как ти звучи например салата с пилешко?

— Възхитително. Много подходящ за този ухаеш слънчев ден. Не забравяй и бутилка „Дом Перинон“.

— Надявам се, че Филип и твоят счетоводител няма да си помислят, че идеята за „Дом Перинон“ е моя — каза Ригън.

— Изобщо не е тяхна работа дали ще пия вода за миене на чинии или „Дом Перинон“ — отговори Вероника. — Освен това всяка година плащам сметките за акри с цветя, които не издържат на зимните студове.

„Тя е по-печена, отколкото предполагах“ — помисли си усмихната Ригън.

— На теб тия не ти минават, а, Вероника.

— Какъв странен американски израз, но ти си абсолютно права.

Шампанското изигра двойна роля — да държи в настроение Вероника по време на обяда и да я приспи в шезлонга на палубата, след като остави вилицата си. Ригън отпиваше от втората чаша, която си беше наляла и гледаше към хоризонта.

Тихото звънене на телефона не разстрои спокойното дишане на Вероника и Ригън побърза да вдигне слушалката. Кой би могъл да се обажда? Сигурно не са Люк и Нора. Ливингстън?

— Ало. — Ригън си даде сметка, че гласът й прозвуча някак изнервено.

Ухото й се изпълни с някакво писукане.

— Момент така, моля. Търсят ви от Ню Йорк.

„Дали телефонистките нарочно се опитват да имитират гласа на Лайла Томлин? — запита се Ригън.“

— Ригън — изсумтя един глас. — Как мина сбирката? Разбрах, че Атина се е появила.

— Джеф… — Ригън се разсмя без да иска. — Сигурно Кит ти е разказала.

— Говорих снощи с нея. Обадих се в Ню Джърси, очаквайки да се грижиш за клиентите на баща си в погребалната къща „Рейли“. — После тонът му стана по-загрижен. — Как си? Кит ми каза, че си си намерила страшна работа.

Дишането на Вероника премина в дълги и къси похърквания. През отворената врата към огряната от слънцето тераса Ригън я гледаше с безпокойство.

— Ами седя си тук и пия шампанско.

— Остави и за мен малко.

— Много си закъснял. Бутилката е обърната с гърлото надолу в кофата за лед. Какво правиш в Ню Йорк?

— Пристигнах тук за две седмици, за да участвам в един филм.

— Нещо интересно ли е — попита Ригън.

— О, това е екшън филм. Играя ролята на терорист, който се оказва със златно сърце. — Джеф млъкна и после добави. — Вероятно ще бъде пуснат направо на видео.

— Ще чакам да го видя по „Дисни канала“ — каза смеейки се Ригън. Тя му съобщи подробностите за времето и мястото на очакваното им пристигане, представяйки си как леко се намръщва, когато иска да се концентрира, с мустаците, които ту бръсне, ту пуска отново и високата си над метър и деветдесет фигура на играч на американски футбол. Без съмнение той е добър за страничната линия.

— Окей, ще се видим в събота. Имам да ти разказвам много неща.

— С нетърпение очаквам да те видя — каза Джеф.

— И аз.

Вероника надникна вътре тъкмо в момента, когато Ригън оставяше слушалката.

— Боже Господи, трябваше да ме извикаш. Кой беше?

— Един приятел, с когото ще се срещна в Ню Йорк.

— Мъж, надявам се?

— Ами да.

— Много се радвам, скъпа Ригън. Трябва да държи много на тебе, след като ти се обажда чак от Ню Йорк.

— Повярвай ми, Вероника, това не означава нищо. Познавам мъже, които са ми телефонирали от другия край на земното кълбо, но които не ми се обаждат, когато се приберат вкъщи. Понякога си мисля, че е по-добре, когато са на голямото разстояние, отколкото да се при теб.

— Какви маниери! — въздъхна Вероника. — Предполагам, че вече няма кавалери от типа на скъпия Джилбърт. Добре, хайде да тръгваме при екстрасенса и да видим дали ще ни предложи нещо приятно за зажаднелите ни за любов души.

Ригън почувства как пилешкото се надига в гърлото й.

Сеансът с екстрасенса мадам Лайла Споукър започна точно в 2 и половина в салона на театъра. Според Ригън тя беше на около 50 години с големи черни очи, дълъг римски нос, широка уста и медночервена коса, която се подаваше под тюрбан с цвят на дъгата. Носеше ръждивокафява сатенена блуза с дълбоко деколте, което не можеше да покрие достатъчно издутите й гърди. Широката пъстроцветна пола шумолеше в унисон със звука, издаван от триещи се едно в друго бедра, обути в чорапогащник, когато се отправи към катедрата.

Ригън забеляза Нора, седнала на задните редове вдясно и нарочно поведе Вероника към двата свободни стола близо до Кенет и Дейл, които се бяха настанили на първия ред вляво. Дейл се наведе към тях, повдигайки вежди:

— Решихме, че това не е за изпускане.

— Нали е вълнуващо? — изчурулика Вероника. — Ш-ш-шът, тя започва.

Мадам Споукър им хвърли лъчезарен поглед.

— Струва ми се, че това ще бъдат интересни и продуктивни сеанси. Вибрациите, които достигат до мен, са силни. Много хора идват тук, за да се надсмиват. Ако има такива сред вас, уверявам ви, че когато си тръгнат, няма да се смеят. Сърцето има своя логика, за която разумът не знае нищо. Уверявам ви, че и главата има своя логика, за която разумът няма представа. От незапомнени времена, още преди сътворението на света, вашата съдба е била записана в звездите. Каквото сте били, какво ще бъдете, вече е решено. — Тя протегна напред ръце и затвори очи. — Знам какво се питате — защо, по дяволите, съм тук?

„Точно това се чудех“ — помисли си Ригън.

— Ще ви кажа защо. Защото всички ние имаме някои повратни мигове в живота си, когато сме изправени пред кръстопът. Ако направим нещо, ще последва един сценарий, ако направим друго, нещата могат да станат по-неблагоприятни и дори трагични. Не мога да си представя, че никой от вас не е имал през живота си мигове на предчувствие, на чувство, че някой го предупреждава, а той го е пренебрегнал. Това е било вашето подсъзнание, което се е опитвало да ви покаже правилния път, да ви предупреди за опасностите, които крие другата посока.

Гласът й рязко стихна и премина почти в шепот.

— В повечето от нас този тайнствен глас е много притихнал, твърде слаб, за да се противопостави на прилива на чувствата. — Тя разтвори месестите си ръце с жест, с който като че ли искаше да обхване цялата зала. — Днес с моя помощ вие ще чуете гласа на вашето подсъзнание. — Тя отпусна ръце от двете си страни, явно уморена от усилието, и се огледа наоколо, очаквайки аплодисменти. Вероника не я разочарова.

— Хайде да започваме, мадам Споукър — извика Вероника, като й ръкопляскаше.

— Искам всички да напишете по един въпрос, отнасящ се до вашия бъдещ живот на листовете, които ще ви раздам. След това ще ви викам един по един, а вие ще ми подавате вашето листче сгънато и ще сядате ето тук. — Мадам Споукър посочи един стол на сцената. — По такъв начин аз ще мога да възприема вашите вибрации. Няма да гледам какво сте написали — ще го почувствам.

Вероника започна да пише с бясна бързина на подаденото й листче, докато Ригън се чудеше какво, по дяволите, да пита тази вуду. Изведнъж й дойде на ум. Тя постави листчето върху чантичката си и написа: „Ще открием ли някога убиеца на Атина?“ Сгъвайки листчето, си даде сметка, че това й се случваше за първи път през годините, в които се беше занимавала с детективска работа.

Нямаше начин мадам Споукър да не извика веднага Вероника на „горещия стол“. Вероника се вкопчи в него, като че ли това бе свободният стол при играта „Кой ще седне пръв“.

— Какво чувствате за мен? — попита умолително тя.

Мадам Споукър смачка на топка листчето на Вероника в месестата си ръка, затвори очи и започна да се клатушка назад-напред.

— Вие сте много умна жена, госпожице…

— Екснър, лейди Вероника, Екснър, вдовица на покойния сър Джилбърт.

— Да, чувствам рицарството. Вие сте много щедра и много по-схватлива, отколкото хората предполагат. Имали сте дълъг живот… — Тя се спря, разтърси глава и отвори очи.

— Но какво ще кажете за моя въпрос? — попита Вероника.

Мадам Споукър изглеждаше разтревожена.

— По-добре ще е да дойдете на следващия ми сеанс в петък. Сега не ми се отдава много добре да вникна в бъдещето ви. Ще ми трябва повече време, за да се концентрирам върху магнитното ви поле, а днес не разполагам с такова. Тук има доста хора и искам да дам на колкото може повече от тях възможност да седнат на стола. Обещавам ви, че ще бъдете първа в петък.

Вероника изглеждаше разочарована, но се държа спортсменски и се върна на мястото си до Ригън. „Хитър начин да си осигуриш публика за следващия час по абракадабра — помисли си Ригън. — Абракадабра. Звучи ми малко зловещо.“

На стола отпред се изредиха още слушатели. При всички сцената с клатенето напред-назад и с треперенето се повтаряше. Имаше група момичета от козметична фирма, за които пътуването беше награда за многото продадени червила, моливи за вежди и гримове. Едно от тях, на около двадесет години, със стърчаща на всички страни коса и годежен пръстен с диамант, беше предупредено да не се омъжва за годеника си.

— Виждам неприятности. Има нещо, което не знаете. Може да ви отведе на приятни места, но е лъжец! Съжалявам, но го чувствам много силно и трябва да ви предупредя.

Опечалената девойка се върна на мястото си и дъвчейки отчаяно дъвката в устата си, промърмори:

— Какво, по дяволите, разбира тази? — Но явно беше обезпокоена.

„Бедното момче — помисли си Ригън. Той сигурно е похарчил всичките си спестявания за този пръстен и никога няма да го получи обратно, ако годеницата му се вслуша в съвета на мадам Споукър.“

Следващата от дъното на залата беше Имакулата Бутакавола. Тя нервно седна на стола.

Мадам Споукър я погледна с лъчезарната си усмивка и съобщи следната добра новина:

— Мисля, че много скоро семейството ви ще се увеличи. Бих казала, че това ще стане идната година.

Имакулата плесна с ръце и извика:

— На снаха ми Роза не й дойде мензиса точно преди да заминем. Може би ще ми съобщят, че има нещо, когато се върнем. — Тя стана от стола. — Благодаря ви, мадам, много ви благодаря — каза тя и побърза да се върне на мястото си. — Марио, нали ти казах, че трябваше да купим онази чудесна бебешка блузка с инициалите на кораба. Хайде да отидем и да видим дали е останала някоя.

Вероника се обърна към Ригън.

— Не е ли чудесно? Как ли ще го кръстят?

„Остава само да си направят и нов семеен портрет при Сиърс“ — помисли си Ригън.

Вероника продължи:

— Ригън, ти още не си си опитала късмета. Мадам Споукър…

— Разбира се, г-це елате при мен.

„Е, добре, че поне не ме нарече мадам“ — каза си Ригън. Стана от мястото си и подаде листчето с въпроса.

Мадам Споукър затвори очи и започна да издава звуци, подобни на прекъсващото бумтене на неизправен двигател. Ригън чакаше, чудейки се какво ли ще „почувства“ за въпроса, отнасящ се до убиеца.

— Чувствам нещо съвсем наблизо. Чувствам, че сте близо до нещо или някой, който винаги сте подозирали. Но е опасно. Стойте настрана. — Мадам Споукър опипваше все по-трескаво с добре поддържаните си пръсти хартийката в дланта си. Тя извика: — О-ох, по дяволите, скъсах листчето, а то е толкова здраво! — Разтърсвайки глава, възобнови монотонното си ръмжене.

След миг ръката й се разтвори. Направи отчаян опит да я затвори отново с листчето вътре, но пръстите й бяха като замръзнали. Късчето хартия падна на пода. Екстрасенсът се отдръпна от него като ужилена, гледайки го като че ли беше бомба с часовников механизъм, и започна да трепери:

— Никога преди не съм губила контрол над задаван ми въпрос. Силата на вибрациите, идващи от това малко късче хартия е по-голяма от моята. Госпожице, зададохте много сериозен въпрос. Трябва да ви предупредя… бъдете много предпазлива. Заобиколена сте от опасни хора. Ще откриете това, което търсите, но цената може да бъде прекалено висока.

На Ригън много й се искаше майка й да бе предпочела лекцията по бридж от 2 и половина.

 

 

Кеймърън Хардуик плуваше с бясна бързина от единия до другия край на безлюдния басейн в здравния комплекс. Басейнът беше малък, но той не можеше да понася многобройните досадни хлапета, които непрекъснато излизаха и отново скачаха в басейна на палубата „Лидо“ — по-малките непрекъснато подканвани от тъпите им родители. Трябва да забранят на тези кораби да се качват деца. Той отново се сгърчи от досада, когато си помисли за снимките на ненагледните Бутакавола.

„Този банкетен мениджър от Атлантик Сити не е толкова голям глупак, колкото изглежда“ — помисли си той, преминавайки в бътерфлай. — Колко хубаво беше да се попротегне и да напрегне мускулите си. Само за петнадесет минути тази сутрин станаха два провала на неговите усилия да остане незабелязан. Стомахът му се сви на топка. Усети миризмата на хлор и как водата кипи по гърба му. — „Трябва да успокоя топката“ — помисли си той.

Стигна до края на басейна, обърна се със салто под водата и, изплувайки, започна гръб. Кой би помислил, че посещението на една групова лекция по финансови въпроси ще завърши с привличане на вниманието върху него благодарение на онзи идиот Марио! Хардуик почувства как кръвта му отново кипва. По-лош късмет, здраве му кажи. Би го удушил. А сега трябваше да търпи присъствието му всяка вечер по време на вечеря. Налагайки си да не дава воля на избухливостта си, той си каза, че би трябвало да позаглади нещата със сътрапезниците си. Би могъл да изчака, докато работата бъде свършена. Неговият старец надали би бил горд с него сега. „Печеля пари, татко, но не по начина, по който ти би искал да го правя.“ Продажбата на наркотици в училище преди 20 години го беше отучила от истински труд. Вярно, рискът е голям, но се плаща добре, а той обичаше да рискува.

Днес беше вторник. Бездействието го влудяваше. Замисли се. Дали не беше възможно да пристъпи към действие преди петък? Трябваше ли да изчака за нанасянето на удара? В петък вечерта всичкият тежък багаж ще бъде изкаран в коридорите, събран и струпан на едно място в очакване на пристигането в пристанището рано в събота сутринта. Хардуик се усмихна лукаво. Беше чул за група пияни келнери, които при едно пътуване обикаляли по коридорите в нощта преди пристигането и вземали каквото им хареса от куфарите, а после без да му мислят го хвърляли през борда. Обаче ги хванали. Той нямаше намерение да му се случва това. Куфарите на Рейли и Екснър ще бъдат взети предварително и тяхното изчезване няма да бъде забелязано преди корабът почти да се опразни. Багажът им ще стои на кея без да има кой да го потърси, а той отдавна ще е изчезнал. Излизайки от басейна, Хардуик реши, че ще е най-добре да изчака нощта в петък. Колкото по-малко време щеше да остане до търсенето на изчезналите обитатели на апартамента „Камелот“, толкова по-добре.

Без съмнение лейди Екснър ще остави при себе си торбата с крема против бръчки и бог знае още какви други безполезни мазила за борба с остаряването, за да ги употреби в събота сутринта. Ще ги хвърли във водата след нея, заедно с всички подаръци за нейните алчни за пари племенници. Нека акулите се бият за цигарето й.

Хардуик взе хавлията и започна да изтрива водата от мускулестите си ръце. „Рейли можеше да му причини неприятности“ — помисли си той. — Изглеждаше му на човек, който може да се защитава, а и като детектив вероятно знаеше доста хватки. Те обаче нямаше да й помогнат, когато я изненадаше в съня й. Нямаше намерение да допусне някоя жена да провали плановете му.

Спря се пред огледалото на изхода и среса назад лъскавата си черна коса. Доволен от вида си, той се наведе, за да нахлузи яркозелените си гумени обувки, които бе купил, за да ги използва за сърф. Когато се разхождаше с тях по плажа на Ню Джърси, някакъв идиот го беше подкачил:

— Хей, сладур, къде е половинката ти?

Кеймърън се беше сдържал да не го просне на земята, само защото беше видял групата пиячи на бира, изтегнали се на хавлиите си, да се подхилват и да чакат как ще реагира, за да помогнат на своя тартор — беше тайфата на Ендрю Комарджията.

Хардуик се изправи и завърза хавлията около кръста си. Пристягайки я, направи гримаса, изразяваща досада, когато видя, че коланът му е станал малко по-къс. Напълняването с около един килограм едва ли би било забелязано от някой, но за него това беше прекалено. Мразеше да натрупва каквито и да било излишни килограми, особено около кръста си. Оставяше ги на Мариовците.

Изкачи се по стълбите към каютата си с чувство на задоволство, че е планирал всичко. Завивайки към палубата, почти се сблъска с двойка кикотещи се стройни момичета, които го изгледаха с възхищение. „За нещастие не мога да ги последвам, за да се позабавлявам с едно от тях“ — помисли си той, навлизайки в тесния коридор, който водеше към каютата му. Точно тогава чу, че телефонът иззвъня. Бързо измъкна ключа от джоба на хавлията си и се вмъкна вътре.

Търсеха го от Оксфорд.

 

 

„Не мога да повярвам, че е само още вторник“ — помисли си Ригън, когато водеше Вероника към „Рицарската зала“ за играта на бинго. Беше видяла какъв израз доби лицето на майка й, когато екстрасенската изпадна в транс. Нора ще трябва да се е почувствала като майка.

Ригън се почувства виновна, че безпокои майка си, когато тя би трябвало да си поотдъхне по време на отпуската.

— Не ме е грижа на колко години си станала, когато живеем под един покрив — обичаше да казва Нора. — Когато си в Калифорния, не знам какво правиш и затова нещата са наред. — После добавяше: — Но аз се моля много на Бога.

„В никакъв случай не трябваше да приемам гази работа — реши Ригън. — Нямам търпение да се заема със случая на Атина. Трябваше да взема самолета и да отида право в Ню Джърси, за да си намеря дневника. Една вечер Атина говори много за последното лято, което беше прекарала с леля си, чичо си и братовчедите. Не спомена нищо само за убийството. Записала съм всичко, което ми каза.“

— Ригън, скъпа, защо не седнем на тази маса? — Вероника посочи към ниска кръгла маса в ъгъла до дансинга, заобиколена от четири стола. — След като това е „Рицарската зала“, да видим дали при нас няма да седнат някои от тях, облечени в блестящите си брони.

— О, мисля, че самият въздух не им понася, Вероника — каза, усмихвайки се, Ригън и си спомни как тя и Кит бяха посетили работилница за брони в Грац, Австрия. Кит бе попитала гида на групата дали работилницата не е била затворена, защото от стотици години сред мъжката част от населението не се забелязват рицари.

Тъкмо седнаха на столовете с кафява тапицерия, когато Ригън забеляза Кенет и Дейл да влизат в залата. Скочи на крака и им махна да отидат при тях.

— Никога не съм мислила, че ще ви видя тук.

— Защо не — каза весело Дейл. — Навън е облачно, затова си помислихме, че можем да изпием тук по едно питие и може би ще спечелим по някой долар.

— О, чудесно — изчурулика Вероника. — Моля, седнете.

— Само ако изберете с кои карти да играя, лейди Екснър — каза на шега Дейл. — Знам, че имате тази магическа дарба. Единственото нещо, което някога сме печелили аз и Кенет, беше шестмесечен абонамент за един испански вестник, а не е нужно да ви казвам, че „ола“, „адиос“ и „амигос“ са единствените думи, които знаем.

Кенет добави:

— Прехвърлихме абонамента на нашата приятелка Кармен. Тя е от Мадрид и ни е съседка. В неделя идва да пие от приказното, екзотично кафе, което Дейл може да прави като никой друг и ни чете по-важните новини.

— Така, че все пак не сме на пълна загуба — засмя се Дейл, гледайки с възхищение към Кенет.

Вероника събра парите на всички и енергично зае мястото си на опашката, където се продаваха карти. Залата започна да се изпълва от групички по двама и по трима, а дори имаше и самотници, които бяха дошли да си опитат късмета в едно от най-старите забавления в морето и на сушата. Ригън си помисли колко ли са станали църквите, в които в петък вечер някой оповестява: Н-33, О-77, след което се чува глас: Бинго! Това беше любимата игра на баба й.

Директорът по забавленията Дънкан Шоу, който напомняше с дежурната си усмивка на фенер от диня, взе микрофона и обяви, че всеки момент играта ще започне. Той помоли любезно играчите да заемат местата си.

Вероника се върна на мястото си, разбърка картите, които всъщност представляваха парчета картон, и ги разцепи с маниера на крупие от Лас Вегас.

— Започваме. На всеки по две за първото раздаване. Его ви и моливи. Няма чипове. Просто оградете с кръгче числата, които ще обявя. А, ето и келнерката. Хайде да си поръчаме нещо за пиене. — Тя се обърна към Кенет и Дейл. — Какво ще си поръчате?

Келнерката, брюнетка на около 20 години, с вид, който подсказваше, че е стояла до късно на дискотеката за персонала, взе поръчките за четири джина с тоник и изчезна.

— … 6 и 6 тик-так. Точно така лейди и джентълмени. 0 — 66 тик-так — обяви числото Дънкан Шоу сред възгласи „ох“ и „ах“ в залата.

Последваха още числа и Ригън започна постепенно да разбира, че не притежава печеливша карта. Това се отнасяше и до останалите на масата. Дънкан обяви Б-12.

Чу се предпубертетен глас от съседната маса.

— Мамо, това е моето число, бинго!

Помощник-директорът Лойд Харпър, който според Ригън беше на нейните години, й се усмихна, минавайки край тяхната маса, за да провери картата на момчето. Ригън също му се усмихна, доволна, че Вероника все още беше наведена над картите, обмисляйки всички възможни начини да направи бинго, ако й се падне още едно число.

Купиха още карти и играта продължи с променлив успех. Първият от играчите, който успееше да направи Х, щеше да вземе пода. Следваше първият, който успееше да свърже всички крайни линии. Това трябваше да бъде първия успял да направи L. Накрая Дънкан обяви, че следващата игра ще бъде последна и ще бъде раздадена най-голямата печалба за деня. Раздадени бяха допълнително карти, защото някои решиха да купят по още две-три, надявайки се да спечелят.

— Този път победител ще бъде онзи, който изпълни картата си с кръгчета. Точно така. Вие ще трябва да използвате всички числа — каза Дънкан.

„Чудя се дали има някакъв начин да се нагласяват предварително числата — помисли си Ригън. Беше чувала за един директор на забавни игри, който организирал съдружие с няколко играчи на бинго на кораба. Те лъжели, че имат бинго и след това си поделяли печалбите.“ Ригън погледна към десетгодишното момче, което още стискаше в ръце печалбата си. То не би разделило с никого спечелените 100 долара.

Дънкан отново започна да обявява числата, като след всяко казваше по някой израз или пропиваше по нещо.

— Н-26, хайде да събираме съчки! Н-26.

В срещуположния край на залата Гейвин беше в компанията на две жени на твърде неопределена възраст. Колената на едната от дясната му страна бяха забити в неговите. Другата, от лявата му страна, имаше смущаващия навик да го сръгва с лакът в ребрата винаги, когато излизаха числа от нейната карта. Тя повтаряше всяко число на висок глас с въпросителна интонация, като вдигаше всеки път кръвното на Гейвин, когато трябваше да й повтаря, викайки в ухото й:

— Да, това е числото.

Така не чуваше следващото число и трябваше да пита хората от съседната маса и всичко започваше от начало. Той трябваше да изтърпи и неудобството, когато тя викаше „Бинго!“, макар да беше далеч от възможността да го направи.

— Не мога да търпя повече — казваше си Гейвин. — Дано това да е последното ми пресичане на океана. — Добре че моята карта се изпълва бързо. Остава да извикат само още две числа. Обявиха следващото и той енергично огради с кръгче предпоследното празно място от картата си, когато чу познатото кресчендо на Вероника:

— О-о, о-о, Господи, бинго! Нали е чудесно?

— Пари при пари отиват — каза си кисело Гейвин, като я наблюдаваше как се отправя с танцуваща походка към микрофона, размахвайки картата си.

Докато Вероника чакаше прегърнала помощник-директора Лойд Харпър, той провери числата й и обяви, че е спечелила 462 долара. Присъстващите набързо я аплодираха, ставайки от местата си, като се заканваха да се върнат отново утре и да опитат да спечелят голямата печалба.

— Казвах ти, че трябва да купя още две карти — чу Ригън един възрастен господин да се кара на жена си. — На опашката тя беше точно след нас и ние щяхме да вземем печелившата карта.

— О, я млъкни, Хенри. За всичко съм виновна само аз — изсумтя старата дама. — На всичкото отгоре ти имаш толкова много пари, че не знаеш какво да ги правиш. Господ ми е свидетел, че за мен обаче не си похарчил нищо.

Вероника стоеше в преддверието и разговаряше с Дънкан, докато Лойд й отброи парите. Дейл каза весело:

— Знаех си, че ще изтегли печелившата карта, но се надявах, че ще е моята. Между другото, Ригън, тя ми спомена, че би искала да купи някои антики за Лиуилин Хол. Дали е сериозна или това са само приказки на маса?

— Ами тя още преди десет години говореше, че трябва да сложи нова водопроводна система в къщата и чак сега май е на път да го направи. Трябва да сте Марко Поло, за да откриете пътя до единствената изправна тоалетна в къщата. Водата къркори в продължение на 20 минути, след като дръпнете синджира на казанчето. Мисля, че когато говори тези неща, наистина би искала да ги направи, но се съмнявам, че ще се заеме с някаква по-съществена промяна в интериора.

— Е, добре — намуси се Кенет. — Вече нямаме повод да посетим отново Лондон през есента.

— Идеята беше добра — съгласи се Дейл. — Но аз така и не вярвах, че говори сериозно. Къде точно се намира Лиуилин Хол в Оксфорд?

— В сектора на именията — отговори Ригън.

— Там е хубаво. Колко голямо е имението?

— Някъде около 500 акра.

— Шегувате се — зяпна Дейл.

— Не, защо?

— Преди шест години работих с един дизайнер по вътрешно оформление, който изпълняваше поръчка в къща в този район. Хората бяха платили цяло състояние само за 20 акра земя. Вероника има толкова много пари, а подскача от радост, че е спечелила няколкостотин долара?

— Вероника и племенникът й са двете най-непрактични човешки същества, които някога съм срещала — каза Ригън. — Освен за пътуванията тя иначе не харчи много и аз си мисля, че няма добра представа за истинската стойност на това място. Племенникът й пък се интересува само как да засади повече цветя в него.

— Кой трябва да наследи тази земя? — попита Кенет.

Ригън сви рамене.

— Предполагам, че племенникът.

— Тя ми каза, че отива на посещение при някаква племенничка — продължи Кенет. — Помоли ме да й направя фризурата, преди да слезе от кораба в Ню Йорк.

— Всъщност тя е втора братовчедка, която е започнала да пише на Вероника и да изпраща семейни снимки. Вероника никога не я е виждала, но й изпратила портрети на себе си, племенника си, неговата годеница и на Лиуилин Хол.

— С какво се занимава тази втора братовчедка — попита Дейл.

— Разбрах, че съвсем скоро останала без работа и затова щяла да има свободно време да развежда Вероника. — Ригън се намръщи. — Вероника ми каза, че била работила в бюро за недвижими имоти.

Кенет за втори път повдигна вежди, а Дейл прехапа устните си.

— Да, някой си прави сметката — отбеляза Дейл. — Ако бях на мястото на племенника, независимо дали съм практичен, или не, щях доста да се изнервя.

 

 

Силви се носеше из каютата си, пръскайки с парфюм всичките си деликатни места, и пееше с голям хъс „Отиваме при парите“, без да знае точно текста на песента: „… о, да, точно така скъпи, отиваме при парите тази вечер. Ти си толкова мъжествен… Аз съм толкова хубава… Тра-ла-ла… Отиваме при парите, точно така скъпи… Ще се отървем като едно нищо от дъртата Вайълет — тра-ла-ла.“

Когато Силви намъкваше вечерната си кремава рокля, тя си даде сметка, че от много дълго време не се е чувствала така развълнувана от мъж. От много дълго време, а Милтън е толкова приятен и какъв джентълмен. Времето, прекарано с него днес, й припомни онова, което й липсваше след смъртта на Харолд. Не ставаше дума за другите й съпрузи. За нея те нямаха значение. Но в живота й с Харолд имаше нещо необикновено.

Този следобед Милтън несъзнателно я беше върнал към онова забравено чувство как всичко може да бъде наред, когато си с някого и имаш добра химия под ръка. Когато старата квачка Вайълет най-после отиде да си почине като загуби както втори път срещу Силви, така и пластира за ухото си, тя и Милтън отидоха да се разходят по палубата. Той си беше свалил пуловера и го беше метнал на раменете й, за да я предпази от вятъра. Почувствала се беше като някоя гимназиална красавица, на която приятелят току-що бе дал футболното си яке.

„Не си въобразявай твърде много — каза си Силви, като закопча роклята си. — Но наистина се надявам ароматът на парфюма ми да се е запазил върху пуловера. Когато го облече отново, ще му напомни за мен. Нищо не връща спомена по-бързо от аромата. Ако имам късмет голямата сестричка също може да използва за малко пуловера и когато го върне ще му мирише на Бен Джей.“

Силви погледна часовника си — шест и четиридесет и пет. „По-добре ще е да вървя — помисли си тя, припомняйки си колко пъти се е чувствала сама на тези капитански вечери. Колко потискащо беше. Тази вечер обаче щеше да бъде различно. Ще се срещне с Милтън и Вайълет и ще ги запознае с хората от нейната маса, по-специално с лейди Екснър. Ако там не се получеше, щеше да прибегне до помощта на Гейвин да позабавлява кокалестата сбръчкана Вайълет. Решила как ще действа, тя сложи още един пласт червило на устните си и тръгна, тананикайки си: Довечера, довечера, вечерта ще бъде необикновена…“

 

 

Нора помагаше на Люк да си сложи копчетата на ръкавелите на смокинга.

— Не знам как се оправят с тези неща мъжете, които живеят сами — каза Люк.

— О, нямам никакво намерение да ти давам възможност да разбереш как се справят. — Нора му се усмихна. — Изглеждаш толкова добре. Особено в черно.

— Както би казала дъщеря ни, добре е за бизнеса. — Люк й се усмихна и се наведе да я целуне.

Нора се намръщи.

— Люк, много се безпокоя за нея.

Той разбра, че не е трябвало да споменава името на Ригън в разговора. След сеанса при екстрасенса този следобед Нора много се разстрои. Най-после беше успял да я успокои и сега всичко щеше да започне отначало.

— Скъпа, остават й само още няколко дни на този кораб и след това отново ще се върне на работа при истинските престъпници. Тогава ще има за какво да се безпокоим, а не сега, когато се грижи за една безобидна старица в най-луксозната каюта на кораба. — Той я прегърна. — Я по-добре си мисли за кого би трябвало да се омъжи.

Нора се усмихна малко пресилено и го тупна по рамото.

— Добре де, но ще се успокоя напълно, едва когато всички напуснем този кораб.

— Аз също. Искам да чуя мнението й за боядисаната, в зелено ритуална зала.

 

 

Ригън излезе след Вероника от апартамента. Пътуването с кораба беше неочаквано за нея и не си беше взела много вечерни тоалети. Облечена в изключително семпла вечерна рокля, тя бе пълна противоположност на Вероника, сложила балната си рокля от сребриста тафта, която се бе въздържала да облече предишната вечер. „Липсва ми само една престилка и хората ще си помислят, че съм нейната прислужница — помисли си Ригън.“

Когато вратата на асансьора притисна широките поли на кринолина на Вероника, Ригън натисна всички копчета наведнъж, опитвайки се да предпази роклята от съсипване. Нямаше защо да се безпокои. Когато най-после успя да освободи полите на Вероника от ръмжащата врата, те веднага се оправиха и приеха първоначалната си форма. „Тя е немачкаема! — помисли си с изумление Ригън. Нищо не би могло да й навреди.“

— Ах — извика Вероника. — Благодаря ти, Ригън. Добре, че не се скъса.

„Да се скъса! — помисли си Ригън. — Та това нещо е направено от американска стомана. Нищо й няма.“

— Много добре изглеждаш, Вероника.

— И ти също, скъпа. Но бих искала да те заведа да си купиш някоя по-шикозна рокля. Например в такава, като моята щеше да изглеждаш чудесно. Няма да повярваш, че съм я купила готова.

„Ами, вярвам ти“ — помисли си Ригън.

 

 

Гейвин влезе в залата на „кралиците“ с изнервен вид. Оркестърът свиреше тихо в дъното. Капитанът и старшите му помощници бяха блестящи в белите си униформи. Всички бяха готови за посрещането на пасажерите от първа класа. Фотографът на кораба беше приготвил цялата си артилерия, за да снима пътниците заедно с капитана. Това беше едно много доходно перо за параходните компании. Въпреки безумно скъпите снимки, малко бяха онези туристи, които устояваха на изкушението да не си купят за спомен няколко момента от пътуването. Снимките се разграбваха веднага щом фотографите успееха да ги изложат на показ. Някои ги купуваха, за да махнат нефотогеничните си физиономии от изложбените табла, където другите пътници имаха възможност да ги разглеждат колкото си искат. „Добре ще е тази вечер да бъда с повече пасажери — каза си Гейвин. — Ако не взема скоро гривната ще ми трябва повече време да бъда само с Вероника.“ Тази възможност го накара да потръпне. Сложи си професионалната усмивка и влезе вътре, за да поздрави капитана. Гейвин протегна ръка и каза:

— Добър вечер, сър.

 

 

Поради нетърпението на Вероника тя и Ригън бяха сред първите, които се наредиха да поздравят капитана. Минути след пристигането им опашката се изви чак навън през вратата и покрай бар „Ланселот“. Верен на задълженията си, капитанът ги прегърна, докато позираха пред фотографа и Вероника непрекъснато повтаряше „зеле“. Въпреки че капитанът направи всичко възможно да ги очарова, на Ригън й олекна след размяната на баналните любезности. Вероника се опита да се задържи още малко около капитана, а Ригън си взе чаша шампанско от минаващия наблизо келнер и се огледа наоколо. Дошлите най-рано бяха заели канапетата и столовете, които оформяха нещо като подкова около дансинга.

— Ригън, ела тук!

Ригън се обърна наляво и видя Силви да им маха. Беше седнала на едно от канапетата до възрастна жена.

— Вероника, ела да се видим със Силви.

— Чудесно, скъпа, карай нататък.

Те се запътиха натам, а оркестърът започна да свири една интерпретация на „Чатануга Чу-чу“, при която тимпанистът непрекъснато използваше инструмент, наподобяващ малка метличка. Въпреки че повечето хора на нейната възраст ненавиждаха такава музика, която обикновено се свиреше на сватби, все пак изпълнението й допадна. Забеляза една двойка на дансинга да танцува в такт с мелодията. Ту се хващаха за ръце, ту се завъртаха. Всеки знаеше какво прави другия дори без да го погледне. Танцуваха много грациозно и вероятно това продължаваше вече около 40 години. „Когато настъпи времето да празнувам 40-годишнината от живота си с някого — помисли си Ригън, — единственият начин да се придвижваме по дансинга ще бъде може би ако някой ни бута напред-назад в инвалидна количка.“ Един от танцьорите и един келнер се омотаха в роклята на Вероника, докато стигнат до Силви.

— Лейди Екснър.

Жената, седнала до Силви ги гледаше с благоговение.

— Да, вдовицата на сър Джилбърт Екснър. — Вероника изглеждаше много поласкана, че най-накрая някой се беше отнесъл към нея с подобаващото за титлата й положение — преди тя да го е информирала за нея.

Те се запознаха и Вероника седна на стола близо до Вайълет. „Силви изглежда много въодушевена — помисли си Ригън, сядайки на стола срещу Вероника до Милтън.“

Залата започна да се изпълва с посетители. Келнерите в бели ръкавици разнасяха шампанско. Оркестърът свиреше и шумът се засилваше до нивото, когато едно парти е в разгара си. Разговори и смях изпълваха въздуха. Хората си разменяха любезности за тоалетите, които носеха, доволни, че най-после имат възможност в непринудена обстановка да се запознаят с онези, с които още не бяха се срещали.

Кеймърън Хардуик се беше подпрял на една от колоните и отпиваше на малки глътки от шампанското си, като от време на време хвърляше крадешком поглед към Вероника и Ригън. „Бъдещите скиталци по вълните — помисли си той. — Да се надяваме, че няма да си легне с тази рокля в петък вечерта. Тя ще се надуе като парашут, когато започне да пада от кораба и сигурно с дни няма да потъне.“ Извърна се на другата страна, като видя онази дърта вещица, с която беше разговарял следобед да го сочи с пръст на Вероника. „Господи — каза си той ядосано. — Никак не искам тези двете да си разговарят.“

— Добре си спомням, че този млад мъж ни сервираше в Гърция преди 10 години — каза поверително Вайълет на Вероника. — Беше след смъртта на скъпия ми Брус. Когато днес следобед му споменах за това, той каза, че никога не е бил в Гърция, но аз съм сигурна, че греши. Беше през август 1981 г. Бяхме заели места до прозореца и аз си поръчах пълнени скариди, но те нямаха в момента. Когато се чудех какво да си поръчам, той започна да става много нетърпелив. И като помисли човек какви пари плащахме за хотела — каза Вайълет надуто.

— Снощи на вечерята разговаряхме на нашата маса за Гърция и той спомена, че никога не е ходил там — отвърна й Вероника.

— Казвам ви, сигурна съм, че беше той — упорстваше Вайълет. — Никога не забравям физиономии.

Вероника се усмихна.

— Той наистина е много симпатичен. Снощи ме изведе на разходка по палубата и ме държеше под ръка. Беше толкова грижовен! Може би ще искате да го разпитате по-подробно в четвъртък вечерта. Реших да дам коктейл в нашия апартамент преди вечеря. Каня всички от нашата маса и ще се радвам, ако вие и брат ви ни удостоите с честта. Много искам да ви покажа снимки на сър Джилбърт и Лиуилин Хол.

Вайълет изглеждаше така, като че ли циреят на задника й най-после се беше спукал.

— За нас ще бъде щастие да бъдем ваши гости.

„А сега обратно в яслата — помисли си Ригън, като сядаше на масата за вечеря. — Ето ни всички, събрани заедно, за да си споделяме преживяното от първия ден, прекаран в открито море.“ Не трябваше да чакат дълго и разговорът започна.

— Някой от вас да е бил увиван във водорасли — запита Имакулата. — Горещо ви го препоръчвам. Много е вълнуващо и освежително.

Вероника я прекъсна:

— Звучи очарователно. Какво представлява?

„Лишават морето от последните останки растителност, за да увиват с тях хора, които са твърде мързеливи да се движат“, помисли си Гейвин.

— Ще ви кажа — продължи развълнувано Имакулата. — Трябва да си определите час за салона по рехабилитация, но побързайте, защото свободните часове бързо намаляват.

— Ригън, това трябва да бъде първото нещо, което ще направим утре сутринта — възкликна Вероника, размахвайки цигарето, което отново бе извадила.

— Малко намирисва на риба — каза Имакулата и сбърчи нос, — но си заслужава. Покриват тялото от главата до петите с пихтиеста зелена маса, увиват те в найлон и електрическо одеяло и те оставят така в продължение на половин час, докато водораслите изкарат токсините от порите ти. След това се измивате на душа и докато ви правят масаж, слушате музика по ваш избор. Казвам ви, чувствам се като новородена.

— Казах й, че всичко е наред, докато тя си остава същата Имакулата-Мария, за която се ожених, — обяви Марио като мажеше масло върху едно хлебче. — Не бих искал да избяга с някой от офицерите на кораба.

„А, това е много вероятно — помисли си Хардуик.“

Имакулата го потупа по гърба, смеейки се:

— О, Марио, — и продължи по-нататък. — Това, което най-много ме учуди, е, че докато обработват кожата ти, си мислят, че могат да те накарат да купиш всичките им препарати. Момичето ми каза, че имам проблеми с капилярите и се опита да ми пробута един крем, който струва 75 долара. Можете ли да си представите?

Марио измърмори:

— И все пак ти го купи, нали скъпа?

— Как бих могла да устоя. Те ми гарантираха, че с една туба кожата ми ще стане мека и гладка като на бебе.

„Е, при всички случаи няма да можеш да им го върнеш, защото докато разбереш, че проблемът с капилярите ти е непоправим, корабът ще бъде някъде по южните морета“ — помисли си Ригън.

— Знаете ли — продължи Имакулата, че е много важно всяка сутрин да разтривате кожата си с четка от естествен косъм. На ден от нея ви се отърсват близо един килограм мъртви клетки.

— И успяха да ти пробутат, за 35 долара една от четките, които току-що бяха получили — промърмори пак Марио, като изучаваше внимателно едно сусамено хлебче.

— О, Марио. — Имакулата го потупа по бузата. — Разтриването на кожата е много важно, особено лактите, петите и колената. Така при ставане сутрин разцъфвате, а когато вечер си лягате…

Гейвин се чудеше дали в салона за разкрасяване не пускат песента „Старият Макдоналд имаше ферма“, когато четкаха клиентелата си.

— Момичето ми каза, че когато дойде време един човек на средна възраст да изхвърли стария си дюшек, той тежи с 20 килограма повече. Това е от натрупаната в него мъртва кожа. Все едно да спиш с труп — каза Имакулата.

„Пак ще е по-вълнуващо, отколкото да спи човек с бившата ми съпруга“ — помисли си Гейвин.

Кеймърън Хардуик едва се сдържаше, но стисна устни.

— Скъпи Кеймърън, — изпуфка през цигарето си лейди Екснър. — Започнах да съобщавам, че в четвъртък вечерта Ригън и аз ще дадем коктейл в нашия апартамент. Надявам се, че ще дойдеш. Имаме вълнуваща гледка, която би трябвало да…

„Знам, че имате“ — помисли мрачно Хардуик. Той й се усмихна.

— Благодаря ви. Ще дойда.

Чудесно. Апартаментът отсреща сигурно е точно копие, но все пак така ще бъде съвсем сигурен какво да очаква в петък вечерта.

— Чудесно — възкликна Вероника. — Значи, че всеки от присъстващите на тази маса ще дойде, освен това ще има и няколко други приятели, с които се запознахме днес, и може би още няколко, с които не сме се запознали. След вечеря отивам право горе, за да реша какви ордьоври да бъдат поднесени.

— Това е по моята част — каза Гейвин разтреперан, като чайник в мига преди да изкипи. — Организирал съм много партита на знаменитости, спонсорирани от моето радиопредаване. Ако искате да знаете, — обърна се и намигна на Ригън, — един известен писател, чието име ще запазя в тайна, обожаваше мидите и бекона, които аз винаги поръчвах на нашите предколедни…

„Мисля, че Нора беше на едно от тези партита“ — припомни си Ригън.

— Разбира се, на кораба съм помагал на много от нашите гости да организират свои соарета. Лейди Екснър, моля ви да ми позволите да ви помогна тази вечер. Сигурен съм, че Ригън може би ще се възползва от възможността да отиде при по-младите в диско…

„Какви по-млади?“ — каза си Ригън.

Гейвин усети, че се изпотява под мишниците и кръвното му се покачва, но в този миг Вероника с радост се съгласи.

— Вие сте много, много любезен — каза тя. — Имаме голям късмет, че сте на нашата маса, нали Ригън?

— Голям късмет.

— Сигурна съм, че Ригън ще се възползва от възможността да разшири кръгозора си, общувайки в дискотеката тази вечер, нали Ригън.

— Винаги се стремя да разширявам кръгозора си.

— Добре, тогава всичко е наред. Господин Грей ще ми помогне да организирам коктейла, а ти ще отидеш да общуваш. — Вероника направи широк жест с ръце. — Може би ще танцуваш с онзи млад човек, който ти се усмихна по време на играта на бинго.

 

 

— „Прасенца в одеяло“ винаги са били едни от любимите ми ордьоври — каза Вероника, като се отпусна на пастелното канапе до Гейвин, — макар че се страхувам някои хора да не би да ги намират за твърде обикновени. Сър Джилбърт умираше за тях. Никога няма да забравя мига, когато хапна едно парче и очите му се изцъклиха. Това беше преди да бъде изнамерен методът на Хеймлич.

Гейвин изчака да чуе каква ще бъде последната й дума за съдбата на сър Джилбърт.

Вероника въздъхна.

— Оказа се, че нищо му няма. Просто спеше с отворени очи. Това се случва все по-често, когато човек остарява. Беше малко преди да умре и здравето му бързо се влошаваше. Бях доволна, че можа да хапне едно от любимите си ястия само няколко дни преди да напусне тази планета, за да се отправи в небитието.

Вероника млъкна, разтвори папката с менюто за частните партита и се усмихна някак на себе си.

— За щастие той опита любимото си лакомство само минути преди да умре. — Когато го погледна, в очите й имаше закачливи пламъчета. — Вие сте много привлекателен мъж. — Повдигна вежди в очакване.

„Опасявах се, че може да се стигне и до това — помисли си с раздразнение Гейвин. — Трябва да отклоня вниманието й още в началото. Дявол да го вземе, ще си изкарам с пот на челото всяко пени, което ще получа от тази гривна.“ Забеляза бутилка с минерална вода на бара.

— Като си говорим за здравето, обзалагам се, че не сте си изпила задължителните шест до осем чаши вода за деня. Позволете ми да ви налея една.

— В обстановка като тази предпочитам шампанското — изгугука Вероника.

Гейвин се втурна за чаши, отвори тъмнозелената бутилка с „Пелегрино“ и припряно наля от искрящото й съдържание. Вдигна много пяна и чашите преляха. Грабна салфетка и попи течността.

— В шампанското също има кислород и вие можете да пиете повече от него. — Усмихна се нервно, когато тя прие чашата с грейнал поглед. По време на вечерята изпи две чисти уискита, вино и едно капучино, пресметна бързо той. Две чаши шампанско ще я накарат бързо да изтича до тоалетната, а с тази рокля ще се задържи няколко минути около тоалетната чиния.

Сядайки обратно на кушетката, Вероника потупа възглавницата до себе си, давайки знак на Гейвин да седне там.

— Освен „прасенцата в одеяло“ не мислите ли, че на едно парти винаги трябва да има и от френското сирене „Бри“?

 

 

Доволна, че е останала сама, Ригън се разхождаше насам-натам из казиното, надявайки се да забележи родителите си. Вече бяха напуснали ресторанта, когато на нейната маса вечерята приключи и тя позвъня по телефона, но както можеше да се очаква, не си бяха в каютата. Когато преминаваше покрай игралните автомати, чу се звън на звънец, последван от тракането на монети от по 25 цента, които се изсипаха една след друга, изплащайки печелившата комбинация от „трите череши“. Мъж с безизразно лице и смачкана пура в единия край на устата ги прибра в картонената си чаша.

„Независимо колко печелиш при тези едноръки бандити“ — помисли си Ригън, — повечето хора продължават да играят, докато си похарчат всичките дребни пари. Беше чувала, че е най-добре игралните машини да се поставят близо до входовете. Звънът на звънците при печалба привлича вниманието на минаващите хора и параходните компании очакват те да реагират като кучетата на Павлов.

Около игралните маси за 21 беше пълно. Ригън забеляза, че Кеймърън Хардуик вече се беше разположил при една от тях и келнерката му поднасяше питието. „Не бих искала да разговарям с него“ — каза си тя и като гледаше право пред себе си, продължи напред. Излезе от казиното и премина по коридора с таблата за снимки, които утре щяха да бъдат изпълнени с усмихнатите лица на присъствалите на капитанското парти тази вечер. Спомни си, че Вероника беше казала да поръчат повече снимки, защото от тях сигурно щели да поискат братовчедките й, а също Филип и Вал. „Неотдавна Вал откри на тавана някои стари семейни снимки — беше казала Вероника. — Ще ги сложи в рамки, с изключение, разбира се, на снимките на първата съпруга на сър Джилбърт. Тя изглежда доста добре, но не бих искала да ми се напомня, че някога е имало друга в живота на сър Джилбърт. Твърде неприятно, защото има една изключителна негова снимка като млад, но тя се вижда също на нея и макар да ми е известно, че е била много добра с него до самата си смърт, на кой би му се искало да я гледа?“

Ригън стигна вратата на „Рицарската зала“ и погледна вътре. Остана изумена от съвършено различната обстановка вечер. Светлините бяха много малко, на масите имаше свещи и хората, които играеха тук бинго преди няколко часа по бермуди, сега бяха в строго вечерно облекло.

„Нищо чудно, че любовните интриги се заплитат вечер — помисли си Ригън.“ Хората изглеждат по-добре на светлината на свещите. Тя сигурно е тема на много песни. „… Ще ме обичаш ли още и утре, ти. Може би не…“

Един фокусник беше току-що свършил с номерата си и, покланяйки се, сам на свой ред изчезна. Оркестърът засвири и на дансинга излязоха двойки, а една певица започна тихо „О-х, каза ли й, че я оби-и-чаш?… И че страшно ти липсва-а-а“. „Време е да отида в дискотеката и да открия младежта. Тъкмо ще видя как изглежда бар в средата на Атлантическия океан.“

Хващайки се здраво за перилата на задното стълбище, когато корабът внезапно се наклони на една страна, Ригън почувства странно облекчение. Вечерята беше продължила дълго и повече не й се водеха безсмислени светски разговори.

Седна на една от масите по-далеч от дансинга. Светлините на прожекторите се въртяха насам-натам, хвърляйки разноцветни кръгове и петна по тавана, по пода и по стените. „Като че ли клатенето на кораба не е достатъчно да ти докара морска болест“ — помисли си тя. Музиката гърмеше както подобава в дискотека… Толкова много мъже, а времето е толкова малко… „Тук няма такъв проблем — каза си Ригън, оглеждайки залата. — Толкова малко мъже и толкова много време.“ На сушата не би пожелала да влезе сама в място като това, но в живота на кораба има нещо, което променя всички правила. „Всички сме заедно на това пътуване, откриваме нови приятели, които ще ни пращат коледни картички до края на живота си“, беше казал веднъж капитанът в разговорите край огнището, които предаваха по радиоуредбата. Очевидно беше, че капитанът е влюбен в гласа си. Вече бяха чули няколко негови монолога, а са изминали само два дни. Използваше всеки повод да грабне микрофона. Казваше им точно къде се намират, колко морски мили са изминали, колко далеч е най-близката суша и т.н. Когато Ригън погледнеше през прозореца, всичко си беше все същото, независимо каква информация им даваше капитанът. Как беше онзи лаф?… „Вода гази, жаден ходи.“

— Едно питие, мадам?

Ригън вдигна глава. Мадам. Ще го убия този. Поръча водка с тоник на младия келнер с късо подстригана коса и дълги щръкнали мустаци. Отвори чантичката си и извади бележник. Записването на някои дошли й мисли й беше станало навик. Сега написа: „Ливингстън, бележка“. Утре ще поиска от Ливингстън адреса на родителите на Атина. Искаше да им пише.

— Здравейте.

Ригън вдигна глава и се усмихна на Лойд, помощника при играта на бинго. Беше се изправил над нея, по момчешки красив в белите си панталони. „Няма нищо по-хубаво от мъжа в униформа“ — каза си Ригън.

— Имате ли нещо против да седна при вас?

— Не, разбира се — отговори Ригън и пусна обратно бележника в чантата си.

 

 

„Господи, тя е като камила“ — помисли си Гейвин като наливаше нова чаша шампанско на Вероника, която не показваше никакви признаци, че чувства напрежение в пикочния си мехур.

Преди половин час се беше свил на две от болки и трябваше сам да тича до тоалетната, но тя като че ли нехаеше за естествените си нужди.

Вероника беше приключила с избора на менюто.

— Надявам се, че тези ордьоври ще са вкусни. Тъй като нямам под ръка моите домашни подправки, не бих могла да ги пооправя. Истинският готвач знае как да направи по-привлекателно едно ястие. А сега, г-н Грей, да решим колко души да поканя, за да направим съответната поръчка. Мислите ли, че трябва да поканя някой от корабните офицери, може би дори капитана?

„Много ми пука — мислеше си отчаяно Гейвин, втренчил алчно очи във вратата на килера. — Отивай да пикаеш, дявол да те вземе, да пикаеш!“

Вероника продължаваше.

— И накрая бих искала на партито да има повече мъже, отколкото жени. Вече поканих всички от нашата маса и ще стане приятно. Надявам се Кеймърън Хардуик да е в настроение. Да не забравя да кажа на Ригън, че Вайълет Кон твърди, че го е срещала преди няколко години в Гърция. Г-н Грей, къде зяпате така?

 

 

Лойд беше добър танцьор. На Ригън й беше приятно. Но когато оркестърът спря и той предложи да се разходят на палубата, тя си погледна часовника и каза:

— По-добре ще е да се кача горе. Не искам да се отделям за дълго време от лейди Екснър.

Харпър беше разочарован, но каза:

— Може би сте права. Вчера я видях как за малко не падна през борда. А такива неща са се случвали.

 

 

— Мисля, че успяхме да подготвим всичко, г-н Грей. Ще бъде такова приятно парти. — Вероника се извърна, когато чу Ригън да отключва вратата.

— О, чудесно, Ригън се върна. Чудя се, с кого ли говори отвън.

„Още една възможност отиде по дяволите“ — каза си Гейвин, чувствайки как раздразнението се засилва още повече в и без това туптящата му от болки глава.

Ригън влезе усмихната.

— Ригън, как прекара? — попита Вероника ентусиазирано.

— Вероника, пожеланието ти се изпълни. Младежът от играта на бинго ме покани на танц.

— О-о-о, нямам търпение да ми разкажеш, но първо трябва да ме извиниш.

Гейвин гледаше, не вярвайки на очите си, как тя затръшна вратата на банята след себе си.

— Благодаря ви — каза му Ригън, сядайки. — Беше много любезно от ваша страна да помогнете в организирането на коктейла.

Усмивката на Гейвин приличаше по-скоро на гримаса, изразяваща болка.

— За мен беше удоволствие. — Той се изправи. — А сега искам да ви оставя да си побъбрите преди лягане. Утре сутринта отново ще я заведете на фитинг занятията. Ще бъда там… Вероятно всеки ден през тази седмица. А сега наистина трябва да вървя.

Той се измъкна. Ригън се съблече и си сложи халата. Вероника се показа отново и попита:

— Къде е г-н Грей?

— Мисля, че беше уморен. Каза, че ще се видите сутринта.

— Бедният, сигурно трябва да се е уморил. Обикновено е занимателен, но тази вечер забелязах, че просто гледа разсеяно в пространството. Приема задълженията си на кораба прекалено сериозно и е зает от ранна сутрин до късно през нощта. — Вероника се обърна с гръб към Ригън, за да й смъкне ципа на роклята. — Така ми се ходеше до тоалетната, но той не щади времето си и не исках да го оставям сам нито за миг. Сутринта, когато ходих в тоалетната, ми беше много неудобно от него. Естествено, бях пуснала водата.

Вероника се отправи към гардероба и Ригън разгъна канапето.

— Ригън, нали няма да заспиваш, докато не ми разкажеш за приключението си тази вечер. Може би ще поканиш този млад човек на нашето парти. То ще бъде изумително. Сигурна съм, че всеки би искал да разговаря с него.

Ригън се зави през глава и си каза: „Остават още три дни и половина“.

 

 

Сряда, 24 юни

През илюминаторите нахлуваше ярка слънчева светлина. Люк и Нора седяха мълчаливо, пиеха сутрешното си кафе и четяха таблоидния корабен вестник, който всеки ден им пъхваха под вратата.

— Скъпи, какво ще правим днес? — попита Нора, вземайки копие от дневната програма.

Почукване на вратата изпревари отговора.

— Възможно ли е? — попита Нора, докато Люк отваряше вратата.

— Искам си кайвето — каза високо Ригън, имитирайки жената от стаята в болницата, където Нора лежа за кратко време през тази година.

— Добре, влез и затвори вратата, преди хората в бели престилки да са те отвели — засмя се Нора.

— Един за малко не го направи снощи.

— Какво каза, скъпа?

— Карай, няма значение — отговори й Ригън и се отпусна на стола срещу Нора, наля си една чаша от тяхната кана с кафе. — Няма нищо по-хубаво от третата чаша кафе за деня.

— Всичко е наред, аз и без това вече приключих — каза кисело Люк, сядайки на канапето.

— О, извинявай татко. Ако нямаш нищо против, ще поръчам още един разговор, докато седя тук.

Нора я погледна с любопитство.

— На кого ще се обаждаш сега?

— Отново на инспектора от Оксфорд. Искам да разбера дали е успял да получи вестниците от Гърция. — Ригън се намръщи. — Прекалено голямо съвпадение е двама души от едно семейство да бъдат убити само в разстояние на няколко месеца. Не знам. Трябва да има някаква връзка.

— Какво говориш Ригън, — каза тихо Нора.

— Предполагам, че се надявам да изкопча нещо от тези гръцки вестници.

Нора прехапа устни.

— Винаги съм те учила да се доверяваш на инстинктите си, но откакто видях как реагира екстрасенската вчера… Ригън, тя се страхува за теб.

— Мамо, жената е една шарлатанка. Знаеш ли какво прави днес? — Ригън не дочака отговор. — Сега пък сеансът е с връзване на кърпа през очите. Този път без мен. Следващият път ще продава кристални топки с подписа на кралица Гуинивър. Обзалагам се, че просто иска да прекоси безплатно океана. — Ригън обра парченцата боровинков сладкиш от чинията на Люк и ги пусна в устата си.

Нора й подаде една салфетка. Ригън стана и отиде до телефона.

— Освен това — добави тя тихо, — въпреки че не бяхме близки приятелки, бих искала да направя нещо за Атина…